Осъждане за съизвършителство при умишлено убийство след нанесен побой

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * смесена вина * съизвършителство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 52

гр. София, 04 февруари 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети декември през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :НЕВЕНА ГРОЗЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛ ЛУКОВ

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Ил. Петкова и

с участието на прокурора от ВП Р. Славова,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 1041/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби на подс. С. И. И. чрез защитника му адв. Б., на подс. Т. С. И. чрез защитника му – адв. М. Ж., на частните обвинители и граждански ищци Д. Р. С. и Т. Г. С. чрез повереника им адв. Д. Т. срещу решение № 258 от 19.07.2024 г. по внохд № 771/23 г. на Софийски Апелативен съд.

В касационната жалба на адв. Б. са заявени и трите касационни основания. Оспорва се аналитичната дейност на съда и кредитирането на показанията на св. П. М., който неправилно е счетен от съда за безпристрастен свидетел, тъй като той е племенник на пострадалия и преди инцидента е имал конфликт с подс. Т. И.. Съдът неправилно се е доверил за съобщеното от него за това, че нараняванията по гърдите на подс. Т. И. са причинни от това, че той сам се е драскал с нокти, като описаното от него развитие на събитията е направено с цел да навреди на подсъдимия. Възражения се съдържат и срещу правната квалификация на инкриминираните факти, които не установяват умисъл за умъртвяването на пострадалия от страна на подс. Т. И., както и че е налице съизвършителска дейност между двамата подсъдими. Според защитата това е така, защото действията на подс. С. И. са извършени преди тези на сина му – подс. Т. И. и между двамата не е имало предварително сговаряне съвместно да нанесат побой над пострадалия. Подс. С. И. не е взел участие в конфликта и е стоял отстрани, без да нанася удари на пострадалия, поради което обвинението срещу него не е доказано и той следвало да бъде оправдан от ВКС. Явната несправедливост на наказанието е мотивирана като пряка последица от допуснатите нарушения на процесуалния и материален закон. Отделно от това съдът не е отчел неадекватните действия на пострадалия, който отказал болнично лечение, което забавило необходимата хирургическа намеса и е допринесло за настъпването на фаталния край.

В съдебно заседание адв. Б. поддържа подробно развитите в жалбата аргументи и настоява за оправдаване на подс. С. И..

Подс. С. И. в лична защита и в последната си дума изразява съгласие с казаното от неговия защитник и заявява, „че не е посягал“ на живота на пострадалия.

В жалбата на адв. Ж. – защитник на подс. Т. И. се поддържа наличието на всички касационни основания. Твърди се, че съдът не е изяснил всестранно, пълно и обективно обстоятелства по делото и неоснователно е дал вяра на показанията на св. П. М. и св. Д. С.. С отказа на съда да назначи допълнителна СППЕ на подсъдимия съдът е ограничил правото на защитата на подс. Т. И., която е била необходима с оглед наличието на противоречия в заключенията на двете СППЕ- изслушани от СГС и САС. Съдът не е отчел въздействието на кумулирания афект, който макар и да не е приравнен на физиологичен, в максимална степен, се е отразил на подс. Т. И. и е затруднил възможността за вземане на правилни решения. Не е съобразено от съда, че подс. Т. И. е възприел действията на пострадалия като непосредствена заплаха за живота на своя баща и се е намесил за да предотврати най- тежкото. Игнориран е принципът за непосредственост в наказателния процес, тъй като от мотивите на съда не ставало ясно, дали се е запознал с видеозаписа от охранителната камера, заснела инцидента, който макар и неясен, давал представа за динамиката на случилото се. Направеният извод на въззивния съд, че на пострадалия са нанесени множество удари, противоречи на заключението на СМЕ, според което ударът в главата е един, въпреки че не се изключва възможността от наслагване на ударите. Претендира се неправилна оценка на показанията на св. М., който в никакъв случай не е безпристрастен свидетел, както е приел съда, и това ясно личало от записа на телефон 112, при който е казал, че ще влезе и „ще ги изтрепе“. Въззивният съд неоснователно е отказал да обсъди института на мнимата неизбежна отбрана, с оглед установения факт на предприети действия от страна на подс. С. И. за страничен захват за душене па пострадалия. Навеждат се доводи за наличие на съпричиняване на нежелания резултат с оглед отказа на пострадалия да посети болнично заведение, поради което размера на присъденото обезщетение по предявените граждански искове е завишено.

В съдебното заседание пред ВКС, защитникът адв. Ж. поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подс. Т. И. моли за справедливост.

Представителят на ВП счита жалбите на подсъдимите за неоснователна, тъй като съдът не е допуснал твърдените нарушения на закона, като правилно е квалифицирал извършеното от подсъдимите деяние като престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал 2 от НК. Съдът е направил задълбочен и подробен анализ на доказателствата, без да е интерпретирал неправилно показанията на св. М. и С.. Наказанието, наложено на двамата подсъдими, намира за справедливо, съответно на извършеното престъпление и на целите на чл. 36 от НК, поради което решението следва да остане в сила. Възраженията на повереника на явна несправедливост на наказанието счита за необосновани.

В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци са заявени трите касационни основания, като в нея са изложени съображения единствено по отношение на оплакването за явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК , а останалите се поддържат бланкетно. Претендира се, че наказанието е явно несправедливо и се настоява за увеличаването му, като се имат предвид броя, интензитета и силата на нанесените удари, причинените увреждания, областта в която са нанесени ударите, липсата на съществен мотив за извършване на деянието, укриването на средствата, с които то е извършено, поведението на подсъдимите по време и след осъществяване на престъплението, напускането на местопроизшествието и отношението към жертвата.

В съдебно заседание пред ВКС повереникът и частните обвинители и граждански ищци не се явяват редовно призовани. Изготвили са отговор на касационните жалби на двамата подсъдими, в който настояват за неоснователност на изложените в тях претенции срещу въззивния акт и аналитичната дейност на въззивната инстанция. В нарочна молба заявяват, че поддържат касационната жалба и направените искания.

ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347, ал.1 от НПК и поискания касационен контрол, намери следното :

Касационните жалби са неоснователни.

С присъда № 33 от 8.03.2023 г. постановена по нохд №498/2022 г. СГС признал подсъдимите С. И. И. и Т. С. И. за виновни в това, че на 24.06.2021 г. в [населено място],[жк], ул./улица/,№ /номер/в съучастие като съизвършители умишлено умъртвили Г. Б. С., починал на 7.07.2021 г., поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК им наложил наказание от по тринадесет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

На основание чл. 59 от НК приспаднал времето, през което за били с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и задържани за 72 часа с постановление на прокурор, считано от 29.06.2021 г. Съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото.

На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите били осъдени да заплатят солидарно на Д. Р. С. и Т. Г. С. сумата от по 130 000 лв. за всяка една от тях, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди – болки и страдания , в едно със законната лихва считано от датата на деянието, както и направените от тях разноски за адвокатски хонорар на повереник. Осъдени са солидарно да заплатят 4 % държавна такса върху уважените размери на гражданските искове в размер на по 10 400 лв., както и направените на досъдебното производство и от СГС разноски и по 5 лв. държавна такса за служебното издаване на изпълнителни листове. По жалба на подсъдимите, техните защитници и от частните обвинители и граждански ищци чрез повереника им в Софийски Апелативен съд е образувано въззивно дело № 771/23 г.

Апелативният съд – София с решение № 258 от 19.07.2024 г. постановено по внохд № 771/23 г. потвърдил присъдата.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил подсъдимите да заплатят направените пред въззивния съд разноски за назначената повторна СППЕ – подс. Т. И. в размер на 912,60 лв. и подс. Т. И. в размер на 678,80 лв.

Депозираните срещу въззивното решение касационни жалби на подс. Т. И. и С. И. съдържат сходни оплаквания касаещи наличието на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, което позволява ВКС да ги разгледа и да им даде отговор едновременно.

I.По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения- касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК

Доводите, с които са защитени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, следва да получат отговор преди останалите, тъй като евентуалната им основателност би дала повод за отмяна на съдебния акт, без обсъждане на останалите възражения, залегнали в жалбите. Релевираното касационно основание и от двамата подсъдими не намира опора в материалите по делото, поради следното :

Апелативният съд е изпълнил задълженията си, като втора инстанция по фактите и е проверил изцяло законосъобразността на проведеното първоинстанционно съдебно производство, като е направил свой прочит на наличната доказателствена съвкупност, след което се е съгласил с извода на СГС за това, че са налице несъмнени доказателствени факти, които установяват участието на двамата подсъдими в нанасянето на побой на жертвата, неговия механизъм, наличието на причинна връзка между получените телесни повреди и настъпилата в последствие смърт. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение въз основа на годен доказателствен материал, при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика. В дейността по оценка на доказателствения материал не се констатира едностранчивост, тенденциозност или избирателност, както твърдят касаторите в жалбите.

Несподеляема е критиката, че въззивният съд е ценил предимно гласните доказателствени източници, които изхождат от заинтересовани от изхода на делото лица, като е игнорирал, тези които смекчават приноса на подсъдимите Т. И. и С. И. в настъпване на смъртта на пострадалия С., поради липсата своевременна медицинска помощ. Свидетелите П. М. и Д. С. не са предубедени и заинтересовани лица, с оглед наличието на родствена връзка с пострадалото лице, тъй като установените по делото факти са резултат от направената от съда внимателна селекция на доказателствените материали. Информацията, която те пресъздават и която съдът е кредитирал би следвало да се счете за такава, изхождаща от достоверни и надеждни доказателствени източници. ВКС не веднъж е имал повод да посочи, че роднинската връзка на свидетел с някоя от страните по делото, не води автоматично до отхвърляне на достоверността на изложените от него сведения, налага внимателна съпоставка между съобщеното от него и останалите доказателства по делото. В конкретния случай, съдът е спазил това изискване и е обсъдил с нужното внимание показанията на свидетелите П. М. и Д. С., като ги е съпоставил с останалите доказателства по делото – протокол от извършена аутопсията на жертвата № 590/21 г., протокол за доброволно предаване на М. К. на 1 бр. оптичен носител СД – R, съдържащ записи от видеонаблюдение от къща на ул. /улица/, № /номер/ за времето от 20,30 ч. до 20,50 ч., протоколите за освидетелстване на подсъдимите, фотоалбуми към тях, записите от телефон 112, протоколите за претърсване и изземване от дома на подсъдимите и заключението на СМЕ относно локализацията и характеристиките на получените от жертвата телесни увреждания.

Съдът е ценил съобщената от свидетелите П. М., П. П., Д. С., Д. В., М И., М. С., Б М., Г. М. и Г. Б. информация за развоя и картината на инкриминираните събития, както причините за възникване на конфликта, неговата ескалация, механизма на нанасяне на ударите и участието на двамата подсъдими в тях както и сведенията за състоянието на жертвата след побоя. Обсъдени са с внимание показанията на св. Д. С., св. П. М. и св. М. С., установяващи, избухливия по природа характер на пострадалия и наличието на конфликтни отношения между него и подс. Т. И. в миналото. Съдът е подходил с нужното внимание и професионализъм при обсъждане на обясненията на подсъдимите, като е счел че в не малка част те заслужават доверие, и аргументирано е отказал да се довери на съобщеното от тях : че подс. С. И. не е удрял пострадалия, а е стоял настрани; че е бил нападнат от него; че подс. Т. И. е нанесъл само един удар с дървеното дръжало, носено от пострадалия, за да спаси баща си от непосредствена опасност за живота му; че на другия ден след побоя са видели пострадалият да накуцва, отправяйки се към болнично заведение, придружен от жена си и дъщеря си; че залитнал, паднал и си ударил главата в тръбата на оградата. В посочените части е констатирано противоречието им с показанията на св. М., св. Б. и св. П. и заключенията на назначените две СМЕ - последните установяващи, че на С. са нанесените множество удари по тялото и главата с твърди тъпи предмети и че причината за настъпилата смърт не е резултат от нанасянето на един удар в главата или от падането му от собствен ръст. Съдът е обсъдил с внимание заключенията на назначената фоноскопска и видеотехническата експертизи, както и дадените от вещите лица разяснения. Откроил е значението на казаното от вещото лица С., че макар записът от видео наблюдението на ул. /улица/, № /номер/ да не позволява извършването на експертна лицева идентификация на участниците в конфликта, то възможност за тяхното идентифициране съществува и те могат да бъдат разпознати от лица, които ги познават от доста време. Съобразявайки се с това, първият съд е провел допълнителни разпити на св. М., св. П., св. Д. С. и св. Т. С., в които те са посочили двамата подсъдими Т. и С. И. като лицата нанасящи удари на пострадалия С. и въззивният съд ги е ценил обективно, съобразно тяхното действително съдържание за установяване на авторството и механизма на деянието.

В заключение анализът на гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите св. М., св. П., св. Д. С. и св. Т. С., св. Д. В., св. М. И., св. М. С., св. Б М., св. Г. М. и св. Г. Б. и обясненията на подсъдимите Т. И. и С. И. сочи на грижлив и професионален подход, поради което критиките срещу аналитичната дейност на Апелативния съд по оценка на доказателствения материал не могат да бъдат споделени от ВКС.

Чрез отказа на съда да назначи допълнителна СМЕ относно причините за смъртта на пострадалия съдът не е нарушил правото на защита на подсъдимите, тъй като съдът няма задължение да уважава всяко искане на страните , а само онези които биха допринесли за правилното решаване на делото и установяването на всички правнозначими факти. Освен това, съдът е отхвърлил искането с правни аргументи, с което е изпълнил задълженията си на арбитър в наказателното производство да мотивира всеки свой акт /с определение от 7.07.2023 г. от разпоредително заседание за насрочване на делото и с протоколно определение от съдебното заседание на 27.09.2023 г./. Причината за смъртта на пострадалия е еднозначно и непротиворечиво установена от назначените и приети по делото две СМЕ, като закъснялото оказването на медицинска помощ не прекъсва причинно следствения процес между нанесените от подсъдимите телесни повреди и настъпилата смърт. На следващо място въззивният съд не е оставил без последици искането за изясняване на въпроса дали двамата подсъдими не са действали в условията на физиологичен афект като е допуснал разширени повторни СППЕ от в. л. проф. П. М., д-р А. А. и М. Д., заключенията на които е изслушал и приел в съдебно заседание.

В хода на въззивното съдебно следствие съдът не е допуснал нарушение на принципа за непосредственост, прокламиран в чл. 18 от НПК, тъй като е основал решението си върху доказателствени материали, които са събрани и проверени в рамите на образуваното срещу подсъдимите наказателно производство, при съблюдаване принципът за неизменност на съдебния-първоинстнационен и въззивен състав. Непосредственото начало в наказателния процес не се свежда до личното събиране на доказателствения материал от съдебния състав, който решава делото по същество като втора инстанция, а до проверка за това дали проверявания от него съд и органите от досъдебното производство са спазили процесуалния ред за събиране и проверка на доказателствата в хода на цялото наказателно производство. Въззивният съд не е длъжен наново да събере/да дублира/ и провери събраните доказателства, в това число и записа от видеокамерата на ул. 515, № 26, тъй като при формиране на вътрешното си убеждение ползва на общо основание събраните непосредствено от първостепенния съд доказателствени материали. Той лично би могъл да събере нови доказателства или да провери вече събраните, в две хипотези : тогава, когато прецени, че с оглед изпълнение на принципите в чл. 13, чл. 14 от НПК това е необходимо и когато счете, че дадено доказателство е събрано в нарушение на процесуалните норми.В конкретния случай такава констатация не била могла да бъде направена.

В заключение, ВКС прецени, че в дейността си по оценка на доказателствените материали, контролираната съдебна инстанция не се е дистанцирала от процесуалните правила, очертани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и при решаване на делото по същество е формирала вътрешното си убеждение съобразно закона и доказателствата по делото, поради което релевиранато касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК не е налице. Това налага, ВКС да спре вниманието си на наведените доводи в жалбите, с които са ангажирани другите две касационни основания.

II. По наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК- нарушение на материалния закон.

В жалбата на подсъдимите Т. и С. И. и в жалбата на частите обвинители касационното основание е поддържано като резултат от неправилна оценка доказателствата по делото. Преценката на ВКС по този въпрос е, че касаторите нямат основание да претендират наличието му и да настояват за оправдаване на подсъдимите по чл. 115 от НК или за изменение на съдебния акт, тъй като възприетите от въззивния съд факти от л. 12 - до л. 16 от въззивното дело, индикират на правилно приложение на материалния закон - извършено в съучастие виновно противообществено деяние - умишлено убийство по чл. 115 от НК, за което следва да понесат наказателна отговорност като съизвършители по чл. 20, ал. 2 от НК.

Неоснователна е претенцията на защитата за това, че деянието би следвало да се квалифицира като престъпление при смесената форма на вина - умисъл за причиняване на телесните повреди и непредпазливост по отношение смъртта, която не се явява пряка цел на извършителя, но която са били длъжни и са могли да предвидят по чл. 124 от НК. Естеството на нанесените телесни повреди, сочи на пряк умисъл за причиняване на смъртта на Г. С., а не на непредпазлива форма на вината по отношение на настъпилия резултат. Локализацията им в жизненоважни части на главата и тялото, силата, с която са нанесени и големият интензитет, /съответно при осъществяване на наслагвания на тяхната морфологична изява и сливането на множество по малки но еднотипни морфологични увреждания,/ са довели до тежка закрита черепно мозъчна травма, кръвонасядане на меката черепна покривка в дясно темпоралната и челна области с подлежащо счупване на черепния покрив с формиране на мозъчен детрит, довел до парализа на важни мозъчни центрове с последващо силно увреждане в общото състояние на организма. Непосредствена причина за смъртта е острата сърдечно- съдова недостатъчност, настъпила в резултат на описаната черепно мозъчна травма, което налага извода, че подсъдимите ясно са съзнавали обществено опасния характер на деянието, предвиждали са неговите последици и пряко са целели настъпването на смъртта, а не само са искали да причинят телесни повреди.

За разграничението на умишлено убийството, от убийство по непредпазливост по чл. 124 от НК, значение имат формиралите се в съзнанието на дееца представи за начина на извършване на деянието, средствата, с които се причиняват уврежданията, силата на ударите, техният брой, насоченост, продължителност и др. / ППВС -12/73 г., Р 336-77-1 НО на ВС, Р 29/21 г. н. д. 1027/20 г. на 2 НО и др. /.

Верен е отговора на направените възражения за липсата съучастие под формата на съизвършителство- чл. 20, ал. 2 от НК. Подс. С. И. е участвал заедно с другия подсъдим Т. И. в нанасяне на ударите в жизненоважни части на тялото на С., а не е наблюдател на случващото се, нито действията му предхождат извършеното от подсъдимия Т. И., както се сочи в жалбата. За да се квалифицира деянието във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК следва всеки от подсъдимите да е взел участие в изпълнителната му форма чрез умишлено нанасяне на удари в жизненоважни органи и части на жертвата, със средства годни да причинят смъртта й, като всеки от тях следва ясно да съзнава, че участва наравно с другия в умъртвяването. Твърдението на защитата, че по делото липсвали доказателства за „предварително сговаряне“ за извършване на престъплението е без значение, тъй като такова обвинение не е предявено и не е държи сметка, че обикновеното съизвършителство не изисква предварително планиране и разпределение на ролите, каквото следва да се докаже при „предварителния сговор“.

Споделяеми са съображенията на въззивния съд за това, че липсва неизбежна отбрана в хипотезите на чл. 12, ал. 2 от НК и чл. 12, ал. 4 от НК и че деянието не може да се квалифицира по чл. 119 от НК. Изложеното в съдебния акт сочи на добро познаване на института и вярна оценка на доказателствата, които изключват приложението на цитирания институт, тъй като двамата подсъдими са предизвикали развитието на инкриминираните събития и са приканили пострадалия да излезе на улицата за да продължат да се бият, при това двама срещу един. Участниците в конфликта са се нападнали почти едновременно, като започналия между подс. Т. И. и пострадалия спор по повод силно пуснатата музика, преминал във взаимна размяна на обиди и псувни, като подс. Т. И. слязъл от терасата си и се приближил до оградата, от другата страна на която се намирал пострадалия, който се пресегнал и ударил подс. Т. И. няколко пъти по тялото и главата с дървената дръжка, която държал в ръката си. Отсъствието на елемент от фактическия състав на чл. 12 от НК не позволява обсъждането на хипотезата по чл. 12, ал. 4 от НК, за това деянието да е извършено при „уплаха или смущение“.

