Недопустимост на осъждане въз основа на оперативна беседа, записана със СРС

Текстът на акта

Ключови фрази

Kвалифицирани състави на производство, пренасяне , изготвяне , търговия и др. на наркотични вещества * право на защита * нарушено право на защита

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 40

Гр.София, 30.01.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари, 2023 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

При участието на секретаря РАНГЕЛОВА

В присъствието на прокурора ИВАНОВ

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.968/22 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №260011/01.02.21 г., постановена от ОС-Пловдив /ПОС/ по Н.Д.66/ 19 г., подсъдимият А. М. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.354 А,ал.2,пр.2вр.ал.1,пр.1 вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 НК и вр. чл.55,ал.1,т.1 и т.2 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 15 000 лв.,като на основание чл.66,ал.1 НК изтърпяването на така определеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години. Приспаднато е времето на задържане на лицето, включително и по ЗМВР, считано от 23.04.14 г., както и по изпълнявана мярка за неотклонение Домашен арест.

Със същата присъда подсъдимият Х. С. Р. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.354 А,ал.2,пр.2 вр.ал.1, пр.1 вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и по чл.242,ал.2 вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 НК, като във връзка с чл.55,ал.1,т.1 и т.2 НК са му наложени наказания лишаване от свобода съответно за срок от четири и пет години и глоба в размер съответно на 15 000 и 50 000 лв. На основание чл.23,ал.1 и ал.3 НК е определено за изтърпяване по-тежкото измежду двете наказания, а именно лишаване от свобода за срок от пет години и глоба в размер на 50 000 лв. На основание чл.57,ал.1,т.2,б.А ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Зачетено е времето на задържане на лицето, включително и по ЗМВР и с оглед наложена мярка за неотклонение Домашен арест.

Все с тази присъда подсъдимите Ю. М. Аш., К. Я. Д. и М. Н. К. са признати за виновни и осъдени по въздигнатите им с обвинителния акт обвинения по чл.354 А и чл.242 НК, като са им определени съответни наказания.

Тази присъда е потвърдена с решение № 116/25.07.22 г.,постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д.313/21 г.

Срещу съдебния акт на въззивната инстанция е постъпила жалба от подсъдимия А. И. чрез неговия защитник, както и допълнително изложение към нея, с развити съображения за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на дееца.

Постъпила е жалба и от подсъдимия Р. чрез неговия защитник,както и допълнение към нея. В тях са релевирани всички касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се атакуваното решение да бъде отменено и този деец да бъде оправдан. Алтернативно се настоява върховната съдебна инстанция по наказателни дела, ако счете,че има доказателства Р. да е съизвършител на деянията,да посочи преки данни. Моли се и предвид изминалия период от време, който е продължителен, да бъде намалено наложеното наказание.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Р. и неговите защитници /професионален адвокат и такъв на основание чл.91,ал.2 НПК/ поддържат жалбата и допълнението към нея с развитите в тях съображения и искания.

В насока на уважаване на същата по настояването за намаляване на наложеното наказание, пледира и служебният защитник на подсъдимата Д. /самата тя, редовно призована, не се явява/. Очертава и основателност на жалбата на подсъдимия И..

Касаторът А. И., редовно призован, не се явява. Не се явява и редовно призованият негов защитник.

Представителят на ВКП намира сезиращите настоящата инстанция процесуални документи за съдържащи несъстоятелни аргументи,поради което настоява решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.

Останалите подсъдими и техните защитници /те не са жалбоподатели/, редовно призовани, не се явяват и не заявяват никакви становища.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и допълненията към тях с отразените аргументи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

Преди да се пристъпи към разглеждане на сезиращите третата инстанция процесуални документи в допустимите части, трябва да се дадат пояснения в две насоки:

Настоящото разглеждане на производството е първо поред пред ВКС. Поради тази причина, при липса на предпоставките на чл.348,ал.5,изр.2 НПК, този съд е само такъв по правото. Той,следователно, може да проверява релевирани пред него оплаквания за незаконосъобразно експлоатиран процедурен път за достигане до съответната приета от ревизирания съд фактология, откъдето да се оспорва самата тя и респективно неправилно приложение на материалното право. Той сам не разсъждава по аргументи за същината на събраните доказателства и тяхната достоверност, достатъчност и т.н., нито прави собствена доказателствена преценка, която да води до изводи за извършване или не на вменената престъпна деятелност. Ако би сторил обратното, би се намесил в суверенната дейност на решаващите инстанции, неотносима към съд по правото.

В този ред на мисли, на второ място, трябва да се заяви, че настоящият съдебен състав няма да взима отношение по оплаквания за необоснованост, каквато впрочем директно е въздигната като довод и в двете касационни жалби. Именно поради изложената причина прочитът на същите навежда на заключение за претенеция ВКС директно да се произнесе по доказателствената наличност и да оправдае жалбоподателите. Това не може да стане при първо редовно разглеждане на делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Допустимостта на оправдаване от нея на основание чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК е налична само при положение, че приетата от контролирания съд фактология не е престъпна и въпреки това дейците са осъдени. В конкретното производство очевидно не е така.

ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ Р.:

Първоначално касационната жалба на този подсъдим, подадена чрез неговия защитник, е била оставена без движение поради това,че не отговаря на изискванията на чл.351,ал.1 НПК-не е посочено касационното основание и данните, които го подкрепят. В този смисъл по разпореждане №339/19.10.22 г., постановено от съдията-докладчик при ПАС, е даден седмодневен срок да бъдат отстранени недостатъците от страната /л.36 от касационното досие/.

В постъпилото допънително изложение /л.39 и сл./ са посочени конкретно „нарушения на материалния и процесуалния закон, довели до неправилност, незаконосъобразност и необоснованост“ на атакувания съдебен акт. И простият, и внимателният прочит на възведените съображения установява личен разбор на доказателствата, собствените виждания на страната по приемливата фактология и необходимостта на основа на нея подсъдимият да бъде оправдан. Ерго, развитите данни в подкрепа на касационните основания очертават доводи за необоснованост на решението.

Въпреки това въззивният съд е намерил за допустима касационната жалба на Рангелов, не е приложил нормата на чл.351,ал.5 НПК, а впоследствие по нея е образувано и производство пред ВКС. Поради това,що се касае до възведените словно касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, този съд ще отговори, че е ясна волята на ПАС да стигне до изводи за извършване от страна на Р. на вменените му престъпни посегателства и на каква доказателствена база е станало това.

Не може обаче да не се обърне внимание и на следното:

От една страна няма база,на която да се стъпи,за да се приеме,че липсват мотиви поради факта, че са приети изцяло съображенията на първостепенния съд, каквото изявление е направено в допълнението към касационната жалба. Това е допустимо и само по себе си не лишава въззивния акт от аргументи, стига да става ясно на какво се основава неговата позиция. В конкретния случай няма съществено отклонение, поне относно престъпната деятелност и оценката на доказателствените материали по нея, независимо че са възприети изцяло тезите на ПОС. Не може да се твърди,че осъждането на Р. е осъществено единствено на основание на ВДС-та, резултат от експлоатиране на СРС-та. Най-малко в автомобила, в който той е пътувал, се е намирало инкриминираното наркотично вещество. Има изводими и някакви съображения по отношение на познанието на това лице за противозаконната субстванция и за преминаване на държавната граница на РБ с нея в превозното средство.

От друга страна, претенцията именно ВКС, ако счита, че са доказани престъпните деяния /предположителност спрямо тях е възведена вследствие на посочения вече личен прочит и извеждане на фактология по него/, сам да посочи преките доказателства, въз основа на които това е сторено, е повече от неотносима към съд по правото. Не той, а обжалващата страна е длъжна да се позове на конкретни данни в подкрепа на касационните основания,като мотивира претенциите си по тях. А това означава, че тя следва да изведе твърдяна негодност на съдебната доказателствена преценка, опряна на преки и/или косвени доказателства, посочени именно от нея, откъдето евентуално да се релевира невъзможност да се стигне до съответната приета като престъпна фактология. В съобразие с общите изявления по касационната жалба и допълнението към нея, може да се заключи следователно, че с изложеното искане ВКС е приканен незаконосъобразно да се произнесе като съд по същество, очертавайки сам годни доказателствени източници и тяхна достоверност.

Що се касае до възведеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, трябва да се изтъкне, че единственото оплакване по жалбата касае продължителния период от време, изминал от инкриминираната дата досега, което е намалило превантивната изпълняема роля на наказанието. Такова съображение, макар и с други думи, се повтаря и в съдебно заседание пред ВКС, а относно наложената глоба като общо наказание се релевира невъзможност същата да бъде изплатена поради липса на парични средства.

Тук е мястото да се отбележи, че в частта по произнасяне по определените наказания в контекста на въздигнатите възражения, решението на въззивната инстанция не се отличава с никакъв принос. Нахвърляни са общи аргументи, относими към две групи подсъдими- тези с ефективно наложено наказание лишаване от свобода и тези с отложено изтърпяване по реда на чл.66,ал.1 НК- като подсъдимият Р. е сред първите. Няма изложени конкретни аргументи по отмерване на отделните негови наказания за двете извършени престъпления. Доколкото обаче е възможно да се разчете от мотивите към решението, че се споделят съображенията на първостепенния съд в тази насока, то е допустимо отнасяне към последните. В този смисъл е повече от ясно, че продължителният период на протичане на производството от момента на извършване на деянията е взет предвид при определяне на наказанието като изключително смекчаващо обстоятелство, поради което е намерена за налична нормата на чл.55,ал.1,т.1 НК. Повече снизхождение при отмерване на наложените наказания лишаване от свобода и поради това промяна и на общото определено за изтърпяване такова не следва да бъдат реализирани, за да не се стигне до необосновано толериране на престъпно поведение като процесното.

Наложените глоби са отмерени по реда на чл.55,ал.2 НК и позицията на съда за това е ясна. Простото твърдение, че жалбоподателят няма парични средства, за да заплати общата наложена глоба в размер на 50 000 лв., не е в състояние да мотивира тази инстанция сама да разгледа нормата на чл.55,ал.3 НК, към която при това липсва каквато и да е претенция за приложение от обжалващата страна. Ето защо в крайна сметка решението на ПАС по оношение на подсъдимия Р. следва да бъде оставено в сила.

ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ А.:

Част от изложеното досежно Р. за препис на съображенията на първата инстанция без собствено изложение важи и за този подсъдим. Макар и решението да не се отличава със сериозна въззивна прецизност, все пак мотивировката по него може да се твърди, че покрива минимален стандарт за изготвяне на второинстанционен акт.

ВКС няма да се произнася и в насока, обхващаща твърденията за неправилен според обжалващата страна доказателствен анализ, формулиращи оплаквания за необоснованост. Очевидно това се дължи на незаконосъобразната преценка,че и при първо редовно разглеждане на делото пред него той е съд по същество.

Налице е обаче изключително съществено възражение, направено в жалбата и допълнението към нея, по отношение на доказателствен материал, зачетен от страна на въззивната инстанция, станал основа за осъждането на подсъдимия И.. Иде реч за приета годност и кредитируемост на ВДС, изготвено след прилагане на СРС по отношение на обсъждания подсъдим, представляващо осъществявана с него оперативна беседа на полицейски работници, преди да му бъде официално повдигнато обвинение по силата на процесуалния закон.

Всъщност, въззивният съд е бил доста пестелив по въпроса, като използвайки обстоятелството,че изписва съображения за няколко подсъдими, твърде бегло е вземал отношение по доказателства, обуславящи според него виновността на коментирания касатор, и то в насока да отхвърли твърденията му- че е бил заплашван в хода на оперативната беседа и спрямо него е упражнено насилие; както и възражението на защитата относно провеждане на беседата по реда на НПК, тъй като в съобразие с практика на ВКС, цитирана при това само от първостепенния съд, „същата отговаряла на НПК и ЗСРС и била годно доказателствено средство“- л.202 от въззивното дело, лице, предпоследен абзац /по мнение на този съд, макар и да не е отразено, се има предвид ВДС-то като доказателствено средство/.

За да се направи преценка доколко е основателно отправеното и пред ВКС възражение за невъзможност третираната оперативна беседа да бъде ползвана, още по-малко на основание на нея да бъде оповестена осъдителна присъда, следва този съд да анализира приложени по делото материали, каквото поведение впрочем са БИЛИ ДЛЪЖНИ да демонстрират съдилищата по фактите; след това да прецени каква е доказателствената същност на възприетото в светлината на мотивите към атакуваното решение; впоследствие да проследи какво е разрешението на процесуалното право по въпроса; и най-сетне, какви поради приетото са последиците за конкретния подсъдим в конкретното наказателно производство.

Няма съмнение,че ако счете възведената принципна аргументация на защитата за състоятелна /макар и да няма проследяване на хронологията в жалбата и допълнението към нея/, този съд не би могъл да изключи сам съответния доказателствен материал и да се произнесе по евентуално оставаща годна за ценене доказателствена съвкупност, а да прецени, че е допусанто съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, водещо до обезателна отмяна на атакувания съдебен акт в обсъжданата част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съд по същество.

И така, най-напред, на л.103 от т.2 на досъдебното производство /ДП/ е приложена заповед за полицейско задържане на А. И. от 23.04.14 г., от която е видно, че той е задържан за 24 часа в 08.30 ч.в посочения ден, на основание чл.63,ал.1,т.1 ЗМВР-като заподозрян в извършено престъпление. На л.104 е приложена декларация на лицето, част от която съдържа отказа му от адвокатска защита /ангажирана от него или назначена служебно/. На л.19 от т.1 на ДП е приложено постановление за назначаване на служебен защитник на И. в съгласие с нормата на чл.94,ал.1,т.6 НПК, като същото е обявено на определения адвокат на 23.04.14 г.в 17.00 ч. На л.13 от т.1 на ДП е приложено постановление за привличане в качеството на обвиняем на А. М. И., което в присъствието на назначения вече служебен защитник, му е предявено на 23.04.14 г. в 17.10 ч.

На л.73 от т.5 на ДП е приложено искане за използване на специално разузнавателно средство по отношение на А. М. И. със съответни негови реквизити. На л.77 от същия том е приложено разрешение за използване на СРС, издадено от председателя на ОС-Пловдив с № 12-340 и дата 18.02.14 г., с което, считано от 17.03.14 г.за срок от 60 дни, се разрешава използване на СРС спрямо И. чрез НАБЛЮДЕНИЕ, ПОДСЛУШВАНЕ /включително и на телефонните комуникации на лицето/ и ПРОСЛЕДЯВАНЕ по чл.5, чл.6 и чл.7 ЗСРС. На л.83 и сл.от т.5 на ДП е приложен протокол за изготвяне на ВДС „звукозапис“ от прилагане на СРС, съгласно който е записан разговор на И. с двама мъже в сградата на ОДМВР-гр.Пловдив, отдел КП на ул. П. Д. П.. Това е атакуваната оперативна беседа. За нея е отразено, че е проведена на 23.04.14 г.от 16.08 ч.до 16.42.10 ч.и е с продължителност 34.10 минути.

Като се сравни казаното току-що с посоченото по-горе, се налага изводът, че оперативната беседа е била проведена в хода на предприето 24 часово задържане по ЗМВР на касатора, при формален отказ за присъствие на защитник въпреки подозренията към лицето в извършване на престъпление, и неговото задържане. Назначаване на служебен такъв е предприето в 17.00 ч. след приключване на беседата, като впоследствие е повдигнато обвинение на И. по силата на НПК.

На второ място, решаващите съдилища и в частност контролираният ПАС не са намерили /при това към 2021 г., когато правилата по този въпрос вече са ясни/ неблагополучия на цитираните току-що обстоятелства, чиято последователност е удобно избегната в обжалваното съдебно решение чрез тяхното неизписване. Поради това е счела беседата, въплътена в съответното ВДС по СРС „звукозапис“, за годен доказателствен източник, и е ценила съдържанието й изцяло в процесуално негативна за А. насока. Неговите възражения срещу начина на провеждане на същата, макар и да не съдържат оплакване за задържане и практическо депозиране на обяснения, са оставени без уважение. При това съдържимото в протокола е отнесено към показания на разпитани като свидетели оперативни работници, имащи отношение към обсъжданата беседа.

Всъщност, от мотивите и не става ясно какъв доказателствен инструментариум се очаква да бе предложил самият подсъдим, с който да подкрепи претенциите си за заплахи и оказано насилие в контролирана само от полицейските органи среда, така че те да бъдат обмислени от ревизирания съд. Наистина, възможно е казаното от И. в обсъждания аспект да не отговаря на действителността, но точно поради това проверката му трябва да бъде правена чрез независим източник, какъвто в случая липсва.

В светлината на обсъжданото, на трето място, както вече бе казано, ПАС се е солидаризирал с ПОС, че проведената оперативна беседа е извършена по реда на НПК и ЗСРС. Действително, няма спор,че легитимен съдебен орган е разрешил звукозапис, какъвто е и проведен /на беседата/ в разрешения при това срок. Но не би следвало да се отрече, че председателят на ОС не може да очаква заобикаляне на процесуалните правила, особено що се касае до депозиране на съответни обяснения на задържано заподозряно и/или обвинено лице, при експлоатиране на разрешени способи, за да трябва и да конкретизира какво не бива да се прави. В този смисъл дори и при дадено разрешение, решаващата инстанция е задължена да разсъждава по съществото на осъщественото СРС, материализирано във ВДС.

Като оставим настрана, че цитираното решение от ПОС №1/17.02.17 г., постановено от 3 н.о.на ВКС на РБ по К.Н.Д.1143/16 г., касае различна конкретика, очертаваща законосъобразност на разглежданото ВДС, прокламираната от ПАС в актуалния съдебен акт бедна откъм словно изражение теза годността на съответния ценим материал да изисква само съответно разрешение, би придала предопределена доказателствена сила на обсъжданото доказателствено средство и липса на нужда съдът по същество да разисква каквито и да е възражения в различна насока. Без повече аргументи следва да е ясно, че нито законът, нито теорията, нито съдебната практика са допускали подобно тълкуване.

