Справедливост на ефективното наказание при непредпазливо убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Непредпазливо убийство вследствие на умишлено нанесена телесна повреда * определяне на наказание при условията на чл. 58а НК * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
София, 05 март 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Медарова
ЧЛЕНОВЕ: Даниел Луков
Калин Калпакчиев

при участието на секретар Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВП Росица Славова, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 1/2026 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия А. Г. С. срещу въззивно решение № 165 от 17.11.2025г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 432/2025г. по описа на същия съд.
В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим, е определено в нарушение на целите, визирани в чл. 36 от НК. Сочи се, че съдът не е отчел всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Като смекчаващи вината обстоятелства се изтъкват липсата на други криминални прояви, предприетите действия с цел да бъде оказана медицинска помощ на пострадалата, подробния разказ пред полицейските служители, пълното съдействие в хода на досъдебното производство, изразеното съжаление и разкаяние за извършеното, намирането на постоянна работа и дадената оценка от работодателя му. Твърди се, че не е съобразена и обществената опасност на деянието и дееца. В резултат на посочените пропуски наложеното наказание според защитата се явява неоправдана държавна санкция спрямо подсъдимия, която не може в пълна степен да постигне посочените в чл. 36 от НК цели.
Отправено е искане за изменение на атакуваното решение чрез намаляване на размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от четири на три години и отлагане на неговото изпълнение на основание чл. 66 от НК.
В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК е постъпило допълнение към касационната жалба, в което се съзира дефицит на мотиви на въззивното решение относно индивидуализацията на наказанието и начина на изтърпяването му. Допълва се, че законовите критерии по чл. 36 от НК са декларативно възпроизведени без самостоятелна и конкретна преценка за необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Изразява се недоволство от дейността на въззивния съд, който според защитата не е осъществил реален въззивен контрол, а се е ограничил до това да потвърди първоинстанционния съдебен акт. Според изложеното отегчаващите обстоятелства били надценени, включително чрез използване на факти, които по своята същност са елементи от престъпния състав или пряко свързани с настъпилия общественоопасен резултат. От друга страна смекчаващите обстоятелства били само формално отчетени, въпреки наличните по делото доказателства за чисто съдебно минало, липса на криминална нагласа, положително последващо поведение и социална и трудова стабилизация. По този начин бил допуснат дисбаланс между двете групи. Същевременно без мотиви и в противоречие с доказателствата по делото съдът е отказал приложението на чл. 66 от НК. Поддържа се искането за изменение на въззивното решение в посочените в касационната жалба параметри.
В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВП намира жалбата за неоснователна.
Подсъдимият А. Г. С. и неговият упълномощен защитник – адв. Д. Н. се явяват в съдебното заседание пред касационната инстанция. Поддържат депозираната касационна жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за стореното, споделя, че не е искал подобен развой на събитията, както и че от три години работи. Моли за наказание, което да изтърпи, без да влиза в затвора.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 19 от 03.07.2025г. на Окръжен съд – Хасково, постановена по нохд № 429/2025г., подсъдимият А. Г. С. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода 25-29.01.2023г. в [населено място] причинил по непредпазливост смъртта на А. А. П. – С., починала на 10.03.2023г., вследствие на умишлено нанесена чрез множество удари в областта на тялото и главата средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота – престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. второ вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК му е определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим.
С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
По въззивна жалба от защитника на подсъдимия адвокат Д. Н., с Решение № 165 от 17.11.2025г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 432/2025г. по описа на същия съд, присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Доколкото касационната инстанция е обвързана да се произнесе единствено по надлежно въведените касационни основания, необходимо е предварително да се уточнят пределите на касационната проверка. Осъществяването й е обвързано с произтичащото от чл. 351, ал. 1 от НПК задължение на страните при упражняване правото им на касационна жалба и/или протест да заявят, както в какво се състои касационното основание, така и данните, които го подкрепят. В настоящия случай ВКС е сезиран с жалба от адв. Н., в която по същество е заявено наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В тази връзка трябва да се отбележи, че макар в жалбата посоченото основание да е придружено с оплаквания за „допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон“ при постановяване на въззивното решение, на практика наведените доводи се отнасят до справедливостта на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и до дейността на съдилищата по индивидуализация на същото.
В принципен план явната несправедливост на наложеното наказание е възможно да се прояви като последица, както от допуснати нарушения на материалния закон, така и от съществени нарушения на процесуалните правила, които от своя страна са довели до определяне на явно несправедливо наказание. За да ангажират касационната инстанция с проверка на посочените съображения обаче, същите следва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. В случая коментираното оплакване за неправилно приложение на закона е декларативно заявено, неконкретизирано и се свежда единствено до излагането на твърдение в този смисъл. Що се отнася до съображенията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при индивидуализацията на наказателната отговорност, същите следва да бъдат преценявани в светлината на релевираното касационно основание „явна несправедливост на наложеното наказание“ и да бъдат обсъждани като такива в подкрепа на искането за определяне на по-ниско по размер наказание с приложение на института на условното осъждане.
След направеното уточнение, при проверката на атакуваното въззивно решение, ВКС не констатира наличие на релевираното от защитата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен.
Както върховната съдебна инстанция е имала многократно повод да посочи, определянето на наказанието не съставлява математическа дейност, включваща механична съпоставка между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Индивидуализацията на наказанието представлява сложна оценъчно-аналитична дейност, следваща категоричния извод за наличие на осъществен състав на престъпление и за виновността на лицето в извършването му, при която в рамките на дадената от закона санкция се фиксира съдържанието на наказателната отговорност в индивидуално определен и съобразен с конкретния случай вид и размер.
В настоящия случай наказателната отговорност на подсъдимия е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 от НК при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Размерът на отмереното от Окръжен съд – Хасково и потвърдено от Апелативен съд – Пловдив наказание – шест години „лишаване от свобода“, намалено след задължителната редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК на четири години – е справедлив и съобразен с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства.
Като смекчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд е възприел чистото съдебно минало, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина в хода на досъдебното производство и в известна степен оказана помощ на пострадалата. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени лошите характеристични данни на подсъдимия, това, че актът на насилие не е еднократен, а е осъществен в контекста на продължило с години насилие спрямо пострадалата, упоритостта на дееца при реализиране на престъплението, начина на извършването му с нанасяне на последователни силни удари, фактът, че пострадалата е рождена майка на подсъдимия.
Според този състав на касационния съд относимите за определяне на наказанието обстоятелства и индивидуалното им значение са получили внимателна и вярна оценка, което в рамките на осъществената касационна проверка не дава основание за ревизиране на неговия размер. Законосъобразни са изводите на инстанциите по фактите и за отсъствието на основанията на чл. 55 от НК, доколкото установените смекчаващи отговорността на подсъдимия С. обстоятелства не са изключителни, нито техният брой и естество могат да аргументират заключение, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко.
Изтъкнатото от касатора обстоятелство, свързано с трудовата заетост на подсъдимия, е съобразено при оценката на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като му е отдадена адекватна оценка, съответна на индивидуалното му значение и тежест. Неоправдано се иска от тази инстанция завишаване на неговата значимост при индивидуализацията на наказателната отговорност на този подсъдим.
В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че за правилното определяне съдържанието и обема на наказателната отговорност винаги е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява с нейното уникално проявление във всеки конкретен случай да бъде разгледана на фона на данните за личността на дееца и подбудите му да извърши деянието, които дефинират необходимия интензитет на наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. В този смисъл, не могат да бъдат споделени и съображенията на защитата, свързани с обществената опасност на дееца. Въпреки несъмнено положителното значение на изтъкнатите в касационната жалба фактори, сочещи на започнало поправяне на подсъдимия, измеримо с началото на постоянна трудова заетост, дадената положителна характеристика от работодателя, липсата на противообществени прояви и приобщаването към колектив, същите не са в състояние да преодолеят, в смисъл да променят съотношението и тежестта на смекчаващите обстоятелства, водейки до превес на последните и до повишаване на значимостта на характеристичните данни за подсъдимия. В кориците на делото се намира подробна информация за личността на подсъдимия, характеризираща го като емоционално нестабилен, с чести колебания в настроението и нисък самоконтрол върху постъпките; проявяващ стремеж към доминиране и желание за контрол, намерило върхов израз в престъпната проявя спрямо пострадалата, негова майка, същевременно омаловажаващ извършеното, отказващ да поеме отговорност за случващото се в живота му и отдаващ го на фактори, събития и обстоятелства извън себе си (в този смисъл е заключението на изготвената по делото комплексна психолого-психиатрична експертиза). Това, както и особеностите на изпълнителното деяние, са намерили адекватно отражение и оценка в мотивите на въззивната инстанция.
