Обезщетение при смърт на родител и действие на извънсъдебно признание

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увредения срещу застрахователя * обезщетение за неимуществени вреди * справедливост на обезщетението

Р Е Ш Е Н И Е

№ 13

Гр. София, 16.01.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участието на секретаря Силвиана Шишкова

като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова

т. д. № 2513/2022 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 295 ГПК.

С определение № 595 от 13.03.2024 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 425 от 25.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта , с която след отмяна в съответните осъдителни части на решение № 1059 oт 19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от Е. Р. С. и Д. Р. И. искове срещу „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на застрахователни обезщетения в размер на 90 000 лв. за всеки от касаторите – ищци, за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния баща – Р. И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.10.2015 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба на Е. Р. С. и Д. Р. И. се излага, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Правят се оплаквания, че съдът се е произнесъл при неправилен анализ на събраните по делото доказателства и при съобразяване на въведени за първи път с въззивната жалба възражения от ответника относно обстоятелства, които са му били известни преди първото по делото заседание пред Софийския градски съд (показанията на ищцата М. Р. И. в досъдебното производство). В тази връзка от една страна се навеждат доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, а от друга – че неправилно е преценил посочените показания, като е счел, че касаят всички ищци и представляват признание относно общи за всички тях факти, в резултат на което не е кредитирал изобщо събраните по делото гласни доказателства. Предвид допуснатите процесуални нарушения изводът на съда, че с оглед личните отношения с пострадалия наследодател на неговите деца не се дължи никакво обезщетение е необоснован, формиран при липса на мотиви и в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД. По подробно изложени съображения се моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което в полза на ищците да бъдат присъдени обезщетения в признатия от Софийския градски съд размер.

С депозиран в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Застрахователно дружество БУЛ ИНС АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба като неоснователна.

В законоустановения срок е постъпил и писмен отговор от Д. М. Ф. Ал-К. (трето лице - помагач на страната на ответника), чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

Процесуалноправният въпрос, обусловил достъпа до касационна проверка при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е относно това, как следва да се съотнасят и ценят извънсъдебните признания на страна - обикновен другар, за неизгодни за нея факти, спрямо правното положение на останалите обикновени другари.

В проведеното публично съдебно заседание процесуалните пълномощници на главните страни – лично, а пълномощникът на третото лице – помагач – чрез подаване на нарочна молба, поддържат становищата си по предмета на спора. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на оплакванията в касационната жалба и данните по делото, намира същата за частично основателна, по следните съображения:

За да достигне до обжалвания резултат по предмета на делото, съставът на Софийския апелативен съд е взел предвид на първо място обстоятелството, че с решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е отменено предходното въззивно решение № 8 от 02.01.2019 г. по в. гр. д. № 2455/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждането на ответника да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва; както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето на предявените от застрахователя регресни искове, свързани със същите вреди. С оглед извършената отмяна на въззивното решение делото е върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане на жалбата, подадена от ответника „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД срещу решението на първата инстанция в частта, в която е осъден да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и в частта по предявения обратен частичен регресен иск против третото лице – помагач.

С оглед указанията на касационната инстанция и ограничения предмет на въззивната проверка, при новото разглеждане на делото въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: В първата инстанция като свидетел е разпитана М. Д. Н., живееща на съпружески начала с ищеца Д. И.; във въззивното производство при новото разглеждане на делото е разпитана като свидетел С. А. Сечкарьова-П.; в досъдебното производство ищците са разпитани като свидетели и протоколите са приложени в том 2, л. 47, л. 50 и л. 53. Решаващият съдебен състав е приел, че показанията на ищцата М. Р. И. са дадени пред разследващ полицай и под страх от наказателна отговорност, материализирани са в съставения протокол за разпит, който е подписан от нея и разследващия орган, и разкриват отношенията между починалия Р. И. С. и неговите деца, както и отношенията между децата (ищците), а те са, че: починалият е изоставил своите деца, които са от два последователно сключени граждански брака; живял е последните години в [населено място], а ищците са регистрирани и живеят в [населено място]; на никого от ищците не е бил известен адресът, на който е живял или е бил регистриран техният възходящ; отсъстват каквито и да е било срещи между ищците и техния възходящ дори на семейни празници - Коледа и В.. Възприемайки и възпроизвеждайки в мотивите на съдебното решение показанията на свидетелката М. И., дадени в досъдебното производство: „….Имам двама братя – Д. и Е., като вторият от тях е от друга майка. С брат ми Д. не се имаме, а с Е. не поддържаме абсолютни никакви отношения. Него за първи път го видях на погребението на баща ми. Баща ми Р. И. С. го помня от малка. ….Не знам кога е напуснал [населено място] и къде е отишъл да живее. Не съм виждала баща ми от малка. Не мога да кажа от колко години не съм го виждала. Никога не съм разговаряла с него по телефона. От много години не съм имала абсолютно никакви контакти с него, поради което нямам представа какво е било здравословното му състояние. За това, че баща ми е починал, разбрах от адвокат Й. М., на когото брат ми Д. е казал. На мен брат ми не ми се обади, тъй като не се имаме. …Аз ходих на погребението. Там бяха и двамата ми братя. Тогава за първи път от много години видях баща си, но въпреки това успях да го позная….На погребението имаше и една адвокатка, която се запозна с мен. На същия ден, след погребението, подписах пълномощно на тази адвокатка, да ме представлява по делото за баща ми.“, въззивният съд е извел извод, че показанията на М. Р. И. имат характер на подписано от нея извънсъдебно признание на неизгодни факти и следва да се ценят като доказателство по делото, като това признание предхожда показанията на разпитаните по делото свидетели, а по своята автентичност е основание съдът да не кредитира същите. Показанията на първия свидетел М. Н. не са кредитирани, тъй като фактическото съжителство и общите им деца с ищеца Д. Р. И. обосновават извод за явна заинтересованост от изхода на делото, а достоверността им е опровергана от извънсъдебното признание на ищеца М. И.; показанията на С. Сечкарьова-П. не са кредитирани, тъй като според въззивния съд са диаметрално различни по общите факти за всички ищци, които са предмет на извънсъдебното признание на ищеца М. И..

В заключение въззивният съд е приел, че ищците, чиято тежест е да проведат пълно и главно доказване на основателността на предявените искове, не установяват по категоричен и несъмнен начин претърпени от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на техния възходящ. Събраните доказателства и извънсъдебното признание на един от ищците за фактите, които са общи за всички ищци, обосноват според състава на въззивния съд извода, че ищците са били изоставени от техния баща и е настъпило дълбоко и непреодолимо отчуждение между бащата и неговите деца – плод на два последователни граждански брака, както и дълбоко и непреодолимо отчуждение между неговите еднокръвни деца.

По тези съображения, въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователни предявените преки искове, имащи за предмет обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния баща; отхвърлил е съединените с тях акцесорни искове за заплащане на законната лихва и е оставил без разглеждане предявения от застрахователя против делинквента обратен частичен иск с правно основание чл. 274, ал. 1 от КЗ (отм.) и съединения с него иск за присъждане на законната лихва.

І. По правния въпрос, обусловил селектирането на касационната жалба в съответната част, е релевантна практиката на ВКС във връзка с извънсъдебните признания и приложението на чл. 175 ГПК, съпоставена с разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ГПК. С оглед повдигнатия пред настоящата инстанция правен спор съдът намира за уместно да се позове на дадените разрешения в следните съдебни актове по чл. 290 ГПК:

Съгласно решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., признанието представлява обяснение на страна по делото, което е доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за страната факти и следва да бъде взето предвид при решаване на спора. Признанието може да се направи пред съд, друг орган на власт или трето лице. Когато не е направено пред съда, който разглежда спора, признанието е винаги извънсъдебно. Извънсъдебното признание се доказва със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти не могат да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, дадени в хода на процеса, които съдържат изгодни за нея факти. Съгласно решение № 231 от 1.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ВКС, ГК, III г. о., обясненията на страните, дадени в предварителното, респ. в досъдебното производство, имат характера на документ, притежаващ доказателствена сила за фактите, неизгодни за неговия издател и могат да се използват срещу него. Извънсъдебно признание на страната, съдържащо се в обяснение пред органите на предварителното производство, не може да бъде игнорирано от гражданския съд, а следва да бъде обсъдено и взето предвид при постановяване на решението. Съгласно решение № 980 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3718/2008 г. на ВКС, ГК, III г. о., признанието на страната на неизгодни за нея факти следва да се цени съобразно разпоредбата на чл. 127, ал. 2 ГПК /отм./ (идентична с тази на чл. 175 ГПК), като това се отнася както за направените по делото признания, така и за извънсъдебно признание.

Разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ГПК постановява, че другарите действат самостоятелно, като процесуалните действия или бездействия на един от тях нито ползват, нито вредят на останалите. Разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ГПК е относима само спрямо необходимите другари, а тази на чл. 217 ГПК регламентира преценката на противоречивите твърдения на другарите по отношение на общите факти, която се извършва във връзка с всички обстоятелства по делото, каквато преценка се дължи и на направеното признание на страната съгласно чл. 175 ГПК.

Предвид всичко изложено по-горе и равното доказателствено значение на признатите съдебно и извънсъдебно неизгодни факти, настоящият съдебен състав намира, че на значимия за изхода на спора процесуаправен въпрос следва да се отговори, че извънсъдебните признания на страна – обикновен другар, относно неизгодни за нея факти, следва да се ценят съобразно правилото на чл. 216, ал. 1 ГПК и не могат да се отразят върху правното положение на останалите обикновени другари.

В допълнение следва да се посочи, че признанието на страната, когато същото се ползва с доказателствено значение, винаги има личен характер и обвързва само и единствено нея. Ако документът, в който извънсъдебното признание е материализирано, съдържа данни за факти и отношения между други лица, то тези изявления нямат характер на признание, а на свидетелски показания и не могат да бъдат съобразявани от съда, тъй като не са били събрани по предвидения в ГПК ред, съответно документът, който ги съдържа, не съставлява допустимо доказателствено средство.

ІІ. По съществото на спора съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата на Е. Р. С. и Д. Р. И. е частично основателна.

На първо място следва да се отбележи, че оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК при повторното разглеждане на делото, с оглед наведени във въззивната жалба на ответника „нови обстоятелства“ във връзка с приложеното НОХД № 3810/2016 г. на СГС, са преклудирани и не подлежат на разглеждане по силата на разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК. Същите са били включени в предмета на спора по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., като съставът на Върховния касационен съд, произнасяйки се по касационната жалба на ответника, основана на обстоятелства, идентични с тези във въззивната му жалба, не е констатирал наличието на подобен порок. Отделно от това стои въпросът, дали обжалваното въззивно решение е постановено при спазване на дадените в решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. указания по приложението на закона, съгласно правилото на чл. 294, ал. 1 ГПК, доколкото делото е върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане единствено с оглед констатираната от касационния съд невъзможност въз основа на наличните доказателства да се произнесе „относно справедливия размер на дължимото се на ищците обезщетение по чл. 52 ЗЗД“. Т. е. въззивният съд е следвало след събирането на новите доказателства да ограничи преценката си до определяне на вземанията по размер, а не да преразглежда изцяло въпроса за тяхното съществуване.

Като основателни се преценяват оплакванията в касационната жалба за неправилна преценка на извънсъдебните признания на ищцата М. И. и за необоснованост на въззивното решение в тази връзка. След като съдът правилно е констатирал, че същата е разпитана като свидетел и пострадало лице в досъдебното производство, което има право да участва в наказателното производство като частен обвинител и граждански ищец и в това качество е изложила обстоятелства относно неизгодни за нея факти, а именно, че не поддържа връзка с баща си, не го е виждала от малка и от много години не е имала никакви контакти с него, както и че не поддържа контакт с братята си, в нарушение на съдопроизводствените, логическите и опитните правила е направил извод, че тези показания съдържат признание за неизгодни факти, които са „общи“ за всички ищци и ги обвързват, поради което са в състояние изцяло да опровергаят надлежно събраните по делото гласни доказателства относно отношенията между пострадалия и неговите синове. Това решаващо за изхода на спора заключение противоречи на чл. 216, ал. 1 ГПК в светлината на дадения по настоящото дело отговор на процесуалноправния въпрос, че правното значение на признанието на страна – обикновен другар не се разпростира и спрямо останалите обикновени другари. Следователно дадените в досъдебното производство показания на М. И. не следва да се имат предвид при разглеждане на предявените от Е. Р. С. и Д. Р. И. искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

От показанията на разпитаните по делото свидетели се установяват следните обстоятелства:

Св. Н. (която живее на съпружески начала с ищеца Д. И. и чиито показания се ценят при условията на чл. 172 ГПК) излага пред съда, че Е. и Д. са били в добри отношения с починалия си баща, той ги е посещавал във Велико Търново 3-4 пъти годишно и е отсядал у тях; погребан е също във Велико Търново, за да могат децата му да посещават гроба; коментирали са помежду си, че баща им си е отишъл твърде млад (на 63 години), смъртта му е била изненадваща, на всички им е било мъчно заради кончината му; Д. е чул за произшествието от телевизията и все още се умърлушва и умълчава, щом съобщят за катастрофа. Според свидетелката децата на Р. не са му гостували и не са го подпомагали финансово, обратно – пострадалият им е помагал и е носел подаръци на внуците си по празниците; две години преди произшествието Д. претърпял операция от перитонит и баща му веднага пристигнал, стоял един месец. Д. е бил по-близък с баща си, защото е живял с него във Велико Търново след раздялата на родителите му, докато сестра му е останала при майка си.

Според св. Сечкарьова – П. (семейна приятелка на ищеца Е. С.) отношенията между пострадалия и неговите деца били нормални, събирали се по празници, няколко пъти свидетелката и нейният съпруг са го карали по този повод до Велико Търново, бащата изпращал пари и багаж по тях на Е., а той го е посещавал в София; имали са близка връзка и са се чували по телефона. Свидетелката е присъствала на един В., който са празнували заедно с пострадалия, както и на помен, на който децата му са си спомняли за него и видимо страдали от загубата му.

При съвкупната преценка на подкрепящите се гласни доказателства и доколкото същите не се опровергават от изявленията на ищците, направени в досъдебното производство, настоящият съдебен състав приема, че между пострадалия Р. И. С. и синовете му са съществували нормални за възрастта на всеки от тях родствени отношения, като те са поддържали връзка независимо от обстоятелството, че бащата последователно се е разделил с майките на децата си и в края на живота си се е установил в различно населено място (гр. София). Съществуването на добри лични отношения между най-близки родственици – баща и неговите деца, съставлява основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото е обичайно децата да понасят такива при преждевременната смърт на родител. При определяне на дължимото обезщетение по правилото на чл. 52 ЗЗД съдът съобрази възрастта на всяко от лицата, характера и интензивността на поддържаните приживе лични отношения, липсата на данни ищците да са търпяли страдания извън обичайно присъщите при загубата на родител, както и обществено-икономическата обстановка към момента на увреждането - 05.10.2015 г., с оглед на което приема, че обезщетение в размер на 80 000 лв. за всеки от ищците в конкретния случай справедливо би ги възмездило за понесените от тях неимуществени вреди, покрити от сключената с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Предвид изложеното обжалваното въззивно решение в допуснатите до касационно обжалване части следва да бъде частично отменено като неправилно с оглед наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК и вместо него следва да бъде постановено друго, с което ответникът „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД да бъде осъден на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да заплати на всеки от двамата ищци сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.10.2015 г. до окончателното й изплащане. Решението следва да бъде оставено в сила в останалите обжалвани части (за разликата над 80 000 до 90 000 лв.), за които размери се преценява като правилно, макар и съвсем не поради изложените от въззивния съд съображения.

При този резултат се възобновява висящността на предявения и приет за съвместно разглеждане съгласно чл. 219, ал. 3 ГПК частичен обратен иск на ответника срещу делинквента Д. М. Ф. Ал-К., основан на разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.). Настоящият съдебен състав споделя мотивите във връзка с конкретната регресна претенция, изложени в предходното решение на ВКС, ТК, ІІ т. о. по т. д. № 889/2019 г., с което по реда на чл. 290 ГПК и при възприемане на практиката, обективирана в решение № 152 от 15.11.2014 г. по т. д. № 2080/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., е прието, че в случая има предпоставки за ангажиране отговорността на третото лице – помагач. Безспорно установено е по делото, че Д. М. Ф. Ал-К. с влязла в сила присъда е признат за виновен за причиняване по непредпазливост на смъртта на пешеходеца Р. И. С., като е избягал от местопроизшествието, с което е осъществил квалифицирания престъпен състав на чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК – обстоятелство, което се обхваща от задължителната сила на присъдата съгласно чл. 300 ГПК. Същевременно в настоящото производство от страна на ответника по обратния иск е заявено единствено бланкетно оспорване на регресното право на застрахователя, основано на извършеното виновно отклоняване от проверка за алкохол, без да са изложени обстоятелства, оправдаващи осуетената задължителна проверка за алкохол на участниците в ПТП от органите на МВР, съгласно примерно посочените в практиката на ВКС критерии. В съвкупност горните факти установяват основанието на регресния иск по чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. последно КЗ (отм.), респективно застрахователят има право да получи от делинквента платеното в полза на увредените лица обезщетение. С оглед изложеното след осъждане на „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД да заплати дължимите застрахователни обезщетения, ведно със законната лихва, следва да бъде уважен и обратният иск (предявен като частичен и покриващ по 40 000 лв. от присъдените обезщетения, всяко в размер на 80 000 лв.), като третото лице – помагач бъде осъдено да заплати на застрахователя общо 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.10.2015 г. Вземането по уважения обратен иск става изискуемо след като „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД, като ответник по главния иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), изпълни задълженията си към Е. Р. С. и Д. Р. И..

При този окончателен изход от спора, в полза на процесуалния пълномощник на ищците, представлявани безплатно съгласно чл. 38 ЗА, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, а в полза на ответното дружество – разноски по уважения обратен иск. Съдът като взе предвид направените основателни възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и обстоятелството, че с оглед решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не може да служи като база за определяне на възнагражденията нито по чл. 38 ЗА, нито при уважаване на възражения за прекомерност; и при съобразяване на установените в чл. 36, ал. 2 ЗА и в практиката критерии при присъждане на възнаграждения в посочените случаи, намира, че „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адв. В. И. - К. сумата от 22 000 лв. за всички съдебни инстанции, а Д. М. Ф. Ал-К. следва да бъде осъден да заплати на „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД разноски в общ размер на 17 400 лв., също за всички инстанции. Застрахователното дружество следва да заплати и останалите дължими държавни такси за цялото производство по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) в размер на 9 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 425 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд в частите, с които след съответна отмяна на решение № 1059 oт 19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Е. Р. С. и Д. Р. И. искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД за заплащане на застрахователни обезщетения в размер на 80 000 лв. за всеки от ищците за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния баща – Р. И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.10.2015 г. до окончателното им изплащане, както и в частите, с които: ищците Е. Р. С. и Д. Р. И. са осъдени да заплатят разноски за всички инстанции за сумата от 13 325 лв.; е оставен без разглеждане предявеният от „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД обратен иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) и дружеството е осъдено по реда на чл. 248 ГПК да заплати разноските по него, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на Е. Р. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 80 000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Р. И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г. по вина на третото лице – помагач Д. М. Ф. Ал-К., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2015 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на Д. Р. И. с ЕГН [ЕГН] сумата 80 000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Р. И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г. по вина на третото лице – помагач Д. М. Ф. Ал-К., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2015 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. В. И. И. – К. с ЕГН [ЕГН] сумата 22 000 лв., представляваща дължимо на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 36, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Е. Р. С. и Д. Р. И. пред всички инстанции.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, дължимите по делото държавни такси в размер на 9 600 лв.

ОСЪЖДА Д. М. Ф. Ал-К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) на „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД сума в общ размер на 80 000 лв. по съединения за съвместно разглеждане частичен обратен иск (за по 40 000 лв. от присъдените в полза на Е. Р. С. и на Д. Р. И. обезщетения по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), всяко в размер на 80 000 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, както и сумата 17 400 лв. - съдебно-деловодни разноски за всички съдебни инстанции; при условие , че обезщетенията (главница и лихви) бъдат реално заплатени от „Застрахователно дружество БУЛ ИНС“ АД на правоимащите лица.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 425 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 2896/2020 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: