Изчисляване на обезщетение за неизползван отпуск при бонуси и добавки

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 16

гр.София, 16.0.1.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело №2331 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. С. П. и по касационна жалба на ответника „Го Грил“ ООД срещу въззивно решение № 3465 от 28.11.2022 год., постановено по в. гр. дело № 9892/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20119165 от 18.05.2021 год., постановено по гр. дело № 52571/2020 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 с-в, са отхвърлени предявените от Р. С. П. срещу „Го Грил“ ООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 220, ал. 1 КТ сумата от 3 424.32 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудово правоотношение; на основание чл. 224, ал 1 КТ сумата от 7 237.96 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 45 дни и на основание чл. 222 КТ сумата от 3 424.32 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудово отношение, ведно със законната лихва върху върху всяка от тези суми, считано от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като искът по чл. 220, ал. 1 КТ е отхвърлен в останалата му част за разликата над 3 451.47 лв. до пълния предявен размер от 4 356.47 лв., а искът по чл. 224, ал. 1 КТ е отхвърлен в останалата му част за разликата над 7 299.05 лв. до пълния предявен размер от 9 335.30 лв.

С определение № 725 от 19.02.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване по жалбата на ответника на въззивното решение в частта му, в която е уважен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 7 237.96 лв. /т.е. за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв./, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: При прилагане на нормата на чл. 228 КТ и твърдяно едностранно увеличение на възнаграждението, може ли съдът да приеме, че база за изчисление на обезщетението не е полученото от служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването, а брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е получено последното брутно трудово възнаграждение?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил взел предвид полученото от ищеца възнаграждение за м. март 2020 год. – месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, което било база за определяне на обезщетенията, съгласно чл. 228 КТ, а изследвал периода от м. ноември 2017 год. до м. февруари 2020 год. Полученото от ищеца трудово възнаграждение за м. март 2020 год. било в размер на 932.15 лв., от които 905 лв. – основно възнаграждение и 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Неправилно въззивният съд бил приел, че доказателствата по делото не установяват непостоянния характер на допълнителните възнаграждения – за постигнати резултати и еднократен бонус, а се касае за едностранно увеличаване на трудовото възнаграждение – чл. 118, ал. 3 КТ. Не било доказано, че трудовото възнаграждение на ищеца било едностранно увеличено от страна на ответника. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна Р. С. П. в отговора на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

За да приеме, че искът по чл. 224 КТ е основателен за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв., т.е. за сумата от 7 237.96 лв., въззивният съд е приел, че посочените суми в представените по делото платежни фишове, наименувани „еднократен бонус“ и „бонус за постигнати резултати“, заплащани ежемесечно на ищеца в конкретен фиксиран размер, не представляват допълнително възнаграждение с непостоянен характер, както твърди ответникът. В тази връзка е изложил съображения, че съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват както основната работна заплата за отработеното време, така и допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Според чл. 15 от Вътрешните правила за работна заплата на ответника, влезли в сила от 26.10.2013 год., с вътрешните правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период, като са регламентирани три вида: 1/ В зависимост от постигнатите годишни резултати – общи и индивидуални – работниците и служителите се стимулират с допълнителни възнаграждения по решение на ръководството на дружеството; 2/ При постигане на месечни резултати, базирани на реализирани приходи и други показатели с решение на ръководството на дружеството могат да се определят и допълнителни месечни трудови възнаграждения за постигнати резултати, които се изплащат еднократно за съответния месец, като същите не са с постоянен характер и 3/ За постигнати резултати и/или изпълнение на служебните задължения със заповед на ръководството могат да се определят допълнителни еднократни бонуси или предметни награди, които имат непостоянен характер и зависят от цялостното представяне на служителя за съответния месец и/или година. Т.е. самият работодател е определил условия, които следва да са налице, за да се изплащат такива допълнителни възнаграждения, а именно – за изплащането им да е прието решение или да е издадена заповед на ръководството на дружеството за конкретен месец, или годишно, тези възнаграждения винаги да са в зависимост от постигнати резултати спрямо определени от работодателя показатели.

Въззивният съд е приел за установено въз основа на писмените доказателства и приетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че в един дълъг период от време – от м. ноември 2017 год., когато ищецът е бил преназначен на длъжност „търговски директор“, до м. февруари 2020 год., изплащаните му възнаграждения, посочени от работодателя като бонус за постигнати резултати и еднократни бонуси, са начислявани във всички месеци от периода, като в основната си част сумите са еднакви. Счел е за неоснователни доводите на ответника, че тези възнаграждения са с непостоянен характер, тъй като работодателят можел едностранно за рашава как да наименова сумите, които изплаща на служители си и така да определя тяхното естество. Сумите, получавани от ищеца, в действителност били част от основното трудово възнаграждение и представлявали увеличен размер на уговореното основно месечно възнаграждение в трудовия договор и анекса към него от 2017 год., като за едностранното изменение на трудовото правоотношение в посока увеличаване на размера на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, не било предвидено изискване за сключване на допълнително споразумение между страните – чл. 118, ал. 3 КТ, т.е. за едностранното увеличение на трудовото възнаграждение не се изисквала писмена форма за действителност, за разлика от формата на трудовия договор /чл. 62, ал. 1 КТ/ и на съгласието на страните за изменението му. Ответникът не бил представил никакви писмени доказателства, от които да се установи, че ръководните му органи са взели конкретни решения или са издали заповеди за изплащане на такъв вид възнаграждения месец за месец или на годишна база по отношение на ищеца, липсвали приложени по делото и вътрешни показатели, определящи съответната бонусна система и т.н.

В обобщение въззивният съд е формирал извода, че на основание чл. 228 КТ базата, върху която следва да бъде определено обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, възлиза на 4 356.47 лв. – колкото е брутното трудово възнаграждение на ищеца. А доколкото преди процеса на ищеца била заплатена сумата от 2 036.25 лв., е счел, че претенцията е основателна за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв., т.е. за сумата от 7 237.96 лв., а за разликата до пълния претендиран размер от 9 335.30 лв. подлежи на отхвърляне/.

Първоинстанционното решение в частта му, в която искът по чл. 224, ал. 1 КТ е уважен до размера от 61.09 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила. Въззивното решение в частта му, в която искът по чл. 224, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 7 299.05 лв. до пълния заявен размер от 9 335.30 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 490 от 28.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 342/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 665 от 11.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1688/2009 год., III г. о., ГК, решение № 50037 от 15.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 765/2022 год., III г. о., ГК и решение № 50089 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2022 г., III г. о., ГК, в която се приема, че според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ, брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно.

Настоящият съдебен състав споделя тази установена практика на ВКС. В допълнение следва да бъде посочено, че отклонение от правилото на чл. 228 КТ се съдържа в нормата на чл. 177 КТ за времето на платения годишен отпуск, която се прилага и за обезщетението за неизползван платен годишен отпук /чл. 224, ал. 1 КТ/ по силата на изрично препращане – чл. 224, ал. 2 КТ. В този случай сумата се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, респ. месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпук, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни /Решение № 199 от 19.05.1998 год. на ВКС по гр. дело № 1138/97 год., III г. о., ГК/.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но се явява частично неправилно с оглед възприетото разрешение на поставения въпрос, обусловил касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Изводът на въззивния съд относно начина на определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е формиран в противоречие с материалния закон – чл. 177 КТ и чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, тъй като в брутното трудово възнаграждение, като база за изчисляване на обезщетението, е включена и сумата за еднокретен бонус, начислена на ищеца за м. февруари 2020 год. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Съгласно разпоредбата на чл. 3 НСОРЗ, брутната работна заплата се състои от: 1/ основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; 2/ допълнителни трудови възнаграждения, определени в КТ, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор и 3/ други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2 /Тълкувателно решение № 2 от 12.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГК/.

По силата на чл. 13, ал. 1 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения могат да бъдат определени с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор за постигнати резултати от труда – текущо, за година или друг период; при промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника; участие в печалбата и други.

За определяне на възнаграждението по чл. 177 КТ или на обезщетенията по чл. 228 КТ правно значение имат единствено допълнителните възнаграждения по чл. 3, т. 2 и 3 от НСОРЗ, които са с постоянен характер – чл. 17, ал. 1 НСОРЗ. Според чл. 15, ал. 1 НСОРЗ, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация /работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор“ ли научна степен „доктор на науките“/ и по чл. 12 НЗОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ/, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получат от конкретния работник или служител. Наред с това чл. 15, ал. 2 НСОРЗ определя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Тях има предвид чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ.

Според чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението по чл. 177 КТ или на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда.

В разглеждания случай по делото е установено, че от 01.04.2014 год. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Търговски директор“, което правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ на 30.06.2020 год.

В утвърдените от работодателя Вътрешни правила за работна заплата – чл. 15, т. 1 е предвидено определянето на допълнителни трудови възнаграждения, както следва: в зависимост от постигнатите годишни резултати – общи и индивидуални – работниците се стимулират с допълнителни възнаграждения по решение на ръководството на дружеството /подточка 1.1/; при постигане на месечни резултати, базирани на реализирани приходи и други показатели с решение на ръководството на дружеството могат да се определят и допълнителни месечни трудови възнаграждения за постигнати резултати, които се изплащат еднократно за съответния месец – тези допълнителни възнаграждения не са с постоянен характер /подточка 1.2/ и за постигнати резултати и/или изпълнение на служебните задължения със заповед на ръководството на дружеството могат да се определят допълнителни еднократни бонуси или предметни награди, които имат непостоянен характер и зависят от цялостното представяне на служителя за съответния месец и/или година /подточка 1.3/.

Безспорно е между страните, че неползвания от ищеца платен годишен отпуск е в размер на 45 дни, както следва: за 2018 год. – 20 дни, за 2019 год. – 20 дни и за 2020 год. – 5 дни.

От писмените доказателства по делото – фишове за заплати и справка за осигурителния доход и заключенията на вещите лица по допусната и приета в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и по допусната и приета във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца, получено за последния месец преди прекратяване на трудовото правоотношение с отработени най-малко 10 работни дни /отработени 21 дни/ – м. март 2020 год., възлиза на 932.15 лв., от които 905 лв. – основно месечно възнаграждение и 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Ответникът е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в брутен размер от 2 036.26 лв. /нетен размер от 1 832.62 лв./, което е начислил на база брутното трудово възнаграждение, включващо като елемент единствено основното месечно възнаграждение от 905 лв. На ищеца са изплатени брутно трудово възнаграждение за м. януари 2020 год. в размер на по 4 456.47 лв., формирано както следва: 905 лв. – основно месечно възнаграждение, 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за трудов стаж и 3 524.32 лв. – допълнителни възнаграждения, от които 1 971.76 лв. – допълнително възнаграждение за постигнати резултати и 1 552.56 лв. – еднократен бонус към възнаграждението, както и брутно трудово възнаграждение за м. февруари 2020 год. в размер на 4 356.47 лв., формирано както следва: 905 лв. – основно месечно възнаграждение, 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за трудов стаж и 3 424.32 лв. – допълнителни възнаграждения, от които 1 971.76 лв. – допълнително възнаграждение за постигнати резултати и 1 452.56 лв. – еднократен бонус към възнаграждението. За периода от 01.11.2017 год. до 29.02.2020 год. към възнаграждението на ищеца са начислявани за всеки месец от периода възнаграждения за постигнати резултати и еднократни бонуси, като в основната си част сумите са еднакви.

Настоящият съдебен състав намира, че възнаграждението /бонус/ за постигнати разултати – индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение на ищеца, тъй като заплащането му е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието /чл. 22 НСОРЗ/ и критирий за получаването му е извършената работа /постигнати резултати/, а не само времето, през което работникът или служителят е предоставил работната си сила. Системата за заплащане на труда в ответното дружество е повременна /чл. 3 от Вътрешните правила за работна заплата/, а възнаграждението за постигнати резултати е било заплащано на ищеца ежемесечно през периода от 01.11.2017 год. до 29.02.2020 год. Следователно касае се за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, което се включва в брутното трудово възнаграждение по чл. 177 КТ, релевантно за изчисляване на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. А размерът на последното се определя не от полученото, а от дължимото на работника или служителя брутно трудово възнаграждение за съответния месец /решение № 181 от 22.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4554/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 100 от 8.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4564/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 257 от 20.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7716/2013 год., ІV г. о., ГК/.

Основанието, на което възнаграждението за постигнати резултати се третира като възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда, не важи за допълнителния еднократен бонус. Заплащането на това възнаграждение е по преценка на работодателя и зависи от качеството на положения от работника или служителя труд, поради което и същото не е с постоянен характер и на основание чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ не може да се включи в базата за определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ.

Следователно брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния календарен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение с отработени най-малко 10 работни дни – м. март 2020 год. е в размер на 2 903.91 лв. /905 лв. – основна работна заплата, 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за професионален опит и 1 971.76 лв. – възнаграждение за постигнати резултати/, съответно дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ възлиза на 6 222.66 лв. /2 903.91 лв. – брутно трудово възнаграждение : 21 работни дни х 45 дни неизползван платен годишен отпуск/, като доколкото преди процеса на ищеца е заплатена сумата от 2 036.26 лв., то остатъкът от 4 186.40 лв. е дължим от работодателя. В този смисъл релевираната претенция се явява основателна за разликата над присъдените 61.09 лв. /с влязлото в сила решение на СРС/ до размера от 4 186.40 лв.

Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за разликата над 4 186.40 лв. до размера от 7 299.05 лв. /т.е. за сумата от 3 112.65 лв./,като се постанови друго, с което искът в тази част бъде отхвърлен.

Въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 995.01 лв. и разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 1 269.92 лв., а също така и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса за разликата над 475.09 лв. и възнаграждение за вещо лице за разликата над 117.72 лв. и по сметка на СГС държавна такса за разликата над 239.89 лв. и за възнаграждение за вещо лице за разликата над 130.42 лв.

В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

Предвид изхода от спора, в т.ч. при съобразяване, че с постановеното по настоящото дело определение по чл. 288 ГПК е оставена без разглеждане касационнота жалба на ответника в частта й срещу въззивното решение в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените искове по чл. 220, ал. 1 КТ за сумата от 3 424.32 лв. и по чл. 222 КТ за сумата от 3 424.32 лв., ведно със законната лихва върху всяка една от присъдените суми, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на ищеца на въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл.344, т.1, 2, 3 и 4 от КТ, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 75.26 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 602.06 лв.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 805.24 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 3465 от 28.11.2022 год., постановено по в. гр. дело № 9892/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, в частта му, в която „Го Грил“ ООД е осъдено да заплати на Р. С. П. по иск с правно основание чл. 224 КТ разликата над 4 186.40 лв. до размера от 7 299.05 лв. /т.е. сумата от 3 112.65 лв./ – неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 45 дни, от които 20 дни за 2018 год., 20 дни за 2019 год. и 5 дни за 2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, в частта му, в която ответникът „Го Грил“ ООД е осъден да заплати на ищеца Р. С. П. разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 995.01 лв. и разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 1 269.92 лв., както и в частта му, в която ответникът „Го Грил“ ООД е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса за разликата над 475.09 лв. и възнаграждение за вещо лице за разликата над 117.72 лв. и по сметка на СГС държавна такса за разликата над 239.89 лв. и за възнаграждение за вещо лице за разликата над 130.42 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. С. П. с ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: адв. Ж. Н., [населено място], [улица] ет. , срещу „Го Грил“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Л., [улица], иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за разлаката над 4 186.40 лв. до размера от 7 299.05 лв. /т.е. за сумата от 3 112.65 лв./ – неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 45 дни, от които 20 дни за 2018 год., 20 дни за 2019 год. и 5 дни за 2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.10.2020 год. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3465 от 28.11.2022 год., постановено по в. гр. дело № 9892/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Р. С. П. с ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: адв. Ж. Н., [населено място], [улица] ет. , да заплати на „Го Грил“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Л., [улица], направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 75.26 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 602.06 лв.

ОСЪЖДА „ Го Грил“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Л., [улица], да заплати на Р. С. П. с ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: адв. Ж. Н., [населено място], [улица] ет. , направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 805.24 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: