Намаляване на наказание от доживотен затвор на 20 години за убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство, извършено в условията на домашно насилие * особено мъчителен начин * особена жестокост * намаляване на наказание * първоначален общ режим на изтърпяване на наказание * доживотен затвор

Р Е Ш Е Н И Е

№ 493

София, 14.10.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: Председател: Биляна Чочева

Членове: 1. Бисер Троянов

2. Милена Панева

при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурора Сийка Милева разгледа докладваното от съдия Троянов к.н.д. № 500 по описа за 2024 г.

Касационното производство е образувано по жалба А. М. А., чрез защитника му адв. А. Д., против въззивно решение № 39 от 26.03.2024 г. по в.н.о.х.д. № 360/ 2023 г., по описа на Варненския апелативен съд, ІІІ състав.

В касационната жалба се навеждат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Подсъдимият твърди, че не му е ясна волята на съда да определи доживотен затвор и в коя хипотеза от трите алтернативни наказания му е наложена санкцията, а с липсата на отговор от въззивната инстанция му е нарушено правото на защита. Твърди още, че наказанието е явно несправедливо, защото не е поискано от прокурора пред първоинстанционния съд и не са отчетени самопризнанието на подсъдимия, както и изразеното от него съжаление за стореното още на досъдебното производство. Настоява за изменение на наказанието и определяне на срочно такова от 15 години лишаване от свобода или за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. М. А. и неговият защитник адв. А. Д. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения.

Представителят на Върховната прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като вида на наказанието е конкретно посочено и е справедливо определено спрямо изключително високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Предлага обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в постъпилата жалба и в писмено допълнение към нея, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационна проверка в законоустановените предели, намери следното:

С въззивно решение № 39 от 26.03.2024 г. по в.н.о.х.д. № 360/ 2023 г. Варненският апелативен съд, ІІІ състав потвърдил изцяло присъда № 15 от 24.08.2023 г. по н.о.х.д. № 347/2023 г., по описа на Шуменския окръжен съд, с която подсъдимият А. М. А. бил признат за виновен в това, че на 07.11.2022 г. в с. Ч., обл. Шумен, при условията на домашно насилие умишлено умъртвил С. М. С. и престъплението е извършено при особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 6а във вр. с чл. 115 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание доживотен затвор, за което определил първоначален специален режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 59 от НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 12.11.2022 г. В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото. Съдът се разпоредил и с веществените доказателства.

Касационната жалба на подсъдимия А. М. А. е процесуално допустима, подадена в законовия срок, от легитимирано лице и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.

Разгледана по същество жалбата е основателна спрямо наведения довод за явна несправедливост на наказанието. В останалата част касационната жалба е неоснователна.

І. Съдилищата правилно са извели всички индивидуализиращи обстоятелства. Не са открити такива, които да смекчават наказателната отговорност на деянието или на дееца. Прието е, че извършеното убийство се характеризира с висока степен на обществена опасност. Изключителността му обаче е надценена от апелативния съд, тъй като поведението на дееца след довършване на деянието не е характеристика на последното, а на личността на извършителя. Наведените на с. 23 от въззивното решение обстоятелства, че деянието било „укривано близо пет денонощия“, „установяването му е било напълно случайно от непълнолетно лице“ и е „придобило широка публичност в и извън конкретното населено място“ не са част от индивидуализиращите предпоставки. Извършителите на престъпления нямат задължение да разкриват на държавните органи своето деяние. Ако обаче го направят – това обстоятелство ще бъде смекчаващо наказателната им отговорност. Освен това напълно произволен е изводът, че „деянието не среща аналогия в случаите на съдебната практика“ – съдът не е съпоставил деянието с други подобни случаи. Останалите характеристики на убийството са правилно изведени на с. 25 от решението и са логично преценени.

Вярно е, че деецът е с особено висока степен на обществена опасност. Той има лошо пиянство, в каквото състояние при побой е умъртвил пострадалата. Предишните му две осъждания от 2007 г. не могат да придадат качеството на лице със закоравели престъпни навици. Негативният личностен облик произтича от това, че в работоспособна 55-годишна възраст подсъдимият не работи и се е оставил на издръжката на пострадалата от малката ѝ пенсия. Правилно е оценена личностната характеристика на дееца, отразена в експертното заключение, че е подозрителен, ревнив, а насилието е неговото средство за себеутвърждаване и себедоказване; предразположен е към агресивни преживявания с неефективен самоконтрол; реакциите му са емоционално обусловени, с изблици на гняв и агресия. Посткриминалното поведение на подсъд. А. допълнително прибавя отегчаващи обстоятелства към лошата му характеристика, макар да нямат отражение върху опасността на деянието.

Това, което решаващите съдилища е трябвало да обосноват при подбора на наказанието доживотен затвор е, че подсъдимият е непоправим с което и да е друго по-леко наказание от предвидените в чл. 116, ал. 1 от НК алтернативи. Обрисувайки личността на извършителя в мотивите към присъдата и във въззивното решение следва да залегне непоколебим извод, че целите на наказанието по чл. 36 от НК, най-вече личната превенция, не могат да бъдат постигнати с друго наказание, освен с продължителното, безсрочно и доживотно изолиране на извършителя от обществото. Подобен извод не направен и не може да се установи от мотивите защо се налага именно този вид наказание. Касационният съд не намира за нужно да връща делото за ново въззивно разглеждане, за да бъдат направени липсващите мотиви, тъй като по мнението на съдебния състав подсъдимият А. М. А. не е непоправим и може да изправи поведението си в резултат на продължително, но срочно изолиране в пенитенциарно заведение. Положените в затвора усилия от социалните работници и изграждането на трудови навици от подсъдимия могат да допринесат към промяна в мирогледа на дееца, да осъзнае социалната укоримост на извършеното от него убийство и необходимостта от спазването на законите и утвърдените в обществото морални правила за общуване. Ето защо, касационният съдебен състав намери наказанието доживотен затвор за несправедливо тежко и необосновано, поради което искането на жалбоподателя за намаляването му е основателно. Санкцията следва да бъде намалена на следващото по-леко по тежест наказание, а именно – 20 години лишаване от свобода. Максималната продължителност на този вид наказание се определя поради особено (но не изключително) високата степен на обществена опасност и на деянието, и на дееца, изложени по-горе.

В този смисъл въззивното решение подлежи на изменение, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК.

Първоначалният режим за изпълнение на наказанието от двадесет години лишаване от свобода следва да се промени на строг, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС.

ІІ. Несъстоятелно е твърдението за нарушени процесуални права на подсъдимия поради това, че не била ясна волята на съда какво наказание да определи. В състава по чл. 166 от НК са предвидени три алтернативни наказания – лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Двете най-тежки от тях – доживотният затвор и доживотният затвор без замяна, не представляват разновидност на едно и също по вид наказание. Тъкмо обратното, законодателят ясно ги е отграничил в отделни и самостоятелни разпоредби: доживотният затвор в чл. 37, ал. 1, т. 1 от НК и чл. 39 от НК, а доживотният затвор без замяна, като временна и изключителна мярка – по чл. 37, ал. 2 и чл. 38 от НК. Във въззивното решение и в мотивите към първоинстанционната присъда не се съдържат противоречия по отношение на волята на съдилищата кое от двете алтернативни и безсрочни наказания е наложено. Безспорно е убеждението на инстанционните съдилища, че санкцията на подсъд. А. е определена на доживотен затвор по чл. 37, ал. 1, т. 1 от НК. Подсъдимият не би могъл да се заблуди от съдържанието на съдебните актове, поради което и процесуалните му права не са били нарушени. Доводът за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК е неоснователен. Касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без последици.

Воден от изложените мотиви и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 39 от 26.03.2024 г. по в.н.о.х.д. № 360/ 2023 г., по описа на Варненския апелативен съд, ІІІ състав, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. М. А. наказание от доживотен затвор на лишаване от свобода за срок от двадесет години и ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС, първоначален строг режим за неговото изпълнение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.