Осъждане за блудство с малолетно лице при умствена изостаналост

Текстът на акта

Ключови фрази

Блудство с лице, ненавършило 14 г. * умствена недоразвитост * комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза * приложение на чл. 55 НК

Р Е Ш Е Н И Е
№ 103
гр. София, 09.06.2021 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Илияна Рангелова и участието на прокурор Петя Маринова като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 269/21 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на защитника на подс. И. А. С. срещу решение № 4/01.02.2020 г. по ВНОХД № 203/2020 г. на апелативен съд – Велико Търново.

С жалбата на защитника се релевират трите касационни основания. Според него нарушението на материалния закон се е изразило в неправилно осъждане на подсъдимия поради наличие на невменяемост, както и в неопределяне на наказанието по реда на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК.

По отношение на нарушението на процесуалния закон счита, че Великотърновският апелативен съд безмотивно не се е съгласил със заключението на вещите лица от тройната съдебно психиатрична и съдебно психологична експертиза, която давала заключение, че състоянието на подсъдимия изключва неговата вменяемост и е назначил „нова“ експертиза, която е поставил в основата на своя съдебен акт. Неправилно, производството по делото не било спряно на основание чл. 334, т. 5 вр. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК. Ограничено било участието на майката на подс. С. като негов настойник и защитник в наказателното производство.

Относно доводът за явна несправедливост на наказанието излага аргументи за необходимост от прилагане на чл. 55 НК на база множеството различни заболявания, от които страда подзащитният му. Неправилно били оценени обществената опасност на деянието и дееца. Иска прекратяване на наказателното производство спрямо подзащитния му; отмяна на постановеното решение на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане с указания за правилно приложение на закона и при условията на евентуалност намаляване размера на наказанието на подс. С. до минимума, предвиден в общата част на НК.

В съдебно заседание адв. Б. поддържа жалбата по посочените в нея основания.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата от защитниците на подсъдимия е неоснователна.

Подс. С. моли съда да го върне в Белене.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С присъда № 11/12.02.2020 г. по НОХД № 2/2020 г. Русенският окръжен съд е признал подс. И. А. С. за виновен в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 3 вр. ал. 1 НК и го осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 40, ал. 4 НК постановил полагане на медицински грижи по отношение на подсъдимия. На основание чл. 59, ал. 1 НК зачел и приспаднал времето от 02.09.2019 г., през което подсъдимият е бил задържан. Осъдил го да заплати направените по делото деловодни разноски.

С решение № 4/01.02.2020 г. Великотърновският апелативен съд изменил цитираната присъда на окръжен съд - Русе като намалил размера на наложеното на И. А. С. наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода на три години лишаване от свобода и потвърдил присъдата в останалата ѝ част. На подсъдимия били възложени направените във въззивното производство деловодни разноски по делото.

По доводите за нарушение на процесуалния закон:

Приоритетно следва да се отговори на тези доводи на защитата, защото при констатирането им отпада необходимостта от обсъждане на останалите възражения.

В изпълнение за задължението си да провери изцяло законосъобразността на присъдата, Великотърновският апелативен съд е отстранил допуснатото от първостепенния съд процесуално нарушение – изразяващо се в неизследване на въпроса за актуалното здравословно състояние на привлеченото към наказателна отговорност лице, като е назначил исканата от защитата тройна съдебно психиатрична експертиза относно здравословно състояние на подс. И. С. към момента на разглеждане на делото. Наред с това аналитично я е обсъдил не само в мотивите на постановения съдебен акт /стр. 11 и 12/, но и в съдебното заседание, проведено на 12.10.2020 г. /л. 118 от въззивното производство/, в което мотивирано е посочил защо според него се налага назначаването на повторна петорна съдебно психиатрична и психологична експертиза относно вменяемостта на подсъдимия. В този смисъл, неоснователно е възражението на защитата, че съдът безмотивно не се е съгласил със заключението на вещите лица от тройната експертиза и назначил „нова“ експертиза, която дала заключение в обратна насока. Тъкмо съдът по същество е длъжен да извърши всички процесуалноследствени действия, които да изяснят спорните обстоятелства, включени в предмета на доказване, в т. ч. относно вменяемостта на подсъдимия и възможността той да носи наказателна отговорност. Доколкото апелативният съд се е усъмнил в обосноваността и в правилността на изводите на вещите лица от тройната съдебно психиатрична експертиза, които са излезли извън поставената им задача, въззивният състав е направил извод за необходимост от назначаване на повторна експертиза, което виждане изрично е мотивирал в постановеното от него определение. По тези причини контролираният съд не може да бъде упрекнат, че се е дистанцирал от задълженията си на втора първа инстанция. Тъкмо обратното, стриктно е изпълнил същите. Съдът в мотивите към постановения съдебен акт внимателно е анализирал приетите по делото съдебно психиатрични и психологични експертизи и ясно е посочил кои експертни изводи поставя в основата на своето решение, излагайки подробни съображения в тази насока /стр. 13 и 14 от решението/. С помощта на специализираните знания на вещите лица от петорното съдебно психиатрично и психологично заключение е стигнал до извода, че подсъдимият е вменяем и може не само да участва в наказателния процес, но и да носи наказателна отговорност. Тъй като не са били налице законовите предпоставки за упражняване на правомощието му по чл. 334, т. 5 вр. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК, не е било необходимо спиране или прекратяване на производството, водено спрямо подс. С. и в този смисъл няма допуснато нарушение от второинстанционния съд. В конкретния случай няма игнориране, подценяване или надценяване на някоя от експертизите. И трите заключения за здравословното състояние на подсъдимия, две от които противоположни, в частност касаещи неговата вменяемост и актуално психиатрично състояние, са обсъдени от проверявания съд, но кое от тях ще кредитира с доверие и ще постави в основата на изводите си е в неговите правомощия.

Неоснователно е и оплакването за ограничаване участието в наказателния процес на майката на подс. С., която се явява и негов настойник.

Прегледът на цялото дело води до извода, че в нито един момент от досъдебното производство и съдебната фаза на процеса не е искано от привлеченото към наказателна отговорност лице или от неговата майка тя да бъде конституирана като защитник по чл. 91, ал. 2 НПК на С., за да бъде сторено това с нарочен акт на ръководно - решаващия орган. По делото липсва писмено удостоверяване на волята на някое от посочените лица в тази насока или на факта на упълномощаване на майката на подсъдимия за негов защитник в процеса.

До настоящия момент г-жа К. е отправила молба на 07.10.2019 г. до прокурора, наблюдаващ досъдебното производство /т. 1, л. 100 досъдебното производство/, на която още на 11.10.2019 г. е отговорено с нарочно постановление и част от исканията ѝ са уважени.

Следващата молба от г-жа К. е от 14.01.2020 г. и е адресирана до Окръжен съд - Русе /л. 13 от първоинстанционното дело/ и с нея е поискан препис от обвинителния акт, която молба веднага е уважена от съдията - докладчик.

За съдебното заседание по същество на делото, в което е взето решение за разглеждане на същото по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, майката на подсъдимия е била редовно призована и се е явила пред съдебния състав, натоварен с разглеждането на делото, но в съдебния протокол няма отразено искане на някоя от страните – подсъдим и/или защитници, и/или нейно собствено за конституирането ѝ като защитник на подс. С.. Нещо повече, в производството пред Русенския окръжен съд той е бил представляван от двама защитници – един служебен и един упълномощен, които активно и професионално са упражнявали правата си на защитници в процеса.

На л. 128 от съдебното дело /НОХД № 2/2020 г. Окръжен съд – Русе/ е приложена молба с дата 17.02.2020 г., изхождаща отново от г-жа К., от която е видно, че тя се страхува за сина си И. С. и иска преместването му от следствения арест в затвора в гр. Белене.

На л. 129 от цитираното дело на Русенския окръжен съд се намира изявление от г-жа К. от 12.02.2020 г. със съдържание, че не може да се откаже от сина си, който е болен и че е длъжна да изпълни майчиния си дълг.

Изложеното установява, че няма ограничаване в правата на майката на подс. С., а от там и на правата на самото привлечено към наказателна отговорност лице, не само защото тя не е придобила качеството на защитник на подсъдимия, но и защото на исканията ѝ е отговаряно веднага от съответния ръководно - решаващ делото орган, до когото са били адресирани във всеки етап от наказателното производство молбите ѝ, въпреки липсата на качеството на защитник. По изложените съображения няма как да бъде прието за основателно твърдението, че по някакъв начин е пречено или ограничено участието на майката на подс. С. като негов защитник в наказателния процес. В този смисъл, няма допуснати нарушения на процесуалните правила, които да обуславят отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на това основание.

По доводите за допуснато нарушение на материалния закон.

Релевираният от защитата довод, че подсъдимият не може да е субект на престъплението поради невменяемост, е бил развит и пред въззивния съд, който го е разгледал и му е дал законосъобразен отговор като го е намерил за неоснователен.

Тъкмо на съда с помощта на експертите, е възложено да реши този въпрос, доколкото невменяемостта е юридическо, а не медицинско понятие. Вярно е, че подс. С. страда от умствена изостаналост, личностово разстройство /дисоциална, емоционално нестабилна личност/, както и разстройство на сексуалното влечение /педофилия/, но при него не се установяват признаци на психично заболяване в тесния смисъл на това понятие. При изследването на подс. С. в СБАЛЛС – Ловеч – Психиатрично отделение не са били открити от вещите лица клинични доказателства за шизофрения или биполярно афективно райзстройство. При подсъдимия липсват доказателства, както към момента на деянието, така и към момента на провеждане на съдебния процес пред апелативния съд, които да навеждат на извод, че той е негоден или с отпаднала психическа годност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Осъществените от подс. С. действия по време на извършване на деянието, по които няма спор, разгледани и в контекста на кредитираната с доверие повторна петорна съдебно психолого-психиатрична експертиза, показват, че правилно привлеченото към наказателна отговорност лице е било прието от въззивния съд за вменяемо. Затова, при така установените факти, които несъмнено са съставомерни от обективна страна и при извода и на второинстанционния съд, че подсъдимият е наказателно отговорен, чрез осъждането му по повдигнатото му обвинение, материалният закон е бил приложен правилно.

При индивидуализацията на наказанието на подс. С. са съобразени всички значими за отмерване на наказанието обстоятелства. Отчитайки липсата на отегчаващи отговорността фактори, извън правната квалификация, самопризнанието на подсъдимия, депозирано още в хода на досъдебното производство, което е ценено от съда като смекчаващо отговорността обстоятелство и констатирането на едно изключително смекчаващо такова – здравословното състояние на подсъдимия, на същия е наложено наказание под минималното предвидено от правната норма. Коректният прочит на съображенията на съда в проверявания съдебен акт относно индивидуализацията на наложеното на подс. С. наказание, показва, че упрекът, отправен към второинстанционния съд, че не е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 НК спрямо дееца, е лишен от основание. Коригирайки аналитичната дейност на първостепенния съд в тази насока, апелативният съд е осъществил дължимия правен анализ относно това коя е по-благоприятната за подсъдимия норма измежду чл. 55 и чл. 58а, ал. 1 НК, предвид реда, по който е протекло съдебното следствие и обосновано е стигнал до извода, че в конкретния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Тъкмо към нейното прилагане е прибегнал въззивния съд в случая, поради което и това възражение на защитата се явява неоснователно.

Не са налице други смекчаващи отговорността обстоятелства, както защитата претендира, които да са игнорирани или подценени от проверявания съд и които да налагат корекция в решението в посока допълнително смекчаване на размера на наказанието, което подс. С. следва да понесе. Намаленото от апелативния съд наказание на подс. С. на три години лишаване от свобода е съобразено с личността му и с обществената опасност на извършеното от него престъпление като в този размер ще способства постигане целите на чл. 36 НК. В този смисъл жалбата на защитата следва да се отхвърли като неоснователна.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4 от 01.02.2020 г. на апелативен съд – Велико Търново по ВНОХД № 203/2020 г.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.