Задължения на въззивния съд при проверка на неравноправни клаузи и мотивиране

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 677

гр.София, 13.11.2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело №1272 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. И. Ч. срещу въззивно решение № 1377 от 16.11.2022 год., постановено по в. гр. дело №3922/2021 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265487 от 19.08.2021 год., постановено по гр. дело № 7798/2020 год. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 15 с-в, с което е отхвърлен предявения от А. И. Ч. срещу „Пи Ем Ай“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 36 000 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение по договор за покупко-продажба на апартамент № , находящ се в жилищна сграда върху УПИ VІІ-444 по плана на [населено място], р-н „Л.“, заедно с мазе № и паркомясто № и № , във формата на пропуснати ползи от прекратен договор за наем на недвижим имот от 20.01.2019 год., сключен от ищеца с Б. И. А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.07.2020 год. до окончателното й изплащане.

С определение № 470 от 02.02.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ За задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, съответно да изложи собствени мотиви по съществото на спора?

2/ Относно служебната проверка от съда за нищожност на сделка, поради наличие на неравноправна клауза?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е приел, че с предварителния договор страните били уговорили срок за сключване на окончателен договор, но не било постигнато изрично съгласие за момента, в който сградата следвало да бъде снабдена с акт 16. Понеже с нотариалния акт купувачът се бил съгласил да получи владението в тридневен срок от въвеждане на сградата в експлоатация, то нямало забава на изпълнителя-продавач. По отношение на възражението за наличие на неравноправни клаузи въззивният съд бил счел, че не дължи произнасяне, тъй като условията на договора били индивидуално уговорени между страните и нямало данни купувачът да е изразил несъгласие относно момента на получаване на имота. Въззивният съд не бил изложил какво приема за установено относно фактическите положения по спора, кои доказателства възприема, кои отхвърля и защо, като освен това не бил извършил и самостоятелна проверка на събраните доказателства и не бил обсъдил доводите на страните, а се задоволил да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд не бил взел предвид нарушението на задължението на изпълнителя, посочено в исковата молба, както и обстоятелството, че дори и към датата на постановяване на въззивното решение сградата нито била довършена, нито била включена в съответната инфраструктурна електроснабдителна мрежа, което било предпоставка за издаването на акт 16 и въвеждането на сградата в експлоатация. Не била тълкувана волята на страните по предварителния договор. Липсвали и изводи за наличието на преки и непосредствени вреди и причинно-следствена връзка между тях и неизпълнението. Въззивният съд бил игнорирал клаузи в предварителния договор, който имал за цел както прехвърляне на собствеността, така и изграждането на цялата сграда и своевременното й въвеждане в експлоатация, за да бъде ползвана от купувача, за което той бил заплатил уговорената продажна цена. Тази цел се установявала от договорените срокове за строителство и въвеждане в експлоатация на цялата жилищна сграда, в която се намирало жилището на ищеца. Това задължение на изпълнителя не било включено в предмета на нотариалната сделка, но то не било и изрично изключено. Макар сроковете да не били точно фиксирани, те били определяеми, установими чрез тълкуване на клаузите на договора, от неговата цел и правилата в областта на строителството. Вместо това въззивният съд се бил ограничил да приеме единствено, че бил договорен различен и нов срок за предаване на владението, който бил освободил изпълнителя от отговорността му за приключване на строителството и въвеждането на сградата в експлоатация. Не било отчетено обстоятелството, че окончателният договор бил сключен преди изтичане на сроковете за строителство, регламентирани в чл. 3, ал. 8 от договора. Клаузата на т. 4 от нотариалния акт била неравноправна. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна „Пи Ем Ай“ ЕООД не изразява становище по касационната жалба.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 82 ЗЗД е отхвърлен, въззивният съд е посочил, че първоинстанционния съд, изследвайки отношенията в развитие, е установил, че в предварителния договор страните са уговорили срок за сключване на окончателния договор, но нямало изричен момент, за който било постигнато съгласие, че обектът ще бъде с издаден акт 16. С нотариалния договор страните били преуредили отношенията си и купувачът се бил съгласил да установи владение над имота в тридневен срок от въвеждане на сградата в експлоатация. Това обосновавало липса на забава на изпълнителя /продавач/, поради което и вредите на ищеца не можело да са в причинна връзка с поведението на ответника. Този извод обосновавал липса на необходимост да се изследват фазите на строителството и да се констатира забава в някоя от тях.

Въззивният съд е приел, че доводът за нищожна договорна клауза бил въведен едва във въззивната жалба, поради което и не следва да се произнася по него. Ищецът бил представил като доказателство по делото нотариалния акт за продажба на имота и с това бил заявявил желанието си да се ползва от съдържанието му, без уговорката, че част от това съдържание не произвежда действие поради нищожност на договорна клауза. Посочил е също така, че договорът за покупко-продажба е индивидуален и няма данни купувачът да е изразил несъгласие относно момента на получаване на имота, поради което и няма неравноправност.

По първия от въпросите, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.

Съгласно разясненията на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК, се приема, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; съдът трябва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал.

По отношение на втория от въпросите, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Положителен отговор на въпроса е даден в практиката на ВКС, обективирана в решение № 23 от 7.07.2016 год. на ВКС по т. дело № 3686/2014 год., I т. о., ТК, а след изменението на ГПК с ДВ, бр. 100/2019 год. същият следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК, според която съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

Според приетото в решение № 82 от 07.07.2022 год. на ВКС по т. дело № 871/2021 год., І т. о., ТК, което се споделя от настоящия съдебен състав, когато констатира наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, съдът разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становища и да ангажират доказателства. Уведомяването на страните и даването на възможност за становища и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск – по всяко време на висящността на производството пред първата или въззивната инстанция.

В този смисъл са и разясненията относно това как следва да процедира съдът – първоинстанционният, въззивният и касационният, когато констатира служебно нищожност, произтичаща пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, съдържащи се в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 год., ОСГТК.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, с оглед така дадените отговори на правните въпроси, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Основателни са оплакванията на касатора за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение, респ. за липсата на такива мотиви и обсъждане на наведените във въззивната жалба доводи и възражения. Въззивният съд се е задоволил са посочи, че споделя фактическите и правни изводи в мотивите на първоинстанционното решение и препраща към тях, но не е извършил анализ на доказателствата по делото, не е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и не е отговорил на релевираните във въззивната жалба оплаквания във връзка със спорните по делото въпроси, свързани с това каква е действителната воля на страните по повод задължението на ответника да предаде владението на закупените от ищеца апартамент и паркоместа, респ. дали първоначално договорения от страните срок за предаване на владението им е изменен с клаузата на чл. 4 от договор за покупко-продажба от 18.10.2018 год., сключен с нотариален акт № , т. , рег. №, дело № / год. на нотариус с рег. № на НК; определен ли е срок на ответника за завършване на строителството и въвеждане в експлоатация на сградата с разрешение за ползване, като по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК.

Единствените самостоятелно направени от въззивния съд изводи са, че възражението на ищеца за неравноправния характер на клаузата на чл. 4 от договора за покупко-продажба, сключен в нотариална форма /съдържащо се в подадената от него въззивна жалба/, е както преклудирано, така и неоснователно, но страните не са били уведомени, че това възражение ще бъде разгледано и не им е била дадена възможност за становища и доказателства.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно, а делото – върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски апелативен съд. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да изпълни задълженията си по чл. 7, ал. 3 ГПК , да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от жалбоподателя и да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор.

Въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1377 от 16.11.2022 год., постановено по в. гр. дело №3922/2021 год. по описа на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/