Плащане на цена при продажба на общ семеен имот на единия съпруг

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 532

гр.София, 05.08.2026 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2754/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Е. Л. П., чрез адвокат Г. С., срещу въззивно решение № 13 от 24.01.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по въззивно т.д. № 142/2023 г., с което исковете на касатора са отхвърлени.

Касационната жалба е съединена за съвместно разглеждане с частна жалба вх. № 991/13.02.2024 г., подадена от Е. Л. П., против същото решение в частта му, имаща характера на определение, с което е оставен без разглеждане неин евентуален иск по чл. чл. 79 ЗЗД, против Б. М. Н..

Подадена е и частна жалба от Е. Л. П., чрез адвокат Г. С., срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 98 от 10.05.2024 г. в частта, с която въззивният съд е оставил без уважение искането на страната да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение над присъдения със съдебното решение. Тази частна жалба е образувана в частно гр.д. № 2753/2024 г., което е присъединено за съвместно разглеждане с касационното.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: за начина, по който се обсъждат от съда събраните по делото доказателства; за задълженията на въззивния съд, когато дава нова правна квалификация на предявения иск; в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: когато във въззивната жалба не се съдържа оплакване за допуснато процесуално нарушение на първата инстанция, свързано с недопускане на свидетелски показания, а е направено само искане за събиране на такива, въззивният съд разполага ли с правомощие да събере тези доказателства на основание чл.266, ал.3 от ГПК; по приложението на чл. 75, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, когато съпрузи продават имущество в режим на съпружеска имуществена общност в полза на единия от тях, действащ в качеството на едноличен търговец и цялата цена по сделката е преведена по личната сметката на онзи от съпрузите – продавачи, който е и купувач, в качеството му на едноличен търговец.

Съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения:

По въпроса за начина, по който се обсъждат от съда събраните по делото доказателства, има трайно установена практика на Върховния касационен съд, намерила израз в цитираните от касатора съдебни решения, която се споделя напълно и от настоящия състав. Въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 ГПК), да обсъди всички релевантни и допустими доказателствени средства, събрани и в двете инстанции, заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти (чл. 235, ал. 2 ЗЗД). Въз основа на анализа, осъществен по вътрешно убеждение, съдът трябва да изгради последователно фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, които от своя страна почиват на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12; решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о.). Съображенията следва да са изложени ясно, точно, последователно и пълно – чл. 236, ал. 2 ГПК. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК ).

Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, за да обезпечи правилното приложение на материалноправната норма, дава указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Както е изяснено по задължителен начин с т. 2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Затова, когато въззивната инстанция променя правната квалификация, тя дава указания, само ако подлежащите на установяване факти са различни или доказателствената тежест се разпределя по различен начин от указанията, дадени във връзка с грешната квалификация от първостепенния съд.

Основното начало, въздигнато в чл. 7 ГПК задължава съда винаги да следи за надлежното извършване на процесуалните действия на страните, като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Доказателственото искане страната трябва да прави с поясненията според чл. 156 ГПК, която разпоредба намира приложение и във въззивното производство – чл. 268, ал. 2 ГПК. При поискани с въззивната жалба или отговора доказателства, страната трябва да е изяснила защо прави доказателственото искане във втората инстанция и уточни всички обстоятелства от значение за преценката по чл. 266 ГПК. Ако не го е сторила, искането е нередовно, поради което съдът е длъжен да поиска уточнения, с указание, че при неизпълнение, няма да се произнесе по искането за събиране на доказателства. Съдът не може направо да отхвърли искането или да се произнесе, без да са му е ясно доказателствата допустими ли са за събиране във въззивното производство, с оглед ограниченията по чл. 266 ГПК.

Когато се сочат нововъзникнали факти след съдебното дирене в първоинстанционнотоното производство, и съответно доказателства за установяването им, или само нововъзникнали доказателства, страната следва да го укаже и докаже. Когато се сочат новооткрити обстоятелства или новооткрити доказателства за правно релевантен факт, страната трябва да посочи причините, поради което не ги е посочила своевременно. Когато се иска събиране на доказателства поради допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, страната трябва да изясни в какво се състои допуснатото нарушение.