По-нататък, практиката на ЕСдПЧ /напр. Titarenko vs Ukraine, жалба №31720 от 2002 г./ и базиращата се на нея практика на НК на ВКС безусловно приемат, че всеки разговор между задържано лице, заподозряно в извършване на престъпление, и полицейски служители, трябва да се разглежда като официален контакт, предпоставящ защита на правата на разпитвания. Макар и оглеждани от малко по-друг фактически ракурс от този по настоящото дело, в такава насока могат да се споменат и §§ 54,66 и 67 от делото Димитър Митев срещу България- жалба №34779/09 г.

Просто казано, дали се касае за записана чрез СРС беседа или за снемане на показания на полицейски служители, участващи в такава беседа, няма съществено значение в аспекта на обмисляната позиция. Но пък „защитата, предоставена от чл.6 §§1 и 3 от Конвенцията, се прилага за всяко лице, което е обект на „наказателно обвинение“ в автономния смисъл на понятието по Конвенцията. „Наказателно обвинение“ съществува от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентния орган за подозрението,че е извършило престъпление, или от момента, в който то е съществено засегнато от действията, предприети от властите в резултат на подозрение срещу него“ /споменатият §54/.

Последицата при неспазване на очертания по-горе стандарт води до опорочаване на същността на съответния доказателствен материал. В конкретния случай е точно така. Направеният звукозапис на беседа между оперативни работници и заподозряното в извършване на престъпление лице, което първо е задържано като заподозрян значително време след обвиняване на твърдени за негови съучастници, второ- не са му разяснени процедурни възможности в тази връзка, в частност да не се самообвинява, представлява именно официален контакт, изискващ защита правата на лицето.

По-важно е обаче поведението на решаващите съдебни инстанции. Те не съзират явното заобикаляне на процесуалния закон, формулирайки възможност съдържанието на беседата, проведена при нарушаване на процесуалния стандарт, да замести обяснения на обвиняем, депозируеми по силата на правилата на НПК.

Казаното е процедурно нетърпимо и води до необходимост от изключване на третираното ВДС от годната за ценене доказателствена маса. В такъв смисъл са и постановките по решение №198/31.05.13 г.,постановено от 2 н.о.на ВКС по К.Н.Д. 348/13 г.; решение №290/04.01.16 г.на 2 н.о.на ВКС, постановено по К.Н.Д.965/16 г.; решение №244/12.12.16 г.,постановено от 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.1029/16 г. и др.

На четвърто място трябва да се отбележи, че е основателна касационната жалба на подсъдимия И. относно осъждането му, което, видно от мотивите към решението, практически е обосновано със съдържанието на проведената с него оперативна беседа. Това от своя страна е довело до съществено нарушение на процедурните правила, ограничило процесуалните права на дееца. Поради възприетата от ВКС теза несъмнено се дължи отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да разгледа допустимите доказателствени материали по отношение на касатора и на основа на тях да вземе своето решение по виновността или не на същия.

Тук е необходимо да се разяснят няколко обстоятелства. Дори и обсъжданото ВДС законосъобразно да би било намерено за годен доказателствен източник, то несъмнено само при негово наличие не би следвало да се постанови осъдителна присъда поради забраната на чл.177,ал.1 НПК. Същото се отнася и при евентуално съотнасяне с депозирани от подсъдимия Ю. Аш. данни в хода на проведена с него оперативна беседа, записана като СРС и приложена на л.108 и сл.от т.5 на ДП, от която да се извлича информация, уличаваща А.. Казаното току-що е извън генералната позиция, която е необходимо да следва решаващият съд, относно формулиране на годност или не на цитираното ВДС спрямо това лице, с нужда от прилагане на дължимия разкрит вече процесуален стандарт.

Наред с това, при новото разглеждане на делото е необходимо внимателно да бъде обмислено обстоятелството дали обясненията на останалите подсъдими, дадени по реда на НПК, предоставят данни за осъществена престъпна деятелност на И., която да се потвърждава по друг доказателствен път. В противен случай е възможно да се стигне до недопустимо осъждане на лицето по „оговор“.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК и ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение №116/25.07.22 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.313/21 г., в частта по потвърждаване на осъдителна присъда №260011/01.02.21 г., постановена от ОС-Пловдив по Н.Д.66/19 г., досежно подсъдимия А. М. И..

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/