Недопустимост на повторно обезщетение от МВР за вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

10
Р Е Ш Е Н И Е

№ 278

гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова и прокурора Андреев…………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1362 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 5888/17.12.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1248/08.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 32/ 2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му, с която касаторът - Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на П. В. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в размер на сумата 500 лв. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в хипотезата на явна необоснованост на фактическите констатации и логическите изводи на съда досежно наличието на фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника.

В касационната жалба са изложени доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно и следва да се отмени. Сочи се, че в случая МВР не е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като прокуратурата е органът, под чието ръководство се провежда разследването, респ. – тя повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер. Освен това, ищецът не сочи конкретни нарушения, действия или бездействия на служители от МВР по досъдебното производство, които да са в причинна връзка с претендираните от него неимуществени вреди.

Представителят на прокуратурата поддържа становище, че касационната жалба е основателна и следва да се уважи.

Ответникът по касационната жалба – П. В. С., чрез адв.М. А., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Настоящият състав споделя установената практика на ВКС, че като селективно основание за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, понятието „очевидна неправилност” е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която предпоставя особено тежък порок на обжалвания акт, установим от пряко от съдържанието на изложените мотиви. В тези случаи се касае за видимо тежко нарушение по приложението на материалния закон, нарушение на основни принципи и съдопроизводствени правила на гражданския процес, или явна необоснованост. Очевидно неправилно в хипотезата на явна необоснованост е въззивното решение, когато мотивите му са вътрешно противоречиви, формираните фактически и правни изводи не съответстват на фактите и обсъдените доказателства, изведени са в нарушение на логическите правила.

В случая, с въззивното решение е прието за установено, че спрямо ищеца, заедно с други обвиняеми, били повдигнати обвинения за множество тежки престъпления, включващи участие в организирана престъпна група, палежи, причиняване на телесни повреди и убийства, извършени по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група. С присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. по описа на Шуменския окръжен съд подсъдимият бил оправдан по обвинението за извършен палеж на лек автомобил, собственост на „Райфайзен лизинг – България“ ООД. В хода на инстанционния контрол, с решение № 493/15.06.2015 г. по н. д. № 1559/2014 г. на ВКС постановените присъди били отменени по две от обвиненията, касаещи престъпленията по чл.116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 против личността на П. И. Л. и Р. А. Р., като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. Впоследствие, с постановената от апелативния съд присъда № 12/04.05.2016 г. по внохд № 194/2013 г. на ВАпС първоинстанционната присъда била отменена в частта й за един от подсъдимите, който не е ищецът. Според въззивния съд, с решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о., била изменена присъдата на Варненския апелативен съд и подсъдимият П. С., заедно с други подсъдими, „бил оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“. С решение № 162/30.09.2015 г. по ВЧНД № 300/2015 г. апелативният съд бил увеличил наложеното от първоинстанционния съд общо наказание на подсъдимия С., като го „определил на 19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“. Според мотивите на обжалваното решение, ищецът бил подсъдим по обвинения за тежки престъпления, включително за убийството на П. Л. и Р. Р., „като по отношение на убийството спрямо Л. и Р. присъдата е отменена”, а по обвинението за палеж на лек автомобил, собственост на „Райфайзен лизинг – България” ООД, подсъдимият е признат за невинен още с първоинстанционната присъда”.

При така възприетите фактически констатации въззивният съд е посочил, че само фактът на незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че подсъдимият е претърпял вреди, засягащи честта и достойнството му, като за периода на наказателното преследване е преживял негативни емоции и чувства. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установяват претендираните неимуществени вреди – влошаване на здравословното състояние на лицето, разстройство на семейните и личните му отношения и социална изолация. Предвид възрастта на ищеца, периода на продължителност на наказателното производство (около 5 години); тежестта на престъпленията, за които е оправдан; обстоятелството, че за по-голяма част от обвиненията е осъден и е невъзможно да се разграничат понесените във връзка с всички обвинения негативни емоционални преживявания, като е посочил, че и „по други дела е присъдено обезщетение на ищеца за вреди от същото наказателно производство”, съдът е определил като справедливо и дължимо обезщетение в размер на сумата 500 лв. Лихвата за забава е присъдена от датата на окончателното приключване на наказателното производство - 01.12.2017 г. (с постановяване решението на ВКС по н. д. № 407/2017 г.).

По въпроса за пасивната легитимация на МВР да отговаря по предявения иск съдът е посочил, че пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ е държавният орган - юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения. С исковата молба се претендират вреди, причинени от служители на ответника при извършване на служебната им дейност по разследването. Съгласно чл. 52, ал. 1 НПК разследващи органи са следователите, служителите на МВР, назначени на длъжност „разследващ полицай“, полицейските органи в МВР, в случаите, предвидени в кодекса. Доводите на ответника, че надлежен ответник е прокуратурата, която е повдигнала и поддържала обвинението, не обосновават извод, че МВР не може да отговаря като разследващ орган. Прието е, че независимо от отговорността на прокуратурата, МВР може да е самостоятелен ответник или съвместно с нея.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното решение е очевидно неправилно - мотивите са вътрешно противоречиви, съдържат фактически констатации и правни изводи, несъответни на обективните факти и обстоятелствата по делото. Предвид това, необоснован е направеният от съда краен извод, че е осъществен фактическият състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника.

На първо място , фактологично неверни и противоречащи на доказателствата по делото са фактическите изводи на въззивния съд, че с решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о., подсъдимият П. С. „бил оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“; че е отменена присъдата му за убийствата „спрямо Л. и Р.”; както и че за извършените престъпления му е определено общо наказание - „19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“.

Видно от доказателствата по делото - Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на Шуменския окръжен съд, Присъда № 1/27.02.2014 г. по внохд № 194/2013 г. на Апелативен съд - Варна, Решение № 493/15.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 1559/2014 г., III н. о., Присъда № 12/04.05.2016 г. по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна и Решение № 234/01.12.2017 г. по н.д. № 407/ 2017 г. на ВКС, II н.о., по повдигнатите от прокуратурата срещу П. В. С. 10 обвинения за извършени тежки престъпления (участие в организирана престъпна група, три убийства, два палежа, причиняване на телесна повреда), лицето е оправдано само по 2 от обвиненията, а именно:

1) за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1-во, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл.115, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК - да е подбудител и помагач в убийството с пострадал Б. Г., като на основание чл. 304 НПК е оправдан по това обвинение с Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен и Присъда № 1/27.02.2014 г. по внохд № 194/2013 г. на Апелативен съд- Варна, влезли в сила с постановяване на Решение № 493/15.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 1559/2014 г., III н. о.;

2) за престъпление по чл. 330, ал. 3, вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл.20, ал. 3 НК - палеж на лек автомобил „Тойота Авенсис” с ДК №....., собственост на „Райфайзен Лизинг – България” ООД, ползван от П. И. Л., като на основание чл. 304 НПК е оправдан по това обвинение с Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен .

По отношение на останалите 8 обвинения, включително за убийствата на П. Л. и Р. Р., ищецът е признат за виновен с присъдата по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен , потвърдена в тези й части с присъда по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна и с решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о.

Следователно, с Решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н.о., ищецът не е „оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“, както погрешно е приел въззивният съд в производството по иска по чл. 2 ЗОДОВ. Оправдателният диспозитив касае извършването на престъплението от подсъдимите П. С., Г. В., В. К. и Я. П. в съучастие с подсъдимия Р. С., тъй като с присъдата по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна само С. е оправдан по това обвинение.

Със съдебните актове по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен, внохд № 184/2015 г. на АС – Варна, н.д. № 407/2017 г. на ВКС, II н.о., е прието, че убийствата на П. Л. и Р. Р. са поръчани от подсъдимия Г.В. на подсъдимия П.С. в качеството му на човек, който ръководи група, която има капацитет и мотивация да ги осъществи срещу заплащане. Посочено е, че „усложнената форма на необходимо съучастие е резултат от структурата и начина на действие на организираната престъпна група”, като „всички съучастници, подбудители, помагачи и извършител, са действали при общ умисъл и са съзнавали приноса на всеки в осъществяване на общата цел - физическото ликвидиране на Л. и Р.”.

С оглед данните за личността на подсъдимия П.С., подбудите и мотивите за извършване на деянията, изключително високата степен на обществена опасност и тежестта на престъпленията, с решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, ІІ н.о., не е променено определеното още с първоинстанционната присъда наказание „доживотен затвор без замяна” . Предвид това, невярно е посоченото от въззивния съд по настоящото дело, че за извършените 8 тежки умишлени престъпления, вкл. и двете убийства, на ищеца било наложено наказание „19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“. Тези фактически констатации категорично се опровергават от мотивите и диспозитивите на влезлите в сила съдебни актове по приключилите наказателни дела. Показателно в тази връзка е посоченото в мотивите на решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, ІІ н.о. - за „изключителната тежест на престъпленията, извършени от подсъдимите В., С. и К.“; че „тези трима подсъдими са имали решаваща роля за осъществяване на двете убийства (на Л. и Р. – бел.м.), като физическите извършители са изпълнявали техните указания“; че те са „третирали човешкия живот като търговски продукт, превърнали са го в предмет на престъпна сделка и са създали престъпен механизъм на изпълнение на физически екзекуции.“. Предвид „изключителната тежест на извършените престъпления и високата степен на обществена опасност на тримата подсъдими“, с оглед целите на наказанието по чл. 36 НК, съставът на ВКС е приел, че няма „основание за промяна на определеното им наказание „доживотен затвор без замяна“.“

На второ място , при изложените факти, отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, чрез процесуалните й субституенти – правозащитните ограни, би могла да се ангажира за незаконността на посочените по-горе 2 повдигнати и поддържани обвинения, за които ищецът е бил оправдан. В този смисъл, принципно правилно е приетото въззивния съд, че освен прокуратурата, поначало в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ не е изключена възможността пасивно легитимиран ответник да е и МВР.

Мотивите на обжалваното решение обаче по този въпрос са вътрешно противоречиви и почиват на предположения, а не на относимите за спора доказателства. Макар да е посочил, че „по други дела е присъдено обезщетение на ищеца за вреди от същото наказателно производство”, въззивният съд не е извършил преценка дали в случая не се претендира втори път обезщетение за същите неимуществени вреди, но от друг процесуален субституент на държавата.

С ТР № 5/2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК, ВКС, беше разяснено, че отговорността по ЗОДОВ е обективна; длъжник по материалното правоотношение е държавата, като по чл. 2 ЗОДОВ правозащитните органи я представляват като процесуални субституенти. Поради това, дори само един правозащитен орган да представлява държавата, това не би нарушило принципа за пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. При иск по чл. 2 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ е легитимираният процесуален субституент във всички случаи, за които не е посочен изрично друг орган, тъй като тя упражнява надзор върху разследващите органи и полицията и тя е компетентният орган да повдигне и поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер.

Няма пречка по иска за обезщетение на вреди по чл. 2 ЗОДОВ като ответник по делото да бъдат конституирани също разследващите органи и/или полицейските органи, щом се твърди, че и с техни действия или бездействия са причинени вредите, но тяхното участие или неучастие в производството по делото е без значение. Предмет на делото е отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица (чл. 7 от Конституцията), а кой държавен орган, наред с Прокуратурата на РБ ще я представлява като процесуален субституент е без значение. Вредата се обезщетява глобално, а решението по иска по чл. 2 ЗОДОВ не може да бъде различно за процесуалните субституенти на държавата по отношение на едно и също обезщетение, като отговорността им поначало е солидарна (чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ). Ето защо, когато с влязло в сила съдебно решение на ищеца е присъдено обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ за вреди от незаконно обвинение, дължимо от един държавен орган (прокуратурата) като процесуален субституент, предявеният последващ иск за обезщетение срещу друг държавен орган (както е в случая - МВР) налага да се прецени дали не се претендира двукратно обезщетяване на едни и същи вреди ( вж. в с.см. - решение № 157/21.12.2018 г. по гр. д. № 4776/2017 г., III г. о., решение № 253/ 02.07.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., IV г. о., решение № 50203/01.11.2022 г. по гр. д. № 3589/2021 г., IV г. о.).

В случая, исковата молба е многократно уточнявана, като в крайна сметка твърденията на ищеца са за проведено от служители на МВР (разследващи и оперативни работници) едностранчиво разследване по ДП № 154/2009 г. на ОДМВР - Шумен, за работа по една единствена версия, обосноваваща участието и вината на ищеца в извършването на престъпленията, без да се проверят и други версии и без да са събрали всички относими и необходими доказателства за разкриване на обективната истина. В първоначалната искова молба конкретно е визирана работата на В. Ц., който към този момент е бил служител на ГД „БОП“ - София (началник отдел „Контратероризъм“) и е участвал в сформирания екип за разкриване на престъпленията. Със съдебните актове по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна и н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н.о., е прието, че В.Ц. е имал качеството на оперативен служител, а не на разследващ орган по смисъла на чл. 118, ал. 2 НПК (не е имал право и не е извършвал такива действия), което от своя страна е обусловило възможността той да бъде разпитван като свидетел в наказателното производство.

Претендираните за обезщетяване с уточнената искова молба неимуществени вреди са от обвиненията в извършване на престъпления, повдигнати и поддържани по нохд № 303/2001 г. по описа на ОС – Шумен, за които лицето е оправдано, а конкретно посочените вреди са - криминализиране името на ищеца в обществото, което довело до изключването му от заемани постове като председател на Европейската и Българската федерация по сумо, експерт в Народното събрание; опетняване на името му в обществото; увреждане на психическото и физическото му здраве (развил хипертония, диабет II степен, агорафобия).

Видно от приложените по делото доказателства, същите неимуществени вреди от двете незаконни обвинения, по които ищецът е бил оправдан, са претендирани (описани по същия начин) за обезщетяване и по други заведени от П.С. граждански дела, както и по гр. д. № 4567/2016 г. и гр. д. № 4566/2016 г. по описа на СГС, като:

1) по гр. д. № 4567/2016 г. на СГС (постановеното решение не е обжалвано и е влязло в сила на 22.07.2019 г.) - Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на ищеца обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1-во, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл.115, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК (да е подбудител и помагач в убийството) с пострадал Б. Г.;

2) по гр. д. № 4566/2016 г. на СГС (след служебна справка - решението е влязло в сила с постановяване на необжалваното въззивно решение по в. гр. д. № 50/2024 г. на САС) - Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на ищеца обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 330, ал. 3, вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 НК - палеж на лек автомобил „Тойота Авенсис” с ДК №...., собственост на „Райфайзен Лизинг – България” ООД.

Общият размер на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от тези две незаконни обвинения, за които ищецът е оправдан, е 3 300 лв. При това положение, липсва материално правно основание отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да се ангажира втори път за обезщетяването на едни и същи вреди, но чрез друг процесуален субституент (МВР). Още повече, че крайният резултат от наказателното производство не е в подкрепа на твърденията на ищеца за проведено „едностранчиво разследване”, след като за всички останали престъпления (8 тежки престъпления, в т.ч. и за двете убийства на П.Л. и Р.Р.), П.С. е признат за виновен и е осъден да изтърпи наказание „доживотен затвор без замяна”.

Въпреки, че в мотивите на обжалваното решение съдът е отбелязал, че по други дела, за част от обвиненията по ДП № 154/2009 г. на ОДМВР - Шумен, за които е оправдан по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен, „на ищеца вече са присъдени обезщетения”, въззивната инстанция не е извършила преценка кои са незаконните обвинения, които са релевантни за фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и дали във връзка с тях не се претендира втори път обезщетяване на едни и същи вреди. Както се посочи и по-горе, изводите на въззивния съд по този въпрос не са основани на фактите и доказателствата по делото, а почиват на предположения и са изведени в нарушение на процесуалните и логическите правила.

На трето място, не осъществяват фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ частичните оправдавания за някои елементи и обстоятелства по две от обвиненията за престъпления, за които като краен резултат ищецът е осъден, а именно: 1) за една от формите на съучастие (оправдан е за „помагач” – чл. 20, ал. 4 НК) в убийството на П. Л.; и 2) за една от формите на съучастие в убийството на Р. Р. (за „помагач”), за част от времевия период и за един от квалифициращите признаци на престъплението. И за двете най-тежки престъпления, при които е отнет човешки живот, ищецът е признат за виновен и е осъден с влязла в сила присъда, което в случая изключва основанието за ангажиране отговорността на държавата.

В същата насока е и практиката на ВКС, че когато подсъдимият е бил оправдан за една от две (или повече) форми на изпълнителното деяние и/или за част от предмета на престъплението, не е налице частично оправдаване за извършено престъпление по смисъла на НК и на т. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. „Оправдаването” по отношение на една от формите или за част от предмета на престъплението има значение единствено за определяне тежестта на наказанието, но не е равнозначно на оправдаване по обвинение за отделно престъпление (вж. - решение № 93/ 04.07.2022 г. по гр. д. № 3380/2021 г., III г. о. ).

Предвид всичко изложено, въззивното решение в допуснатата му до касационно обжалване част, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, МВР е осъдено да заплати на П. В. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 500 лв. със законната лихва от 01.12.2017 г., е неправилно и следва да се отмени. Вместо това, следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което уважената до този размер претенция да се отхвърли като неоснователна. В останалата си част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 500 лв. до предявения размер от 50 000 лв., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

При този изход на делото, ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати на МВР юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на сумата 200 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1248/08.11.2023 г., постановено по възз.гр. д. № 32/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд в обжалваната му част , с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на П. В. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 500 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.12.2017 г. до окончателното й изплащане.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от П. В. С., с ЕГН – [ЕГН], срещу Министерство на вътрешните работи иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигане и поддържане на обвинения по нохд № 303/2001 г. по описа на ОС – Шумен за извършени престъпления, по които ищецът е частично оправдан, в размер на сумата 500 лв., ведно със законната лихва от 01.12.2017 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА П. В. С., с ЕГН – [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на Министерство на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на сумата 200 лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.