Във въззивното производство е възможно посочването и събирането не на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства, а само на тези, които, въпреки проявената добросъвестност от страната, не са събрани от първата инстанция.

По приложението на чл. 75, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД:

По силата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД адресат на изпълнението е кредитора, съответно овластеното от него лице, или овластено от съда, или от закона. По общо правило, изпълнението другиму не погасява дълга, освен ако кредиторът го е потвърдил впоследствие или се е възползвал от него. Длъжникът се освобождава от задължението и, когато е платил на привидно овластено лице, стига да е бил добросъвестен и обстоятелствата недвусмислено да са сочили обективно към това лице като овластено (чл. 75, ал. 2 ЗЗД). Длъжникът не трябва да е проявил небрежност и да е нарушил вътрешни правила или договорен ред. Когато длъжникът се освободи от отговорност по силата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД истинският кредитор не може да търси вземането си от длъжника; третото лице, получило без право изпълнението дължи връщане на полученото (чл. 75, ал. 3 ЗЗД).

Съпружеската имуществена общност (СИО) е законов режим, при който всички вещи, права върху вещи и влогове, придобити по време на брака, в резултат на съвмествен принос, стават обща собственост на двамата съпрузи. Този режим се прилага автоматично, освен ако съпрузите не изберат режим на разделност или не сключат брачен договор съгласно Семейния кодекс. Докато трае бракът, съпрузите нямат определени дялове в общото имущество. И двамата притежават цялото имущество заедно. По общо правило съсобствеността е неделима, докато трае брака. Може да бъде прекратена и по време на брака, в хипотезите на чл. 27 СК. От момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност, от бездялова се превръща в обикновена съсобственост, като по презумпция, дяловете са равни и тази обикновена съсобственост може да бъде прекратена по всяко време, с допустимите законови способи.

Когато съпрузите се разпореждат с имущество, което е в режим на СИО, предвид спецификите на съсобствеността, плащането е също общо, бездялово; съпрузите по силата за закона се явяват солидарни кредитори. От това следва, че плащането на дълга изцяло на един от тях, е плащане по чл. 75, ал. 1 ЗЗД – на двамата кредитори, и точно и пълно погасява задължението на длъжника. Подобно разрешение е относимо във всички случаи на разпореждане със СИО, без значение, кой е приобретателят/длъжник, като това е възможно да бъде единият от съпрузите. Когато той действа в качеството на едноличен търговец, щом закупеното имущество е за упражняване на търговската му дейност и е включено в неговото предприятие, то става негова изключителна собственост – чл. 22, ал. 3 СК. По изложените съображения, плащането на цената по продажбата на СИО може да бъде извършено по всяка лична сметка, на който и да е от двамата съпрузи. Влоговете са лични, но получените средства – общи на съпрузите.

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещните страни М. Й. Н., лично и като ЕТ “Б. – М. Н.“, както и Б. М. Н., чрез адвокат Г. Г., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски за инстанцията.

„Б. 82“ ООД, представлявано от управителя Б. М. Н., чрез адв. Й., в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе, касационната инстанция съобрази следното:

Въззивният Великотърновски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Плевенски окръжен съд, отхвърлил предявените искове от Е. Л. П. против М. Й. Н., лично и в качеството му на ЕТ “Б. – М. Н.“, както следва: за прогласяване по отношение на Е. Л. П. на недействителността на договор за покупко-продажба от 28.11.2013 г. до размер на Ѕ ид. ч. от продадените имоти (43 имота, представляващи земеделски земи) и договор за покупко-продажба от 29.11.2023 г. до размер на Ѕ ид. ч. от продадените имоти (54 имота, представляващи земеделски земи), като сключени във вреда на представлявания, на осн. чл. 40 ЗЗД; срещу „Б. 82“ ООД - иск за предаване на владението върху имотите на осн. чл. 108 ЗС; срещу ЕТ „Б. – М. Н.“, иск за разваляне на договорите поради неизпълнение, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД; за заплащане на сумата от 513 750 лв. – компенсаторно обезщетение, съответстващо на действителната пазарна стойност на недвижимите имоти по двата договора, на осн. чл. 57, ал. 2 ЗЗД; срещу Б. М. Н. – иск за заплащане на сумата от 48 000 лв., представляваща Ѕ от продажната цена на имотите по двата договора, на осн. чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Съдът оставил без разглеждане предявения от Е. Л. П. иск против Б. М. Н. за заплащане на сумата от 146 205 лв. – пропусната полза, представляваща Ѕ от разликата между действителната пазарна цена на имотите по двата договора и посочената в договорите продажна цена, на осн. чл. 79 ЗЗД.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между страните по делото е налице роднинска връзка, като ищцата и ответникът М. Н. били съпрузи до месец декември 2016 г., когато се развели, а ответникът Б. Н. е техен син. Семейството се занимавало със земеделие – имало собствени земеделски имоти, а също и обработвало такива под аренда. С пълномощно от 07.11.2013 г. двамата съпрузи упълномощили сина си Б. да продава, дарява, заменя, на когото намери за добре, и на цена, каквато прецени, включително да договаря сам със себе си, или с лица, от които е упълномощен на друго основание съгласно чл. 38 ЗЗД, съсобствените им недвижими имоти - земеделска земи, придобити по време на брака им. С посоченото пълномощно синът действал от името и за сметка на родителите си, като продавачи, по двата договора, предмет на настоящото дело. Всички имотите са продадени на бащата Б. Н., в качеството му на ЕТ “Б. – М. Н.“ – по първия договор за обща продажна цена от 54 000 лв. (при данъчна оценка за всички имоти от 53 099,80 лв.), а по втория договор – за обща продажна цена в размер на 42 000 лв. (при данъчна оценка за всички имоти от 41 950 лв.). В двата нотариални акта е записано, че продажната цена е получена от продавачите по банков път, преди изповядване на всяка от сделките. Съдът установил, че сумите са действително преведени от М. Н., в качеството му на едноличен търговец, по неговата лична сметка, съответно на 27.11.2013 г. и 29.11.2013 г.. Впоследствие, едноличният търговец, на 13.03.3014 г., продал на „Б. 82“ ООД, в което дружеството той и синът му имали по 50% от дяловете, търговското си предприятие, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително и правото на собственост върху 481 недвижими имота, в т.ч. и процесните, предмет на атакуваните сделки. Съдът намерил, че целта на цялата поредица от сделки била да се започне обединяване на имотите като собственост на едно дружество. Съдът заключил, че е налице валидно учредена представителна власт, с широк обем, без ограничения за вида сделки и цена. Съдът посочил, че и в този случай представляващият винаги трябва да действа в интерес на представлявания, което по делото е сторено. По изследваните продажби наличието на нееквивалентност на насрещните престацииу само по себе си, не е годно да обоснове извод за доказаност на обективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД, тъй като е възможно да липсва вреда за представлявания, и настоящия случай е именно такъв. Реалната пазарна цена на имотите е около 3 пъти по-висока от продажната, но са извършени сделки между близки роднини, изповядани на данъчна оценка, с което се спестяват данъци и нотариални такси. Наред с това, освен процесните сделки, са налице и други, пак между същите страни, също изповядани на данъчна оценка, което показва една системност и обичайна практика, а не действие/действия, които целят да увредят някоя страна. Всички страни по сделките са имали общ семеен бизнес със земеделие, живеели са в едно общо домакинство, без разногласия, а наред с това и всички в семейството обсъждали какво трябва да се направи, за да се увличат шансовете за отпускане на субсидии по европрограми за земеделие. Сделките давали по-големи шансове при кандидатстване, тъй като към кандидатите имало редица изисквания – напр. възраст на кандидатстващия, вид на търговеца и т.н. Разводът между ищцата и М. Н. е в период на около 3 години след сделките. Въззивният съд заключил, че липсва недобросъвестност от страна на упълномощения и сговаряне във вреда на представлявания.

Въззивният съд намерил за неоснователен и иска по чл. 87, ал.3 ЗЗД - продажните цени били преведени изцяло от купувача М. Н., в качеството му на ЕТ, по негова лична сметка, поради което намира приложение правилото на чл. 75, ал. 2 ЗЗД - длъжникът се освобождава от задължението, ако добросъвестно е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Наред с това, всяка от страните е имала достъп до паричните средства по банковата сметка, а и е житейски нелогично, въпреки неполучаването на продажната цена по първата сделка (ако хипотетично това е така), ищцата да продължи да се разпорежда с имуществото си, в полза на същия едноличен търговец.

Довереникът Б. Н. не дължи на Е. Н. исковата сума по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, защото не той е получил цената по договорите, а единият от подавачите – баща му М. Н., който е бил по същото време съпруг на Е. Н..

Съдът оставил без разглеждане, като недопустим, искът по чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 146 205 лв. - пропусната полза, представляваща Ѕ от разликата между действителната пазарна цена на имотите по двата договора и посочената в договорите продажна цена, тай като се касае за новопредявен иск, извън процесуалния срок – с молба от 06.12.2019 г. ищцата е отстранила нередовности на исковата си молба, но наред с това е съединила евентуално този нов иск, ведно с първоначалния.

Въззивният съд, в противоречие с дадените по-горе указания, по реда на чл. 290 ГПК, не е изискал от жалбоподателя Б. М. Н., в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „Б. – М. Н.“, да уточни в коя хипотеза на чл. 266 ГПК е поискал събиране на гласни доказателства от въззивния съд в своята въззивна жалба. В нея няма оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция, но има оплаквания за неправилно изяснена фактическа обстановка и доказателствено искане за разпит на двама свидетели за установяване на обстоятелствата какви са били отношенията между страните при изповядване на сделките и каква е била тяхната цел. Искането е било неясно с оглед това коя от хипотезите на чл. 266 ГПК се има предвид и по какви съображения. Въззивният съд, вместо да изиска уточнения, в закрито заседание по реда на чл. 267 ГПК, е отказал да допусне доказателствата, защото е намерил, че не е осъществена хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, като се мотивирал с това, че първостепенният съд правилно е отказал да допусне събиране на гласни доказателства относно посочените обстоятелства, като неотносими. В открито съдебно заседание, съдът изменил това си определение, като намерил, че обстоятелствата, за които е поискан разпит на свидетели, имат значение за решението по делото.

При така изложеното, следва, че за въззивният съд не е имало съмнение, че доказателственото искане е по чл. 266, ал. 3 ГПК, поради това, че същото неправилно не е допуснато от първостепенния съд, както и че разглежданата от съда хипотеза е именно посочената, същоне е било спорно за насрещните страни.

Вярно е, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, но то не е съществено – не се е отразило върху крайния резултат по спора. При обратното разрешение, би следвало въззивното решение да се отмени и делото да се върне на Великотърновския апелативен съд с указание да изиска от въззивника да уточни причините и обстоятелствата, поради които е направил искане за разпит на свидетели, а това е безсмислено, доколкото няма съмнение, че искането се основава на допуснато от окръжния съд нарушение. Действително, първата инстанция е била сезирана надлежно и в срок с искане за разпит на свидетели, като доказателственото искане е относимо, допустимо и необходимо.

С оглед на даденото разрешение, правилно въззивният съд е събрал гласни доказателства и впоследствие ги е обсъдил.

Неоснователно е оплакването за допуснато нарушение на чл. 172 ГПК при обсъждане на доказателствата. Свидетелката И. Н. е съпруга на Б. Н. и снаха на Е. П. и М. Н.; свидетелят Л. П. е служител на Б. Н.. Това само по себе си не прави показанията им необективни, нито задължава съда да не ги кредитира. В хипотезата на чл. 172 ГПК е създадено предположение за възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото на роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпапия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната, вкл. фактическите изводи съдът изцяло да изгради само върху техните показания. Съдът, поради това, извършва преценка на тяхната обективност, като в случая не е имало основание съдът да се съмнява в изнесеното от тях, като то е и житейски обосновано от поведението на родителите и сина при осъществяване на процесните сделки и управляваният, като семеен, бизнес, в който участие са вземали всички членове на домакинството. Поведението на свидетелите също изключва заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията им.

Неоснователни са възраженията относно обективността на показанията на свидетеля П., предвид това, че е пребивавал в [населено място] епизодично. Последното не е пречка той да има впечатления относно отношенията в семейството към 2013 г., за това с какъв бизнес са се занимавали и за участието на всички в общото занятие.

Неоснователни са и твърденията, че показанията на И. Н. са необективни, като противоречащи на изложеното от М. Н., в исковата молба за прекратяване на брака с Е. П. и с оглед изискванията на закона за кандидатстване по заявената от нея, като свидетел, мярка за получаване на евросубсидии. Фактическите твърдения в друга исковата молба биха могли да бъдат ценени само, като евентуално извънсъдебно признание на М. Н. за неизгоден за него факт, въпреки, че никъде в бракоразводното дело не се упоменава за съществено влошени отношения между съпрузите към 2013 г., която е релевантната по делото година. Трябва да се отчете и различният предмет на двете дела. На следващо място, от значение са отношенията между страните към датата на сделките, а също трябва да се отчете, че бракът е прекратен по взаимно съгласие – т.е. без значение какви са мотивите на съпрузите. Също така, наличието на доверие между страните, общност на живеене и съучастието им в работата и ръководството на бизнеса към датата на сделките, се подкрепя от действията на самата ищца, която непоколебимо, с общо пълномощно, е упълномощила сина си да се разпорежда с общото имущество, както намери за добре.

Сами по себе си изискванията на нормативните актове, за да се кандидатства за получаване на евросубсидии, не могат да променят извода, че продажбата в полза на съпруга, като едноличен търговец, не се явява увреждаща за ищцата. Явно е имало желание за разпореждане с общите земи, без това обаче да се отрази на бизнеса, който се развива като семеен, с участието на съпругата, чрез предприятието на едноличния търговец и чрез дружеството с ограничена отговорност.

Сами по себе си сериозните здравословни проблеми на Е. П. няма как да сочат на недостоверност в показанията на свидетелката И. Н., която сочи, че след болничния си престой, П. бързо се възстановила и продължила да работи. Следва да бъде ясно и това, че нейните задачи в общия бизнес не са били свързани с полагане на физически труд.

Вярно е, че разгледаните по-горе възражения на Е. П. не са били обсъдени от въззивния съд, което е в противоречие с даденото от състава на ВКС тълкуване на чл. 235, ал.2 ГПК, но не се касае за процесуално нарушение, което да е съществено – то не се е отразило върху обосноваността в установяването на релевантните обстоятелства, нито в крайния резултат по иска с правно осн. чл. 40 ЗЗД.

Неоснователни са и оплакванията за необоснованост в изводите на въззивния съд относно липсата на сговаряне между бившия й съпруг и пълномощника по двете сделки, с цел да я увредят. Следва да се припомни, че в тежест на ищцата, сега касатор, е да установи по несъмнен за съда начин, че подобно сговаряне е било налице. Изводите на въззивния съд са логични и това, че касаторът П. прави различни заключения при оценката на установените по делото факти, не значи, че е налице необоснованост.

Въззивният съд неправилно е намерил за относима разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД при изпълнение на задължението за плащане на цената по договорите, но това не се отразява върху крайния резултат – налице е изпълнение от купувача в хипотезата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е изменил правната квалификация от чл. 45 ЗЗД на чл. 284, ал. 2 ЗЗД по иска срещу пълномощника Б. Н., като тази промяна е обективирана за пръв път със съдебното решение, без да е станала достояние на страните, и без да им е дадена възможност да вземат становища и ангажират доказателства по релевантните факти. В самото решение апелативният съд е посочил фактическия състав на правната норма и какво следва да бъде доказано от ищеца и то се различава от указанията на първостепенния съд по чл. 45 ЗЗД. По същество обаче искът е отхвърлен, поради извод, че ответникът не дължи исковата сума, след като купувачът е изпълнил на овластено, по см. чл. 75, ал. ЗЗД, лице, т.е. въззивният съд, дори да беше изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК, след като е променил квалификацията на предявения иск, това не би се отразило върху резултата. Страните не са спорили по фактите - цената е платена от купувача – ЕТ, като е преведена по негова лична сметка в качеството му на един от съпрузите – продавачи. Спорът е относно правните последици, а указанията по чл. 146 ГПК касаят релевантните факти, не правните доводи. На следващо място, процесуалното нарушение е без значение и поради това, че в действителност има извършено плащане, и то – не с оглед чл. 75, ал. 2 ЗЗД, а едновременно на двамата кредитори - съпрузи, по чл. 75, ал. 1 ЗЗД.

В заключение, въззивният съдебен акт, в частта му имащ характера на решение, с което апелативният съд се е произнесъл по същество, следва да бъде потвърдено.

По частна жалба вх. № 991/13.02.2024 г., подадена от Е. Л. П.:

Тя е срещу въззивното решение, в частта му, която има характер на определение. Въззивният съд оставил без разглеждане претенция, заявена като евентуална, против Б. Н., с уточнителна молба, вх. № 14168/06.12.2019 г., депозирана в производството пред първата инстанция. Касае се за иск, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 146 205 лв. – пропусната полза, представляваща Ѕ от разликата между действителната пазарна цена на имотите по договорите от 28.11.2013 г. и 29.11.2013 г., и посочената в нотариалните актове обща продажна цена, ведно със законна лихва върху посочената сума, считано от датата на увреждането до окончателното плащане.

Е. П. излага съображения за неправилност. Иска постановяване на решение, с което да се дадат задължителни указания на въззивния съд по приложението на процесуалния закон – “да възприеме молба вх. № 14168/06.12.2019 г. на ищцата по описа на ПлОС като такава за уточнение на предявен иск с правно основание по 45 ЗЗД, евентуално – да отдели разглеждането на производството по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за вреди от процесното договаряне в самостоятелно такова“.

Насрещната страна Б. Н. не е изразил становище.

Подаден е отговор от М. Й. Н., лично и като ЕТ “Б. – М. Н.“, чрез адвокат Д. М., но той не е насрещна страна по иска с правно осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, който съдът е оставил без разглеждане, поради което не е и страна по частното производство.

Въззивният съд оставил без разглеждане така заявената претенция, защото тя е въведена като самостоятелен иск, по реда на чл. 129 ГПК, без да са налице предпоставките по чл. 214 ГПК – заявлението е сторено след срока, предвиден в цитираната разпоредба.

Съдебният акт, в частта му, имащ характера на определение, е правилен.

При точно приложение на закона, съдът установил,че с молбата от 06.12.2019 г. ищцата е заявила нов, различен иск, извън тези по исковата молба.

Съгласно диспозитивното начало, предметът на делото – страни, правопораждащи юридически факти и петитум, се определя от ищцовата страна, която го въвежда чрез правното твърдение, съдържащо се в исковата молба, респективно - чрез предвидените в ГПК способи - по-късно в хода на процеса. Изменения са допустими, но само доколкото са спазени условията на чл. 214 и чл. 228 ГПК. Съдът е този, който квалифицира действията и исканията на страните, служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на всички участници, както и за надлежното им извършване. Това, че според жалбоподателката се касае за иск по чл. 45 ЗЗД, който била уточнила, не обвързва съда, не променя предмета на спора и не отговаря на действително извършените от нея действия. С молбата, подадена като уточнение на исковата молба, тя е потърсила и нова сума от 146 205 лв., от пълномощника Б. Н., като обезщетение за причинени й имуществени вреди от невярното му заключение пред нотариалния орган , от нейно име, че цената била получена.

В исковата молба е предявен иск, с посочена грешна квалификация – чл. 45 ЗЗД, преквалифициран и разгледан от съда по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, като е отхвърлен. Заявеното в молбата от 6.12.2019 г. е за друга сума и основано на други правопораждащи факти, т.е. дори не става и реч за изменение по см. чл. 214 ГПК, макар и сторено след срока, предвиден в закона.

Правилно съдът е отказал да разгледа тази евентуална претенция и е нямал задължение да я изпраща за образуване в друго дело.

По частната жалба на Е. Л. П. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 98 от 10.05.2024 г.

Съдът приема, че частната жалба е подадена от адв. Г. П. С., доколкото касае съдебен акт, с който в нейна полза е присъдено адвокатско възнаграждение, дължимо от две от насрещните страни. Спорът не е между представляваната от нея страна и ответниците. Вземането по чл. 38, ал. 2 Задв е лично.

С обжалваното определение въззивният съд отказал на Е. П., чрез пълномощник адв. Г. П. – С. да измени решението си в частта относно съдебноделоводните раноски, и присъдените в полза на адв. С. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение бъдат увеличени на 16 794,92 лв., дължими й от всеки един от ответниците – Б. Н. и „Б. 82“ ООД.

Съдът в решението си осъдил всеки един от посочените ответници да заплати на адв. С. адвокатски възнаграждения от по 2 783,58 лв. за представителство на Е. Л. П. по жалбите срещу решението по чл. 40 ЗЗД на окръжния съд, подадени от Б. Н. и „Б. 82“ ООД, които съдът върнал, като недопустими.

В определението по чл. 248 ГПК въззивната инстанция посочила, че размерът на адвокатското възнаграждение в полза на адв. С. определелил на база цена на иска по чл. 40 ЗЗД. Цената на иска се определя на база данъчна оценка на имота, предмет на договора. Допълнително изложил съображения, че не е обвързан от минималните размери, определени в Наредба № 1 на ВАдвС, като се е позовал на практика на СЕС.

В частната жалба адв. С. развива съображения за интереса на страната, на база пазарна цена на имота, който интерес определя на база тричленна експертиза по делото, дала оценка на имотите, предмет на договорите, към датата на продажбите.

Тези съображения нямат отношение към начина, по който се определя цената на иска, както и преценката за адвокатско възнаграждение, свързано с цената на иска. Под правен интерес, измерен в пари, съответно под обжалваем интерес, се има предвид този, основан на цената на иска; това има предвид и под „защитаван материален интерес“ Наредба № 1. Пазарната цена на имота съставлява цена на иска по чл. 40 ЗЗД, когато за имота няма данъчна оценка и тогава пазарната цена, към датата на подаване на исковата молба, се определя с експертиза, която няма отношение към материалноправния спор. По логиката на адв. С., по всяко дело, при произнасяне по въпроса за адвокатските възнаграждения, трябва да се събират доказателства и да се изследва въпросът за материален интерес за страната, различен от интереса, като цена на иска, а при исковете за собственост, владелческите искове, исковете за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор, когато договорът има за предмет вещни права върху имот, винаги да се допуска и експертиза за установяване пазарната цена на имота към датата на подаване на исковата молба. Дори да има съдебни актове, в които материалният интерес по наредбата е разглеждан, като нещо различно от цената на иска, то не това е смисъла на законотвореца.

На следващо място, съдът не е обвързан от минималните размери, определени в Наредба № 1 на ВАдвС, както правилно се е аргументирал и въззивният съд.

По съдебноделоводните разноски по касационното дело:

Касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените от тях съдебноделоводни разноски – на М. Н. и Б. Н. общо 1000 лв., заплатен хонорар на адв. Г. Г.; на „Б. 82“ ООД - 3600 лв. адвокатско възнаграждение, платено на адв. Й..

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 13 от 24.01.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд, по въззивно т.д. № 142/2023 г., в частта, с която исковете на Е. Л. П. са отхвърлени, както й в частта, с която е оставен без разглеждане неин евентуален иск по чл. чл. 79 ЗЗД против Б. М. Н..

ПОТВЪРЖДАВА определение № 98 от 10.05.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по въззивно т.д. № 142/2023 г., в частта, с която е оставено без уважение искането на адвокат Г. И. П. – С., да бъде увеличен размерът на присъденото й по чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, като процесуален представител на Е. Л. П..

ОСЪЖДА Е. Л. П. да заплати на М. Н. и Б. Н. общо 511,29 евро, представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОСЪЖДА Е. Л. П. да заплати на „Б. 82“ ООД сумата в размер на 1840,65 евро, представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: