Недействителност на банков кредит за потребител солидарен длъжник поради малък шрифт

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * договор за банков кредит * солидарен длъжник * нищожност на договор

6
Р Е Ш Е Н И Е

№268

гр. София, 15.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретар Ина Андонова в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 65 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. Х. срещу въззивно решение № 145/2023 г. по в. гр. д. № 272/2023 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 318/2023 г. по гр. д. № 2134/2022 г. на Окръжен съд Пловдив за отхвърляне на предявения от касаторката срещу „Кей Би Си Банк“ ЕАД /чийто правоприемник е „Обединена българска банка“ АД/, „Мад Карго“ ЕООД и Д. К. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК за установяване, че договор за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г. са недействителни по отношение на ищцата в качеството й на потребител.

В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно поради постановяването му в разрез със съдопроизводствените правила, материалния закон и събрания по делото доказателствен материал, поради което следва да бъде отменено и предявената искова претенция да бъде уважена. Ищцата е потребител, тъй като при сключване на договора е действала извън своята професионална и/или търговска дейност. Тя е страна по договора в качеството си на съдлъжник, а не на поръчител, както неправилно е приел въззивният съд. Изводът на апелативния съд, че касаторката е потребител е правилен, но неправилно е преценено, че тя не може да се позовава на защитните норми на ЗПК. Този извод е в нарушение на материалния закон.

Ответникът по касация „ОББ“ АД оспорва жалбата като неоснователна и заявява становище, че не са налице основания въззивното решение да бъде отменено, тъй като апелативният съд не е извършил твърдените от касаторката нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Счита, че атакуваното решение е постановено в съответствие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика и в съответствие със Закона за защита на потребителите.

Ответниците „Мад Карго“ ЕООД и Д. К. не ангажират отговор по касационната жалба.

В открито съдебно заседание касаторът чрез процесуалния си представител депозира молба, с която поддържа заявеното в касационната жалба и претендира присъждане на разноски. Адвокат Б. претендира присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 11 360 лв. за всяка инстанция. Ответникът поддържа заявените доводи в отговора на касационната жалба и чрез процесуалния си представител също моли за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение, и оспорва размера на претендираното от адвокат Б. възнаграждение, като го счита за прекомерен.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното:

Предмет на производството е предявен от И. Д. Х. срещу „ОББ“ АД, „Мад Карго“ ЕООД и Д. К. иск за установяване в отношенията им, че договор за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г. са недействителни по отношение на ищцата в качеството й на потребител. Предходните инстанции са квалифицирали иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, но тъй като служебно задължение на всеки сезиран съд е да даде правна квалификация на заявената за защита искова претенция /ТР 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, решение № 53/2015 г. по гр.д. № 6031/2014 г. на I г.о., ВКС/, касационната инстанция го квалифицира като иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 22 ЗПК.

За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанциония съд, въззивната инстанция е приела за безспорни фактите, че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД /чийто правоприемници са „Кей Би Си Банк“ ЕАД и „ОББ“ АД/ и „Мад Карго“ ЕООД на 19.06.2018 г. е бил подписан договор за срочен банков кредит за сума в размер 53 000 евро с цел закупуване на два броя влекачи. Ищцата И. Х. и едноличният собственик на капитала на „Мад Карго“ ЕООД Д. К. са подписали договора като солидарни длъжници. Текстът на договора и анекса към него са изготвени на шрифт по-малък от 12. Апелативен съд Пловдив е идентифицирал като спорен по делото въпроса дали сключеният договор за банков кредит и анекс към него имат потребителски характер по смисъла на чл. 9 ЗПК във връзка с направените от Х. възражения за неговата недействителност поради неспазване на изискванията относно формата и съдържанието му. На този въпрос въззивната инстанция е дала отрицателен отговор като е съобразила, че договорът е сключен между две търговски дружества. Съдът е посочил в решението, че в процесните договор и анекс са инкорпорирани два вида съглашения - едното за кредит /със страни две търговски дружества/ и другото за поръчителство /между банката и физически лица/. Като е отрекъл качеството потребителски на процесния договор, решаващият състав е приел, че по отношение на неговата действителност не следва да се прилагат разпоредбите на ЗПК, в частност чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12, чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 1 - 9 ЗПК. Макар да е признал качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП на ищцата, съдът е приел, че тя може да се ползва от защита по този закон, но само до възможността да се позовава на отделни неравноправни клаузи, а не и да иска признаване на договора за недействителен поради неспазването на нормативно установените в ЗПК изисквания относно формата и съдържанието му.

С определение № 2322/26.08.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на въпроса: „ Как следва да процедира съдът, за да изясни основанието, въз основа на което възниква солидарна отговорност по договор за кредит?“ и за проверка дали не е налице отклонение от даденото разрешение в решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г.о. и цитираното в него решение № 24/2013 г. по т. д. 998/2011 г. на I т.о., както и служебно известното на състава решение № 60119/23.12.2021 г. по т. д .№ 1024/2020 г. на I т.о., ВКС.

В сочените актове на касационната инстанция, а и в трайната практика е възприето становището, че при спор относно съществуването и съдържанието на договор, съответно правата и задълженията на страни по него съдът трябва да определи действителната обща воля на страните като извърши тълкуване при спазване критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите, практиката и добросъвестността. Съдът преценява и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Доколкото разпоредбата на чл.121 ЗЗД регламентира, че солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона, или ако е уговорена между страните, съдът във втория случай следва да прецени конкретните уговорки, които са постигнали страните, тъй като в хипотезата на съдлъжници те се явяват главни страни по договора, а при поръчителство солидарно отговорният има акцесорно задължение и се явява единствено гарант на длъжника пред кредитора - чл.141, ал.1 ЗЗД. Солидарният длъжник поема задължения, типични за кредитополучателя, докато при поръчителството не е така. Настоящият състав изцяло споделя дадените в цитираните три съдебни акта разрешения, които дават и отговор на поставения въпрос.

По основателността на касационната жалба :

С оглед отговора на поставения правен въпрос, за да се установи от какви обстоятелства произтича солидарната отговорност на И. Х. по договора за кредит от 19.06.2018 г., е необходимо да се изследват отделните негови клаузи и да се тълкува общата воля на страните. При запознаване с текста на съглашението прави впечатление, че навсякъде в него е посочено, че се сключва между банката като кредитодател и „Мад Карго“ ЕООД като кредитополучател, както и две физически лица като солидарни съдлъжници с кредитополучателя – Д. К. и И. К.. Според клаузите физическите лица са поели типични за кредитополучателя задължения – да не извършват действия, които биха имали неблагоприятен ефект върху договореностите, съгласно които в полза на банката е предоставена Гаранция по програмата за конкурентоспособност на предприятия и малки и средни предприятия „COSME“; да не ползват средствата по отпуснатия кредит за финансиране на дейности, свързани с хазарт, валутни спекулации и др., да спазват приложимите стандарти и приложимото законодателство за предотвратяване изпирането на пари, за срока на договора да не бъдат регистрирани в юрисдикция, която не сътрудничи на ЕС във връзка с прилагане на международно утвърдени стандарти /чл. 6.7. от договора/. Наред с това е уговорено всяко неизпълнение на съдлъжниците да се счита за неизпълнение по договора като такова на кредитополучателя; неспазването на задълженията на съдлъжниците да води до влошаване гарантираността по кредита /чл. 8.5./; неизпълнение на което и да е задължение на кредитополучателя или някой от съдлъжниците да дава право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем /чл. 9.4. от договора и чл. 4 от анекс № 2/. При анализ на целия договор и цитираните клаузи съдът в настоящия му състав формира извод, че ищцата касатор в настоящото производство се е задължила в качеството си на солидарен длъжник, наред с кредитополучателя, а не като поръчител.

Мотивите на въззивното решение са вътрешно противоречиви, тъй като, от една страна, съдът е приел за безспорно установен факта, че И. Х. и едноличният собственик на капитала на „Мад Карго“ ЕООД Д. К. са подписали договора за кредит като солидарни длъжници /стр. 2 от решението на апелативния съд/, а в същото време, в противоречие с установения факт, е формирал извод за наличие на договор за поръчителство между банката и физическите лица, инкорпориран в договора за кредит /стр. 4 от решението/. Отделно от това, съдът не е анализирал задълбочено уговорките в договора съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, което е резултирало в извеждането на неправилното заключение, че И. Х. не е страна по договора, поради което не може да се ползва от потребителската защита на ЗЗП, доколкото основният кредитополучател и страна по договора е търговско дружество – арг. от чл. 9 ЗПК. С тези си действия съставът на Апелативен съд е нарушил материалния закон и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК/ – касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 и предл. 2 ГПК.

Независимо от горното, въззивният съд в съответствие със събраните доказателства, от които не може да бъде установена връзка на И. Х. с извършваната от „Мад Карго“ ЕООД търговска дейност, е приел, че тя има качеството потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП и транспонираната с него Директива 93/13 ЕИО. При извод, че Х. е страна по договора за кредит, следва да се приеме, че по отношение на нея приложение намират разпоредбите, гарантиращи правата на потребителите, включително чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 22 ЗПК, и тя може да се позовава на тяхното приложение, независимо от останалите солидарно съзадължени лица. В този смисъл е и непротиворечивата практика на касационната инстанция /решение № 60080/2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на I т.о., решение № 60119/2021 г. по т. д. № 1024/2020 г. на I т.о., решение № 50084/09.01.2024 г. по т. д. № 875/2022 г. на I т.о., решение № 50131/2024 г. по т. д. № 1248/2022 г. на I т.о., ВКС и др./. Установено е по делото с помощта на техническа експертиза, че шрифтът на договора и анексите към него е по-малък от 12. Вещото лице в открито съдебно заседание е заявило, че вероятно става дума за шрифт 10, а на общите условия към договора той е още по-малък. Заключението е прието от първоинстанционния съд и не е оспорено от страните, същото е пълно, ясно и обосновано, поради което следва да бъде кредитирано. Изготвянето на договора на шрифт по-малък от 12 се явява нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, което, с оглед правилото на чл. 22 ЗПК, води до неговата относителна недействителност спрямо ищцата. С оглед тази относителна недействителност ищцата дължи само чистата главница по договора банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г. на основание чл. 23 ЗПК.

Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, трябва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение на чл. 293, ал. 2 , във вр. с ал. 1 ГПК и предявеният иск да бъде уважен при дадената от касационната инстанция нова правна квалификация без делото да се връща на въззивния съд.

При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищцата разноски в размер на 250 лв. – възнаграждение за изготвена експертиза. Отделно, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. дължи на адвокат Б. възнаграждение. Основателно е заявеното в открито съдебно заседание възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на търсеното възнаграждение в размер на 11 360 лв. за всяка инстанция, т. е. 34 080 лв. общо за трите съдебни инстанции. С оглед предмета на спора, неговата фактическа и правна сложност, както и броя на проведените по делото съдебни заседания – три за трите съдебни инстанции, настоящият състав счита, че на адвокат Б. следва да се присъди възнаграждение в размер на 11 360 лв. общо за всички инстанции.

Тъй като ищцата е освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да я плати.

С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 2, вр. с ал. 2 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 145/2023 г. по в. гр. д. № 272/2023 г. на Апелативен съд Пловдив, вместо което постановява

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 22 ЗЗП на договор за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г. по отношение на И. Д. Х., ЕГН [ЕГН], в качеството й на потребител.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 „ОББ“ АД да заплати на И. Д. Х. сума в размер на 250 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „ОББ“ АД да заплати на адвокат Д. Б., Адвокатска колегия Пловдив, сума в размер на 11 360 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 „ОББ“ АД да заплати по сметка на ВКС сума в размер на 8 322, 71 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.