Недопустимост на частично възобновяване за утежняване на режима по споразумение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 431
гр. София, 17.10.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на двадесет и четвърти септември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА ПЛАМЕН ДАЦОВ
при секретаря Г.Иванова и в присъствието на прокурор И.Симов, като разгледа докладваното от съдия Дацов наказателно дело №625/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т.5 НПК.
Същото е образувано по искане на и.ф. Главен прокурор на Република България с №1406/11.06.2025 год., за проверка по реда на възобновяване на наказателни дела по отношение на Определение №48/13.05.2025 год., постановено по НОХД №668/2025 год. по описа на Окръжен съд - Варна.
В хода на производството пред Върховния касационен съд представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че искането е основателно, тъй като режимът на изтърпяване на наказанието погрешно е определен като „общ“. Същият, според прокуратурата, следва да бъде „строг“, като не са налице и изключенията, визирани в чл.57, ал.3 ЗИНЗС.
Осъденият Я. Т. С., редовно призован, не се явява. Той е представляван от неговия защитник адв. И., който моли да не се уважава искането за възобновяване, тъй като подписаното споразумение не противоречи на закона и морала и съдът по свое вътрешно убеждение може да приложи разпоредбата на чл.57, ал.3 ЗИНЗС. В допълнение сочи, че неговият подзащитен има и сериозни здравословни проблеми, които са повлияли върху определянето на по-лекия режим на изтърпяване на наказанието.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по приложеното дело, за да се произнесе констатира следното:
В Окръжен съд – Варна е образувано НОХД№668/2025 год. с внесено споразумение за решаване на съдебно производство от 07.05.2025 год. Обвиняемият Я. Т. С. е бил с повдигнато обвинение за престъпление по чл.354а, ал.1 НК, като страните – Окръжна прокуратура – Варна, обв.С. и неговият защитник – адв. И. са се споразумели за наказание от 1 година и 8 месеца „лишаване от свобода“, приложение на нормата на чл.59, ал.1 НК и режим на изтърпяване „общ“ , без да се посочи основанието за това по ЗИНЗС. Споразумението е било сключено на основание чл.384 и сл. НПК. С Определение №48/13.05.2025 год. на основание чл.382, ал.7 НПК, съдът е одобрил сключеното между страните споразумение.
Искането за възобновяване е допустимо поради факта, че същото е депозирано в Окръжен съд – Варна на 17.06.2025 год. и с оглед на обстоятелството, че споразумението е влязло в сила на 13.05.2025 год. 6 месечният срок визиран в НПК е спазен.
От така посочената фактология става ясно, че между прокуратурата, осъдения Я.Т.С. и неговия защитник е било сключено споразумение, за което страните са дали своето съгласие. Установява се освен това и че никоя от тях не е имала възражение по отношение на определения режим за изтърпяване на наказанието, включително и от представителя на Окръжна прокуратура – Варна, която впоследствие става инициатор за настоящото производство с предложението си за възобновяване до и.ф. Главен прокурор на Република България.
На следващо място се констатира, че Окръжен съд – Варна, одобрявайки процесното споразумение, е преценил, че то не противоречи на закона и морала и определяйки първоначален режим на изтърпяване „общ“, не е посочил основанието за това, т.е. одобрил е споразумението по начина, по който е представено пред него.
Изложеното дотук води до извод на пръв поглед, че от формална гледна точка е налице погрешно установен първоначален режим. От данните по делото за съдебното минало на осъдения е видно, че по отношение на него има три предходни осъждания, наказанията по които са били кумулирани, като с определение по ЧНД№3851/2023 год. по описа на Районен съд – Варна, влязло в сила на 09.11.2023 год., му е наложено едно общо наказание от 6 месеца „лишаване от свобода“ при „общ“ режим, а наказанието е изтърпяно на 06.03.2024 год. От момента на изтърпяването му – 06.03.2024 год. до датата на извършване на престъплението по чл.354а, ал.1 НК, а именно 20.11.2024 год. не са изтекли повече от 5 години. В този смисъл в искането за възобновяване се констатира, че законосъобразното приложение изисква на основание чл.57, ал.1, т.2, б.“б“ ЗИНЗС първоначалният режим да бъде „строг“. Несъмнен факт обаче е освен това, че съдът може и да не приложи горепосочената разпоредба, ако са налице основанията, визирани в чл.57, ал.3 ЗИНЗС.
Прави и още нещо впечатление, че искането за възобновяване не е за пълна отмяна на определението, а само в частта за режима на изтърпяване. По мнение на този съдебен състав последното не може да се допусне по няколко причини. На първо място, в случая става въпрос за диференцирана процедура, изразяваща се в сключване на споразумение, базирано на съгласуваната воля на страните по него. В този смисъл съдът, след като е преценил, че представеното му споразумение не противоречи на закона и морала, го е одобрил, без да е длъжен да излага мотиви за взетото решение. Ако се приеме за състоятелно да се уважи искане за частично възобновяване, отмяна и връщане за определяне на нов режим по реда на чл.306, ал.1, т.2 НПК, ще се стигне до смесване на две отделни процедури- едната диференцирана такава по реда на чл.384 и сл. НПК, и другата по реда на чл.306 НПК. Казаното отличава производствата, разгледани по актуалния ред, от претърпелите пълноценно съдебно разглеждане такива.
На второ място, действително решаващият съд не е посочил основание за определяне на общия режим. Но това не е направено и в представеното споразумение между страните. Казаното не бива да се тълкува във вреда на осъденото лице, тъй като съдът е одобрил сключено споразумение, представляващо предварително съгласуване на волята на страните, включващо всеки един детайл от същото, което поначало е допустимо и в частта по определения режим. Обстоятелството, че същият е по-лек от принципно прогласения в закона режим за определяне може да се тълкува и в посока, че именно затова се е стигнало до сключване на споразумение и същото не би било сторено, ако то не е инкорпорирало в себе си всички одобрени и договорени клаузи, включително и за режима на изтърпяване на наказанието.
В контекста на обсъжданото не може да се приеме, че е налице нарушение на закона от страна на съда, тъй като макар и същият да не е посочил основанието за по-лекия режим, което без съмнение е негов формален пропуск, той има законното основание за това, предвид съществуването на опцията, прогласена в чл.57, ал.3 ЗИНЗС. Не е без значение и разискваното вече обстоятелство, че страните, сред които на първо място е прокуратурата, следва да са били наясно, сключвайки това споразумение, че режимът формално следва да е „строг“. Съгласявайки се на „общ“, са имали предвид именно, че е налице предпоставката, визирана във вече цитираната норма от ЗИНЗС.
Следва да се обърне внимание и на друг особено съществен въпрос. Сключвайки споразумение по описания по-горе начин, одобрен от съда, и правейки предложение за частично възобновяване, прокуратурата не държи сметка за обстоятелството,че желае да предоговори във вреда на осъдения вече съгласувана воля, оттегляйки даденото преди това съгласие по определен пункт на този своеобразен договор между страните, което поначало се обляга на определено законово разрешение. Одобряването на такъв подход би довело до обезсмисляне на характера и целта, вложени от законодателя в обсъжданата диференцирана процедура. А и до „подлъгване“ на осъдения да се съгласи на сключване на споразумение, което да разреши въпроса с неговата наказателна отговорност, но да търпи корекция впоследствие в друга част, която да би предпоставила несъгласие за него.
Не на последно място, този състав на ВКС е длъжен да обърне внимание, че е запознат и със съдебна практика по подобен вид дела в обратния смисъл, но не може да се съгласи с нея и не е задължен да я спазва. Това е така освен заради вече посоченото, и поради обстоятелството, че споразумението като акт на съгласуване на волите на страните следва да се разглежда в неговата цялост. За пълнота е редно да се посочи и, че прегледът на нормата на чл.383 НПК води до заключение, че се изключва възможността извън рамките на споразумението в различна процедура, каквато се предлага в искането по чл.306, ал.1, т.2 НПК, да се решава въпросът с режима на изтърпяване на наказанието.
Съвсем различно щеше да бъде, ако искането бе направено за отмяна на цялото определение, иначе казано, да се твърди,че заради незаконосъобразие в определена част следва да се отмени актът изобщо. Тогава обаче не би било изненадващо да се осъществи потенциалната последица впоследствие да не се стигне въобще до сключване на споразумение, защото лицето би се съгласило на това именно при определяне на по-лек за него режим от самото начало.
Що се отнася до разискваните въпроси в искането за това, че не било налице основанието за приложение на чл.57, ал.3 ЗИЗНС и каква е степента на обществена опасност на осъдения, казаното е въпрос, излизащ извън рамките на настоящото производство.
По изложените съображения, второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че искането на и.ф. Главен прокурор на Република България е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, поради което
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на и.ф. Главен прокурор на Република България за проверка по реда на възобновяване на наказателни дела по отношение на Определение №48/13.05.2025 год. постановено по НОХД№668/2025 год. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта относно определения на осъдения Я. Т. С. първоначален режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.