Отмяна на съдебно решение при неравноправни клаузи в договор за кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Отмяна на влязло в сила решение * противоречие със закона

Р Е Ш Е Н И Е
№ 178
София, 04.07.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесети и шести март две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

с участието на секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 298/2025 г.

Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК.

Образувано е по молба на „Юробанк България“ АД, [населено място] за отмяна на решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение поради противоречието му с влязло в сила решение от 04.05.2020 г. по в. гр. д. № 16122/2018г. на Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав.

Искането за отмяна е аргументирано с твърдението, че посочените решения са постановени между едни и същи страни – „Юробанк България“ АД и Е. Г. А., по искове за вземания по един и същ договор за кредит № HL 26612 от 04.10.2007 г. и че в тях въпросът за действителността на този договор е разрешен противоречиво – в решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение договорът е прогласен за нищожен изцяло, докато в решение от 04.05.2020 г. по в. гр. д. № 16122/2018г. на Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав като нищожни са преценени само отделни договорни клаузи (чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12). Според молителя, в резултат на допуснатото противоречие при решаване на въпроса за действителността на процесния договор за кредит, дължащо се на обстоятелството, че при постановяване на второто по време решение не е съобразено влязлото в сила предходно решение между страните, банката е платила и е задължена да доплати на ответницата по молбата (кредитополучател) общо сумата 124 446.74 лв., при усвоена главница 60 000 лева и ефективно погасена сума 71 542.91 лв.

В съдебно заседание на 26.03.2025 г. „Юробанк България“ АД е депозирала и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз по конкретно поставени въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на разпоредби от Директива 93/13/ЕИО.

Ответницата по молбата – Е. Г. А. от [населено място] – оспорва същата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 17.01.2025 г. Моли за оставяне без уважение като неоснователно и искането за отправяне на преюдициално запитване с доводи в писмени бележки от 28.03.2025 г. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите и възраженията на страните, приема следното:

Молбата е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на отмяна, в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл. 305, т. 4 ГПК, поради което е процесуално допустима .

Разгледана по същество, същата е неоснователна .

За да е налице основание за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, необходимо е наличието на влезли в сила противоречиви съдебни решения, които са постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, т. е. необходимо е пълно субективно и обективно тъждество между делата, приключили с постановяване на противоречивите решения.

Съгласно постановките на т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС: Фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск.

В настоящия случай субективното тъждество е доказано. И двете решения са постановени по дела, по които страните са едни и същи – „Юробанк България“ АД и Е. Г. А.. Липсва обаче обективно тъждество между делата.

Делото, по което е постановено първото решение между страните – гр. д. № 5386/2015 г. на Софийски районен съд, 45 състав, е образувано по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД , предявени от Е. Г. А. срещу „Юробанк България“ АД, за връщане на надплатени суми за главница и лихви по сключения между страните договор за кредит № HL 26612 от 04.10.2007 г. предвид нищожността на част от клаузите му, дължаща се на неравноправност по смисъла на ЗЗП – чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12. С решение от 04.05.2020 г. по в. гр. д. № 16122/2018 г. на Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, допълнено с решение от 23.07.2020 г., след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното по първоинстанционното дело решение от 25.05.2018 г., предявените от Е. Г. А. искове са уважени, като „Юробанк България“ АД е осъдена да й заплати сумите: 12 795.54 лв. – надплатена валутна разлика между швейцарския франк и българския лев за периода 22.02.2010 г. - 22.11.2014 г. и 6 665.28 лв. – надплатена сума в резултат от едностранното увеличение на лихвения процент за периода 22.03.2011 г. - 22.11.2014 г. В мотивите на посочения акт за неравноправни и съответно нищожни са приети клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12 и чл. 22 от сключения между страните договор за кредит. С определение № 828 от 31.12.2020 г. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Делото, по което е постановено второто решение между страните – гр. д. № 1158/2018 г. на Софийски градски съд, 20 състав, е образувано по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК , предявени от „Юробанк България“ АД срещу Е. Г. А., за признаване за установено наличието на вземания на банката по договор за кредит № HL 26612 от 04.10.2007 г. за сумите по издадени по ч. гр. д. № 51172/2017 г. на СРС, 23 състав заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 07.08.2017г. С решение № 260858 от 28.10.2020 г. по посоченото дело, потвърдено с решение № 208 от 17.02.2022 г. по в. гр. д. № 1416/2021 г. на Софийски апелативен съд е призната дължимостта на сумите: 20 366.70 швейцарски франка, равняващи се на 23 841.26 лева (по курс към 22.11.2007 г. – 1.1706 лева за швейцарски франк) – главница, представляваща сбора от главницата, включени в месечните вноски с падеж до 22.06.2017 г. и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане; сумата 1238.95 швейцарски франка, равняващи се на 1450.32 лева (по курс към 22.11.2007 г. – 1.1706 лева за швейцарски франк) – договорна (възнаградителна) лихва, включена в месечните анюитетните вноски, за периода от 22.08.2015 г. до 14.06.2017 г.; сумата 1538.04 швейцарски франка, равняващи се на 1800.43 лева – обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от договора за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г.; сумата 49.54 швейцарски франка, равняващи се на 57.99 лева – такса по чл. 4, т. 2 от договора за периода от 22.11.2015г. до 24.07.2017 г., както и сумата 63.60 лева – платена нотариална такса, като за разликата до пълния им предявен размер исковете са отхвърлени като неоснователни. В мотивите на посочените актове, с оглед изрично заявено от ответницата по исковете възражение, за неравноправни и съответно нищожни са приети клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12 и чл. 22 от сключения между страните договор за кредит, като в мотивите на въззивното решение са изложени съображения за неоснователност на възражението за цялостната му недействителност.

С решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, чиято отмяна се иска, е отменено постановеното от Софийски апелативен съд решение № 208 от 17.02.2022 г. по в. гр. д. № 1416/2021 г., като предявените от „Юробанк България“ АД срещу Е. Г. А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК са отхвърлени като неоснователни. Съдебният състав е приел, че групата клаузи, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, са неравноправни, поради което е счел за недействителен целия договор за кредит, тъй като същият не може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи.

При тези данни не може да се счете, че в случая се касае за хипотезата, разгледана в цитираното тълкувателно решение, т. е. за съотношение между обусловен и обуславящ иск, при което разрешаването на спора по обусловения иск да е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него (преди решението, чиято отмяна се иска) влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи.

Неоснователно е твърдението на банката-молител, че в двете производства е разрешен по различен начин един и същ правен въпрос, включен в предмета на двете дела, по който се формира сила на пресъдено нещо, а именно – въпросът за действителността на процесния договор за кредит № HL 26612 от 04.10.2007 г. Видно от мотивите на решението по по-рано приключилото дело, съдът се е произнесъл по релевираното от ищцата възражение за нищожност на точно определени клаузи от процесния договор за кредит (чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12 и чл. 22), без да преценява действителността на договора като цяло. Не може да бъде споделено становището на молителя, че с първото решение съдът, изпълнявайки задължението си по чл. 7, ал. 3 ГПК да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като е обявил за нищожни част от клаузите на процесния договор за кредит, е „оставил в сила“ останалите негови клаузи, т. е. по този начин е приел, че договорът е действителен, което е в пряко противоречие с приетото в решението по второто дело, постановено от Върховен касационен съд, че този договор е изцяло недействителен и не е породил правни последици.

Посоченото становище противоречи на практиката на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19 и определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. Съобразно тази практика: Правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която, поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи; Произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една; В случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана; Тази забрана се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни.

Посочената практика на СЕС е анализирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. на ВКС, II т. о., като въз основа на нея е направен извод за неприложимост на правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасянето по спора въпрос.

Настоящият състав споделя цитираната практика на ВКС и в съответствие с нея приема, че доколкото в мотивите на първото постановено между страните решение е обсъждана действителността само на няколко конкретни клаузи от процесния договор за кредит, а не на всички негови клаузи, въпросът за валидността на целия договор не е разрешен със сила на пресъдено нещо и затова по отношение на него не важи забраната за произнасяне в рамките на образуваното между страните ново производство, имащо за предмет вземания по този договор за кредит.

Оттук и изводът, че не е налице противоречиво разрешаване на въпроса за валидността на договора за кредит в решенията по двете дела и съответно не е налице обусловеност между тях по смисъла на разясненията в т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, обосноваваща отмяна на едното от тях съгласно чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Ето защо, молбата за отмяна е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

С оглед обстоятелството, че настоящото производство е извънинстанционно и в него не се решава по същество материалноправният спор между страните относно сключения между тях договор за кредит, искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на разпоредби от Директива 93/13/ЕИО, не подлежи на обсъждане.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, молителят следва да заплати на ответницата разноски за настоящото производство. Видно от представения с отговора на молбата за отмяна договор за правна защита и съдействие от 16.01.2025 г. ответницата е заплатила на ангажирания от нея адвокат възнаграждение за отговор на молбата за отмяна и за процесуално представителство в размер на сумата 9 500 лв. Като основателно обаче следва да бъде преценено заявеното от банката-молител възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Този извод произтича от липсата на фактическа и правна сложност на делото, произтичаща в случая от обстоятелството, че е релевирано едно единствено основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като преценката за наличието му е обусловена от решаването само на въпроса дали в двете решения, постановени между страните, се съдържа произнасяне относно валидността на процесния договор за кредит. Следва да се отчете също, че по делото е проведено едно съдебно заседание и че правната работа на пълномощника на ответницата се изчерпва с депозиране на отговор на молбата за отмяна и на писмени бележки.

С оглед на посочените обстоятелства, съдът намира, че заплатеното от ответницата адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на сумата 2 500 лв. При определянето му настоящият състав съобразява решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), тъй като същата е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Юробанк България“ АД, [населено място] молба по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Е. Г. А. от [населено място], чрез адвокат Д. З. Д. от САК, разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 500 (две хиляди и петстотин) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: