Обезщетение за неимуществени вреди при смърт на сестра при ПТП

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 99

гр. София, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 843 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество “ЕВРОИНС” АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт С. К., срещу въззивно решение № 484/15.11.2022 г. по в.т.д. № 538/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 39/24.06.2022 г. по т.д. № 72/2021 г. на Окръжен съд- Смолян в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 432 ал. 1 от Кодекса за застраховането, да заплати на С. Т. Н., обезщетение за неимуществените вреди, причинени й от смъртта на нейната сестра Н. Т. Ж. настъпила в пряка причинно- следствена връзка с телесните увреждания, причинени й при ПТП на 13.08.2017 г., в размер на 50000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 23.08.2018 г. – датата на предявяване на застрахователната претенция, до окончателното му изплащане, и в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение. Поддържа се искане за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски.

Ответницата по жалбата С. Т. Н. не е депозирала отговор в законоустановения срок. В допълнително представена молба- становище изразява становище за неоснователност на касационната жалбата и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установени, респ. безспорни, обстоятелствата относно родствената връзка между ищцата и пострадалата нейна сестра, относно деянието, причинната връзка с настъпилата смърт, противоправността и вината на причинилия увреждането /установени с влязла в сила присъда/, относно наличието на сключена при ответника валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Въз основа на показанията на разпитаните свидетели съдът е приел за установено, че ищцата С. Н. и по-голямата й сестра Н. Ж. били изключително близки още от деца и силно привързани една към друга. След като завършила висшето си образование в София, ищцата се завърнала в [населено място] и започнала работа като технолог на облекло до около 2003 г., когато сестра й, която се установила да живее в [населено място] и създала семейство, я поканила да живее при нея, за да работи за по-високо възнаграждение. От тогава до смъртта на Н. Ж., в продължение на 15 години сестрите живели заедно в едно и също жилище, с изключение на две години, през които С. се върнала в [населено място], за да се грижи за майка им, като през това време двете поддържали непрекъснато връзка, чували се по телефона, споделяли всички грижи по болната им майка. Докато живеели заедно, ищцата която нямала свое семейство, помагала на сестра си в отглеждането на двете й деца, споделяли си всичко, заедно решавали житейските проблеми. След катастрофата, при която освен Н. Ж. загинали и дъщеря й И. и единият й внук Николай, ищцата продължила да живее в [населено място] със зет си Р. и племенника си Т., който не бил женен, и да се грижи за тях, тъй като това били най-близките й хора и нямала друго семейство. Прието е, че след смъртта на сестра си, С. Н. се затворила се в себе си и през първата година отказвала всякакви контакти. Била тъжна, самотна и не й се говорело за нищо, често плачела, оплаквала се от безсъние, тревожност и безпокойство. Социалният й живот също се променил. Според заключението на съдебно-психологична експертиза, при Н. силно и здраво било формирано чувство за принадлежност към семейството на сестра й, което възприемала като свое, и интензивната й скръб била в пряка зависимост от интензивността на нейната привързаност към сестра й, като преживяванията след катастрофата и смъртта на сестра й са имали за нея характер на тежка психотравма с изразено въздействие в два етапа – първоначална остра психотравмена реакция с клинична картина на силно безпокойство, напрегнатост, интензивен страх, безсъние и други, обхващала периода 13-21.08.2017 г., и последваща невъзможност тя да бъде преработена за кратко време, като и към момента се установявала повишена тревожност и безпокойство, центриране на изживяванията около смъртта на сестра й. Независимо, че от психотравменото събитие били изминали повече от четири години, при Н. се установявали нарушения в протичането на психичните й функции и преживявания, които имали патологични характеристики, обуславящи необходимост от професионална психиатрична помощ.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел относно легитимацията на ищцата и размера на претендираните обезщетения, че правото да се претендира пряко от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък е обусловено от доказването на предпоставките, посочени в т. 1 на ТР № 1/2016 на ВКС, ОСНГТК, което било приложимо в процесния случай. Посочено е, че според това решение, извън лицата, посочени в ППВС № 4/61 и ППВС № 5/69 г., материалната легитимация на други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради която лицето търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Приел е, че такава трайна, дълбока и емоционална връзка се установява по делото, че е съществувала между ищцата и нейната сестра приживе, като противно на поддържаната от ответника теза тя надхвърляла обичайната за тази степен на родство привързаност. Този извод е обоснован със съображенията, че било доказано не само формално съжителство на един и същи адрес, но и подпомагащи функции на личността на всеки от тях в живота на разширеното семейство, и че съжителството е било възможно именно поради създадената привързаност и емоционална близост. Отчел е и тежкото преживяване на скръб и емоционално страдание с подчертано засягане на психичните процеси, както и загубата на житейска опора в лицето на пострадалата. Намерил е за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението - 50 000 лв.

Като неоснователен съдът е отхвърлил довода на ответника по § 96 от ПЗР на КЗ, като е изложил съображения, че установявайки лимит на обезщетенията, по-нисък от лимитите по чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, разпоредбата на § 96 ПЗР на КЗ, като противоречаща на правото на Европейския съюз, не следва да се прилага.

Прието е, че претендираната от ищеца и дължима от ответника законна лихва е тази по чл. 493, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ, която се включва в застрахователното обезщетение и е дължима за забавата на застрахования- делинквент, съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, но ограничена спрямо застрахователя за периода от най- ранната дата измежду датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. Поради това е счел, че лихва върху главницата следва да се присъди от считано от 23.08.2018 г. - датата на предявяване на застрахователната претенция от ищцата.

С определение № 2976/11.10.2023 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд.

По поставения материалноправен правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: В Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г на ОСНГТК на ВКС са изведени предпоставките, които следва да бъдат изпълнени, за да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт в полза на други лица, извън очертания с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 и № 5/69 на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Според практика на ВКС /напр.: решение № 92/17.11.2020 по т.д. № 1275/2019 г., на ВКС, II т.о.; решение № 60143/01.12.2021 г. по т.д. № 1796/2020 г. на ВКС, I т.о.; решение № 60131/13.12.2021 г. по т. д. № 1700/2020 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50166/15.08.2023 г. по т.д. № 1389/2021 г. на ВКС, I т.о. и др./, от посочените в ТР разяснения следва категоричен извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: да е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и да са налице действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС № 4/61 г. и № 5/1969 г.

Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т.ч. и за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др./, а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина /решение №372/14.01.2019 г. по т.д. №1199/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение №92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019г., на ВКС, II т.о. и др./.

В случая въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и ВКС, и практика на ВКС. Въззивният съд необосновано е приел, че между ищцата и нейната сестра, загинала при процесното ПТП, е съществувала особено силна емоционална връзка, която освен дълбока и трайна, но е и изключителна по своя характер, която приравнява отношенията между двете сестри като такива между най-близкия родствен кръг – родители, деца и съпруг, надхвърля обичайните нормални отношения между сестри и е много повече от тях, и че поради това ищцата е понесла морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения, които в случая подлежат на обезщетяване, съобразно принципа за справедливост. Такъв извод не може да бъде направен от събраните по делото доказателства, преценявани в тяхната съвкупност и взаимна връзка, включително и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Анализът на свидетелските показания разкрива обичайна връзка, характерна за сестри, родени и израснали в традиционно българско семейство, възпитавани във взаимна обич, доверие, разбирателство и уважение. Вследствие на възпитанието им и създадените още в детска възраст отношения между сестрите, ищцата е била силно привързана към своята по-голяма сестра, но тази привързаност не се отличава с нищо изключително от гледна точка на традиционните за българското общество отношения между децата в едно семейство. В хода на делото не са събрани доказателства, от които да се установяват особени житейски ситуации или обстоятелства, довели до силно сближаване между двете сестри до степен, при която по-голямата сестра да е заместила изцяло родителите си в грижата и възпитанието на по-малката сестра и да е имала доминиращо присъствие в живота й или до духовно и емоционално сближаване между двете сестри до степен, надхвърляща нормалната за подобна връзка на родство духовна и емоционална близост. Установеното съдържание на отношенията в конкретния случай - че ищцата живеела заедно с пострадалата й семейството й в [населено място] /където ищцата се преместила да живее по покана на сестра си/, че между тях съществували добри отношения и близост, че били задружни и се подкрепяли морално, че ищцата се грижела за децата на сестра си - не може да бъде квалифицирано като изключително и надхвърлящо като дълбочина и интензивност обичайното съдържание на родствената връзка между сестри по смисъла на тълкувателното решение.

Изискването за изключителност не е изпълнено и по отношение на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Ищцата без съмнение е изживяла тежко внезапната и преждевременна смърт на своята сестра и е понесла морални болки и страдания по повод на загубата й, предвид установената между тях силната обич и привързаност. Стресът и емоционален срив, който ищцата е преживяла след узнаването за причинената при произшествието на 13.08.2017 г. смърт на Н. Т. Ж., както и последващите промени в поведението на С. Н., установено от събраните доказателства, са нормално присъщи за сходни на установените по делото близки отношения между сестри. Несъмнено ищцата е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на сестра си, но техният интензитет не обосновават извод, че е налице основание да се направи изключение от разрешенията, дадени от Пленума на ВС в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г., и да се признае на ищцата право да получи обезщетение за тези вреди, наред с или вместо най-близките на починалата.

По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта за уважаване на предявения от С. Н. против Застрахователно дружество “ЕВРОИНС” АД пряк иск с правно основание чл. 432 ал. 1 от Кодекса за застраховането за сумата 50 000 лв., е неправилно. Поради това и на основание чл.293, ал.2 ГПК решението следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция като се отхвърли неоснователният иск за поддържания в производството по чл. 290 ГПК размер от 50 000 лв. С оглед неоснователността на исковата претенция, произтичаща от отсъствието на активна материалноправна легитимация на ищцата, не следва да се обсъждат въведените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и при определяне на началната дата на законната лихва върху определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди.

Предвид изхода на делото, в полза на касатора- ответник по делото следва да се присъдят разноски, както следва: за първа инстанция допълнително разноски в размер на 784,37 лв. /според представените доказателства и списък за разноски по чл.80 ГПК, разноските направени от ответника пред Окръжен съд- Смолян са в размер на 1255 лв., от които с решението на първоинстнционния съд, в необжалваната му част са присъдени 470,63 лв./, за въззивна инстанция разноски в размер на 1540 лв. /в т.ч. 1000 лв.- внесена държавна такса за въззивно обжалване и 540 лв.- юрисконсултско възнаграждение определено с оглед разпоредбите на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.25, ал.2 от Наредба за правна помощ/, както и за касационна инстанция 1570 лв.- юрисконсултско възнаграждение /в т.ч. 1030 лв.- внесена държавна такса за касационното производство и 540 лв.- юрисконсултско възнаграждение определено с оглед разпоредбите на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.25, ал.2 от Наредба за правна помощ/, или общо от 3894,37 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 484/15.11.2022 г. постановено по в.т.д. № 538/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Т. Н. против Застрахователно дружество “ЕВРОИНС” АД, [населено място], с ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 432 ал. 1 от Кодекса за застраховането, за заплащане на сумата 50 000 лв.- обезщетение за неимуществените вреди, причинени й от смъртта на нейната сестра Н. Т. Ж. настъпила в пряка причинно- следствена връзка с телесните увреждания, причинени й при ПТП на 13.08.2017 г.

ОСЪЖДА С. Т. Н., с ЕГН [ЕГН], да заплати на Застрахователно дружество “ЕВРОИНС” АД, [населено място], с ЕИК[ЕИК], разноски по делото, в общ размер на 3894,37 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.