Придобиване по давност на земеделски земи преди приключване на реституцията им

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 755

София 18.12.2024 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4659/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10475/14.08.2023 г. на Й. Г. Ч., Ю. Г. Д. и Е. Г. Д., Б., чрез процесуалния им представител адвокат Е. Я., срещу въззивно решение № 386/27.06.2023 г. по гр. дело № 444/2023г. на Окръжен съд - Благоевград. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. С влязло в сила определение № 3742/25.07.2024 г., постановено по настоящото дело, производството по отношение на Ю. Г. Д. е прекратено.

С определение № 3538/09.07.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, поради съмнения за очевидна неправилност и преценка правилността на извода на въззивния съд, че владението на процесните земеделски имоти е предадено приживе от правоимащия, с гласно волеизявление, преди приключване на реституцията им по реда на ЗСПЗЗ, която е завършена след смъртта му. Мотивите на въззивния съд се отнасят до възприетото установяване на владение от страна на ответника върху процесните имоти преди приключване на процедурата по възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ.

Ответникът по касационната жалба – К. С. Д., чрез процесуалния представител С. Б., изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

С въззивното решение е отменено решение № 906993/22.12.2022 г. по гр. д. №1475/2020 г. на РС-Благоевград. Постановено е друго, с което са отхвърлени предявените от Й. Г. Ч., Е. Г. Д. и Ю. Г. Д. срещу К. С. Д. искове по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на общо 3/16 ид.ч. /по 1/16 ид.ч. за всеки/ на подробно описани земеделски имоти: 1. пасище, мера с площ 3.002 дка, м.“Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 2. нива с площ 2.007 дка, м. “Д.“, имот №* по картата на землището на [населено място]; 3. пасище, мера с площ 6.003 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 4. пасище, мера с площ 15.880 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 5. нива с площ 0.330 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място] и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на претендираните от тях идеални части от имотите.

Въззивният съд е приел, че в случая ищците заявяват претенциите си за собственост на основание наследствено правоприемство от общия наследодател Й. Г. Д.. Ответникът твърди, че е придобил имотите чрез давностно владение. Установено е по делото, че общият наследодател Й. Д. е починал на 24.06.1994 г. и е оставил наследници по закон: Б. Д. /син/; С. Д. /син, починал 2013г./, оставил наследници: М. Д. /съпруга/, ответника К. Д. /син/, М. Д. /син/, Р. Ч. /дъщеря/; Е. Б. /дъщеря, починала 2018г./, оставила наследници: К. К. /син/, С. Б. /син/, М. Б. /син/; К. Ч. /дъщеря, починала 2009г./, оставила наследници: ищците Г. Ч. /съпруг/, Е. Д. /дъщеря/, Й. Ч. /син/, Ю. Д. /дъщеря/; Г. Д. /син, починал на 10.11.2012 г./ и Р. К. /дъщеря, починала на 07.11.2018 г./, оставила наследници Й. Г. /син/ и В. С. /дъщеря/. Ответникът твърди, че е започнал да владее имотите през 1992 г., когато общият наследодател му предал фактическата власт върху същите. Тя не е била прекъсвана или отнемана, продължила е повече от 10 години и е довела до придобиване на собствеността по силата на давностното владение. В подкрепа на тези твърдения са събрани гласни доказателства, от които се установява фактът на лично предаване на владението от общия наследодател на ответника, както и осъществяваната от последния фактическа власт върху имотите. Според въззивния съд първоинстанционният съд неправилно е приел, че след като е налице сънаследяване, то ответникът е следвало да манифестира спрямо останалите съсобственици промяна в намерението си и да доведе до знанието им, чрез конкретни фактически действия факта, че държи и техните идеални части за себе си. Въззивният съд е посочил, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, се приема, че още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В тази хипотеза действа презумпцията на чл. 69 ЗС и се счита, че имотът се владее от владелеца за себе си, поради което този наследник не е длъжен да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване на наследството. Съдът е приел, че от гласните доказателства е установен фактът, че лично общият наследодател на страните приживе е заявил, че оставя процесните имоти на ответника К. Д., през 1992 г. е предоставил на същия фактическата власт с уговорката да останат за него. Оттогава ответникът е установил самостоятелна фактическа власт и спрямо него намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, като отпада необходимостта да демонстрира на останалите съсобственици каквато и да е промяна в намерението си. Ищците са изгубили правото си на собственост върху претендираните от тях идеални части от процесните недвижими имоти, тъй като ответникът ги е придобил по давност. От предаване на владението през 1992 г. до настоящия момент, само ответникът ползва имотите за пасища на животни и за люцерна. Той е установил самостоятелна фактическа власт върху имотите, като владението му е било постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като собствена. Въззивният съд е приел, че твърденията на ищците, че ответникът дълги години е живял в [населено място] и не е ползвал имотите, са категорично опровергани. В тази връзка се е позовал на показанията на свидетелите С. К. и Д. А.. Допълнително е посочил, че се касае за земеделски имоти, които се ползват като пасища и ливади и по отношение на които фактически действия по ползване за паша или за косене могат да се извършват само в определени периоди от годината, а не всеки ден. Съдът е приел от свидетелските показания, че общият наследодател е оставил на ищците друг имот, който те ползват и владеят, а процесните е предал само на К.. Спорните терени са били окончателно реституирани на 18.11.1999 г., когато е влязло в сила решението на ПК – Благоевград. Изтеклата в полза на ответника придобивна давност в периода 1992 - 17.11.1999 г. не може да бъде зачетена. Придобивната давност не тече до момента на приключване на реституционната административна процедура. Ето защо давността е започнала да тече от 18.11.1999 г. и е изтекла на 18.11.2009 г.