При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия няма как да бъде игнорирано същественото по тежест и отчетено от инстанциите по фактите отегчаващо обстоятелство, разкриващо елемент от фактическата специфика на казуса – това че посегателството е насочено срещу майката на подсъдимия С.. То на собствено основание завишава както персоналната опасност на подсъдимия, така и специфичната обществена опасност на извършеното от него деяние, като не позволява по-снизходително санкциониране.
Горното мотивира ВКС да приеме, че определеното на подсъдимия С. наказание от четири години „лишаване от свобода“ е справедливо, отговаря на установения превес на отегчаващите над смекчаващите отговорността му обстоятелства и пълноценно ще постигне целите на наказанието – да се поправи и превъзпита деецът и да въздейства предупредително и възпитателно спрямо него и останалите членове на обществото.
И първата, и въззивната инстанция са заявили позицията си по въпроса относно наличието, броя, вида и конкретното значение на отделните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като са ги оценили спрямо действителния им смисъл и значение за индивидуализацията на наказанието на подсъдимия С.. По този начин са дали своята оценка за степента на обществената опасност, както на деянието, така и на дееца. При отмерване размера на наказанието не се е стигнало до твърдяната от защитата диспропорция между определеното от първостепенния съд, респ. потвърденото от въззивния съд наказание „лишаване от свобода“ и обществената опасност на дееца.
В заключение, въззивният съд правилно е утвърдил извода на първоинстанционния относно вида и размера на наложеното наказание, което не дава основание на касационната инстанция за интервенция в това отношение. В този размер така наложеното наказание лишаване от свобода не е несправедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, тъй като същото не разкрива явно и очевидно несъответствие между тежестта на определената на подсъдимия санкция, от една страна, и степента на обществената опасност на личността му, преценена във взаимовръзка със смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, както и с целите по чл. 36 от НК, от друга страна. Допълнително намаляване на наказанието, без наличие на обуславящи го основания, не би допринесло за осъществяване на нито една от целите на наказанието. Подобен санкционен резултат би довел до несъразмерност между тежестта на извършеното престъпление и наказателната реакция на държавата, като би компрометирал генерално превантивната функция на наказанието и би създал усещане за наказателна снизходителност спрямо деяние с висока степен на обществена опасност.
След като ВКС не намери основание за намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ за срок, позволяващ приложението на чл. 66 от НК, то отсъствието на формалната предпоставка за отлагане изпълнението му по този ред прави безпредметно обсъждането на възможността за прилагане на условното осъждане. Относно начина за изтърпяване на наказанието за пълнота следва да се посочи, че данните по делото сочат за особена тежест на деянието, надхвърляща обичайната обществена опасност на престъпленията от този вид. Поначало тежкият общественоопасен резултат – настъпилата смърт – на самостоятелно основание не е достатъчен, за да се откаже приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. В закона изчерпателно са посочени предпоставките за условно осъждане – когато лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и наложеното наказание лишаване от свобода е за срок до три години, съдът отлага изпълнението му всякога, когато доказателствата по делото сочат, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко да поправяне на осъдения не е наложително ефективно да изтърпи наказанието. В конкретния случай обаче се явява наложително подсъдимият ефективно да изтърпи наказанието. Настоящият състав се солидаризира с изводите на предходните инстанции, че поправянето и превъзпитаването на дееца действително няма да е възможно по друг начин освен чрез изолацията му в местата за лишаване от свобода. Несъмнено процесът на поправяне на подсъдимия е започнал чрез самото му участие в наказателното производство, но за пълното постигане на целите на индивидуалната и генералната превенция е необходимо дистанцирането му от обичайната социална среда и начин на живот. В настоящия случай подобно разрешение се явява пропорционално и съответно на целите на наказанието.
Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 165 от 17.11.2025г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 432/2025г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: