Осъждане за блудство и изнасилване на ненавършило 14 години лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Изнасилване на ненавършила 14 г. * правомощия на касационната инстанция * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * съдържание на обвинителен акт * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление * индивидуализация на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 143

София, 27 март 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Блага Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Даниел Луков

Калин Калпакчиев

при участието на секретар Ил. Петкова и в присъствието на прокурора от ВП Ивайло Симов, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 14/2025 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Е. У. срещу въззивна присъда № 5 от 03.10.2024г. на Апелативен съд - Варна, постановено по внохд № 264/2024г. по описа на същия съд.

В жалбата от защитника на подсъдимия се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения се претендира с доводи за липса на мотиви от решаващия съд, тъй като същите били неразбираеми и алогични. Съдът бил използвал израза“дете“ в мотивите си по отношение на пострадалата, а такава процесуална фигура липсвала, като се развиват съображения, че ако пострадалата е жена, то тогава не ставало ясно на колко години навършвала зрялост. Изложени са житейски съображения в насока за оборване на фактическите констатации на решаващия съд касателно поведението на пострадалата и подсъдимия, както и времето и мястото на престъпните посегателства. Претендира се постановяване на присъдата въз основа на предположения, без тези твърдения да са подкрепени с доводи в тази насока. Съдът не обсъдил противоречията в техническите експертизи, като по този начин постановил своето решение въз основа на превратен анализ на доказателствата по делото. По делото липсвали обективни доказателства за осъществените от подсъдимия престъпления, липсвали веществени доказателства, от които по безспорен начин да се установи осъществяване на съвкупление с пострадалата. Съдът неправилно кредитирал изцяло показанията на пострадалата, не било съобразено, че по тялото й липсват следи от упражнено насилие спрямо нея, което водело до необоснованост на присъдата на въззивния съд. Погрешно съдът бил кредитирал заявеното и от св. И., тъй като нейните показания били лаконични и не разкривали обективната истина, а и не били житейски логични. Възразява се срещу допускането в качеството на свидетел на св. Ш., бивша съпруга на подсъдимия, тъй като тя заявила само негативно отношение към подсъдимия. На критика е подложено поведението на пострадалата и са изложени съображения за липсата на емоционална връзка между нея и майка й, в нарушение на Закона за закрила на детето. Оспорва се приетата по делото КСППЕ, тъй като не била обективно изготвена и не използвала достоверни методи. Като аргумент в тази насока са развити собствените на касатора виждания относно половото развитие на личността. Обвинителният акт не отговарял на изискванията по чл. 246 от НПК, тъй като в него не били посочени датите и месеците на извършените продължавани престъпления, като това нарушение не било констатирано и респективно отстранено от решаващите съдилища.

Заявеното касационно основание за нарушен материален закон не е аргументирано с доводи в негова подкрепа, като макар и трудно, е изводимо само като последица от допуснатите съществени процесуални нарушения.

Претенцията за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е обвързана с неговото семейно положение като баща на две деца.

Претендира се намаляване на размера на присъденото на пострадалата обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, като се акцентира на това, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от нейна страна, тъй като с поведението си тя била допринесла за настъпване на събитието, без да са изложени каквито и да било аргументи защо това е така. Също така съдът не бил взел предвид финансовите възможности на подсъдимия да заплати присъденото обезщетение.

В заключение се претендира отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, а като алтернатива пълно оправдаване на подсъдимия, респективно намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание и размера на присъдените обезщетения.

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВП намира жалбата за неоснователна.

Подсъдимият У. поддържа жалбата на своя защитник по съображенията, изложени в нея. Защитникът му адв. С. С. също поддържа жалбата с направените искания и заявените съображения.

Частната обвинителка и граждански ищец не се явява в съдебно заседание. За нея се явява повереник адв. А. А., като претендира жалбата да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 22 от 04.04.2024г. на Окръжен съд - Варна, постановена по н.о.х.д. № 1315/2023г., подсъдимият Е. У. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 4, пр. 1 във вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години, като е оправдан за това деянието да е осъществено от него чрез употреба на сила.

Със същата присъда е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 151, ал. 2, т. 1, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание от пет години лишаване от свобода, като е оправдан за това да е извършил престъпление по чл. 152 от НК.

На основание чл. 23 от НК на подсъдимия е било наложено едно общо най-тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода, при първоначален общ режим съгласно чл. 57, ал. 3 от ЗИНЗС.

Било е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража от така наложеното му наказание лишаване от свобода.

Подсъдимият е бил осъден да заплати на С. Д., действаща лично и със съгласието на майка си, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. за осъщественото по отношение на нея престъпление по чл. 149 от НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до нейното окончателно изплащане, като до пълния предявен размер от 25 000лв. иска е бил отхвърлен, както и сумата от 80 000лв. обезщетение за неимуществени вреди за осъщественото по отношение на нея престъпление по чл. 151 от НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до нейното окончателно изплащане.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати направените по делото съответни разноски.

По въззивни жалби от защитниците на подсъдимия и процесуалния представител на частната обвинителка, с присъда № 5 от 03.10.2024г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 264/2024г. по описа на същия съд, присъдата на първата инстанция е била частично отменена, като вместо това подсъдимият У. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4, пр. 1 във вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години. Със същата присъда е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1,т. 2 пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание от единадесет години лишаване от свобода.

На основание чл. 23 от НК на подсъдимия е било наложено едно общо най-тежко наказание в размер на единадесет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим съгласно чл. 57, ал. 1т т. 2, б. а от ЗИНЗС.

В останалата част присъдата на първата инстанция е била потвърдена. Съдът се е произнесъл и по разноските по делото.

Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

В жалбата нарушението на материалния закон се извежда само като резултат от допуснати от въззивния съд пороци в неговата оценъчна дейност, без същото да е подкрепено с каквито и да е данни, поради което и най-напред ще бъде отговорено на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Това се налага, тъй като от правилното установяване на фактическата обстановка зависи и правилното приложение на материалния закон.

Преобладаващата част от съображенията на касатора са насочени към оспорване на вече приетите по делото фактически констатации. Изложената от въззивния съд фактическа обстановка по случая, както и направените в тази връзка доказателствени изводи не подлежат на касационен контрол. ВКС не веднъж е имал повод да посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива ( освен в случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК, какъвто настоящият не е), както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Върховният касационен съд не разполага с правомощието да обсъжда и подлага на самостоятелен анализ събраните по делото доказателства, както и да променя фактите по делото. Затова, изложените в жалбата доводи за необоснованост не могат да бъдат проверени – несъвместими са с въведените касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. На касационна проверка подлежат законосъобразното провеждане на правилата за събиране на доказателствата, тяхната правилна проверка и възприемане от съда, чийто акт се атакува. Начинът на излагане на мотивите трябва ясно да представи формираното от съдебния състав вътрешно убеждение по изложените доказателствени и правни изводи. Когато доказателственият анализ е извършен без съществени процесуални нарушения, а вътрешното съдийско убеждение е обективно, всестранно, пълно и логично – то изразява суверенната воля на съдебния състав и не подлежи на касационна намеса чрез изменение или отмяна на постановения съдебен акт.

Доводите на касатора за необоснованост на въззивния съдебен акт не са съобразени с правомощията на касационната инстанция, както и с допустимите от закона предели на касационната проверка. Затова, залегналите в жалбата доводи не могат да бъдат разгледани по същество, а исканията за оправдаване – удовлетворени. Предложеният от касатора различен прочит на показанията на пострадалата Д. и нейната майка не може да бъде съобразен по изложените вече причини. Освен това, касационната жалба съдържа общи твърдения за "липса на мотиви поради причината, че са алогични и неразбираеми", за "грешки, допуснати от въззивната инстанция при изграждане на вътрешно убеждение", за "житейски не издържани мотиви" и др., които не са конкретизирани. Това показва, че касаторът е представил за проверка бланкетни твърдения, като сам не е установил тяхното проявление по делото. В противен случай, той несъмнено би описал конкретни процесуални нарушения, които счита за допуснати по делото, защото с тях биха били накърнени неговите процесуални права. Липсата на необходимата обосновка и детайлизация в жалбата представя наведените с нея доводи и твърдения за неналични.

В настоящия казус не се установява превратно тълкуване на доказателствата от въззивната инстанция и изводите за тях са основани на обективен анализ по действителното съдържание на доказателствените източници като показанията на свидетелите и заключенията на изготвените по делото експертизи. Не са били подминати без коментар и приложените по делото веществени доказателства, включително и пропуска от досъдебното производство да бъде приобщен като такова ползвания от подсъдимия телефон. Съдът е оценил според действителното му съдържание събрания писмен и гласен доказателствен материал, стриктно съблюдавайки изискванията да разкрие значимата за процеса фактология единствено чрез способите и средствата на процесуалния закон, като в своите мотиви е изложил подробни и ясни съображения, въз основа на които е посочена коя част от доказателствения материал е достоверна и каква информация с доказателствено значение разкрива.

Въззивният съд се е позовал на събраните доказателства в хода на проведеното от първоинстанционния съд съдебно следствие, включително и на надлежно приобщените по съответния ред показания в синя стая на пострадалата от досъдебното производство, като е извършил собствен и подробен доказателствен анализ и е дал надлежни отговори на направените във въззивната жалба от защитниците на подсъдимия възражения. Действително, в основата на възприетите от предходната инстанция фактически положения по делото е поставено заявеното от пострадалата Д., без да е установена причина, която да я мотивира да дава неверни показания срещу лицето, с което майка й живее на семейни начала, уличаващи го в извършването на тежки престъпления против половата неприкосновеност. Следва да се подчертае, че показанията на доведената му дъщеря на подсъдимия относно извършените спрямо нея сексуални посегателства в продължение на повече от една година са сравнително последователни и непротиворечиви относно съществените и включени в предмета на доказване обстоятелства, като са еднопосочни и устойчиви във времето - от досъдебното производство до първата инстанция, като контролираният съд правилно е дал оценка на кои от нейните показания и в коя тяхна част следва да се даде кредит на доверие. Разминаването в показанията на свидетелката касателно началния момент на едното от деянията срещу половата й неприкосновеност, за което съдът е приел, че е осъществено през м. май 2021г., не рефлектира върху инкриминираните факти по обвинението и не се е отразило на достоверността на депозираните от нея показания. Настоящият състав намира, че предходната инстанция не е имала основание да откаже да възприеме като достоверни и убедителни показанията на пострадалата. Правилно е било преценено, че не е налице причина, която да се отразява на достоверността на нейните показания и на способността й да дава правдиви показания в хода на производството.

Не търпи упрек аналитичната дейност на контролираната инстанция, като при спазване на формалната логика са били обсъдени всички събрани и относими към инкриминираната дейност на подсъдимия доказателствени източници. Не може да бъде споделено заявеното в жалбата, че съдът използвал израза „дете“ по отношение на пострадалата, а това не било процесуална фигура, което пък водело до неяснота на колко години Д. е навършила зрялост. В случая законодателят е този, който в текста на чл. 149 от НК използва израза “лице, ненавършило 14-годишна възраст“. От друга страна, легално определение на понятието „дете“ се съдържа в текста на чл. 2 от Закона за закрила на детето, съгласно който „Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години.“ По делото възрастта на пострадалата към инкриминирания с обвинителния акт период от време е установена по един несъмнен начин, а както се вижда от легалното определение на това понятие, никъде в наказателния закон като елемент от обективната страна на престъпленията по раздел VІІІ-„Разврат“ не е въведен критерий за зрялост на пострадалото лице.

Не може да бъде споделено и недоволството на жалбоподателите от това, че съдът се позовал в своите мотиви на показанията на св. Ш.-бивша съпруга на подсъдимия. Както вече се каза, суверенно право на решаващия съд е да кредитира или не даден доказателствен източник, стига тази негова позиция да е надлежно защитена по предвидения в процесуалния закон ред.

Следва да се посочи, че развитите в жалбата от защитника разсъждения, основани на житейската гледна точка не могат да бъдат предмет на обсъждане, тъй като в наказателния процес е от значение само формалната, а не житейската гледна точка. Затова и съображенията относно поведението на пострадалата и липсата, според защитника, на емоционална връзка между нея и майка й, следва да бъдат оставени без коментар.

Неоснователно е заявеното от защитника недоволство от назначената по отношение на пострадалата в досъдебното производство комплексна СППЕ и направените от вещите лица изводи относно нейното психическо и психологическо състояние. Предложената аргументация в касационната жалба касае лично мнение на защитника относно половото развитие на личността. Всъщност, експертите са дали изключително подробен и аргументиран отговор на поставените им въпроси, като на база анализ на доказателствените материали по делото и личния преглед на пострадалата са дали своите заключения, съвсем правилно кредитирани от инстанциите по фактите и ценени като годен способ за доказване в наказателното производство. Заключенията на експертите са били много подробно и обстоятелствено аргументирани, при липсата на каквито и да било съмнения в тяхната правилност, обоснованост, яснота и пълнота. Затова и несъгласието на страната с експертното мнение, само защото не обслужва тезата й, не компрометира изводите на решаващия съдебен състав за пълнота, правилност и обоснованост на приетото заключение. Впрочем, същото важи и по отношение на двете изготвени по делото технически експертизи на мобилни телефони, предоставени за нуждите на разследването от майката на пострадалата. Съзряното от защитата противоречие в тях не държи сметка на обстоятелството, че са били изследвани два различни телефона, единият от които е именно телефона на пострадалата и е бил обект на изследване по допълнителната техническа експертиза. Всъщност, най-вероятно объркването на защитата се дължи на отразеното в мотивите-стр. 11 от същите, като резултат от техническа грешка на съда, че се касае до „същия“ телефон, което пък е в резултат на това, че и двата представени за изследване телефона са от една и съща марка и модел.

По настоящото дело не се констатира нарушено право на защита на подсъдимия У., предвид пълното съответствие на внесения по делото обвинителен акт от прокурор при ОП – Варна с изискванията на процесуалния закон относно задължителните му реквизити, залегнали в чл. 246 от НПК. Съдържанието на обвинителния инструмент е съответно на възприетото в ТР № 2/2002г. на ОСНК – ВКС, легално тълкуване на предназначението му като годен инструмент за формулиране на обвинението. Същият съдържа ясно описание на съставомерните факти относно инкриминираните деяния и участието на подсъдимия в тях. Прокурорът е описал действията на подсъдимия в периода от неустановена дата и месец през 2020г. до неустановена дата през м. май 2021г. по отношение на престъплението по чл. 149 от НК, посочил е как подсъдимият осъществил намисленото от него престъпление, извършваните от него действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, чрез употребата на сила и положение на зависимост, посочил е и възрастта на пострадалата и връзката й с подсъдимия, мястото на извършване на всяко едно от блудствените действия. По същият начин е описал действията на подсъдимия и по отношение на престъплението по чл. 152 от НК – в периода от месец май 2021г. до м. април 2022г., описал е какво е извършил по отношение на пострадалата и къде, в какво са се изразили действията по насилствено съвкупление, възрастта на пострадалата и употребената по отношение на нея сила. Поради това ВКС намира, че обвинителния акт е бил изцяло съобразен с нормите на закона и обвинението е било формулирано и поддържано по достъпен начин за възприемане от привлеченото към наказателна отговорност лице и неговия защитник, като не се изискват свръх усилия от тяхна страна да възприемат фактическите и юридическите рамки на обвинението, респективно да организират адекватно своята защита.

Както вече се посочи по-горе, претендираното с жалбата нарушение на материалния закон е заявено декларативно, без да е мотивирано с доводи в негова подкрепа. Все пак касационния съдебен състав намира, че при установените по делото факти, на базата на надеждна доказателствена основа, материалния закон е приложен правилно относно инкриминираните престъпления по чл. 152 и чл. 149 от НК.

След като правно релевантните факти от предмета на доказване са изведени съобразно процесуалните правила и въз основа на очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, то не са налице основанията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане.

Искането за оправдаването на дееца по обвинението, за което е осъден, може да бъде уважено от касационния съд единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК - когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Извън тази хипотеза, в правомощията на касационния съд е да провери доколко вътрешното убеждение на контролираната инстанция (което е суверенно нейно право) е формирано при стриктно спазване на процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност, а това са основно нормите, регулиращи процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствените източници.

В заключение - крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към присъдата си апелативният съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата на подсъдимия У. и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Съдът е изложил съображенията си по реда на чл. 339, ал. 3 от НПК, поради което не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК.

Не е налице и претендираната явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание за всяко едно от извършените от него престъпления, за които е бил признат за виновен. Контролираният съд се е съгласил с доводите на защитата, че степента на обществена опасност на дееца е ниска, като основание за това са му дали както липсата на предходни осъждания, така и характеристичните данни на подсъдимия, сред които и изтъкнатите пред настоящата инстанция обстоятелства, че е баща на две деца, че се ползва с добро име след колеги и роднини, както и че полага общественополезен труд. В същото това време не е подмината високата степен на обществена опасност на двете извършени от него престъпления,продължителния период от време, в който те са били осъществявани, данните за проявяваната от дееца физическа агресия. В резултат на извършената преценка, без да се надценява или подценява значението на което и да било от посочените обстоятелства, въззивният съд е достигнал до законосъобразния извод, че наказанията на подсъдимия следва да бъдат определени при лек превес именно на смекчаващите неговата отговорност обстоятелства. По-голямо снизхождение от вече проявеното не се налага, като определеният размер на държавната принуда, която следва да се приложи по отношение на дееца, в най-пълна степен ще способства за постигане на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК.

Претенцията за намаляване на размера на присъдените обезщетения за претърпените от пострадалата неимуществени вреди е неоснователна. Очевидно и за касатора е било трудно да изложи доводи защо приема, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата при този вид престъпления, поради което и жалбата в тази й част е останала немотивирана. Все пак ВКС намира за нужно да отбележи, че АС – Варна е изложил убедителни съображения относно размера на дължимото на пострадалата обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, като неговата аргументация се споделя напълно и от този състав на съда, като не е нужно да бъде преповтаряна само за да се изпълва решението с ненужно съдържание.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 5 от 03.10.2024г. на Апелативен съд - Варна, постановено по внохд № 264/2024г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: