Задължение на въззивния съд да разгледа възражение за плащане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 287

гр.София, 02.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

деветнадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2830/ 2024 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 791/ 19.02.2025 г., постановено по настоящето дело, по жалба на „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“, гр.София, /КМТМ/, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3393 от 07.06.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е отхвърлено искането на КМТМ за допълване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1104 от 27.02.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г. в частта му, в която КМТМ е осъден да заплати на Ж. К. Т. сумата от 12 009,60 лева – обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение с придобито право на пенсия за 14 години и 11 месеца полагане на труд при ответника, ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното плащане и не е разгледано направеното от КМТМ възражение за прихващане на присъденото обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ с насрещно вземане за платено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от два месеца – 2 807,20 лева.

В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационен контрол и е влязло в сила.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да разреши материалноправния спор повторно, като се произнесе по целия спорен предмет на делото?".

Въз основа на разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, т.2, е формирана трайна практика на ВКС, основаваща се на разбирането, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, обект на въззивната проверка не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му / решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/.

Оттук произтича и отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато - въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор повторно, като се произнесе по целия спорен предмет на делото. Той няма правомощие да откаже да разгледа възражение за частично погасяване на вземането, въведено надлежно от ответника с отговора срещу исковата молба, под предлог, че то неправилно е заявено като възражение за прихващане.

Обжалваното решение дава противоположен отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато. Въззивният съд е отказал да допълни основното си решение чрез произнасяне по направеното от КМТМ с отговора срещу исковата молба възражение за прихващане с мотиви, че по естеството си това не било възражение, а довод за погасяване на част от задължението чрез плащане. Независимо от това, дали се касае за възражение за прихващане или за правопогасяващо възражение, когато е надлежно въведено от ответника с отговора срещу исковата молба, то става част от предмета на спора и въззивният съд е длъжен да се произнесе по него. Той не може да се отклони от това си задължение под претекст, че първата инстанция е квалифицирала възражението на ответника неправилно – квалификацията е задължение на съда, включително на въззивния, когато спорът е пренесен пред него. Затова по отношение на допълнителното решение е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и подлежи на отмяна, както и основното решение в съответната част, тъй като актът на съда по чл.250 ГПК в случая няма самостоятелно битие. Спорът следва да бъде разгледан от настоящата инстанция по аргумент от чл.293 ал.3 ГПК, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия.

По делото е установено и страните не спорят, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение по трудов договор от 01.04.2005 г., по силата на който ищецът е заемал при ответника длъжността „доцент, висше училище“, на четиричасов работен ден, а въз основа на допълнително споразумение № 20/ 01.03.2012 г. е заемал длъжността „професор, висше училище“ при осемчасов работен ден. Със заповед № 23/ 24.02.2020 г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, считано от 01.03.2020 г. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът бил навършил 65-годишна възраст, на същия била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. С влязлата в сила част от въззивното решение е признато, че ищецът е придобил повече от 10 години трудов стаж при КМТМ през последните 20 години. Той работил при ответника 8 години на пълен работен ден за периода от 01.03.2012 г. до 01.03.2020 г. и 6 години и 11 месеца на 4-часов работен ден, за периода от 01.04.2005 г. до 01.03.2012 г., т.е. 14 години и 11 месеца. При условията на чл.222 ал.3 КТ той има право на обезщетение в размер брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Видно от заключението на приетата в първата инстанция експертиза, това обезщетение възлиза на 12 009,60 лв. На 28.01.2022 г. ищецът поискал заплащане на дължимото му се обезщетение от КМТМ, а ответникът признал задължението си само до размер брутното трудово възнаграждение за срок от 2 месеца със заповед № 2/ 23.02.2022 г. на директора на КМТМ, тъй като счел, че ищецът е придобил при него под 10 години трудов стаж. Не се спори, че обезщетение в размер брутно трудово възнаграждение за срок от два месеца /2 807,20 лв/ е платено от ответника на ищеца – обстоятелството е надлежно обявено за безспорно от първоинстанционния съд с протоколно определение, постановено в проведеното открито съдебно заседание по гр.д.№ 15834/ 2022 г. на Софийски районен съд от 12.07.2022 г. В отговора срещу исковата молба ответникът е заявил, че оспорва иска по чл.222 ал.3 КТ, но евентуално, при неговото уважаване, прави възражение за прихващане със сумата 2 807,20 лв, платена от него като обезщетение на същото основание в размер брутно трудово възнаграждение за срок от два месеца.

Първоинстанционният съд бил сезиран от ищеца Ж. К. Т. освен с осъдителен иск за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ и с претенция за осъждане на КМТМ за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.3 КТ. И двата иска намерил за основателни. Квалифицирайки възражението на ответника в отговора срещу исковата молба като такова за евентуална съдебна компенсация, районният съд го счел за основателно и го уважил, но извършил прихващането не с вземането на ищеца по чл.222 ал.3 КТ, както е претендирано в отговора срещу исковата молба, а с това по чл.225 ал.3 КТ. Ответникът е обжалвал изцяло първоинстанционното решение и по неговата жалба въззивният съд е отхвърлил изцяло осъдителният иск по чл.225 ал.3 КТ /в тази част въззивното решение е влязло в сила/. Пропуснал е да се произнесе по направеното от ответника възражение, а впоследствие е отхвърлил искането да допълни решението си с такова произнасяне, като е посочил, че възражението на ответника не е такова за прихващане.

Правилно въззивният съд е приел, че така въведеното възражение не е такова за прихващане, тъй като ответникът не е заявил да има насрещно вземане срещу ищеца, а е направил довод за частично погасяване на задължението. Също правилно въззивният съд е намерил, че първата инстанция погрешно е квалифицирала възражението като такова за прихващане. Неправилно обаче е отказал да се произнесе по направеното възражение, квалифицирайки го точно /като правопогасяващо такова/ под предлог, че нямало довод във въззивната жалба. Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение изцяло и той има правен интерес от това, защото е заявил възражението като евентуално, независимо как е квалифицирано от съда и дали квалификацията е правилна. След като спорът е пренесен пред въззивния съд, той е длъжен да се произнесе по същество по целия спорен предмет, като сам квалифицира правилно възраженията, надлежно въведени от ответника. Дейността на въззивния съд е решаваща, а не контролираща, и под претекст допуснати нарушения от първоинстанционния съд той не може да се десезира от каква да е част от отнесения до него спор. Аналогично разрешение е дадено в решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о.

Неоснователни са доводите на ищеца, че при липса на оплакване във въззивната жалба на КМТМ, Софийски градски съд не е имал право да се произнесе по възражението му, заявено в отговора срещу исковата молба, съгласно чл.269 изр.2 ГПК. Както бе посочено по-горе, оплакване във въззивната жалба, че първата инстанция е уважила възражението му, КМТМ не е бил длъжен да изложи, щом обжалва решението изцяло. Но доводът е неоснователен и по същество, тъй като не прави разлика между ограниченията, които чл.269 ГПК поставя пред въззивния съд и задължението му да разреши спора по същество, а не като контролна инстанция. Въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата досежно твърдените пороци на първоинстанционното решение, но при разрешаване на спора по същество той е длъжен да се произнесе по целия спорен предмет, включително правопогасяващите възражения в отговора срещу исковата молба. По този въпрос не е имало колебания в практиката на ВКС /срв. решение № 217/ 09.01.2014 г. по т.д.№ 971/ 2012 г., ІІ т.о. и цитираните в него/. В тези актове се приема, че освен задължението за произнасяне по всички доводи във въззивната жалба, наред със служебно дължимата преценка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, въззивният съд дължи съобразяване и с всички възражения и доводи, своевременно заявени в първоинстанционното производство, както и направените от ответника по иска в срока по чл.131 ГПК възражения. Аналогични разрешения са дадени в решение № 228/ 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/ 2014 г., І г.о., решение № 118/ 25.09.2018 г. по гр.д. № 4756/ 2017 г., ІІІ г.о., решение № 99/ 16.07.2018 г. по гр.д.№ 4656/ 2017 г., ІІІ г.о. и др. Затова въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по правопогасяващото възражение, своевременно заявено от ответника в първата инстанция.

Неоснователен е и доводът на ищеца, че ако се допусне допълване на съдебното решение на въззивния съд, това би означавало едноинстанционно произнасяне по направеното възражение. Възражението е едно, а квалификацията му е задължение на съда. По него има произнасяне от районния съд, но при дадена неправилна квалификация. Произнасянето от въззивния съд по същото възражение, но с точна квалификация, не би било едноинстанционно.

Видно от изложеното обжалваното допълнително решение следва да бъде отменено, в съответната част следва да бъде отменено и основното решение, като искът бъде уважен до непогасения чрез плащане размер на вземането и съответно се преразпредели отговорността за таксите и разноските във всички съдебни инстанции, съобразно крайния изход от спора.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд № 3393 от 07.06.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е отхвърлено искането на КМТМ за допълване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1104 от 27.02.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г. в частта му, в която КМТМ е осъден да заплати на Ж. К. Т. сумата от 12 009,60 лева и в частта за разноските и държавната такса и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА въззивно решение на Софийски градски съд № 1104 от 27.02.2024 г. по гр.д.№ 3347/ 2023 г., като

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. К. Т. против „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“, [населено място], иск, квалифициран по чл.222 ал.3 КТ за разликата над 9 202,40 лв /девет хиляди двеста и два лева, четиридесет стотинки/ до 12 009,60 лв.

ОСЪЖДА Ж. К. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], 3 002,45 лв /три хиляди и два лева, четиридесет и пет стотинки/ разноски за всички инстанции.

ОСЪЖДА „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“ да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд дължимата държавна такса за водене на производството пред първата инстанция в размер 368,10 лв. /триста шестдесет и осем лева, десет стотинки/, на основание чл.78 ал.6 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: