Недопустимост ползвател да се позовава на права на трети реституенти

Текстът на акта

Ключови фрази

15

Р Е Ш Е Н И Е

№ 422

София,09.07.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 3712 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 20058/06.08.2024г., подадена от Я. И. Я., чрез процесуалния представител адвокат Р. Д. от АК- В., срещу решение № 745/02.07.2024г. по в. гр. д. № 909/2024г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 621/28.02.2024г. по гр.д. № 7300/2022г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д., искове, както следва:

- петиторен иск с правна квалификация по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на абсолютното вещно право на собственост върху реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“, изобразени във форма на четириъгълник върху представената по гр. д. № 20993/2019г. на ВРС, на лист 113, комбинирана скица към допълнителна СТЕ, щриховани с червен щрих и обозначение с условен № 0,1, на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да предаде владението върху гореописаната реална част на ищеца;

- осъдителен облигационен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото му на ползване на гореописаната реална част от 140 кв. м. от недвижим имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“ за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда на 07.06.2022г., до окончателното погасяване на задължението и са присъдени сторените по делото разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда довод, че въззивният съд неправилно е приел, че за процесния недвижим имот е било подадено заявление за възстановяване на собствеността. Твърди, че К. Х. е вписана без основание в разписния лист като собственик на имот №512, като поддържа, че в регистъра към ПНИ на местност „Б.-юг“ остатъчен имот №3581 с площ от 5104 кв.м. в границите на неидентифициран бивш стар имот №512 (с площ от 11341 кв.м.), е следвало да се запише с неидентифициран собственик. Навежда довод, че за да се изведе правен извод, че претендираното от наследниците на К. Х. М. право на собственост е принадлежало към нейния патримониум, трябва да бъде издадено решение на ПК-В. за конкретно идентифициран с планоснимачен номер по ПСИГ-ПКП стар имот №512, каквото обаче не е представено. Твърди, че стар имот с пл.№512 е останал незаявен и реституционна процедура за този имот не е била провеждана.

Основният довод, съдържащ се в касационната жалба, е че трето-лице, бивш ползвател, какъвто се явява първоначалния ответник, неучастващ в производството по възстановяване на собствеността, не може да взема отношение и да предявява претенции, тъй като не е правно легитимиран да упражнява правото на собственост, както и че не може да се позовава на изтекла придобивна давност. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените от него искове бъдат уважени, като му бъдат присъдени и направените пред трите инстанции съдебни разноски.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представена писмена защита.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. П. Г.-В. чрез процесуалния си представител адв.Ж. К. от АК-В., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Допълнителни съображения излага в представена молба-становище.

С определение №1447/25.03.2025г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Варненския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса допустимо ли е бивш ползвател да се позовава на права на лица, подали заявление за възстановяване на собствеността, които не участват в производството по делото, в хипотеза като настоящата, т.е. при предявен ревандикационен иск от лице, основаващо правата си на договор за покупко-продажба, сключен с общината.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Както ВКС приема в своята практика, преди да разгледа основателността на заявено в процеса възражение, съдът следва да прецени неговата допустимост с оглед наличие на правен интерес от заявяването му, както и дали сезирането с това възражение не съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. При спор за собственост ответникът по иска може да се брани с възражение, че имотът е собственост не на ищеца, а на трето конкретно лице. Ако обаче ответникът претендира за себе си правата, предмет на правния спор, на самостоятелно придобивно основание, предявяването на това възражение съставлява злоупотреба с право, тъй като юридически е невъзможно повече от един правен субект да се легитимират едновременно като собственици, освен в хипотезата на съсобственост. Съгласно чл. 3 ГПК участниците в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в процеса упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други, извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право и поради това не следва да бъде зачетено от правозащитния орган (решение №50006 от 15.02.2023г. по гр.д.№788/2022г. на ІІ г.о. на ВКС). Въвеждането в спорния предмет на възражение, чиято единствена цел е отхвърлянето на иска (без да се сочат други основания за придобиване собствеността върху имота, респ. владението върху същия), когато въвелата това възражение страна ще продължи да се ползва от правата върху имота (независимо, че с това оспорване отрича възможността и самата тя да е придобила права), е лишено от правно признат интерес и същевременно съставлява злоупотреба с право съгласно императивната норма на чл. 3 ГПК, уреждаща като основно начало в процеса принципа на добросъвестност, поради което не подлежи на разглеждане от съда (решение №60101 от 25.11.2021г. по гр.д.№484/2021г. на ІІ г.о. на ВКС).

Наред с това следва да се приеме, че ответник по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск, който твърди, че е придобил право на собственост по реда на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ като бивш ползвател, може да противопостави възражение, че е изкупил спорния имот по реда на § 4а или §4б ПЗР ЗСПЗЗ, както и че го е придобил по давност. По този начин той би упражнил правото си на защита добросъвестно. Но ако наред с това този ответник противопостави и възражение, че спорният имот е заявен за възстановяване, респ. възстановен по реда на ЗСПЗЗ на трети, неучастващи в производството лица, за които не твърди да са негови праводатели, това би представлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като е направено единствено с цел отхвърлянето на иска без да съществува възможност от факта на възстановяване на собствеността на трети за спора лица ответникът да изведе поддържаните придобивни основания. Подобно възражение следва да се приеме за направено само и единствено с цел отхвърлянето на иска.

По тези съображения в отговор на поставения въпрос следва да се приеме, че е недопустимо бивш ползвател да се позовава на права на лица, подали заявление за възстановяване на собствеността, които не участват в производството по делото и не са праводатели на ответника, твърдейки едновременно с това, че той е собственик на спорния имот, в хипотеза като настоящата, т.е. при предявен ревандикационен иск от лице, основаващо правата си на договор за покупко-продажба, сключен с общината и при противопоставено от страна на ответника възражение за придобивна давност.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Я. И. Я. срещу П. Г. Д., починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от Д. П. Г.-В., искови претенции за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на процесната реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идендификатор [№] с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“, на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да му предаде владението върху имота, както и за заплащане на сумата от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на тази реална част за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 07.06.2022г. до окончателното плащане.

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че с договор за продажба на имот - частна общинска собственост № Д18000890ВН от 30.05.2018г., е придобил собствеността върху имот с идентификатор [№], с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“. Владението му било предадено на 01.06.2018г., за което бил съставен приемо-предавателен протокол, но без процесната реална част от 140 кв.м., която била в държане на ответника. На 28.03.2022г. ищецът отнел владението на ответника, но след това бил осъден с решение по гр. д. № 20993/2019г. на Варненския районен съд да предаде на П. Г. Д. владението върху процесната реална част и с протокол за въвод във владение по образуваното въз основа на посоченото решение изпълнително дело № 20227190400075 на ЧСИ С. Я., ответникът отново бил въведен във владение на реалната част от 140 кв.м. Поддържа, че праводателят му [община] е била собственик на имота с идентификатор [№] на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Имотът попадал в територия стопанисвана от ТКЗС, като земята е била обобществена. Твърди, че имотите в процесната местност имали статут на държавни поземлени имоти, правото на собственост върху които не можело да се придобива по давност. Поддържа, че процесният имот не съставлявал земя по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ, защото от момента на създаването на СО „Б.-юг“ земята изгубила земеделския си характер. Твърди, че към 2002г. при влизане в сила на ПНИ, процесният новосъздаден имот не е бил засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил изкупен по реда на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които е бил предоставен за ползване, нито е имал характеристиките на държавен такъв. Твърди, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесната реална част, без да има годно правно основание за това, поради което дължи и парично обезщетение за лишаването му от ползване на имота.

В срока по чл. 131 ответникът е депозирал писмен отговор, с който е оспорил исковете като неоснователни. Оспорил е твърдението, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот като поддържа, че праводателят му не е бил собственик на имота, тъй като по отношение на общината не било налице твърдяното от ищеца придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Твърди, че имот с идентификатор [№] попада в имот, заявен за възстановяване в полза на наследниците на К. Т. Г., представляващ нива от 5 дка, шеста категория, намираща се в терен по §4 на Г. в м. Ф. (Б.-Юг), по отношение на който с Решение № 725/27.07.2000 г. на ПК- В. е било признато право на собственост на наследниците на К. Т. Г.. Посочва, че на 10.02.1992г. синът на К. Т. Г., починала на 18.11.1975г., е подал заявление до Общинската поземлена комисия-В. за възстановяване собствеността върху земеделските земи на наследодателката му в землището на Г., общ. В., като процесният имот с идентификатор [№] по действащата КК попада в границите на новообразуван имот № 3581 по ПНИ на с.о. „Б.-юг“, земл. „Г.“, общ. В. и новообразуваният имот е записан на наследниците на К. Х. М., като имената К. Т. Г. и К. Х. М. са били на едно и също лице. Посочва, че със заповед от 02.10.2007г. на Областния управител на обл. В., влязла в законна сила на 05.06.2009г., са изменени предходни заповеди за одобряване на ПНИ на с. о. „Б.- юг“, земл. „Г.“, като имот № 3581 е заличен, а на негово място са обособени няколко новообразувани имота, между които НИ № 4295 с площ от 2776 кв. м. и НИ № 4294 с площ от 1128 кв. м. и двата били вписани в регистъра към ПНИ за наследниците на К. Х. М.. Твърди, че процесният имот с идентификатор № [№] е идентичен на новообразувания НИ пл. № 4295, който попада в имот признат за възстановяване по реда на § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Х. М., с имена по мъж - К. Т. Г.. И преди, и след изменението на КККР през 2011 г., ПИ с идентификатор [№] е бил записан в кадастралния регистър като собственост на наследниците на К. Х. М., съобразно влезлия в сила ПНИ по отношение на НИ № 4295. Оспорва твърденията на ищеца, че процесният имот не е бил засегнат от реституционни решения; че към 2002г. е влязъл в сила ПНИ за същия; че [община] е придобила собствеността върху имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ. Оспорва твърденията, че владението върху имота е предадено на ищеца на 01.06.2018г.; че на 28.03.2019г. ищецът е отнел от ответника владението върху процесната реална част от имота като посочва, че на същата дата ищецът е разрушил част от оградата на имота, предоставен за ползване на ответника още през 1982г. и владян от последния от тогава до настоящия момент, но не е отнел владението върху процесната реална част от ответника; отнемането на владението по скрит и насилствен начин от страна на ищеца спрямо ответника по отношение на процесната реална част от имота е станало на 20.06.2019г., за което ищецът бил осъден по реда на чл. 76 ЗС да предаде на ответника отнетото по скрит и насилствен начин владение. С отговора ответникът е направил и възражение за придобиване по давност на процесните 140 кв. м. реална част от имота, на основание чл. 79 ЗС, като посочва, че владее имота още от 1982г. Твърди, че с решение № 14-260 от 14.04.1982г. на ИК на ОСН-В. му е предоставено право на ползване, в изпълнение на Постановление № 11 от 2.03.1982г. на МС, върху хавра от 0.8 дка, находяща се в землището на [населено място], м. М., при граници И. К., Л. П. и път, като реалната част от ПИ с идентификатор [№], която е предмет на иска по чл. 108 ЗС, попада върху част от територията на имота, предоставен за ползване през 1982г. на ответника, която част от имота в последствие с влезлия в сила през 2009г. ПНИ, е включена в територията на пл. № 4295, отреден за наследници на К. Х. М.. Поддържа, че доколкото процесният недвижим имот не е бил общинска собственост, по отношение на същия не е бил приложим мораториума, въведен с разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС, както и че разпоредбите на ЗД на ЗС са обявени за противоконституционни.

От фактическа страна по делото е установено, че между [община] като продавач и Я. И. Я. като купувач, е сключен договор за продажба на имот - частна общинска собственост № Д18000890ВН на 30.05.2018г., по отношение на недвижим имот с административен адрес: [населено място], С.О. „Б.-юг“, представляващ поземлен имот с идентификатор [№] , с площ от 2 774 кв. м. по КККР на [населено място], при което общината се е легитимирала като собственик на имота с Акт за частна общинска собственост № 7958 от 24.09.2014г., в който като правно основание за собствеността е вписана разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, а към преписката по издаването му е приложено удостоверение от 21.03.2014г., издадено от ОЗС-В., съгласно което до момента няма постъпили реституционни претенции от наследниците на К. Х. М..

Установено е също така, че съгласно удостоверение № 122 от 07.05.1982г. за предоставяне право на ползване на земя, издадено ОНС-В., на П. Г. Д. е предоставено правото на ползване върху хавра с размер 0,8 декара, находяща се в землището на [населено място], местност М.. На П. Г. Д. е издадено разрешение за строеж № 311 от 26.08.1986г. от РНС „Аспаруховски“ - В., за сезонна постройка в парцел по плана на м. Р. със застроена квадратура 35 кв.м.

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели на страната на ответника - П. П. и Н. Г.- съседи на процесния имот, е установено, че както на ответника П. Д., така и на св. Н. Г. през 80-те години са предоставени за ползване земи (хаври) с площ от около 800 кв.м. в местността „Б.-юг“ понастоящем, но към момента на раздаването за ползване „М.“ като от тогава те си обработвали имотите. П. Д. много добре стопанисвал имота, имал насадени много асми, плодни дръвчета и храсти, цветя, направени алеи и бордюри, редовно поддържал имота и поливал насажденията. Имал изградена вилна сграда. Целият имот, обработван от Д. бил ограден с ограда от мрежа и колове. Част от същата била съборена през м. март 2019г., включително били изкорени насажденията край нея, от страна на ищеца Я. Я.. Била съборена и част от оградата на св. Г., чийто имот бил между тези на ответника Д. и ищеца Я.. Преди този момент свидетелите заявили, че никой не е проявявал претенции към имотите, не са идвали геодезисти, не е извършвано трасиране. След като Д. си възвърнал владението на мястото на старата ограда поставил нова.

Тези данни са съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, но наред с това въззивният съд е приел за допустимо и основателно възражението на ответника, че правото на собственост върху процесната реална част е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Т. Г. в съществуващи (възстановими) стари реални граници. Предвид тази констатация от правна страна въззивният съд е приел, че имотът не попада в обхвата на чл. 25 ЗСПЗЗ и не е станал общинска собственост по силата на законовата разпоредба. Изложено е предположение, че удостоверението издаденото по преписката по приемането на акта за общинска собственост, съгласно което имотът не е заявен за възстановяване от наследници на К. Х. М., вероятно е издадено с оглед разликата в имената на правоимащото лице, доколкото същото в заявлението за възстановяване и в решението на ПК е посочено като К. Т. Г.. По тези съображения, приемайки, че праводателят на ищеца не е притежавал собствеността върху имота към момента на сключване на договора за покупко-продажба, въззивният съд е отхвърлил предявените искове.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 3 ГПК), довело до неправилно приложение на материалния закон.

Ответникът е оспорил предявения ревандикационен иск с твърдението, че процесната реална част попада в имот, заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от трети, неучастващи в производството лица, а именно от наследниците на К. Х. М., т.е. посредством правоизключващо възражение, като е твърдял при това, че упражнява фактическата власт върху този имот още от 1982г., когато му е предоставен за ползване с решение №14-260 от 14.04.1982г. на ИК на ОНС-В. в изпълнение на Постановление №11 от 02.03.1982г. на МС, както и че тази част след влизане в сила на заповед №РД-07-7706-272/02.10.2007г. на областния управител на област В. за одобряване на ПНИ е включена в новообразуван имот №4295, отреден за наследниците на К. Х. М., но въпреки това и до настоящия момент продължава да го владее в границите, в които му е предоставен за ползване, т.е. повече от 10 години след влизане в сила на ПНИ за този имот и съответно е придобил спорната реална част по давност.

Предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, и по вече изложените съображения, следва да се приеме, че правоизключващото възражение на ответника, основано на твърдения, че спорната реална част е включена в имот, който с ПНИ е отреден за лица, заявили реституционни претенции, представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е разгледал това възражение и приемайки го за основателно, само въз основа на него е отхвърлил предявения от Я. И. Я. ревандикационен иск без да разгледа останалите възражения, които ответникът е направил и без да разреши спора между участващите в производството лица.

Тъй като ответникът е направил и възражение за придобиване на правото на собственост по давност, това възражение следва да бъде разгледано от настоящия състав, доколкото доказателствата по това възражение са вече събрани в производството по делото.

Следва да бъде съобразено, че от фактическа страна по делото е установено, че с решение №14-260/14.04.1982г. на ИК на ОНС-В. в изпълнение на Постановление №11 от 02.03.1982г. на МС на П. Г. Д. е предоставено право на ползване върху хавра с площ от 0.8 дка в землището на [населено място], местност М., която може да се ползва за трайни насаждения (удостоверение №122 от 07.05.1982г.).

Според заключението на изслушаната по делото СТЕ, изготвена от в.л. С. К., процесната реална част попада в имота, предоставен за ползване на П. Г. Д.. ПНИ на СО „Б.-Юг“ е одобрен със заповед №РД-1-7706(467) от 04.12.2002г. и заповед №РД-1-7706(68) от 11.03.2003г. на областен управител на област В., според който спорната реална част попада в имот 2894 с площ от 894 кв.м., като в кадастралния регистър като собственик на този имот е записан П. Г. Д.. Със заповед №РД-07-7706-272/02.10.2007г. на областния управител на област В. е изменен ПНИ на СО „Б.-юг“ като се променят и границите на имот 2894 - поземленият имот се ограничава до 600 кв.м. Спорната реална част не попада в границите на имота, отреден с ПНИ за ползвателя.

Според показанията на разпитаните по делото свидетели от 80-те години, когато имотите били раздадени за ползване, никой друг освен П. Д. не е владял процесната реална част. П. облагородил имота през годините с плодни дръвчета, с плодни храсти, с хубави асмалъци, с пътеки, бурдюрчета, поливал го, сеел го като всеки един грижовен стопанин. В имота има вилна сграда на два етажа в северната част на имота към главния път. Имотът на П. Д. бил с почти квадратна форма, около 800 или над 800 кв.м., ограден с железобетонни колчета и мрежа. На 28 март 2019г. съсед съборил част от оградата, унищожил част от асмите и тогава повикали органите на реда (св.П. и св.Г.).

При така установената фактическа обстановка от правна страна следва да се приеме следното:

Я. И. Я. се легитимира като собственик на имот с идентификатор [№] с обща площ от 2 774 кв.м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност СО „Б.-юг“, по силата на сключен на 30.05.2018г. в предвидената от закона форма договор за покупко-продажба на имот - частна общинска собственост, като продавачът се легитимира като собственик към момента на сключване на договора с Акт за частна общинска собственост №7958, съставен на 24.09.2014г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за общинската собственост при позоваване на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Така съставеният по предвидения в ЗОбС според трайно установената практика на ВКС се ползва с доказателствена сила съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОбС. Тази доказателствена сила в настоящия случай не е опровергана чрез надлежно въведени в процеса и съответно доказани допустими възражения и оспорвания.

И след като предявилото иска лице се легитимира като собственик на процесния имот, то може по реда на чл. 108 ЗС да иска имота си, респ. реална част от него, от всяко лице, което го владее или държи без правно основание, като в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което упражнява фактическата власт върху спорния имот.

Ответникът по предявения ревандикационен иск е направил допустимо възражение за придобиване правото на собственост върху спорната реална част по давност, което обаче следва да се приеме за неоснователно по следните съображения:

Съгласно § 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ с влизането на този закон в сила се прекратява правото на ползване върху земеделските земи, предоставени на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. Гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земи по § 4, при спазване изискванията на актовете на държавните органи, посочени в него, придобиват право на собственост върху тях при условията и по реда, предвиден в §4а ПЗР ЗСПЗЗ и §4б ПЗР ЗСПЗЗ, като съгласно §4з, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ гражданите, чието право на ползване се превръща в право на собственост съгласно § 4а, ал. 1, придобиват собствеността на земята до 600 кв. м, а тези по § 4б, ал. 1 - до 1000 кв. м. като за земите, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по § 4, се изработват помощен план и план на новообразуваните имоти (§4к, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ). Съгласно §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ придобиването на правото на собственост върху новообразуваните имоти, се извършва със заповед на кмета на общината, която се съобщава по реда на Гражданския процесуален кодекс. В заповедта се описват местоположението, границите, съседите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях, като на ползвателя се признават права, ако е изкупил имота по §4а или §4б ПЗР ЗСПЗЗ.

В настоящия случай по делото не са представени доказателства П. Г., наследодател на ответницата Д. П. Г.-В., да е придобил право на собственост върху спорната реална част по реда на §4 ПЗР ЗСПЗЗ, тъй като не е установено тази реална част да е включена в отредения му с ПНИ имот в предвидения в §4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ обем, да е заплатил тази част, респ. за същата да е издадена заповед по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ в негова полза. Действително по делото се установява, че П. Г. Д. е упражнявал фактическата власт върху спорната част, т.е. върху имота в границите, предоставени му за ползване, от 1982г. до 28.03.2019г., както и че с решение №269117/18.01.2021г. по гр.д.№20993/2019г. по описа на Варненския районен съд по реда на чл. 76 ЗС Я. И. Я. е осъден да му възстанови отнетото владение върху реална част с площ от 140 кв.м., за което е извършен въвод на 23.03.2022г. Не може обаче да се приеме, че упражняването на фактическа власт от П. Г. да има за последица придобиване по давност на правото на собственост върху процесната реална част по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Последователно ВКС приема в своята практика, че ползвателят упражнява фактическа власт върху имота въз основа на правно основание и има правното положение на „държател“. С факта на прекратяване на правото на ползване съгласно § 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ бившият ползвател продължава да има правното положение на „държател“ до момента, в който не демонстрира спрямо собственика намерението си да упражнява фактическата власт за себе си. А това в настоящия случай е възможно след влизане на ПНИ в сила (в случая 2007г. след съответното изменение, касаещо предоставения за ползване на П. Г. имот), доколкото за имотите, собственост на общината, издаване на заповед по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ не е необходимо. При това по отношение на праводателя на ищеца ( [община]) преди сключването на договора за покупко-продажба придобивна давност не е могло да бъде противопоставена предвид установения в закона мораториум за придобиване по давност на имоти - частна общинска собственост, а след сключването на договора за покупко-продажба (30.05.2018г.), дори да се приеме, че ответникът е противопоставил на Я. И. Я. намерението си да свои процесната реална част, до предявяването на иска (07.06.2022г.) предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС давностен срок не е изтекъл.

Освен това следва да бъде съобразено и установеното в чл. 200 ЗУТ изискване. Както последователно приема ВКС в своята практика, когато територията, за която е изготвен, одобрен и приложен ПНИ обхваща селищно образувание, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 – прилагането на това правило е изрично предвидено в чл. 200, ал. 1 ЗУТ и по отношение на поземлени имоти в границите на селищните образувания. Придобиване на реална част от такъв имот е допустимо и възможно само при наличието на предвидените в чл. 200, ал. 2 ЗУТ предпоставки, т.е. когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот.

В настоящия случай спорната реална част е включена към имота, който по силата на сключения на 30.05.2018г. договор за покупко-продажба е прехвърлен на ищеца, а не към имота, съответстващ на предоставения за ползване на праводателя на ответницата, поради което възражението за придобиването му по давност следва да се приеме за неоснователно, доколкото по делото не е установено да са налице изискванията на чл. 200 ЗУТ.

По тези съображения предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск следва да бъде приет за основателен.

Основателен е и предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД иск.

Установено е по делото, че Я. И. Я. е собственик на процесната реална част, като през исковия период тази реална част е била ползвана от ответника без правно основание и по този начин ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, лишавайки го от възможността да ползва собствения си имот според неговото предназначение. От факта на ползването без правно основание от несобственика-ответник на недвижимия имот, собственост на ищеца, произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период.

Установено е чрез изслушване на експертиза, че средният пазарен наем на частта с площ от 140 кв.м. от имот с идентификатор [№] за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. е в размер на 100 лв., а за периода от 25.03.2022г. до 07.06.2022г. е в размер на 34 лв., от което следва изводът, че предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД иск е основателен за сумата от 134 лв.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск, както и в частта, с която предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД иск е отхвърлен за сумата от 134 лв. и вместо това предявеният от Я. И. Я. ревандикационен иск бъде уважен като се признае за установено по отношение на ответника Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството първоначален ответник П. Г. Д., че Я. И. Я. е собственик на процесния недвижим имот и ответницата бъде осъдена да му предаде владението, както и на основание чл. 59 ЗЗД му заплати сумата от 134 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска (07.06.2022г.) до окончателното изплащане. В останалата част, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 134 лв. до пълния предявен размер от 660 лв., обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора в полза на Я. И. Я. следва да бъде присъдена сумата от 4000 лв., представляваща направените по делото разноски, а в полза на Д. П. Г.-В.-сумата от 500 лв., представляваща направените по делото разноски.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №745, постановено на 02.07.2024г. от Окръжен съд-Варна, V състав на ГО по в.гр.д.№909/2024г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения от Я. И. Я. против Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. петиторен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на абсолютното вещно право на собственост върху реална част с площ от 140 кв.м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2774 кв.м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б.-юг“, изобразени във формата на четириъгълник върху представената по гр.д.№20993/2019г. на РС-Варна на лист 113 комбинирана скица към допълнителната СТЕ, щриховани с червен цвят и обозначени с условен №0.1, въз основа на договор за покупко-продажба на имот-частна общинска собственост от 30.05.2018г. и за осъждането на ответника да предаде владението, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Я. И. Я. против Д. П. Г.-В. осъдителен облигационен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 134 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на гореописаната реална част за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда – 07.06.2022г., до окончателното погасяване на задължението, както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС по отношение на Д. П. Г.-В., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, ап. 56, конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д., че Я. И. Я., ЕГН [ЕГН], от [населено място], местност „Б.-юг“ №2892, е собственик на реална част с площ от 140 кв.м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2774 кв.м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б.-юг“, изобразени във формата на четириъгълник и щриховани с червен цвят върху комбинирана скица-приложение 1 към СТЕ (приподписана от настоящия състав и представляваща неразделна част от решението) и ОСЪЖДА на Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. да предаде на Я. И. Я. владението върху спорната реална част от 140 кв.м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2774 кв.м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б.-юг“, изобразени във формата на четириъгълник и щриховани с червен цвят върху комбинирана скица-приложение 1 към СТЕ (приподписана от настоящия състав и представляваща неразделна част от решението).

ОСЪЖДА Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на Я. И. Я. сумата от 134 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на гореописаната реална част за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда – 07.06.2022г., до окончателното погасяване на задължението.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №745, постановено на 02.07.2024г. от Окръжен съд-Варна, V състав на ГО по в.гр.д.№909/2024г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения от Я. И. Я. против Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. осъдителен облигационен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за разликата над сумата от 134 лв. до пълния предявен размер от 660 лв.

ОСЪЖДА Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Я. И. Я. сумата от 4000 лв., представляваща направените по делото разноски за производството пред първоинстанционния, пред въззивния съд и пред ВКС съобразно уважената част от предявените искове.

ОСЪЖДА Я. И. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д. сумата от 500 лв., представляваща направените по делото разноски в производството пред първоинстанционния, пред въззивния съд и пред ВКС съобразно отхвърлената част от иска, предявен по реда на чл. 59 ЗЗД.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: