Условия за поставяне под запрещение при деменция

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 604

гр. София, 21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети септември, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4300 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. И. срещу решение № 582 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 2817/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 2663 от 23.05.2023 г. по гр. д. № 13062/2022 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е поставен под ограничено запрещение по предявения от Р. П. И. иск с правно основание чл. 5, ал. 1 Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

Касаторът - ответник поддържа, че атакуваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в нарушение на чл. 337, ал. 1 ГПК, тъй като, макар да е призован за лично явяване и изслушване пред въззивната инстанция, ответникът като не се е явил, не е бил разпитан, при което въззивното решение е постановено без въззивният съд да е придобил лични впечатления от поставеното под ограничено запрещение лице. Освен това твърди, че не е следвало да бъде кредитирано заключението на психиатричната експертиза, прието от първоинстанационния съд, доколкото то не дава отговор на въпроса дали съдовата деменция на ответника вследствие на преживян инсулт съставлява душевна болест или слабоумие по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, както и ако това е така, дали тя препятства възможността на лицето да разбира и ръководи постъпките си. Вместо това навежда, че експертното заключение съдържа правни съждения за прилагане на института на ограниченото запрещение спрямо ответника, което е недопустимо. Нарушенията на процесуалния закон досежно кредитирането на заключението на психиатричната експертиза са релевирани и във въззивната жалба. Поради гореизложените процесуални нарушения намира, че въззивният съд не е изпълнил и задължението си за служебно събиране на необходимия доказателствен материал по делото за разкриване на обективната истина досежно психическата годност на ответника да ръководи постъпките си. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявеният иск да бъде отхвърлен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Р. П. И. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Моли да му бъдат присъдени съдебно – деловодните разноски пред ВКС, като предявява евентуално възражение за прекомерност на платения хонорар за един адвокат от насрещната страна.

Прокуратурата на РБ не подава отговор на касационната жалба. В пледоарията по същество, нейният представител, поддържа становище за нейната неоснователност поради неправилност на въззивното решение и за връщане на делото на въззивния съд за изслушване на ответника от съда, както и за преценка на здравословното му състояние като медицински критерий по иска с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС.

С определение № 2125 от 29.04. 2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния правен въпрос: Деменцията като медицинско състояние отъждествява ли се с понятието „слабоумие“ по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС и кога може да послужи като основание за поставяне на пълнолетен правен субект под запрещение?. По него е формирана трайна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 5/1979 г. от 13.02.1980 г., в решение № 1270 от 20.12.2008 г. по гр.д. № 3856/2007 г. на ВКС, ІV г.о. и др.. Според тази практика предмет на иска по чл. 5 ЗЛС за поставяне на едно лице под запрещение е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (юридически критерий). Следва и двата критерия да са налице, за да се постави едно лице под запрещение. Това е така, защото основанието за поставянето под запрещение не е душевната болест или слабоумието сами по себе си, а невъзможността страдащият от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Дементното състояние следва да е такова, което да води до извод за изразено слабоумие, което да е пречка да се ръководят постъпките от страна на болното лице. Следователно не всяка деменция, вкл. възрастово и/или съдово обусловената, осъществяват кумулативно изискуемите горепосочени медицински и юридически критерии за поставяне на пълнолетно лице под запрещение. Само деменция в достатъчно тежка степен, че да води до невъзможност лицето да разбира и ръководи постъпките си и да се грижи за интересите си, може да обуслови извод за основателност на иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС. Ето защо, по дела за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето - може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси (т. 5 ППВС № 5/1979 г.). Само съдът е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни, въз основа на целия доказателствен материал по делото, вкл. разпита на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, дали последният следва да бъде поставен под запрещение и какво да бъде то с оглед изискванията на закона. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, а следва да го обсъди в цялата доказателствена съвкупност по делото. Във всички случаи следва да изложи мотиви, включително когато не го кредитира, като посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. По реципрочен начин следва да обоснове защо кредитира експертното заключение, съпоставяйки го с останалите доказателства в процеса и с личните си възприятия от разпита на ответника по чл. 337, ал. 1 ГПК. Горепосочената съдебна практика се споделя от настоящия съдебен състав и следва да намери приложение и по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба и съобразно възприетия отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения – неизпълнени задължения на въззивния съд за служебно събиране на доказателства с оглед охраняване на интереса на ответника по иска с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, чиято дееспособност се иска да бъде ограничена или отнета, както и за личен разпит на ответника от въззивния съд съгласно чл. 337, ал. 1 ГПК, последният необходимо условие, за да бъде извършена дължимата от съда преценка за наличието на юридическия критерий за поставянето на лицето под запрещение. Поради това наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение в горепосочения смисъл са основателни.

Ищецът Р. П. И. е предявил против баща си - П. Й. И., роден през 1934 г., иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, обосновавайки искането си за поставяне на ответника под запрещение с възрастта му и с непрекъснато влошаващо се здравословно състояние с поведение, присъщо на болестта „Алцхаймер“, което поддържа, че не му позволява да осмисля действията си и да се грижи за своите работи.

Първоинстанционният съд в изпълнение на императивната разпоредба на чл. 337, ал. 1 ГПК е разпитал ответника и формирал непосредствени впечатления за неговото здравословно състояние и способността му да се ориентира във времето и пространството, както и да се грижи сам за своите работи, като е отразил в изготвения съдебен протокол, ползван и от въззивния съд, становището на ответника по предявения иск (оспорване изцяло), както и отговорите на въпросите, от които касационният съд не може да изведе извод, че ответникът страда от изискуемото от закона слабоумие, както и че не може да разбира и ръководи постъпките си.

Въззивният съд, без да изслушва на основание чл. 337, ал. 1 ГПК ответника пред себе си, въпреки извършено призоваване за лично явяване, е разгледал и решил делото в едно открито съдебно заседание, на което ответникът не е присъствал нито лично, нито чрез представител. Анализирайки приетите от първоинстанционния съд доказателства, в атакуваното решение, САС е приел за установено, че с експертно решение № 0886 от 31.03.2014 г на ТЕЛК при I МБАЛ - София на ответника е призната 92 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ с водеща диагноза „последици от мозъчен инфаркт“. С експертно решение № 2408 от 12.11.2015 г. на ТЕЛК при I МБАЛ - София на ответника е счел за призната 100 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ с поставена водеща диагноза „смесена корова и подкорова деменция“. Въззивният съд е кредитирал изцяло приетото от първоинстанционния съд заключение на психиатричната експертиза, установяващо че ответникът страда от „смесена корова и подкорова съдова деменция в умерена степен с бавен ход, но с необратими дефицити“; при него са налице нарушения на паметта, дезориентация за време и посока, волева промяна в посока пасивност и безинициативност. Възприел е извода на съдебния експерт, че умерената степен, в която се проявява деменцията, позволява на ответника да разбира случващото се, но не пълноценно и в детайли, което ограничава и възможностите му добре да планира своите действия и техните последици. Посочил е, възпроизвеждайки експертното заключение, че деменцията е хронично прогресиращо разстройство с необратим ход, дължащ се на болестни процеси в мозъка, което се приравнява на юридическия критерий „слабоумие“.

САС е кредитирал показанията на ищцовите свидетели, разпитани от първата инстанция, тъй като техните възприятия за поведението на ответника в неговото ежедневие в [населено място] е счел за непротиворечащи на фактическите констатации на вещото лице-психиатър. Не е кредитирал показанията на свидетелите, посочени от ответника, тъй като ги е намерил за опровергани от заключението на психиатричната експертиза и приетите по делото множество писмени документи за установени минали заболявания и пълна загуба на трудоспособност.

От правна страна, въззивният съд е счел, че са налице посочените в чл. 5, ал. 1 ЗЛС предпоставки, очертани от медицинския критерий „слабоумие“ и юридическия критерий, при които следва да се отнеме дееспособността на ответника. Заключил е, изцяло базирайки се на заключението на психиатричната експертиза, съдържащо и правни изводи, че поради частично увреденото здравословно състояние, покриващо медицинския критерий „слабоумие“, ответникът следва да бъде поставен под ограничено запрещение.

От мотивите на обжалваното решение, може да бъде направен изводът, че въззивният съд е възприел старческата деменция от съдов произход на ответника за достатъчна да се отъждестви с изискуемото слабоумие по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, като не е изложил фактически и правни аргументи в тази насока. По този начин е възприел становище, че всяка деменция е равнозначна на изискуемото слабоумие като медицински критерий за ограничаване или отнемане на дееспособността по иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС, който извод противоречи на горепосочената практика на ВС и ВКС, даваща отговор на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване. По отношение на способността на ответника да се грижи за своите работи (юридическия критерий), САС е възприел правния по естеството си извод на съдебния експерт от приетото заключение на психиатричната експертиза, че е подходящо „обсъждане на поставяне под ограничено запрещение“, игнорирайки разпита на лицето по чл. 337, ал. 1 ГПК, който е останал неосъществен по вина на апелативния съд. Следователно и досежно този извод не е изложил фактически и правни съображения, които биха били решаващи, доколкото е възможно да е осъществен медицинският критерий, но обективиращото го заболяване да не пречи на болния да ръководи постъпките си и да се грижи за своите работи. Относно гласните доказателства, се е задоволил да посочи само кои кредитира и кои не кредитира, без да излага мотиви в подкрепа на тези си изводи. Същевременно кредитираните показания на свидетелите на ищеца са в по-голямата си част опосредени, базирани на разказано от самия ищец или от трети лица, а в частта си, основана на непосредствени възприятия, касаят епизодично, неотносимо към спора наблюдение за това, че от терасата си възрастният човек не отговорил на поздрав на свидетелката Д.. От друга страна, некредитираните показания на свидетелите на ответника, макар да следва да се ценят съобразно нормата на чл. 172 ГПК, са базирани на ежедневни, непосредствени възприятия за поведението на страдащия от съдова деменция субект, които съответстват на заявеното от самия него по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК пред първоинстанционния съд. Въззивният съд не ги е анализирал в тази връзка, а се е задоволил само да посочи, че не ги кредитира като противоречащи на заключението на психиатричната експертиза. Последното съдържа недопустими за експертно заключение правни изводи, на които неправилно съдът се е позовал вместо да изложи свои такива. По този начин, установената деменция в умерена степен при ответника, дори да може да се приеме, че покрива съдържанието на медицинското понятие „слабоумие“ по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС (последният факт е останал неустановен от доказателствата в процеса), не е аргументирано защо е пречка и невъзможност лицето да ръководи постъпките си. Последният извод е правен и следва да бъде направен от решаващия съд въз основа на съвкупна преценка и анализ на всички приети относими доказателства в процеса, вкл. разпита на ответника по чл. 337, ал. 1 ГПК. Такава преценка и анализ не са извършени от въззивния съд, който не е обективирал собствени изводи относно юридическия критерий, а е възпроизвел в този смисъл единствено мнението на съдебния експерт – психиатър.

Поради горепосочените допуснати процесуални нарушения правнорелевантните факти по предявения иск са останали неизяснени, а въззивният съд е процедирал в нарушение на задължителните разрешения в т. 1 и т. 3 ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например ответника в производството за поставяне под запрещение, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. В изпълнение на императивната норма на чл. 337, ал. 1 ГПК, второинстанционният съд е следвало да изслуша личния разпит на ответника, за да добие непосредствени впечатления дали вследствие на заболяването си той може или не може да разбира и ръководи постъпките си, след което да допусне в изпълнение на засиленото служебно начало в производства по чл. 5 ЗЛС, служебно, на основание чл. 201 ГПК ново, повторно заключение на психиатрична експертиза с друго вещо лице, което да оцени фактическата способност на П. И. да разбира и ръководи постъпките си, без да дава правни квалификации, като изследва заболяването му, респективно неговото развитие, към момента на депозиране на заключението. Едва след това и след като извърши съвкупен анализ на всички доказателства по делото (разпит на ответника по чл. 337, ал. 1 ГПК, писмени доказателства, гласни доказателства, с обосноваване кои кредитира и кои не кредитира и защо, и повторното заключение на психиатричната експертиза, в случай че не бъде оспорено), въззивният съд следва да изведе собствените си фактически и правни изводи за наличието или не на медицинския и на юридическия критерий, от значение за поставяне на пълнолетен правен субект под запрещение.

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Като такова то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който дължи да изпълни задължението си по чл. 337, ал. 1 ГПК по призоваване и разпит на ответника в открито съдебно заседание, както и служебно да допусне горепосочената психиатрична експертиза в хипотезата на чл. 201 ГПК.

С оглед изхода на спора и съгласно правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК, не следва да бъдат присъждани в полза на касатора съдебните разноски по настоящото касационно производство, тъй като по тях следва да се произнесе въззивният съд при повторното разглеждане на делото.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 582 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 2817/2023 г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: