Отговорност на банка при предсрочно изплатен влог в полза на трето лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * договор за влог * договор в полза на трето лице * бенефициер

Р Е Ш Е Н И Е

№ 122

София, 22.07.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I търговско отделение, в открито заседание на седемнадесети юни, през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

секретар: Ангел Йорданов

след като разгледа докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 1040 по описа на ВКС за 2023г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], срещу решение № 1598/23.12.2022г. по възз.гр.д.№ 654/2022г. на САС, с което е потвърдено решение № 267024/17.12.2021г. по гр.д.№ 3536/2020г. на СГС за отхвърляне на предявените от „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], против „Банка ДСК“ АД, [населено място], осъдителни искове за обезщетение в общ размер на 55 281.42лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на ИМ на 16.03.2020г. до окончателното изплащане, за неизпълнение на задължението на „Банка ДСК“ АД, [населено място], да изпълни възникналите в полза на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], парични вземания, въз основа на сключените между „Хънт консултинг“ ООД, [населено място], и „Банка ДСК“ АД, [населено място], договори за влог от 12.12.2014г. и 14.10.2015г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Прцесуалната незаконосъобразност е обоснована от касатора с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл в обема на подадената от него въззивна жалба, в която са поддържани единствено оплаквания за неправилно интерпретиране на направеното от ответника възражение и за постановяване на решението в противоречие с доказаните по делото факти, които опровергават това възражение, а, вместо това е дал отговор на въпрос, с който не е сезиран, а именно, че ищецът разполага с претенция за неизпълнение на договорни задължения към „Хънт консултинг“, която е реализирал. Материалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за постановяване на решението в противоречие с разпоредбата на чл.22 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени, евентуално, за връщане на делото за ново разглеждане. Претендира за присъждане на разноски.

С постановеното по делото определение е допуснато касационно обжалване на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали даденото разрешение е в съответствие с ТР №1/2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправния въпрос за ограничените правомощия на въззивния съд, съгласно чл.269 ГПК.

В откритото съдебно заседание касаторът, чрез пълномощника си адв.Е. Г. от АК - Шумен, поддържа касационната жалба, а ответникът, чрез юрисконсулт М. И., представя писмен отговор на касационната жалба, подаден в срок, който поддържа и моли за оставяне в сила на обжалваното решение.

И двете страни претендират за присъждане на разноски.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

По въпроса, обусловил допускане на обжалване:

По процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивната инстанция в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено следното: Съгласно чл. 269 ГПК , служебната проверка на въззивния съд обхваща само валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение; По отношение правилността на първоинстанционното решение служебният контрол е принципно отречен, предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд не дължи служебна преценка за правилността на пърноинстанционното решение и е ограничен от посочените в жалбата основания; Изключение от това са случаите, когато следва да се приложи императивна правна норма или, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на определени правни субекти.

В този смисъл следва да се даде отговор на въпроса, по който е допуснато обжалване.

По същество и на въведените касационни основания:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищеца - бенефициер по сключените в негова полза два договора за банков влог срещу първоинстанционното решение, с което са изцяло отхвърлени предявените искове против ответника – обещател по договорите за банков влог за обезщетение за неизпълнение на възникналото в полза на ищеца парично вземане, с правно основание чл.79, ал.1, предл.2 ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗЗД. Във въззивната жалба се оспорва извода на първоинстанционния съд, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана за прекратяване на валутното правоотношение не е била връчена редовно, на който извод е основан крайният извод за неоснователност на исковете. Във въззивната жалба се поддържа, че са извън предмета на спора обстоятелствата, обусловили прекратяването на валутното отношение с уговарящия, както и не е спорно, че е редовно връчването на отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана за прекратяване на сключените между тях договори.

Въззивният съд не се е произнесъл изрично по тези оплаквания. По същество е възприел извода на първоинстанционния съд, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана не е редовно връчена, и основания на нея извод, че ищецът не е доказал развалянето на договорите с уговарящия, поради негово виновно договорно неизпълнение. Съставът на апелативния съд обаче е счел, че банката е нарушила правилата, обективирани в издадените от нея удостоверения за депозитите. Възприел е и извода на първоинстанционния съд, че естеството на договора за банков влог изключва приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД ( изпълнение на привиден кредитор). Направен е извод, че срещу представянето от депозанта на удостоверенията банката принципно не може да се освободи успешно от отговорността си за заплащане на сума, равна на вложената, още повече, като се има предвид и това, че ищецът не е разполагал с удостоверения, легитимиращи го да получи плащания по договорите за влог в негова полза. Като краен резултат обаче, първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете е потвърдено, тъй като е прието, че ищецът разполага с претенция на договорно основание към уговарящия, която е реализирал, което съдът е установил служебно, без да го обявява предварително на страните.

С оглед на дадения отговор на въпроса, по който е допуснато обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния закон, разпоредбата на чл.269 ГПК. Въззивният съд не само не се е произнесъл по релевираните оплаквания във въззивната жалба на ищеца, но и, нещо повече, нарушил е принципа на диспозитивното начало, обективните и субективните предели на въззивната жалба и отговора, както и е подменил предмета на делото, като по иска на бенефициера против обещателя, се е произнесъл, че бенефициерът разполага с договорна претенция против уговарящия, която успешно е реализирал.

Ето защо, като процесуално незаконосъобразно, обжалваното решение следва да бъде отменено и, тъй като не се налага извършването на допълнителни или нови съдопроизводствени действия, спорът да бъде разрешен по същество.

В предмета на спора са въведените от самия касатор в ИМ твърдения за наличие на договорни отношения между него и уговарящия - „Хънт консултинг“ ООД, възникнали въз основа на сключените по реда на чл. 36 – 37 “б“ ЗЛОД два дългосрочни( 15 годишни) договора за стопанисване и опазване на дивеча в дивечовъден участък „Извора“ (№ 44 – 2014 от 12.12.2014г. ) и ДУ „Лисичка“ (№ 82/14.10.2015г.) в териториално поделение „ДГС Смядово“; за виновно договорно неизпълнение на задълженията на уговарящия ( частично и забавено изпълнение на задължението за годишни вноски за 2018г. и изцяло неизпълнение на задълженията за годишни вноски за 2019г.) и за едностранно прекратяване на договорите от ищеца. Тези твърдения, като неоспорени от ответника, следва се приемат за безспорни между страните по делото.

В случая е въведено в ОИМ твърдение, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана не е връчена редовно на посочената дата 09.05.2019г., но то не е във връзка с прекратяването на договорите на ищеца с уговарящия, а е в аспекта на възражението на ответника, че ищецът не е заявил на уговарящия, в т.ч. в отправената от него нотариална покана, че желае да се ползва от откритите в негова полза депозити.

Съгласно чл.21 ЗЗД, договорът поражда действие за трети лица, различни от страните по договора, само в предвидените от закона случаи. Договорът в полза на трето лице е съглашение, което поражда права за лице, което е различно от страните по него. С него обещателят (промитентът) поема задължение към уговарящия (стипуланта) да престира на посочено от него трето лице (бенефициер), което не е страна по договора. Уговарящият притежава потестативното право да отмени уговорката в полза на третото лице или да го замени с друго лице, както и самият бенефициер може да се откаже от своето право да иска изпълнение по договора. Уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена от уговарящия, след като третото лице е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея ( чл.22, ал.1, изр.2 ЗЗД). Заявлението на третото лице, че ще се ползва от уговорката в своя полза, е едностранно и неформално, може да се извърши както изрично, така и мълчаливо, и може да бъде адресирано до всеки от обещателя или уговарящия и поражда действие от получаването му. Бенефициерът е материалноправно легитимиран да иска от обещателя изпълнение по договора в своя полза, да го постави в забава, да иска и да упражни др. права, свързани с вземането, напр. привилегиите. Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възраженията от други отношения с уговарящия ( чл.22, ал.2 ЗЗД).

Договорът за банков влог, чиято правна уредба се съдържа в чл. 420 и сл. от ТЗ , е разновидност на договора за влог по см. на чл. 250 от ЗЗД , с който влогодателят предава на влогоприемателя движима вещ или друга ценност, а влогоприемателят приема предаденото имущество за съхранение със задължение да го пази и върне на влогодателя при уговорени условия. Аналогично е и съдържанието на договора за банков влог, представляващ специфична банкова сделка, при която банката - влогоприемател приема за съхранение срещу възнаграждение предадени й за пазене от влогодателя движими вещи и ценности със задължение да ги върне с изтичане на уговорения срок или при поискване - чл. 420 от ТЗ . Когато предмет на договора е определена парична сума, влогът е неправилен и по силата на чл. 421 от ТЗ банката-влогоприемател дължи на влогодателя парична сума в същата валута и размер, ведно с лихва - ако е уговорена между страните. В чл. 422 от ТЗ е предвидено, че при паричен влог банката издава на влогодателя документ за всички вноски и плащания, който служи за доказване на извършените по влога операции - влагане и теглене на парични суми. За да е налице договор за влог по см. на чл. 420 и чл. 421 от ТЗ , следва да е постигнато съгласие между страните по договора - влогодател и влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е. относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията за съхранението и връщането й от влогоприемателя, а при възмездния влог - и относно възнаграждението на влогоприемателя. В чл. 425 от ТЗ е уредена особена разновидност на договора за влог - влог под условие и в полза на трето лице, при който освен посочените съществени елементи от съдържанието на договора за влог, следва да са налице и допълнителни уговорки, характеризиращи този вид договор. Уговорките се свеждат до определяне на трето ползващо се лице, което има право да иска и получи връщане на вложената за съхранение движима вещ или парична сума, макар да не е страна по договора, и до поставяне на предварителни условия от влогодателя, приети от влогоприемателя, при настъпване на които третото лице има право да иска и получи вложеното в негова полза имущество. В хипотезата на чл. 425 от ТЗ намират приложение общите правила относно договора в полза на трето лице, съдържащи се в чл. 22 от ЗЗД , с едно типично за този вид влог отклонение - при несбъдване на условието или при смърт на третото ползващо се лице вложените вещи или пари се връщат на влогодателя.

В ОИМ не се оспорва, че, между ответника, като обещател, и „Хънт консултинг“ ООД, като уговарящ, действащ в изпълнение на разпоредбата на чл.9 от сключените с ищеца договори да предостави на ищеца гаранция за добро изпълнение, са сключени в полза на ищеца като бенефициер, два договора за банков влог от 12.12.2014г. и 14.10.2015г. за сумите съответно 24 583.08лв. и 30698.34лв.

Ищецът - бенефициер претендира от ответника -обещател обезщетение за неизпълнение на възникналите в негова полза парични вземания.

Възражението на банката е, че ищецът не е отправял волеизявление, че ще се ползва от двата депозита: 1/нито до уговарящия „Хънт Консултинг“ ООД, тъй като отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана., в която ищецът е твърдял, че се съдържа такова изявление, не е връчена редовно на посочената дата 09.05.2019г., а и от съдържанието й следва да се направи извод, че към този момент третото лице не се е считало за бенефициер по двата депозита; 2/ нито до банката в периода от сключване на договорите за влог до прекратяването им, а за първи път е отправил такова волеизявление до банката, че желае да се ползва от уговорките в своя полза на 06.12.2019г. Ето защо, ответникът е поддържал, че ищецът е изгубил правото си на претенция спрямо него на датите на прекратяване на договорите за влог, съответно 14.10.2015г. и 25.10.2019г., след като за период от повече от 4 години преди това не е положил дължимата грижа да се осведоми за състоянието и наличието на учредените в негова полза обезпечения. Също така ответникът е възразил, че по арг. на чл.75, ал.2 ЗЗД се е освободил от задължението си към ищеца, добросъвестно изпълнявайки към уговарящия - депозант, който му е представил оригиналите на издадените за депозитите удостоверения, легитимиращи го да се разпорежда с депозитите, и е наредил закриване влоговете в полза на ищеца, като ответникът не е бил длъжен да изследва валутното правоотношение на ищеца с уговарящия.

В случая е без значение дали в отправената до ответника нотариална покана или по друг начин ищецът е заявил на уговарящия, че желае да се ползва от възникналите в негова полза въз основа на сключените договори за банков влог парични вземания, съответно какво е съдържанието на отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана и дали тя е връчена редовно и кога. Такова изявление ищецът не е било необходимо да отправя до уговарящия, тъй като последният е поел към ищеца договорно задължение да му предостави гаранция за добро изпълнение на двата договора и тъй като не е спорно, че при сключване на договорите с ищеца уговарящият му е представил двете преводни нареждания за процесните суми, като гаранция за добро изпълнение по договорите. Ето защо, след сключване на договорите с уговарящия и за целия срок на действието им уговарящият не е имал право да прекрати действието на сключените с ответника в полза на ищеца два договора за банков влог за процесните суми.

За да се ползва от възникналите в своя полза вземания по двата договора за влог, ищецът не е бил длъжен да заяви на банката – обещател, че желае да се ползва от възникналите в негова полза парични вземания.Противно на неоснователно поддържаното от банката, в издадените от нея удостоверения за депозитите се съдържат специални условия за заплащане на сумите, като в тях е изрично посочено, че депозити, внесени в чужд интерес, се връщат на лицето, в чийто интерес са внесени, а не на депозанта. Отделно от това, при договора за банков влог, специфична банкова сделка, при която следва да е постигнато съгласие между страните по договора - влогодател и влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е. относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията за съхранението и връщането й от влогоприемателя, е изключено приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД (изпълнение на привиден кредитор). Не са въведени твърдения и не се установява да е налице хипотеза, в която депозитите е следвало да се върнат на депозанта. Ето защо, е неоснователно възражението, че банката се освободила от поетото към бенефициера парично задължение, изплащайки сумите по депозитите въз основа на представените от депозанта оригинали на удостоверенията и по негово нареждане.

Обещателят, каквото е качеството на ответника, не може да противопоставя на третото лице възражения, произтичащи от валутното правоотношение между уговарящия и бенефициера, освен ако то рефлектира върху договора в полза на третото лице – напр. неизпълнението на задължението на третото лице към уговарящия е прекратително условие за договора в полза на третото лице. В случая ответникът не е направил такива възражения. Страните по делото не спорят относно прекратяването на валутните отношения между ищеца и уговарящия. Не се твърди и не се установява в процесните договори за банков влог да е уговорено прекратително условие, свързано с валутното отношение между бенефициера и уговарящия. Съгласно клаузата на чл.11 от договорите на ищеца с уговарящия и чл. 36м, ал.1 ЗЛОД, гаранцията за изпълнение след прекратяването на договорите не се възстановява и остава в полза на ищеца, който има право да се удовлетвори от нея.

Налага се извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на претендираното от ищеца право: сключването на двата договора за банков влог за процесните суми в полза на ищеца между ответника, като обещател, и уговарящия, който е действал в изпълнение на сключения с ищеца договор да предостави а гаранция за добро изпълнение, поради което не е могъл да прекрати действието на договорите за влог за целия срок на действие на договорите с ищеца; неизпълнение на паричното задължение на ответника да изпълни възникналите в полза на ищеца парични вземания и вреди за ищеца в размер на тези парични вземания в причинна връзка с договорното неизпълнение на ответника.

Поради всичко изложено, исковете са основателни и следва да бъдат уважени в пълните предявени размери.

С оглед на този изход, на ищеца са дължими направените от него разноски: 3061лв. пред първоинстанционния съд, 3339лв. пред въззивния съд и 5208лв. пред касационния съд или общо разноски пред трите инстанции в размер на 11 608лв.

Тъй като на ответника не се дължат разноски, въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да се отменят в частите, с които са присъдени разноски в тежест на ищеца.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.:

Р Е Ш И:

Отменя изцяло решение № 1598/23.12.2022г. по възз.гр.д.№ 654/2022г. на САС и вместо него постановява:

Осъжда „Банка ДСК“ АД, [населено място] да заплати на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], обезщетение в общ размер на 55 281.42лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на ИМ на 16.03.2020г. до окончателното изплащане, за неизпълнение от „Банка ДСК“ АД, [населено място], на възникналите в полза на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], парични вземания, въз основа на сключените между „Хънт консултинг“ ООД, [населено място], и „Банка ДСК“ АД, [населено място], договори за банков влог от 12.12.2014г. и 14.10.2015г.

Отменя решение № 1598/23.12.2022г. по възз.гр.д.№ 654/2022г. на САС и потвърденото с него решение № 267024/17.12.2021г. по гр.д.№ 3536/2020г. на СГС в частите, с които са присъдени разноски в тежест на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място].

Осъжда „Банка ДСК“ АД, [населено място] да заплати на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], направените по делото пред трите инстанции разноски в общ размер 11 608лв.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: