Намаляване на наказание при катастрофа поради заспиване от преумора и непоставен колан

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 324

гр. София, 30 юни 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Калин Софиянски

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 436/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на подсъдимия Т. Я. Я., подадена чрез защитника му адв. Р. Т., срещу решение № 41 от 10.03.2025 г. постановено по ВНОХД № 63/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.

Касационната жалба е насочена срещу решението на въззивния съд в изменителната му част - с която е определено на основание чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК и е увеличено наказанието на подсъдимия Т. Я. Я. лишаване от свобода от една година и десет месеца на две години, а на основание чл. 343г НК му е наложено и наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК лишаване от право на управление на МПС за срок от две години. В жалбата е заявено само касационното основание по чл. 348, ал. 1,т.3 вр. ал.5 НПК – че наложеното с въззивното решение наказание е явно несправедливо. В подкрепа на същото са изложени доводи, че апелативният съд неправилно е приел, че не са налице предпоставките за приложение на чл.55 НК, мотивирайки се, че няма изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства; че от посочените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти е видно, че Я. е загубил контрол върху управлението на автомобила поради заспиване, като това му състояние е в причинна връзка с настъпилата преумора след двете поредни нощни дежурства, за които е получил наряд следобед на 01.09.2021 г., а отказването на това назначение в системата на МВР води до дисциплинарни последствия; че настъпилата физическа преумора не е могла да бъде предвидима с оглед възможността Я. да поиска почивка или смяна непосредствено преди произшествието; че това обстоятелство се явява изключително смекчаващо вината, но въпреки доказателствата въззивният съд не го е прел за такова. Претендира се, че неправилно тежестта на по-ниската степен на непредпазливата вина е принизена заради обстоятелството, че мястото на нарушението е на магистрален път. Сочи се, че този извод е в противоречие с приетите факти от описателната част на обвинителния акт, че Я. е напуснал магистралния път по пътната връзка с ГКПП /граничен пункт/, където е настъпил удара. На следващо място се изтъква, че въззивният съд неправилно е приел, че в случая няма съпричиняване на общественоопасния резултат, като в тази връзка се твърди, че извършеното от този съд тълкуване на чл. 137а ал.2 ЗДвП не е законосъобразно, тъй като законът изрично посочва лицата, на които е позволено да са без колан, и сред тях не са служителите на МВР. Излагат се и аргументи, че горните обстоятелства заедно с признатите от въззивния съд останали смекчаващи вината такива (отличната личностна характеристика, чисто съдебно минало, добрия социален статус - семейно участие в отглеждането на децата със средства от положен общественополезен труд, добрата трудова характеристика-само получени награди, разкаянието за стореното) правят възможен извода, че наказанието следва да се определи при условията на чл. 58а ал.4 вр. чл. 55 ал.1 НК. По тези съображения и на основание чл.354 ал.2 т 1 НПК към касационния съд са формулирани алтернативни искания: да измени решението като наложи наказание „лишаване от свобода” в размер под една година и четири месеца, а на основание чл. 55 ал. 3 НК не наложи предвиденото по-леко наказание „лишаване от право да управлява МПС” или да намали наложеното наказание ”лишаване от право да управлява МПС” за срок под две години.

В срока по чл.351 ал.4 НПК срещу жалбата на защитника на подсъдимия адв. Р. Т. е постъпило писмено възражение от повереника на частните обвинители адв. Р. М., в което се оспорва основателността на изложените възражения и се излагат доводи по всяко едно от заявените оплаквания, като се формулира молба да се остави без уважение касационната жалба на подсъдимия и да се остави в сила въззивното решение.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия Т. Я. адв. Т. поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения в подкрепа на релевираното оплакване, като отново ги поставя на вниманието на ВКС. Моли касационния съд да постанови съдебен акт, с който да се уважи жалбата съобразно направените в нея искания.

Подсъдимият Т. Я. заявява, че е съгласен с казаното от защитника си и че съжалява за стореното. В последната си дума отново заявява, че много съжалява и че не е искал това да се случи с колегата му.

Представителят на ВКП изразява становище, че фактите по оплакването са правилно и точно установени и оценени, а за тяхното правно значение и влияние са изложени обосновани и убедителни съображения, поради което намира дейността на въззивната инстанция за законосъобразна, а преценката й по тези факти за правдива, житейски логична и обективна. С оглед на това пледира въззивното решение да се остави в сила.

Повереникът на частните обвинители Б. В. Г., М. Г. Г. и А. Д. А. адв. Е. Т. поддържа изложените възражения от адвокат М. по отношение жалбата на подсъдимия. Счита, че решението на апелативния съд е правилно и законосъобразно и че наложените наказания са справедливи и пълноценно биха изпълнили целите по чл.36 НК. Моли да се остави без уважение касационната жалба на защитата и съответно да се остави в сила въззивното решение.

Всеки един от частните обвинители Б. В. Г., М. Г. Г. и А. Д. А. изразява съгласие със заявеното от повереника им.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 15/18.04.2024 г., постановена по НОХД № 740/2023 г. по описа на ОС-Хасково, подсъдимият Т. Я. Я. е признат за виновен в това, че на 02.09.2021 г. в землището на [населено място], обл. /област/, на пътна връзка към /път/ при км. /км/, при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата /чл. 20, ал. 1 ЗДвП/ и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Б. В., б.ж. на [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от 2 години, като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението му за срок от 4 години. С присъдата ОС-Хасково се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е възложил последните на подсъдимия Т. Я. Я..

Срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от частните обвинители Б. В. Г., М. Г. Г. и А. Д. А., депозирана чрез повереника им адв. Р. М., като въз основа на нея пред Апелативен съд-Пловдив е образувано ВНОХД № 258/2024 г. Въззивното производство по това дело е приключило с постановяването на решение № 126/17.07.2024 г., с което е отменена първоинстанционната присъда и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Хасково.

След връщането на делото от АС-Пловдив пред Окръжен съд-Хасково е образувано НОХД № 486/2024 г. по описа на съда. С постановената по това дело присъда № 32/07.11.2024 г. подсъдимият Т. Я. Я. е признат за виновен в това, че на 02.09.2021 г. в землището на [населено място], обл. /област/, на пътна връзка към/път/ при км./км/, при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата -чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Б. В., б.ж. на [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 58а ал. 4, вр. чл. 55 ал. 1 т. 1 вр. чл.2 ал.1 НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 10 месеца, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от 4 години. С тази присъда ОС-Хасково се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е възложил заплащането на последните на подсъдимия Т. Я. Я..

Срещу тази присъда е постъпила въззивна жалба от частните обвинители Б. В. Г., М. Г. Г. и А. Д. А., подадена чрез повереника им адв. Р. М., като въз основа на нея пред Апелативен съд-Пловдив е образувано ВНОХД № 63/2025 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред ВКС въззивно решение № 41/10.03.2025 г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като е определено на основание чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК и увеличено наказанието на подсъдимия Т. Я. Я. лишаване от свобода от една година и десет месеца на две години, а на основание чл. 343г НК му е наложено и наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК лишаване от право на управление на МПС за срок от две години. С въззивното решение присъдата е потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба е подадена от лице, имащо право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което е допустима.

Доводите, че апелативният съд неправилно не е приел наличие на предпоставките за приложение на чл.55 НК, очертават оплакване за неправилно прилагане на разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 и ал. 4 вр. чл. 54 или чл. 55 НК и в частност недоволство от отказа на АС-Пловдив да приложи чл. 58а, ал. 4 НК и да определи наказанията по реда на чл. 55 НК. Доколкото с това оплакване се претендира допусната грешка при самото определяне на наказанието (налагането му), същото се отнася към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК за правилното приложение на закона.

Възраженията за игнориране на обстоятелства, които, според защитата, следва да бъдат включени в обхвата на чл. 54 НК като смекчаващи, както и за неправилна оценка на значението и тежестта на същите, се отнасят към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

При първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК на основание направеното от подсъдимия признаване на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт (чл. 371 т.2 НПК) и на даденото от него съгласие да не се събират доказателства за тях, поради което, постановявайки осъдителна присъда, окръжният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК и е наложил на подсъдимия наказанието (лишаване от свобода) при условията на чл. 58а НК.

Особените правила за определяне на наказанието на призналия фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт подсъдим (чл. 371, т. 2 НПК) не дерогират общите правила на чл. 54 и сл. от НК за неговата индивидуализация. При условията на чл.58а НК подсъдимият само получава привилегията при осъждане да му бъде наложено по-леко наказание в сравнение с това, което може да му бъде определено по общия ред. Затова при определянето му като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и като съобрази смекчаващите и отегчаващите обстоятелства съобразно разпоредбите на чл. 54, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1-3 НК съдът следва при наличие на многобройни или изключително/и смекчаващи обстоятелства да избере най-благоприятния вариант измежду получените резултати при прилагането на чл. 58а, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 НК. За извършването на такава преценка разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 НК изисква да са налице предпоставките по чл. 55 НК, за да може формиращите се при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 НК и чл.58а ал.4 вр. чл. 55 НК размери на наказанието да се съпоставят. В този случай съдът следва да наложи наказанието, определено по реда на чл. 55 НК, само ако то е по-благоприятно за подсъдимия.

Тези принципни положения относно определянето на наказанието при проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.2 НПК налагат отговор, на първо място, на възраженията, касаещи установяването и наличието обстоятелствата по чл. 54 НК и в частност на смекчаващите и отегчаващите такива, и едва след това на възраженията за неприлагането на чл.55 НК, в каквато последователност ще бъдат разгледани.

