Справедливост на условно наказание при катастрофа със загинали и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * превишена скорост * справедливост на наказание * условно осъждане * индивидуализация на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 317

гр. София, 03.06.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на деветнадесети април, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря И.Рангелова и в присъствието на прокурор И.Симов, като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №296/2024 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по касационна жалба от адв.О. - повереник на частните обвинители Ц. Н. Н. и М. Я. Н., касационна жалба на повереника на частните обвинители А. Н. Д. и И. Г. Д. – адв.Б. срещу Решение №10/05.02.2024 год. по ВНОХД№343/2023 год. по описа на III наказателен състав на Апелативен съд(АС) – Пловдив, с което е изменена Присъда №24/18.05.2023 год. по НОХД№385/23 год. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.

Оплакванията в двете касационни жалби са за наличието на касационното основание визирано в чл.348, ал.1, т.3 НПК. В тази връзка се моли да се отмени атакуваното решение и върне делото за ново разглеждане от друг състав, за да бъде увеличен размерът на наложеното наказание чрез неговото ефективно изтърпяване.

В хода на съдебните прения адвокат Б. - за частните обвинители И. Д. и А. Д., поддържа касационна жалба. В случая счита, че института на условното осъждане и малкият размер на наказанието няма да изпълнят целите визирани в чл. 36 НК.

Адвокат О. - за частните обвинители Ц. Н. и М. Н., също поддържа депозираната касационна жалба. Сочи, че определеното на подсъдимия наказание е силно занижено и не отговаря на престъплението, което той е извършил. Аргумент в тази насока е, че се касае за едно единствено дете, което няма вина за настъпилото ПТП, нито е допринесъл по някакъв начин за него или е нарушил правила за движение по пътищата.

Частният обвинител Ц. Н. изтъква, че основанието за по-лека присъда, а именно, че подсъдимият бил семеен с деца е дискриминационно разглеждане към всички останали участници в движението, които евентуално не са семейни и нямат деца. Пренебрегва се според него и качеството на професионален шофьор, управляващ голяма композиция, който е управлявал с превишена скорост много над разрешената. Твърди се, че като професионален шофьор е бил длъжен да съобрази стриктното спазване на правилата за движение, което не е основание за по-тежка присъда според съда, а от друга страна семейното му положение е основание за по-лека такава. Това, според частния обвинител, е манипулативно и тенденциозно отношение на съдебния състав към подсъдимия.

Частният обвинител М. Н. е на мнение, че изминалият от деянието дълъг период от време не е основание за намаляване на наказанието, тъй като загиналите нямат вина за това, а неявяването на подсъдимия е станало причина за неразумно продължилия наказателен процес.

Адвокат Н. - за подсъдимия М. К. моли за оставяне в сила на атакуваното решение, тъй като правилно съдът е определил наказанието, което съответства на критериите за справедлив размер. В процесния случай пряката причина за причиняване на ПТП-то е навлизането на лекия автомобил в насрещното движение. Водачът на въпросното МПС и пострадал е извършил няколко нарушения на закона. Двете МПС са се движили с висока скорост над допустимата, но тази на лекия автомобил е била значително по-висока от скоростта на товарната композиция.Налице е съпричиняване и ударът е настъпил в пътната лента на подсъдимия.

Представителят на ВП счита, че въззивният съд е приел правилно и законосъобразно решение, в което справедливо е отмерил размера и начина на изтърпяване на наказанието. Въззивната инстанция, според представителя на ВП, правилно е преценила, че нарушението на подсъдимия е по чл.21 ЗДвП, а именно несъобразяване със скоростта указана със съответен пътен знак, която в случая е 40 км/ч и законосъобразно е оправдал частично подсъдимия за нарушение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, защото фактически подсъдимият е направил всичко необходимо и е предприел екстремно спиране в момента, в който е възникнала непосредствената опасност, но поради движението на лекия автомобил в неговата траектория и поради превишената скорост на товарния автомобил се е стигнало до ПТП. Не приема, че съдебното минало и семейното положение, отнасящи се до личността на подсъдимия, е взело превес при определяне размера и начина на изтърпяване на наказанието. Основното е съпричиняване на общественоопасния резултат от страна на водача на лекия автомобил.

Подсъдимият редовно призован не се явява.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

По отношение на наведените основания в двете касационни жалби:

Основният въпрос, който се поставя на обсъждане, е за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В касационните жалби на частните обвинители се твърди, че наказанието, определено от първия съд на 3 години „лишаване от свобода“ при 5 години изпитателен срок и 3 години „лишаване от право за управление на МПС“, което е потвърдено от апелативния съд е явно несправедливо и не отговаря на целите по чл. 36 НК. В този смисъл е и недоволството на жалбоподателите, които са на мнение, че следва да се определи на подсъдимия ефективно наказание.

Касационната инстанция не констатира сочените от частното обвинение пропуски при индивидуализиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК, наложеното на един подсъдим наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В настоящия случай такова несъответствие по отношение потвърденото от въззивния съд наказание - обстоятелство, което дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице, защото при определянето му са спазени необходимите законови правила и същото не съдържа характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.

В рамките на своите правомощия въззивната инстанция е направила проверка на присъдата, като се е спряла подробно на предпоставките, касаещи индивидуализирането на наказанието на подсъдимия. Апелативният съд е изложил достатъчно ясни и правно издържани мотиви именно в тази насока, като е отчел с нужната прецизност както отегчаващите, така и смекчаващите вината обстоятелства и е достигнал до аргументирания извод за потвърждаване на определеното от първия съд наказание.

Индивидуализирайки наказанието, въззивната инстанция адекватно е отчела фактите свързани, както с отегчаващите вината обстоятелства, така и със смекчаващите такива. Настоящият състав не може да се съгласи с наведените доводи в касационните жалби, че добрите характеристични данни, липсата на осъждане и установения социален статус не трябва да имат отношение към определяне на наказателната отговорност и са дискриминационни. Напротив, при определяне на отговорността е от значение, както правилно отбелязва в мотивите си апелативната инстанция, съвкупността от степента на обществена опасност на деянието и дееца и характеристиките свързани с личността му. Именно в тази връзка въззивната инстанция изключително подробно и в съответствие със събраните доказателства е приела като смекчаващи отговорността обстоятелства отличните характеристики за личността на подсъдимия – трудово ангажиран, неосъждан, семеен и с отношение към процесното деяние, което е изключително критично видно от искреното съжаление към извършеното. Много важно значение, което не е убягнало от вниманието на двете инстанции, е поведението на подсъдимия непосредствено след деянието, свързано с едно напълно човешко поведение, което е силно емпатично – отзивчивост, състрадание, загриженост, разкаяние. Подсъдимият е направил всичко, което зависи от него, за да помогне – веднага се е притекъл на помощ, помолил е други хора, тъй като не е знаел български език, които са били там да се обадят на тел.112. Опитал се е да достигне до пострадалите и да помогне, но е видял, че това е невъзможно като не на последно място е останал за извършването на процесуално-следствените действия и не се е възползвал от отказа на съдебните органи на Република Турция да организират призоваването му за повдигане на обвинение, което значително е щяло да забави досъдебното производство. В тази връзка правилно въззивната инстанция е преценила, че това са достатъчно основания от личностен аспект, които да дават благоприятна прогноза за поправителния и превантивен ефект на определеното наказание. Действително, както сочат поверениците и частните обвинители, това е изискващо се поведение от подсъдимия, но то по никакъв начин не може да бъде пренебрегнато и да не се приобщи към позитивите свързани с неговата личност.

Безспорно с оглед на възражението на жалбоподателите свързано с това, че като професионален шофьор подсъдимият е следвало да съобрази лошото време, мокрия път и ограничението на скоростта, както и това, че е управлявал тежко МПС с ремарке, е отчетено при индивидуализацията на наказанието. Въпреки това, както основателно сочи в мотивите си апелативната инстанция, степента на вина на дееца не може да се определи като висока. В контекста на разглежданото касационно основание с оглед отбелязаното в една от касационните жалби, правилно е взето предвид, че вида на вината е небрежност, а не самонадеяност, както твърди адв.О.. Това е така, тъй като поддържайки превишената скорост подсъдимият не е съзнавал общественоопасния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди и предотврати. В случая подсъдимият управлявайки МПС, макар и с превишена скорост, в неговото съзнание не се е отразила характеристиката на деянието, престъпните последици и причинната връзка между тях. Именно поради отсъствието на тези представи въпросната небрежност е несъзнавана и тя е един от разграничителните критерии от самонадеяността. Това, че подсъдимият управлява МПС с превишена скорост не води след себе си автоматично до промяна на субективната страна в самонадеяност. При подс.К. действително е налице обстоятелството, че той е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасните последици, но от друга страна при него небрежността се е проявила и от обективната възможност за предвиждане, тъй като подсъдимият е трябвало реално да е могъл да възприеме със съзнанието си всички факти и обстоятелства, необходими за „ предвиждане на последиците, както и да е разполагал с необходимото време за протичане на мисловните процеси, които ще доведат до прогнозиране на резултата свързан с възможност да избере поведение отнасящо се до формираното познание за бъдещо настъпване на общественоопасните последици“. Всички гореизброени критерии за субективната страна на деянието са налице в процесния случай и за това правилно двете инстанции са преценили, че в случая не може да се говори за самонадеяност.