Неоснователна е претенцията на защитата, че съдът не е обсъдил хипотезата на „мнима неизбежна отбрана“. За наличието й би могло да се разсъждава, ако се установи, че поведението на пострадалия неправилно е възприето от подсъдимите като опасност. В този смисъл практиката приема, че деецът греши относно действителността на нападението и счита че такова е налице , когато то обективно не съществува. /Р по н. д. 353/21 г. на 3-то НО, Р 327/12 г. по н. д. 89/12 г. на 2 –ро НО на ВКС, Р 86 по н. д. 146/16 г. на 1-во НО на ВКС/. При мнимата неизбежна отбрана липса нападение изобщо, а в конкретния случай това не е така, тъй като пострадалият първо е псувал и обиждал, след което се приближил до оградата на подсъдимите и с държаното в ръката си дървено дръжало е нанесъл няколко удара на подс. Т. И. по тялото и главата, преди конфликта между тримата да се пренеса на улицата.

Съдът не е подценил доказателствата касаещи психическото състояние на подс. Т. И. по време на извършване на деянието и правилно е отказал да приеме, че то е извършено в състояние на „силно раздразнение“ по см. на чл. 118 от НК. В тази връзка е назначил в хода на въззивното производство Допълнителна КСППЕ, чието заключение е приел като правилно и обосновано и е отхвърлил действията на подс. И. да са израз на физиологичен афект. Касае се за т. нар. „кумулиран афект“, при който липсва изразено стесняване на съзнанието, а се проявява в от значително намаляване на задръжките и то улеснява значително дееца при извършване на деянието. Такъв фактор е количеството изпит алкохол за подс. С. И..

Изложените от въззвния съд подробни съображения по наведените от страните възражения относно правната квалификация на инкриминираните с обвинителния акт факти и възприетата от съда фактическа обстановка са намерили своите верни и обосновани отговори в атакувания съдебен акт, поради което искането за преквалифициране на деянието не намира опора в делото и не дава основание за изменението му.

Не са налице основания за оправдаване на подсъдимите от ВКС, каквото искане е направено в касационните им жалби, тъй като такава възможност би била налице, само, тогава когато деянието извършено от тях изобщо не представлява престъпление по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, какъвто не е настоящият случай.

III. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК

В касационните жалби на подсъдимите „явната несправедливост на наказанието“, се поддържа с декларация за неправилно приложение на материалния закон и за тяхното неправилно осъждане по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за неоснователността, на което ВКС изложи съображения. Твърдението, че определеното на всеки от тях наказание е високо и не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца и следва да бъде намалено е направено, без да са изложени убедителни аргументи, които да позволят обсъждането му. Поради това, в обобщение ВКС прие, че определените на подсъдимите наказания в размер на 13 години лишаване от свобода, с оглед параметрите на предвидената санкция за престъплението по чл. 115 от НК- от 10 до 20 години лишаване от свобода, не съответстват на критериите за „явна“ несправедливост, поради което допълнителното редуциране би се конфронтирало с целите на чл. 36 от НК. В случая съдът е отчел прецизно и добросъвестно всички смекчаващи отговорността обстоятелства и не е пропуснал да отдаде значение, на което и да било от тях. Пред ВКС касаторите не сочат нови, които да не са били взети предвид от съда при определяне на наказанието.

Не са налице основания за увеличаване размер на определеното наказание, каквото искане е направено в жалбата на частните обвинители и граждански ищци. Изложените от тях доводи за броя, интензитета и силата на нанесените удари, причинените увреждания, областта в която са нанесени ударите, липсата на съществен мотив за извършване на деянието са отчетени от въззивния съд при отмерване на наказанието и не би могло да им се придаде повторно тежест.

Отделно от това не се споделя становището на въззивния съд, поддържано в жалбата на частните обвинители, че укриването на средствата, с които е извършено престъплението и поведението на подсъдимите след осъществяване на престъплението, напускането на местопроизшествието и демонстрираното отношението към жертвата са факти, които подлежат на интерпретиране във вреда на подсъдимите и обусловят по- тежко наказание, тъй като никой не е длъжен да съдейства за разкриването на престъпната си дейност.

Съдът е отдал дължимото значение на всички правнозначими обстоятелства и е определил наказанието близко до минималния размер, под средния размер, давайки приоритет на чистото съдебно минало, отчитайки добрите характеристични данни и провокативното поведение на самия пострадал.

В заключение, направена е балансирана преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което намесата на касационната инстанция не е необходима.

Поради всичко изложено до тук, ВКС намери трите касационни жалби за неоснователни, с оглед на което решението на въззивната съдебна инстанция следва да остане в сила.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 258 от 19.07.2024 г. постановено по внохд № 771/23 г. по описа на Апелативен съд- София.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове :1.

2.