ВКС намира за основателно възражението на защитата за неправилна и незаконосъобразна правна оценка на поведението на пострадалия Т. Б. В. по време на настъпването на процесното ПТП във връзка с неизползването на обезопасителен колан като изключващо съпричиняването от негова страна на вредоносния резултат. В наказателноправен смисъл съпричиняването представлява принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици. В тази хипотеза последните се дължат на съчетаното въздействие на виновното поведение на извършителя и на поведението на самия увреден. Извън деянието на подсъдимия съпричиняването предполага наличие на конкретно поведение (действие или бездействие) на пострадалия, противоправност на това поведение и пряка причинна връзка между осъщественото от пострадалия поведение и настъпилия общественоопасен резултат, при което неправомерното поведение на пострадалия е част от каузалния процес.

В случая двете предходни инстанции са достигнали до противоположни изводи относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като тази противоположност на изводите им се дължи на различната интерпретация на поведението на Т. В. да не използва обезопасителен колан в качеството си на пътник в автомобила, управляван от подсъдимия, от гледна точка на правомерността му. Окръжният съд е изложил мотиви, че е налице колизия между законова (чл.137а ал.1 и ал.2 ЗДвП) и подзаконова (чл.183 ППЗДвП) норма и че на основание чл.15 ал.3 ЗНА следва да се даде приоритет на законовата такава, а именно на чл.137а ал.1 и 2 ЗДвП, въвеждащата общото задължение за носене на обезопасителен колан от пътниците в МПС и изключенията, сред които не попадат униформените служители от органите за контрол по ЗДвП при изпълнение на служебните си задължения. С оглед на това е приел, че поведението на пострадалия В. следва да се квалифицира като съпричиняване, защото неизползвайки обезопасителния колан и нарушавайки въведеното с горепосочената законова норма пътно правило не се е погрижил за собствената си безопасност. От своя страна апелативният съд не е споделил виждането на окръжния съд за противоречие между законовия и подзаконовия текст, като в тази насока е изложил аргументи: че в случая различното изброяване на освободените категории субекти в закона и в правилника не води до извод за разминаване, предпоставящо приложението на чл. 15, ал. 3 ЗНА; че е естествено правилникът, издаден по приложение на закона, да е по-подробен от самия закон, тъй като това е и целта на приемането му - дадени обществени отношения да бъдат уредени в конкретика; както и че въпросът дали има противоречие между обсъжданите норми от закона и правилника е ирелевантен, след като чл. 183 ППЗДвП е действаща правна разпоредба, съобразена в случая от Т. В., който не е имал компетентност да тълкува съответствието й със законовите повели. Основавайки се на тези съображения, е приел, че след като подсъдимият и пострадалият изпълнявали служебните си задължения в качеството си на униформени служители от орган за контрол по ЗДвП, те попадали във визираното в чл. 183, т. 3 ППЗДвП изключение от поставеното в чл. 137а, ал. 1 ЗДвП общо задължение за носене на колан, поради което В. не бил обвързан със задължението за носене на обезопасителен колан и затова не е нарушил задължението за поставяне на обезопасителен колан. В резултат на изложеното е стигнал до заключение, че след като поведението на пострадалия не е било противоправно същото не може да се цени като допринесло за настъпване на вредите. Този решаващ извод на въззивния съд, както и аргументите, с които е обоснован, се основават на неправилната му преценка, че в случая приложима се явява нормата на чл.183 т.3 ППЗДвП, а не тази на чл.137а ЗДвП.

ППЗДвП, в който е ситуирана обсъжданата разпоредба на чл. 183 т.3, е обародван в ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., и е бил издаден за прилагане на ЗДвП, обн. ДВ. бр. 53 от 6 юли 1973 г., който е отменен с § 9 от ПЗР на ЗДвП, обн. ДВ, бр. 20 от 5 март 1999 г., в сила от 01.09.1999 г. След отмяната на ЗДвП ( обн. ДВ. бр. 53 от 6 юли 1973 г.) ППЗДвП (обн. ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г.) не е бил отменен с изричен нормативен текст, като съгласно § 10 ПЗР от новия ЗДвП (обн., ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г., в сила от 1.09.1999 г.) подзаконовите актове по прилагането на отменения Закон за движението по пътищата запазват действието си, доколкото не противоречат на този закон. Следователно предвид правилото на чл. 13, ал. 2 ЗНА и на основание § 10 от ПЗР на ЗДвП (обн. ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г.) само разпоредбите на ППЗДвП, които противоречат на новия ЗДвП, са отменени. Сред отменените на това основание разпоредби не е попадала обаче тази на чл. 183 т.3 ППЗДвП, която към момента на приемането на новия ЗДвП е гласяла: „Могат да не ползват обезопасителни колани: 3. униформените служители от органите за контрол по чл. 35 на Закона за движението по пътищата - при изпълнение на служебните си задължения.“ В редакцията на новия ЗДвП към момента на приемането му и влизането му в сила са съществували две идентични разпоредби, включващи в кръга на лицата, на които е позволено да не използват обезопасителен колан, същата тази категория лица - униформените служители от органите за контрол по ЗДвП при изпълнение на служебните си задължения (чл.102 ал.2 т.3 и чл. 136 ЗДвП). Следователно се налага извода, че към момента на влизане в сила на новия ЗДвП не е съществувало противоречие между разпоредбата на чл. 183 т.3 ППЗДвП и нормите на ЗДвП (чл.102 ал.2 т.3 и чл. 136), поради което разпоредбата на чл. 183 т.3 ППЗДвП не е отменена на основание § 10 ПЗР от новия ЗДвП.

Историческият преглед на действащата разпоредба на чл. 137а ЗДвП сочи, че тя е обнародвана едва в ДВ бр. 51 от 26.06.2007 г. и с нея законодателят е преуредил с нормативен акт от същата степен (закон) обществените отношения относно кръга на лицата, които могат да не използват обезопасителни колани, регламентирани до този момент на ниво закон в разпоредбите на чл. 102 ал.2 и чл. 136 ЗДвП, като съответно е изменил и отменил тези разпоредби и е създал нормата на чл. 137а ЗДвП. В случая това последващо изменение на ЗДвП в частта относно регламентирането на изключенията от правилото за задължително използване на обезопасителен колан чрез създаването на новата норма на чл.137а не води до отмяна на нормата на чл.183 от подзаконовия нормативен акт на основание § 10 ПЗР от новия ЗДвП, защото тази преходна разпоредба има еднократно действие – към момента на приемането на новия закон (в този смисъл е определение № 1188/09.02.2022 г. по адм. д. № 547/2022 г., петчленен състав на ВАС). Следователно след приемането на новия ЗДвП, вкл. и след приемането на нормата на чл.137а от същия закон разпоредбата на чл. 183 ППЗДвП не е отменена и тя е част от действащото право. Но макар и да е действащо право, нормата на чл. 183 ППЗДвП в частта й по т.3 противоречи на нормативен акт от по-висока степен, в случая на действащия чл. 137а ал.2 ЗДвП. И двете норми регулират едни и същи обществени отношения – относно лицата, на които е позволено да не използват обезопасителен колан, но тези отношения не са уредени еднозначно, а напротив - противоречиво, доколкото във всяка от тези норми е определен различен кръг от лица, влизащи в посочената категория. Освен това сравнителният анализ на нормите на новия ЗДвП с правилата на ППЗДвП, които ги предхождат във времево отношение, сочи, че законодателят подробно е регламентирал правилата за движение именно в закона, изоставяйки разбирането си, че в правилника по прилагането следва да бъдат детайлизирани подробно тези правила. В този смисъл конкретната съпоставка между двете обсъждани норми ясно показва, че по-подробната регламентация безспорно е дадена в по-новата норма от закона, която в 5 точки определя по-широк кръг на обсъжданата категория лица в сравнение с очертания само в рамките на 3 точки по-тесен кръг на лица от тази категория в нормата от правилника. С оглед на това без съмнение е налице противоречие между норми от различен ранг, уреждащи едни и същи обществени отношения.

Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗНА нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен, като в този смисъл чл. 15, ал. 3 ЗНА повелява, че ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи следва да прилагат по-високия по степен акт. В хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗНА, каквато се разкрива в случая, когато констатира противоречие между по-висок и по-нисък по степен нормативен акт в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор, решаващият съд следва ad hoc да приложи по - високия по степен нормативен акт. Отнесено към настоящия казус, това означава, че приложима се явява законовата разпоредба на чл.137а ЗДвП, поради което кръгът от лицата, които могат да не използват обезопасителни колани, следва да се определи от нея, а не от противоречащата й норма на чл.183 ППЗДвП. Но доколкото униформените служители от органите за контрол по ЗДвП при изпълнение на служебните си задължения не са включени в очертания от чл.137а ал.2 ЗДвП кръг на лицата, за които не е задължително правилото да използват обезопасителни колани, то следва, че пострадалият неправомерно, в нарушение на чл.137а ал.1 ЗДвП, е пътувал без поставен обезопасителен колан. Същевременно това поведение на Т. В. (да не използва колан) е допринесло за настъпването на вредоносния резултат (смъртта му) и затова се намира в пряка причинна връзка с него. По настоящото дело съществуват категорични данни за наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизползването на обезопасителен колан и настъпилите увреждания по жертвата, довели до смъртния изход. В този смисъл от заключението по 9 въпрос на КСМАТЕ (стр.1-52 в т.2 от ДП) несъмнено се установява, че в случая съществен фактор за изпадането на тялото на пострадалия от автомобила под влиянието на ротационните, центробежни и инерционни сили е липсата на поставен обезопасителен колан и че тежките увреждания (черепно-мозъчната и гръдната травми), довели до смъртта, са резултат от двукратното притискане на горната част на тялото (гръден кош и глава) между корпуса на автомобила и подлежащия терен (асфалта) след изпадането на пострадалия от автомобила. Затова обективно допуснатото от пострадалия нарушение на правилото на чл.137а ал.2 ЗДвП, гарантиращо и обезпечаващо собствената му безопасност, обосновава извод за съпричиняване от негова страна на съставомерния резултат. В случая без никакво значение за преценката относно наличието на съпричиняване е изтъкнатият от апелативния съд аргумент, че пътният полицай Т. В. не е имал компетентност да тълкува съответствието на чл. 183 ППЗДвП със законовите повели. За наличието на съпричиняване на вредните последици при ПТП не е необходимо поведението на увредения, респ. нарушението на правилата за движение от негова страна непременно да е виновно. Не се изисква в частност да е формирал правилни представи относно обстоятелствата, определящи правомерността на поведението му (в случая за задълженията, които е имал като пътник в автомобила), поради което без значение са субективните му нагласи към изпълнението на нормативно предвидените задължения, на които е адресат. Съпричиняване би било изключено единствено ако неправомерното действие на пострадалия не е част от каузалния процес (в този смисъл Р. № 258/19 по н. д. № 972/2018 на I н. о.), но в случая то се явява един от факторите, без които не би се стигнало до уврежданията, предизвикали съставомерния резултат.

Предвид изложените съображения ВКС намира, че въззивният съд неправилно е отрекъл наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Същото следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство, но без да му се придава характеристика на изключително такова. Независимо от обстоятелството, че поведението на пострадалия обективно е допринесло за настъпване на общественоопасните последици, неговият принос в тази насока не може да бъде окачествен като преобладаващ и изключителен. Началото на причинния процес е поставено от поведението на подсъдимия, което в значително по-голяма степен в сравнение с поведението на пострадалия се е отразило на развитието и протичането му, поради което на приноса на пострадалия за настъпването на вредните последици не следва да се придава изключителен характер, респ. да се отчита като смекчаващо обстоятелство с изключителна тежест.

ВКС споделя тезата на защитата, че в случая настъпилата физическа преумора на подсъдимия Я. в резултат на двете поредни нощни дежурства, за второто от които е получил наряд след обяд на 01.09.2021 г., е следвало да бъде отчетена от въззивния съд като смекчаващо обстоятелство.

Обстоятелството относно физическата преумора на подсъдимия е било обсъдено от окръжния съд като смекчаващо в контекста на тежестта на допуснатото от него нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 ЗДвП, като в тази връзка е прието, че в основата на загубата на контрол върху управляваното МПС е заспиването на подсъдимия, дължащо се на физическа преумора поради изкарани две поредни нощни смени, втората от които не е била по първоначално утвърден график на нарядите за м.09.2021 г. и за която подсъдимият е бил информиран едва в деня преди инцидента. От своя страна въззивният съд не е коментирал самия факт на физическата преумора на подсъдимия, нито неговия каузален принос за извършването на инкриминираното нарушение по чл.20 ал.1 ЗДвП, нито отражението му върху тежестта на извършеното нарушение. Но приемайки, че пред подсъдимия са съществували няколко алтернативни възможности - или да откаже да поеме нощния патрул, или да бъде сменен като водач на служебния автомобил, или временно да преустанови управлението на автомобила, е заключил, че неочакваното възлагане на двете поредни нощни смени не може да се интерпретира в смекчаващ наказанието смисъл. С тази си аргументация въззивният съд на практика не отрича установения по делото факт на физическата преумора на подсъдимия, настъпила в резултат на двете поредни нощни смени, както и каузалния й принос за заспиването му и по този начин за загубата на контрол над автомобила, но без изрично да е заявено, в основата на крайния му решаващ извод очевидно е залегнало разбирането, че като не се е възползвал от упоменатите възможности, подсъдимият сам съзнателно се е поставил в това състояние (да заспи от преумора). Тази интерпретация на въззивната инстанция е неправилна, тъй като не се основава на правилата, регламентиращи патрулно-постовата дейност в МВР; не е съобразена с данните по делото и почива изцяло на предположения относно съществуването на описаните възможности. На първо място, по делото лисват данни при извършения инструктаж преди започването на смяната (който е задължителен съгласно чл.46 ал.2 и чл. 50 ал.1 и ал.2 от Инструкция № 8121з-929 от 2 декември 2014 г. за патрулно-постова дейност, издадена от министъра на вътрешните работи) да са били налице основания, изводими от моментното физическо състояние на подсъдимия, същият да откаже да поеме нощния автопатрул. Съгласно чл. 48 от цитираната инструкция „за изпълнение на задачите съставът на наряда се определя съобразно индивидуалните качества на полицейските органи, моментното им физическо състояние, нивото на професионална квалификация и опит“, а съгласно чл . 52. т.3 от същата инструкция „непосредствено преди провеждането на ежедневен инструктаж длъжностните лица, определени да го извършат: т.3. проверяват наличността на полицейските органи, определени за изпълнение на патрулно-постова дейност, униформеното им облекло и оборудване, като се информират за здравословното им състояние и готовността им за работа“. Тези норми идват да покажат, че моментното физическо състояние и годността за работа не е въпрос единствено на самооценка на служителите на МВР, а най-вече на преценка на съответното длъжностно лице, провеждащо инструктажа. А след като в случая това длъжностно лице очевидно не е констатирало никакви отклонения в моментното физическо състояние на подсъдимия и готовността му за работа и поради това го е допуснало да изпълни наряда и след като обективно са липсвали данни в противен смисъл, за подсъдимия не е било налице основание да откаже назначението и изпълнението на наряда автопатрул, като в тази ситуация отказът би довел до ангажиране на дисциплинарна отговорност. На второ място, след като по време на инструктажа, а и впоследствие през цялото времетраене на смяната до момента на настъпването на ПТП не е имало никакви данни за отклонения във физическото състояние на подсъдимия и в готовността му за работа, в това число и да управлява служебния автомобил, не е съществувало никакво основание за смяна на водача на автомобила. По тази причина, но най-вече поради факта (изрично посочен и в ОА), че при назначението на наряда именно подсъдимият е бил определен за водач на служебния автомобил, в какъвто смисъл е и заповед № 1253з-96/09.10.2017 г. на Директора на ОД МВР-Хасково за възлагането именно на него управлението на процесния автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] (л.53 от приложената дисциплинарна преписка), поведението му от тази гледна точка (че не се е сменил като водач) също не търпи никакъв упрек и затова не следва да се преценява като укоримо. И на трето място, при липсата на конкретни данни и на установени въз основа на тях факти преди процесното ПТП у подсъдимия да са се появили признаци на преумора, които съзнателно да са били пренебрегнати от него, съждението на въззивния съд, че подсъдимият укоримо не е прекъснал временно управлението на автомобила, се базира и крепи единствено на предположения (които са недопустими при ангажирането на наказателната отговорност).

Предвид изложеното и след като не се доказва и установява подсъдимият осмислено, съзнателно и целенасочено да не се е възползвал от видените от апелативния съд възможности да откаже да поеме нощния патрул, да бъде сменен като водач на служебния автомобил или временно да преустанови управлението на автомобила, не може да се приеме, че същият сам се е поставил в състояние да допусне физическата му преумора от двете поредни нощни смени да доведе до заспиването му, а с това и до загубата на контрола върху автомобила. А що се касае до извода на въззивния съд, че неочакваното възлагане на двете поредни нощни смени не може да се интерпретира в смекчаващ наказанието смисъл, следва да се отбележи, че именно поради своята неочакваност това обстоятелство е намерило отражение върху процеса на физическото възстановяване на подсъдимия след изпълнения от него предходен наряд нощна смяна. В конкретната ситуация, макар формално да са били спазени нормативните изисквания работните часове на положения нощен труд да не надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период и при разпределяне на работните смени да са осигурени не по-малко от 12 часа непрекъсната почивка (съгласно чл. 3 ал.2 и чл.15 ал.1 от действащата към този момент Наредба № 8121з-1174 от 21.10.2020 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР), процесът на възстановяване между двете нощни смени очевидно не е бил пълноценен именно поради късното съобщаване на подсъдимия, че същата вечер следва да поеме нов наряд автопатрул нощна смяна. В случая е било нереално и неоправдано да се очаква точно подсъдимият да даде най-вярната и адекватна оценка на това обстоятелство, доколкото съгласно цитираната по-горе инструкция тежестта на тази преценка е падала най-вече върху длъжностното лице, извършило инструктажа, което е следвало надлежно и адекватно да оцени всички обстоятелства относно предстоящия наряд с участието на подсъдимия, които влияят на готовността му за работа. Затова, без да са резултат от укоримо поведение на подсъдимия, коментираните обстоятелства съществено са допринесли за това в края на втората си поредна нощна смяна (на 10-я час от нея) поради натрупването на прекомерна физическа умора подсъдимият изведнъж да заспи докато управлява служебния автомобил. По тези съображения ВКС намира, че в случая е налице основание физическата преумора на подсъдимия поради изпълнението на две поредни нощни смени, втората от които не е била по първоначално утвърден график на нарядите за м.09.2021 г. и за която подсъдимият е бил информиран в ранния следобед на деня преди инцидента, да бъде ценено като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Същото занижава тежестта на допуснатото от него нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 ЗДвП, доколкото установените по делото факти недвусмислено сочат, че загубата на контрол върху управляваното от Я. МПС се дължи единствено и само на заспиването вследствие на физическа преумора, а не на някакви други негови субективни действия, довели до разсейване, липса на концентрация, отклоняване на вниманието, или пък изразяващи се в неправилно/погрешно боравене с уредите за управление и контрол на автомобила. Но макар това обстоятелство реално да е допринесло за настъпването на произшествието, на същото не може да бъде придадена съществена и значителна тежест в характеризирането на престъпната проява, поради което претенцията на защитата да бъде ценено като изключително смекчаващо отговорността е неоснователна.

Настоящата инстанция не се съгласява и с извода на контролирания съд, че като сериозно отегчаващо обстоятелство следва да бъде оценяван факта, че допуснатото от подсъдимия нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП, сторено в качеството му на автоконтрольор в група „Контрол на пътното движение“, обосновава нарушение на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР с особено съществен отегчаващ потенциал предвид пренебрегнатото изискване за поведение, което да служи за пример на останалите членове на обществото и поради това, че е бил сериозно уронен авторитетът на полицията пред обществото. Установените по делото факти на извършеното престъпление по транспорта несъмнено показват, че настъпилото ПТП не е в резултат на умишлено нарушаване на правилата за движение от страна на подсъдимия, а на непредпазливо такова, дължащо се единствено и само на заспиване вследствие на физическата му преумора поради изпълнението на две поредни нощни смени, втората от които не е била по първоначално утвърден график на нарядите за м.09.2021 г. и за която подсъдимият е бил информиран в ранния следобед на деня преди инцидента. Известно е, че умишленото или непредпазливото нарушаване на съответните правила е обстоятелство от значение за степента на вината и влияе върху размера на наказанието (т.3 б.“б“ от мотивите на ППВС №1/1983 г.). С оглед на това фактът, че се касае за непредпазливо нарушаване, и то на едно единствено правило от специалното законодателство, както и конкретните причини, довели до допускането на нарушението (някои от които стоят извън субективните възможности на подсъдимия за реална преценка и предвидимост), в съществена степен занижават обществената укоримост на допуснатото от Я. нарушение на правилата за движение, поради което не дават основание последното да бъде отчитано като отегчаващо обстоятелство и още повече като сериозно такова.

Въззивната инстанция неоснователно е ценила и възрастта на пострадалия като отегчаващо обстоятелство, водещо до по-висока степен на укоримост на поведението на подсъдимия. Макар в конкретната ситуация поради това, че подсъдимият и пострадалият са били колеги и поради факта, че двамата са пътували в един автомобил, подсъдимият да е имал представа за възрастта, социалното и семейното положение на своя колега липсва основание възрастта на последния (с оглед посочените от апелативния съд аспекти) да се възприема като отегчаващо отговорността обстоятелство. При непредпазливите деяния и в частност при извършените по небрежност, каквото е и настоящото, липсват интелектуален и волеви момент, поради което данните за възрастта и личността на пострадалия не се обхващат от съзнанието на подсъдимия (те не са съзнавани при извършване на небрежното деяние). Затова при престъпленията, осъществени по небрежност, деецът не формира психично отношение към възрастта и качествата, характеризиращи пострадалото лице, макар те да са обективни дадености, за които той е могъл да има представи. Поради това при небрежните деяния обективният факт на възрастта не може да се преценява като смекчаващ или отегчаващ вината и отговорността фактор, оказващ влияние при индивидуализиране на наказанието (решение № 445 от 26.04.1979 г. по н.д. № 311/1979 г., III н.о. на ВС; решение № 74 от 03.04.2019 г. по н.д. № 155/2019 г., ІІ н.о. на ВКС). Освен това възрастта и в частност младата такава на пострадалия не следва да се третира като обстоятелство, допълнително завишаващо обществената опасност на конкретното деяние, и защото човешкият живот е еднакво ценен, независимо от възраст, пол, обществено и социално положение и т.н. (решение № 17 от 08.02.2022 г. по н.д. № 1104/2021 г., ІІІ н.о. на ВКС, решение № 29 от 30.03.2022 г. по н.д. № 48/2022 г., ІІІ н.о. на ВКС). Този извод пряко следва и от директното приложение на чл. 28 от Конституцията на Република България, прогласяващ, че „Всеки има право на живот“. Тази конституционна норма освен в аспекта на значимостта на охраната и гарантирането на най-ценното човешко благо - правото на живот, следва да се разглежда и като утвърждаване на конституционно ниво на принципа за еднаквата ценност на живота на всяко човешко същество без разлика на възраст и други личностни характеристики.

Въззивният съд неправилно е окачествил проявената от подсъдимия по-ниска степен на непредпазливата вина – небрежност – като смекчаващо обстоятелство. В случая небрежността е „минималното“ измерение на съставомерното субективно отношение (вината), доколкото ако липсва небрежност деянието би било изобщо несъставомерно от субективна страна. Затова при престъплението по чл.343 НК само по-тежкият вид непредпазливост -„самонадеяност“ - представлява фактор, относим към индивидуализацията на наказанието, и то в посока влошаване наказателноправното положение на дееца. С оглед на това изначално неоснователно е оплакването на защитата за принизяване тежестта на по-ниската степен на непредпазливата вина заради обстоятелството относно мястото на извършеното нарушение – на магистрален път.

Извън заявеното по-горе несъгласие с установените от въззивния съд смекчаващи и отегчаващи обстоятелства ВКС намира, че в дейността си по индивидуализация на наказанието контролираният съд изчерпателно и коректно е изследвал и в резултат на това правилно е установил всички останали смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства - активните му позитивни действия, с които е изградил отлична характеристика на своята личност – поддържането на чисто съдебно минало и добър социален статус, създаването на семейство, отглеждането на дете и осигуряването на издръжката му с дългогодишен общественополезен труд, служебните постижения и награди; искреното му разкаяние за стореното нарушение и силното съжаление за случилото се; колегиалната обвързаност между дееца и починалия, които работили в екип.

Във връзка с определянето на обстоятелствата по чл. 54 НК следва да се отбележи, че макар въззивният съд да е изразил положителната си оценка за личностните качества на подсъдимия, не е изрично заявил своята ясна и категорична позиция относно преценката си за личната му обществена опасност. По този начин е игнорирал принципното положение, че степента на обществена опасност на дееца подлежи на самостоятелна и отделна оценка от тази на извършеното деяние и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, каквото изискване е поставил законодателят в чл. 54 ал.1 НК. В случая данните по делото и установените от въззивния съд факти, касаещи личността на подсъдимия, дават пълното основание да се приеме, че личността му не се характеризира като общественоопасна, респ. че той е личност с много ниска степен на обществена опасност.

Извършената от касационната инстанция преоценка на относимите към индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 НК като смекчаващи и отегчаващи, мотивира извод, че въззивният съд неправилно и незаконосъобразно е приел, че не са налице многобройни смекчаващи вината и отговорността обстоятелства и че поради това отсъстват предпоставките за приложението на чл. 55 във вр. чл. 58а, ал. 4 НК. В случая съвкупността от броя и относителната тежест на установените смекчаващи обстоятелства без съмнение ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК, доколкото те не само надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено, от една страна, са повлияли за извършването на престъплението, а, от друга, имат значителна тежест в характеризирането както на престъпната дейност, така и на самия деец. Същевременно на многобройните смекчаващи обстоятелства на практика не се противопоставя нито едно отегчаващо, което означава, че липсват отегчаващи фактори, които да завишават обществената опасност на деянието.

Многобройността на смекчаващите обстоятелства, липсата на отегчаващи и фактът, че личността на Я. не се характеризира като общественоопасна, на свой ред обосновават извод, че в случая и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното от подсъдимия престъпление (две години лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко за него.

Определеният от предходната инстанция размер на наказанието лишаване от свобода преди редукцията, превишаващ с една година специалния минимум (чиято справедливост подлежи на преценка), не кореспондира на установените многобройни смекчаващи обстоятелства и на констатираната липса на отегчаващи.

При едновременното наличие на предпоставките за приложение на чл. 58а, ал. 1 и на чл. 55 НК настоящият състав намери, че в случая по-благоприятно за подсъдимия се явява приложението на чл. 55 НК, най-вече с оглед приложението на разпоредбата на ал. 3 от същия текст, позволяваща да не му бъде наложено включеното в комплексната санкция кумулативно наказание, в каквато насока е една от заявените претенции в жалбата. С оглед конкретиката на обстоятелствата по настоящия казус относно причината за настъпването на ПТП и ниската степен на укоримост на извършеното по непредпазливост нарушение на правилата за движение допълнителното наказание представлява несъразмерно тежка репресия по отношение на Т. Я.. Несъразмерността на това наказание следва и от факта, че в известна степен то ограничава и правото му на труд, доколкото в длъжностната му характеристика като изискване за заеманата от него длъжност в структурите на МВР фигурира притежанието на свидетелство за управление на МПС, което имплицитно включва и възможността да може да бъде упражнявано правото да управлява МПС. Подобна репресия е неоправдана и с оглед данните, че за целия си дългогодишен стаж като водач на ППС Я. е наказан само за едно административно нарушение през 2018 г., за което е и настъпила реабилитация, което го определя като дисциплиниран водач. Отделно от това лишаването от право да управлява МПС не би породило и нужното превъзпитателно и възпиращо въздействие спрямо него поради факта, че с оглед продължителния период на наказателното производство вече са изминали почти четири години от допуснатото нарушение.

С оглед изложените съображения, ВКС намери, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК като лишаването от свобода бъде намалено на една година и десет месеца, а кумулативно предвиденото лишаване от правоуправление бъде отменено. В този смисъл въззивното решение следва да бъде изменено, като срокът на наказанието лишаване от свобода бъде намален от две години на една година и десет месеца и бъде отменено приложението на чл. 343г от НК.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 41 от 10.03.2025 г. на Апелативен съд-Пловдив, постановено по ВНОХД № 63/2025 г. по описа на същия съд, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Т. Я. Я. наказание лишаване от свобода от две години на ЕДНА ГОДИНА И ДЕСЕТ МЕСЕЦА и ОТМЕНЯ наложеното му наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: