Обезщетение от съда за бавно разглеждане на молба за лечение в затвора

Текстът на акта

Ключови фрази

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60291

София, 20.12.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІІІ г.о.в открито заседание на осми декември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Албена Рибарска

като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1406 по описа за 2021 год.за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по повод подадена касационна жалба от Административен съд - София срещу решение № 12314 от 12.11.20г.по в.гр.дело № 6075/19г.на Софийския апелативен съд в осъдителната му част.С него е осъден Административен съд – София да заплати на Х. Т. И. сумата от 10 000 лв, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на продължило 10 месеца административно производство за произнасяне по искане,предявено по реда на чл.276 – 277 ЗИНЗС, за постановяване на незабавно лечение на заболяванията му от хепатит, тип „В“ и тип“С“,ведно със законната лихва от 21.05.19г.до окончателното изплащане.

В срока по чл.287 ГПК ответникът по касационната жалба Х. Т. И. е подал отговор и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част.

С определение № 60678 от 6.10.21г.настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби, за проверка на съответствието му с практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.

В касационната жалба на Административен съд-София се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон- чл.52 ЗЗД.Касаторът счита,че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е завишено и моли размерът му да бъде намален.

В насрещната касационна жалба на Х. И. също се поддържа оплакване за неправилно приложение на критериите по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,като касаторът счита,че присъденото обезщетение е занижено.

Представителят на Прокуратурата на Република България счита,че и двете жалби са неоснователни, а въззивното решение е законосъобразно и обосновано.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна,че адм.дело № 9007/18г.на АССГ,57 състав е образувано по подадена от Х. Т. И.,чрез процесуалния му представител, срещу Главна дирекция“Изпълнение на наказанията“ искова молба с вх.№ 24682/21.08.18г.,с която е предявил иск по чл.284-285 ЗИНЗС вр.с чл.11 АПК, както и искане по чл.277 ал.1 вр.с чл.276 ал.1ЗИНЗС ответникът да бъде задължен да предприеме лечение за хепатит,тип „С“ и тип“В“. По искането за преустановяване на процесното бездействие е образувано самостоятелно административно дело № 4940/19г.на АССГ,45 състав, въз основа на определение от 25.04.19г.за разделяне на производствата. След проведено открито съдебно заседание на 6.06.19г.е постановено разпореждане от 11.06.19г., с което е било отхвърлено искането на Х. И. за задължаване на началника на затвора в [населено място] да предприеме незабавни мерки за лечение на хепатит.Това разпореждане е било отменено с определение № 5057 от 5.07.19г.по адм.дело № 7314/19г.на тричленен състав на АССГ, с което е задължен началникът на затвора в [населено място] да предприеме незабавно действия във връзка с осигуряване на своевременно и адекватно диагностициране и лечение на хепатит,тип „С“.С определение от 25.10.19г.е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в горното определение,като е посочено,че лечението включва и хепатит тип „В“.

При тези фактически данни по делото въззивният съд е приел,че са налице предпоставките на чл.2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за вредите,причинени на ищеца от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.Изложени са съображения, че искането по чл.276 и сл.ЗИНЗС е било подадено на 21.08.18г., в обстоятелствената част на исковата молба са се съдържали фактически твърдения относно искането и в петитума същото е било ясно заявено.При липсата на нередовности в искането съдът е следвало да пристъпи към разглеждането му и да постанови съдебен акт в срока,предвиден в чл.280 ал.1 вр.с чл.278 ал.1 ЗИНЗС – 14 дневен, който е изтекъл на 4.09.18г.При установеното по делото обстоятелство,че в периода от 4.09.18г.до 5.07.19г.- в продължение на 10 месеца не е налице произнасяне, въззивният съд е приел, че е налице нарушаване на разумния срок за разглеждане и решаване на делото, още повече,че по делото е имало данни за тежки инфекциозни заболявания на ищеца.Посочено е още,че продължителността на производството не се дължи на поведението на ищеца, доколкото искането е било редовно и не са събирани доказателства. Прието е, че необосновано дългия срок, в който е било разгледано искането му, е довел да забавяне на възможността му да получи адекватна медицинска помощ за тежкото му заболяване.По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е счел,че сумата от 10 000 лв справедливо ще репарира доказаните вреди от неимуществен характер,претърпени от ищеца.

Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290 ал.2 ГПК, приема следното:

Съобразно изложеното по-горе относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приемат за неоснователни касационните оплаквания и на двамата жалбоподатели, че в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД и в противоречие със задължителната практика по прилагането й е определен размерът на процесното обезщетение. Настоящата касационна инстанция намира, че присъденият от въззивната инстанция размер на процесното обезщетение – 10 000 лв съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД .Това е така, защото по делото е установено,че още при постъпване на ищеца в ЦСЗ на 15.02.17г.са били налице данни за заболяване от хепатит, тип „С“.Впоследствие в протокол от 22.08.17г.на Медицинската комисия при СБАЛПФЗ –София област, заболяването на ищеца, по повод лечение на туберколоза, е посочено наличие на хепатит С и В.С оглед на тези данни за тежки инфекциозни заболявания, за които са представени медицински документи, съдът е следвало в рамките на 14-дневен срок да разпореди на началника на затвора да предприеме незабавни действия за осигуряване на своевременно и адекватно лечение на ищеца.Вместо това в продължение на 10 месеца не е налице произнасяне от съда.Следва да се имат предвид и обстоятелствата,че искането по чл.276 и сл.ЗИНС не се отличава с фактическа и правна сложност, продължителността на производството не се дължи на поведението на ищеца доколкото искането е било редовно и по него не са събирани доказателства, както и естеството на здравословното състояние му, което предполага незабавни действия с оглед опасността от усложнения и дори от летален изход.При залог живота и здравето на ищеца не може да се приеме, че произнасянето на съда по искането в 10 –месечен срок е в рамките на разумния срок по смисъла на чл.2б ал.1 вр.с чл.6 § 1 от КПЧОС. В разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ са посочени примерно критериите, въз основа на които съдът прави преценка дали е допуснато нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Тези критерии са общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд е съобразил всички релевантни за изхода на спора обстоятелства и е присъдил справедливо обезщетение за претърпените от увреденото лице морални вреди.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото разноските следва да останат за сметка на страните,така както са направени.

Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12314 от 12.11.20г. по в.гр.дело № 6075/19г.на Софийския апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.