В контекста на посоченото по-горе не може да се приеме, че е налице самонадеяност и поради още нещо. Подс.К. не е предвиждал вероятното настъпване на общественоопасните последици, като е бил уверен, че ще ги избегне. В случая фактите по делото не водят до такъв извод. Няма основание в разглеждания казус да се изведе извод, че подсъдимият е надценил определени фактори или свои възможности, а е подценил значението на други обстоятелства, при което у него се е формирала погрешна представа за действителното състояние на нещата, тоест да се е оформило у него престъпно лекомислие като той е бил уверен, че ще предотврати общественоопасните последици. Напротив, у подсъдимия макар и управлявал с превишена скорост, няма данни да се е оформило такова престъпно лекомислие, тъй като той е бил съсредоточен върху управлението на своето МПС, контролирайки същото в своята лента. Последното е важно обстоятелство с оглед формата на вината, каквато е самонадеяността, където е необходимо да се установи, че увереността на подсъдимия относно настъпването на последиците трябва да се основава на факти, които са конкретни и за да не настъпят същите той трябва да вземе някоr мерки за тяхното предотвратяване, а не да разчита единствено и само на случайността – Р.-84-ОСНК. В случая става въпрос за неправилна преценка на различни фактори като подсъдимият надценява едни обстоятелства и подценява други, което прави увереността обективно необоснована и я определя като самонадеяност. Факт е, че подсъдимият е навлязъл в този опасен участък при лоши метеорологични условия с превишена скорост и евентуално е можел да разчита на това, че няма някой да навлезе в неговото платно с превишена скорост, но увереността като субективен елемент, че разчитайки на собствените си умения и бързи реакции няма да причини ПТП, в случая не се наблюдава.

Основателно въззивната инстанция в контекста на описаното за вината е преценила, че при създадената пътна ситуация вниманието на подс.К. не е било отклонено като той дори е предприел незабавна реакция точно, когато това се е изисквало от него. Разбира се, с оглед посоченото от експертите, а и от доказателствата по делото, тази реакция не е била правилната, тъй като вместо да се предприеме аварийно спиране, подсъдимият е намалил скоростта, но както резонно обективира в мотивите си апелативната инстанция, всичко това сочи на по-ниска степен на обществена опасност на извършеното в сравнение с обикновения случай на деяние с подобна квалификация.

Важно значение, което също основателно е взето предвид при инстанционния контрол, е наличието на съпричиняване от страна на водача на л.а.Шевролет. Същото от една страна е свързано със силно превишената скорост от 77 км/час при разрешена от 40 такава. На следващо място, както има отношение към наказателната отговорност за подсъдимия, така същото обстоятелство има отношение и при съпричиняването, тъй като превишената скорост освен, че е значително по-голяма, но е неоправдана и по отношение на съществувалите климатичните условия, които са били крайно неблагоприятни – мокра настилка, множество остри завои, което е довело до навлизане в насрещното платно, където се е състоял ударът с подсъдимия. В тази връзка правилно съдилищата са отбелязали, че началото на произшествието е поставено именно от неправомерното поведение на пострадалия, управлявал л.а.Шевролет, поради което и възражението на повереника за липса на съпричиняване се явява неоснователно.

По отношение на възражението за изтеклия период от време като смекчаващо отговорността обстоятелство настоящата инстанция е на мнение, че същото е основателно.

На принципна основа дълго изтеклия период от време може да се приеме като смекчаващо такова, но в конкретния случай това не е така. Изтеклите около 6 години не могат да се приемат като „неразумно дълъг“ срок, тъй като от самото начало, в досъдебното производство и на по-късен етап в първоинстанционното такова, делото се е движило в рамките на нормалните срокове, без виновно забавяне и с оглед извършените процесуално-следствени действия в рамките на разумното. Единствено е имало определено отлагане на съдебните заседания пред въззивния съд поради проблем с призоваването от Република Турция на подсъдимия, но той е бил преодолян в рамките на около 3 месеца. В тази връзка отбелязаното от апелативния съд като смекчаващо вината обстоятелство не следва да се кредитира. Не може да се приеме и становището на частните обвинители, че вината за непризоваването на подсъдимия пред въззивната инстанция е негова, тъй като видно от кореспонденцията за съдебна поръчка е, че подс.К. не е бил призован и не е знаел за заседанията пред апелативната инстанция.

На следващо място е основателно възражението в касационните жалби, че неправилно апелативният съд е приел, че категорията - професионален шофьор не можело да се приеме като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като лишавало от равнопоставеност различни категории водачи. Напротив, именно поради факта, че същият е професионален водач на МПС е следвало да доведе до много по-голямо внимание при управление на товарната композиция както и много по-доброто съобразяване в сравнение с другите водачи непрофесионалисти на факта, който от друга страна правилно е приет от апелативната инстанция за отегчаващ макар и не във връзка с горното обстоятелство, че масата и размерите на управляваното от него МПС са по-различни и движейки се по не толкова широк път със завои по време на дъжд, е изисквало много по-голямо внимание към всички детайли, включително и скоростта.

Другото възражение в касационните жалби е свързано с приложението на чл.66, ал.1 НК с твърдението, че съдилищата са подценили обществената опасност на деянието и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и това, че при условното осъждане не могат да бъдат постигнати целите на чл.36 НК.

Настоящата касационна инстанция не може да се съгласи с депозираните възражения за това обстоятелство. Апелативната инстанция правилно е приела, че с оглед превеса на смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства и във връзка с редукцията на чл.58а, ал.1 НК при справедливо определеното наказание от 3 години „лишаване от свобода“, личността на подсъдимия не разкрива обществена опасност, която да обоснове вероятност от рецидив. Личностните качества не могат да бъдат пренебрегнати, както се иска в касационните жалби, тъй като същите безспорно имат значение при индивидуализацията на наказанието и тяхното некредитиране би нарушило баланса, който е определил законодателят при съвкупната им преценка. В случая от данните по делото се установява, че извън процесното деяние, подсъдимият е бил дългогодишен професионален шофьор, при който не се отчита завишена санкционна дейност по отношение на правилата за движение по пътищата. Резонният въпрос в случая е, дали с ефективно наказание би се постигнал по-добър поправителен и превантивен ефект в сравнение с този при условното осъждане?

И в двете касационни жалби се засяга нормата на чл.36, ал.1 НК и това, че именно с приложението на чл.66, ал.1 НК нямало как да се постигнат законодателно определените цели. Следва да се има предвид, че законодателят като основна, главна цел е извел поправянето и превъзпитанието на осъденото лице така, че в бъдеще същият да не върши други престъпления. В този смисъл касационната инстанция споделя възгледа на апелативната, че при определяне на наказанието съдът следва да изхожда и от индивидуализиращите белези със субективен елемент. Това е така, тъй като в случая поправянето и превъзпитанието са фактори, които имат отношение именно върху субективните качества на дееца. Това е един процес, който е продължителен, тъй като е свързан с въздействието върху психиката на дееца, което от своя страна като последващ елемент е необходимо да реализира основната цел – промяна съзнанието на осъдения. За да се гарантира сигурност при посочените обстоятелства е невъзможно преимуществено да не се вземат предвид субективните качества на подсъдимия. В случая той е лице с трайна трудова ангажираност, твърдо обвързан със семейството си, за което се грижи, липса на предишни осъждания и съществени нарушения в дългогодишната му практика като професионален шофьор. В допълнение не е без значение и личното му отношение към деянието, неговата силна съпричастност, искреното съжаление и желание да помогне с каквото може още на местопрестъплението, признаване на вината още в досъдебното производство, което от своя страна предизвиква и по-бързото приключване на самото дело. Всички тези обстоятелства водят след себе си до извода, че подсъдимият е лице със занижена личностна обществена опасност, която гарантира с оглед и на неговите характеристични качества, че така определеното осъждане ще доведе до своя поправителен ефект и впоследствие превъзпитателен такъв.

От друга страна с оглед на индивидуализацията на наказанието и неговите последици съдът е длъжен, което го е и сторил, да се съобрази с всички факти и обстоятелства касаещи страните по делото. В тази връзка по отношение на специалната превенция, свързана с оказване върху осъдения на сплашващо въздействие, което е определено като предупредително от закона, в случая отлагайки наказанието с изпитателен срок, това ще представлява своеобразна гаранция, че в рамките на същия, ако подсъдимият извърши друго престъпление ще се приложи разпоредбата на чл.68 НК. Лишаването от правоуправление за един период от три години също е допълнителна гаранция за това, тоест в случая законодателят чрез изпълнението на целите на наказанието е дал възможност на съда да постигне такъв баланс, който да доведе до избягване на отрицателните последици още повече, че поправянето и превъзпитанието се постига не веднага, а за един по-продължителен период от време, което при условното наказание ще представлява задръжка срещу извършването на нови престъпления, което от своя страна ще реализира и предупредителния ефект по отношение на дееца. В този смисъл страхът от ефективно наказание ще представлява допълнителна гаранция срещу извършването на ново престъпление, което ще въздейства възпиращо и върху останалите членове на обществото. В контекста на последното, което има отношение и към генералната превенция, не може да се приеме, че поради общественото негативно отношение към този вид престъпления следва да се определи ефективно наказание, за да се сведе до минимум реализирането на бъдещи подобни престъпления или както се сочи в касационната жалба на адв.Б., „за да не се толерират подобни престъпни прояви, наложеното наказание трябва да бъде изтърпяно ефективно …“. Един такъв подход е погрешен като разбиране, тъй като ефективността на наказанието и неговия превантивен и възпитателен ефект се определят от нормите на закона, а не от общественото отношение към съответните прояви. В случая законодателят е органът, който следва да прецени, дали е нужна редукция в наказателната отговорност, когато става въпрос за определени негативни обществени отношения. Съдът е недопустимо да се ръководи от обществените нагласи, тъй като за него определящото са доказателствата по делото и приложимия закон. Не следва да се забравя, че едно наказание е съвкупност между определящото като индивидуализация по отношение на дееца, обстоятелствата свързани с пострадалото лице и отношението им към съответния закон, за да може да се постигне един балансиран, справедлив и законосъобразен краен резултат. Освен това значението на индивидуализацията на наказанието следва винаги да е преценено съвместно с индивидуализацията на наказателната отговорност и това е така, тъй като индивидуализацията на наказателната отговорност предполага да се отчете, че използваната принуда спрямо извършителя на едно престъпление не се изчерпва само с определяне на наказанието, но и с неговото изпълнение и с прилагането спрямо осъдения на различните ограничения, свързани с факта на осъждането, които стоят извън съдържанието на наказанието. Именно поради тази причина съдът правилно и справедливо е определил наказание от 3 години „лишаване от свобода“ при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства при законосъобразно изчислена редукция.

В допълнение правилно съдът е преценил и, че институтът на условното осъждане ще изиграе своята роля в процесния случай. Извън първите две формални предпоставки визирани в закона, които са налице, третата, която съдът трябва да прецени отново е съобразена правилно и съобразно доказателствата по делото – поправяне на дееца. Важно e да се акцентира и върху още нещо, че не следва да се пренебрегва именно смисълът на условното осъждане, който е насочен към съблюдаване на поведение на осъдения, което е съобразено с действащите закони и интересите на обществото. Последното е така, тъй като със „самото постановяване на осъдителна присъда се дава вече отрицателна оценка на престъплението и на дееца, което реализира и отрицателната функция на наказанието“(А.С., НП-Обща част). Настоящата инстанция осъзнава драмата и болката на близките и роднините на загиналите лица, но също така осъзнава и вменената му от закона функция да вземе предвид всички факти и обстоятелства и да съобрази всички права и интереси на страните в производството. В този смисъл отново следва да се подчертае, че в случая при условното осъждане най-същественото условие, което осъденият трябва да спази, е през изпитателния срок да не извърши друго престъпление от общ характер. В допълнение с разпоредбата на чл.66, ал.4 НК е въведено и изискване през изпитателния срок деецът задължително да работи или учи, което е законодателно решение свързано с изграждането на поправителни и възпитателни навици касаещи отново генералната и специална превенция. Допълнителна гаранция от всичко гореизложено е и основателно определеният максимален пет годишен изпитателен срок, който е съобразен с отегчаващите отговорността обстоятелства.

За пълнота следва да се отбележи, че съдът няма да коментира оправдателната част от въззивното решение, поради липса на съответни касационен протест и жалби от частните обвинители, въпреки наличието на обструкции за това.

В заключение може да се обобщи, че контролираният съд е изложил подробни аргументи относно индивидуализирането на санкцията, отчитайки обществената опасност на деянието и дееца, мотивите за осъществяване на престъплението, както и всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Наказанието е определено в справедлив размер, като смекчаващите вината обстоятелства не са фаворизирани и са взети предвид всички отегчаващи такива без изключение. За това и не могат да се споделят възраженията и исканията на частните обвинители, че законосъобразната оценка на фактите, относими към определяне на наказанието, би довела до налагането на по-висок размер "лишаване от свобода", който да бъде изтърпян ефективно.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото в жалбите на частните обвинители касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №10/05.02.2024 година постановено по ВНОХД№343/2023 година по описа на III състав на Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.