Налице е хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Въззивният съд е приел, че общият наследодател на страните Й. Д. още приживе /през 1992 г./ е предал владението върху процесните земеделски имоти на ответника К. Д., от който момент той е установил самостоятелна фактическа власт и е упражнявал владение - непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено в продължение на повече от 10 години, поради което е придобил земеделските земи по давност. От друга страна съдът е посочил, че спорните терени са реституирани на 18.11.1999 г., с влизане в сила на решението на ПК-Благоевград, поради което изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС срок е започнал да тече от тази дата. Тези мотиви на въззивния съд взаимно си противоречат. Съгласно ТР № 1 по т. д. №11/1997 г., ОСГК на ВКС, едва след реалната индивидуализация на земеделските земи, обект на реституция по реда на ЗСПЗЗ, се възстановява собствеността на гражданите. Липсата на такъв обект лишава от съдържание правото на собственост, тъй като то може да съществува само върху индивидуално определен имот. Индивидуализацията на земеделски земи, заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Тези решения са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализацията, и затова то има конститутивно действие. Действието на решението на комисията е еднакво, независимо от различието в способа за определяне на реалните граници – чрез възстановяване на старите граници или определяне на нови граници с план за земеразделяне. В случая правилно съдът е приел, че придобивната давност върху процесните земеделски земи би могла да тече най-рано от момента на влизането в сила на решението на ПК-Благоевград – 18.11.1999 г. Неправилен обаче е изводът, че наследодателят е могъл да предаде владението върху тях на ответника К. Д. през 1992г., доколкото същият извод противоречи на посоченото в ТР №1 по тълк.д. №11/1997 г., ОСГК на ВКС. Й. Д. е починал през 1994 г., т. е. преди възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Към 1992 г., процесните имоти не са индивидуализирани, тъй като не е налице приключила административна процедура по възстановяването им. С оглед това К. Д. би могъл да установи своето владение едва след възстановяване на правото на собственост в полза на наследниците на Й. Д.. Следва да се има предвид, че не е налице хипотеза на предаване приживе на владението от наследодател на родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник, поради което и да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт върху имота. Освен това от събраните свидетелски показания се установява, че ответникът К. Д. не е упражнявал самостоятелна фактическа власт, тъй като заедно със своя баща С. Д. /поч.2013г./ са обработвали и ползвали наследствените земеделски земи до завръщането на ответника в [населено място]. Следователно след реституцията и до 2013г. процесните имоти са били в съсобственост между С. Д. и останалите наследници на общия наследодател Й. Д.. Ответникът не е сънаследник с останалите преки наследници на Й. Д.. Той е имал качеството на държател, тъй като е налице правно основание за упражняване на фактическа власт - допускане в имота от един от сънаследниците. За да трансформира така установената фактическа власт във владение, К. Д. е следвало да извърши такива действия, които да обективират промяна на намерението му да владее имотите за себе си /interversio possessionis/ и които да достигнат до знанието на собствениците и да не оставят съмнение, че владее срещу тях. От събраните по делото доказателства не се установява наличие на промяна в намерението за своене, която да е открито демонстрирана и по начин, който недвусмислено да отрича правата на собствениците. Не се установява и владение да е осъществявано от Д.със знание и без противопоставяне на собствениците. При това положение така релевираното възражение за придобиване на процесните имоти въз основа на изтекла придобивна давност е неоснователно.

Изложеното налага частична отмяна на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора, като се уважат така предявените от Й. Ч. и Е. Д. искове с правно основание чл. 108 ЗС, с оглед установените в разпоредбата предпоставки.

Съобразно изхода на спора на касаторите трябва да бъдат присъдени разноски в размер на общо 5435 лева за всички съдебни инстанции /2785 лева за касационната, 2400 лева за въззивната и 250 лева за първата инстанции/, представляващи платени възнаграждения за един адвокат и държавни такси.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 386 от 27.06.2023 г. по в.гр. д. № 444/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС на Й. Г. Ч. и Е. Г. Д. срещу К. С. Д., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС по отношение на К. С. Д., [населено място], общ. Б., че Й. Г. Ч. и Е. Г. Д., двамата от Благоевград, са собственици на общо 2/16 идеални части от следните имоти: 1. пасище, мера с площ 3.002 дка, м.“Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 2. нива с площ 2.007 дка, м. “Д.“, имот №* по картата на землището на [населено място]; 3. пасище, мера с площ 6.003 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 4. пасище, мера с площ 15.880 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 5. нива с площ 0.330 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място].

ОСЪЖДА К. С. Д. да предаде на Й. Г. Ч. и Е. Г. Д. владението на 2/16 идеални части от гореописаните имоти.

ОТМЕНЯ нотариален акт № 112, том I, рег. № 5091, дело № 99/2019 г. по описа на нотариус К. М., с който К. С. Д. е признат за собственик на давностно владение на описаните недвижими имоти, до размера на 2/16 ид. ч.

ОСЪЖДА К. С. Д. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Й. Г. Ч. и Е. Г. Д. разноски за всички инстанции в размер на 5435 лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: