Намаляване на застрахователно обезщетение при съпричиняване на ПТП от пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 345/11.06.2024 г.

гр. София, 05.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

при участието на секретаря Кристина Първанова, като изслуша докладваното от съдия Цанова гр. д. № 3497 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по подадена от ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 1558/15.12.2022 г. по гр.д. № 2225/2022 г., поправено с определение № 654/09.03.2023 г., с което е отменено решение № 260711 от 25.02.2022 г. по гр.д. № 8162/2020 г. на СГС, І- 23 състав, поправено с решение № 261709/23.05.22 г. и с решение № 261918/08.06.22 г., в частта, с която предявеният на осн. чл.432 КЗ иск е отхвърлен за сумата над 20 000лв. до претендирания размер от 50100 лв., както и в частта на разноските и вместо него е постановено друго, с което на осн. чл. 432 КЗ е присъдена допълнително сумата от 30 100 лв. или общо 51 100 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 03.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 11.11.2019 г. до окончателното издължаване, с присъждане на разноски.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Иска се решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен за сумата от 20 000 лв., с присъждане на разноски.

С писмения си отговор А. С. Н. изразява становище за неоснователност на касационната жалба, с присъждане на разноски.

С определение № 593/12.02.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице?.

Отговорът на въпроса е даден в решение № 183/25.02.2016г. по т.д. № 2805/2014 г. на ВКС, ІІ т.о, в което е прието, че при обжалване на решението в отхвърлителната му част от ищеца поради неправилно прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба и относимите към тях възражения на ответника, релевирани своевременно в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба. Възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалата за собственото си увреждане, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. Въззивното производство, образувано по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която частично е отхвърлен иска по чл. 432 КЗ, поддържа висящността на процеса относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, поради което въззивният съд е длъжен да разгледа своевременно направеното от ответника- въззиваем в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за принос на пострадалото лице за собственото си увреждане, независимо, че решението не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат е от значение за размера на застрахователното обезщетение, предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Когато ответникът е съгласен с размера на присъденото застрахователно обезщетение като краен резултат, той не би могъл да обжалва само мотивите на решението на първоинстанционния съд. Поради това във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, въззивният съд е длъжен да обсъди възражението за съпричиняване, ако в отговора на въззивната жалба ответникът се позовава на него и то е релевирано в първоинстанционното производство в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на него не е формирана сила на пресъдено нещо. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези съображения, приложими и за прекия иск на увреденото лице по чл. 432 на действащия КЗ, аналогичен на чл. 226 КЗ /отм./.

По касационните основания:

За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е приел, че за да бъде уважен прекият иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по чл. 432 КЗ следва да се установят две групи факти: наличието на застрахователно правоотношение между ответника, в качеството на застраховател, и прекия причинител на увреждането, в качеството на застрахован и кумулативното наличие на всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 от ЗЗД: виновно извършено от делинквента противоправно деяние, от което да са настъпили в причинно - следствена връзка вреди за пострадалия от сочения вид и в търсения размер. Счел е, че настъпването на ПТП, противоправното поведение на водача, наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество към датата на ПТП, травмите на пострадалата ищца и причинната им връзка с ПТП, са установени пред първата инстанция и са безспорни пред настоящата, пред която е спорен единствено въпросът за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, за установяването на които са събрани писмени доказателства, изслушана е комплексна медицинска и автотехническа експертиза, а пред въззивната инстанция е разпитан и свидетел. При съобразяване с дадените с ППВС № 4/23.12.1968 г. разяснения на понятието „справедливост“, както и с константната съдебна практика на ВКС, е посочил, че при определяне на справедливия размер, съобразява установените увреждания и последиците от тях, свързаните с тях физически и психически болки и страдания на ищцата, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на ищцата- 67 години, като възраст, която се характеризира с все още динамичен начин на живот, както и че тя е била доста активна и дори е спортувала, като е ходела да плува. Отчел е и обстоятелството, че ежедневието на ищцата е било рязко променено- получените счупвания са наложили общо три операции; била на постелен режим поне месец, през което време зависела от помощта от сина си дори за елементарни хигиенни нужди, което я карало да се чувства засрамена и в тежест на семейството си. Взел е предвид и че през първата седмица имала много интензивни болки, които с времето са намалявали, но дори и сега се проявяват при смяна на времето, че е провеждала е неколкократно рехабилитация, че основният възстановителен период е приключил за около шест месеца, през които е търпяла сериозно ограничение в ежедневието си както и че и сега ищцата не може да стои дълго време права и не ходи вече да плува. Посочил е и че инцидентът се отразил сериозно на психическото състояние на ищцата, като е възвърнал депресивното й състояние, получено по- рано от смъртта на дъщеря й и е предизвикал у нея чувство за вина пред близките й заради проблемите, които им създава. Вземайки предвид всички тези обстоятелства, както и лимитите на застрахователните обезщетения, и икономическите условия в страната към 2019 г., и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че размера на адекватната обезвреда на претърпените от ищцата неимуществени вреди от ПТП не е по- малък от претендираните 50 100 лв., поради което и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за сума над 20 000 лв. до претендираните частично 50 100 лв., и на ищцата се присъди сумата от ще 30 100 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 11.11.2019 г. По частната жалба, съдът е приел, че с оглед изхода на спора пред СГС, уважен за сумата от 20 000 лева или за 39.92%., дължимото адв. възнаграждение на ищцата е в размер на 811.57 лева., поради което е отменил обжалваното определение в частта, в която на адв. Н. В. е присъдено адвокатско възнаграждение над сумата от 811,57 лв.

При така дадения отговор на релевантния правен въпрос се налага изводът, че неправилно в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата ищца. В срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е въвел възражения за принос от пострадалата за вредоносния резултат поради нарушение на чл. 113, ал.1, т.1 ЗДв.П- при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки, като преди да навлязат на платното за движение следва да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, и чл.114, т. 2 ЗДв.П- на пешеходците е забранено пресичат платното за движение при ограничена видимост. Софийски градски съд е приел в решението си, че възраженията на ответника за съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат са основателни, тъй като тя е пресичала пътното платно извън определеното за целта място, поради което и вземайки предвид значителните телесни увреждания, непълното възстановяване на ищцата, икономическите условия в страната, установения застрахователен лимит, както и наличието на съпричиняване, е определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. В отговора на въззивната жалба ответното застрахователно дружество е поддържало възражението за съпричиняване. Като не е обсъдил посоченото правоизключващо възражение, относимо към определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради обстоятелството, че не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, спорът следва да се разгледа в настоящото производство.

Касационната жалба е основателна.

В трайната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причина връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вида. За се приеме наличието на принос, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Изводът на съда за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, като приносът следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него.

В настоящия случай, пропускайки да се произнесе по направеното от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, въззивната инстанция не е отчела наличието на пряка причина връзка между поведението на увредената пешеходка и настъпилия вредоносен резултат. Съдът не е взел предвид, че произшествието е настъпило и поради противоправното поведение на пострадалата пешеходка, която е предприела пресичане на пътното платно не на определеното за това място- намиращото се в близост кръстовище, предвидено за пресичане на пешеходци, където има светофарна уредба, регулираща движението, както и че с оглед типа на автомобила е имала възможност да го възприеме през цялото време от потеглянето му назад, предотвратявайки по този начин произшествието, с което е допуснала нарушение на чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, т.2 ЗДвП. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки от нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Паралела и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта.

Такъв паралел и сравнение в поведението на участниците в движението не е извършен от въззивнния съд, който освен, че не е изложил мотиви относно наличието на противоправното поведение на пострадалата, не е отчел и че водачът на автомобила е предприел маневра „движение назад“, без преди това да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен- като наблюдава непрекъснато пътя зад управляваното от него превозно средство или като осигури лице, което да сигнализира за опасността, с което е допуснал нарушение на чл.40, ал.1 и 2 ЗДв.П, за което на осн. чл.78а НК е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“.

При така установеното разположение на лекия автомобил и пешеходката и тежестта на допуснатите нарушения на ЗДвП, настоящият съдебен състав счита, че обективната възможност на пешеходката да избегне сблъсъка и да предотврати произшествието е била по- голяма, поради което и приносът й за настъпването на вредите следва да бъде определен в размер на 60 %.

При отчитане на тази степен и с оглед правилно приетия от въззивния съд справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 50 100 лв., дължимото застрахователно обезщетение е 20 040 лв., което обуславя отмяна на въззивното решение в частта, с която иска е уважен за разликата над 20 040 лв. до сумата от 50 100 лв., както и в частта на разноските.

По съдебните разноски: С оглед изхода на спора, ЗАД „Алианц България“ следва да бъде осъдено да заплати на А. Н. направените по делото разноски за всички съдебни инстанции съразмерно с уважената част от иска, в размер на 99,80 лв. С оглед изхода на спора А. Н. следва да бъде осъдена да заплати на ЗАД „Алианц България“ направените по делото разноски за всички инстанции съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на общо 5183,20 лв.

На осн. 78, ал.6 ГПК ЗАД „Алианц България“ следва да бъде осъдено да заплати държавна такса по сметката на СГС в размер на 800 лв., а по сметката на САС- в размер на 400 лв.

Процесуалното представителство на ищеца в производство е осъществено от адв. С.В. при условията на чл.38, ал.2 ЗАдв., поради което, предвид фактическата и правна сложност на делото, и с оглед решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/22 на СЕС, на адв. В. следва да се присъди възнаграждение в размер на общо 3 000 лв.- адв. хонорар за всички съдебни инстанции.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр отд.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1558/15.12.2022 г. на САС, ГО, 1 състав по т.д. № 2225/2022 г. в частта, с която ЗАД „Алианц България“ АД е осъдено да заплати на А. С. Н. сумата над 20 040 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 03.04.2019 г. ПТП, до пълния уважен размер от 50 100 лв., както и в частта на разноските, и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. Н. срещу ЗАД „Алианц България“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 03.04.2019 г. ПТП за разликата над 20 040 лв. до пълния предявен размер от 50 100лв.

ОСЪЖДА А. С. Н. да заплати на ЗАД „Алианц България“ АД направените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на общо 5 183,20 лв.

ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на А. С. Н. направените по делото разноски съразмерно с уважената част от иска, в размер на общо 99,80 лв.

ОСЪЖДА „Алианц България“ АД да заплати в бюджета на съдебната власт държавна такса по сметката на СГС в размер на 800 лв., а по сметката на САС- сумата от 400 лв.

ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ да заплати на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. на адв. Н. А. В. сумата от 3 000 лв. - адв. хонорар.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: