Осъждане за тежка катастрофа с автобус и задочно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр. София, 17 януари 2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 925/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от служебния защитник на подсъдимия С. Ч. срещу въззивно решение № 10027/24.11.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 983/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 6 - ти въззивен състав. В жалбата се твърди наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или намаляване на наложените наказания.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея доводи.

Представителят на Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане същата да бъде оставена без уважение.

Частните обвинители и техните повереници, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание.

Подсъдимият С. Ч. не се явява в съдебното заседание. По отношение на него е изпълнена първата съдебна поръчка, изготвена от ВКС, като видно от получения отговор вх. № 4720/28.04.2023 г. подсъдимият е заявил, че не желае да участва в касационното производство по делото.

Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в касационната жалба и в пледоариите на страните, както и всички материали, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

Първоначално по делото е постановена присъда от 26.09.2017 г., по н.о.х.д. № 163/2017 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с която подсъдимият С. Ч. е признат за виновен и на основание чл. 343, ал.4, вр. с ал. 3, б. „б“, вр. с ал.1, б. „а“, „б“ и „в“, вр. с чл. 342, ал.1 НК е осъден на наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано съобразно чл. 58а, ал.1 НК на три години, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66, ал.1 НК за изпитателен срок от пет години. Със същата присъда на основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал.1, т.7 НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от две години.

Срещу тази присъда е подаден протест от ОП - Монтана и жалби от част от частните обвинители с искане за увеличаване на срока на наказанието лишаване от свобода и постановяване на ефективното му изтърпяване. С въззивно решение № 254/25.06.2018 г. по в.н.о.х.д. №1350/2017 г., Софийски апелативен съд е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

При повторното разглеждане е постановена присъда от 10.07.2019 г., по н.о.х.д. № 164/2018 г. по описа на ОС – Монтана, с която подсъдимият С. Ч. е признат за виновен в това, че на 03.05.2017 г., около 19,30 часа, на главен път Е 79, км. 82, в землището на Смоляновци, обл. Монтана, при управление на МПС – седлови влекач, марка „***“ ***, модел ***, с рег. № **** и прикачено към него ремарке с номер ***, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 16, ал.1, т.1 ЗДвП, чл. 20, ал.1 ЗДвП и чл. 21, ал.1 ЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на И. Б. К., както и средни телесни повреди на повече от едно лице: Г. А. Г., З. Г. Л., Д. Н. Б., М. М. П., Т. Б. С. и Ц. Ц. И., причинил значителни имуществени вреди в размер на 65 050,00 лева на автобус „***“ ****, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на „****“ ЕООД – Монтана, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б. „г“, пр.1, вр. с чл. 343, ал.4, вр. с ал. 3, б. „б“, вр. с ал.1, б. „а“, „б“ и „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на четири години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, като е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал.1, т.7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е осъден да заплати направените по делото разноски.

Служебният защитник на подсъдимия останал недоволен от така постановената присъда и я обжалвал пред САС, който с въззивно решение № 10027/24.11.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 983/2019 г., предмет на настоящата касационна проверка, я потвърдил изцяло.

Касационната жалба, подадена срещу така постановеното въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С жалбата са заявени всички касационни основания, взирани в чл. 348, ал.1 НПК. На първо място се твърди, че е нарушено правото на подсъдимия на справедлив съдебен процес, тъй като първоинстанционното и въззивното производство са проведени в негово отсъствие, без да са били налице законовите основания за това, поради неизпълнение на съдебните поръчки за призоваването му за съдебните заседания. Твърди се и че въззивният съд не е взел решението си по вътрешно убеждение основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, използвайки негодно доказателствено средство като протокола за оглед на местопроизшествие, в който било отбелязано, че процесуалното действие е започнало в 20,10 часа при дневна светлина и е приключило в 23,45 часа отново при дневна светлина, при суха пътна настилка и без особености на атмосферните условия, а в обвинителния акт било посочено, че ПТП е реализирано поради несъобразяване с атмосферните условия и че пътят бил мокър и хлъзгав. Огледът бил извършен в отсъствие на преводач, като не било съобразено, че подсъдимият е турски гражданин и не владее български език. Не ставало ясно от протокола за оглед как е била приобщена „отразената в протокола вещ“ – дали е била иззета или предадена доброволно от подсъдимия, който подписал протокола без да разбира какво пише в него. Всичко това нарушавало правото на защита на подсъдимия. Правил впечатление и фактът, че тахографът на автобуса не бил иззет веднага след произшествието, а е предаден на следващия ден, след което е върнат на собственика на автобуса, въпреки провежданото наказателно производство. Неизяснено останало и обстоятелството на какво се дължи констатираната от вещото лице манипулация на тахографа, в какво се изразява, от кого е извършена и не води ли до промяна на скоростта на автобуса - 86 км/ч, посочена в заключението на автотехническата експертиза. Въззивният съд констатирал пропуска в обвинителния акт да се отбележи съпричиняването на произшествието от страна на шофьора на автобуса, който управлявал превозното средство с превишена скорост, извършвайки неправилни движения, но не направил необходимото за отстраняване на нарушението, използвайки правомощията, предоставени му от закона – да върне делото на прокурора или на първоинстанционния съд. По делото не била допусната комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза, която по категоричен и безспорен начин да установи не само въпросите, свързани с механизма на произшествието, но и причинно – следствената връзка между ПТП и настъпилите вреди. Не били събрани и всички доказателства за гражданските вреди, така както изисквали законът и съдебната практика, като не били изследвани всички обстоятелства, свързани с основанието и размера на гражданската претенция. Така допуснатите нарушения на разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 15, чл. 18, чл. 55 и чл. 107 НПК съществено нарушавали правото на защита на подсъдимия, като довели и до неправилното приложение на материалния закон. На това основание касаторът претендира за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия; връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание.

Приоритетно следва да бъдат обсъдени оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото при положителна констатация за тяхната основателност, е безпредметна проверката за наличието на останалите касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 3 НПК.

Твърдението за допуснати процесуални нарушения на първо място се обосновава с довода за провеждане на задочно съдебно производство без да са налице законовите основания за това, с което било нарушено основното право на защита на подсъдимия - да участва в наказателния процес, воден срещу него. Отговорът на това оплакване изисква проследяване на развитието на съдебното производство по делото, доколкото именно с неговото провеждане е свързано посоченото нарушение.

По отношение на турския гражданин С. Ч. на досъдебното производство е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. След постановяване на първата по делото първоинстанционна присъда, с която на подсъдимия е наложено условно наказание, с определение от 26.09.2017 г. съдът е отменил мярката му за неотклонение. Подсъдимият напуснал Република България и няма данни да се е завръщал в страната.

Първото въззивно производство е проведено след изготвяне на съдебна поръчка до компетентните органи на Република Турция, където е постоянното местоживеене на подсъдимия.

При повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд са били изготвени две съдебни поръчки за призоваване на подсъдимия, които са били изпълнени, но върнати със закъснение – след датите на съдебните заседания, посочени в тях. На нито една от тези дати, за които подсъдимият е бил уведомен, той не се е явил, въпреки че в документите от съдебната поръчка, които са му били връчени (копие от обвинителния акт, разпореждането на съда за насрочване на делото и призовка за съдебно заседание л. 80 от н.о.х.д. № 164/2018 г.) е посочил, че ще се яви пред съда, за да участва при разглеждане на делото. Всичко това е дало основание на първоинстанционния съд, съобразно чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „б“ НПК, да даде ход на разпоредителното заседание по делото в отсъствие на подсъдимия. След постановяване на първоинстанционната присъда на 10.07.2019 г., ОС – Монтана с определение от същата дата е взел мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на подсъдимия и е обявил същия за общодържавно издирване с цел изпълнение на наложеното му ефективно наказание лишаване от свобода.

При провеждане на второто въззивно производство по делото отново са били изготвени няколко съдебни поръчки за призоваване на подсъдимия от известния по делото адрес в Република Турция. Част от съдебните поръчки са били изпълнени, като подсъдимият е бил уведомен за постъпилата срещу първоинстанционната присъда въззивна жалба и за образуваното въззивно съдебно производство по делото. Обратната информация за изпълнението на тези поръчки е постъпвала със закъснение в САС, което е наложило изготвянето на нови съдебни поръчки, а това е довело до значително забавяне /повече от две години/ на въззивното производство. След като САС е преценил, че подсъдимият е уведомен, че се води въззивно производство, включително и за датите на провеждане на съдебни заседания, на които не се е явил, на 07.07.2021 г. е дал ход на делото, обявил го е за решаване и е постановил въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка.

Анализът на така изложените факти, свързани с провеждането на първоинстанционното и въззивното производство по делото, налага извода, че като са дали ход на делото и са го разгледали в отсъствие на подсъдимия, предходните инстанции не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съответно и на правото му на защита. Съгласно установената практика на ЕСПЧ правото на лично участие на подсъдимия в съдебното производство е основен елемент от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧОС. Задочното производство е допустимо само при несъмнен отказ на подсъдимия да участва в съдебното производство, което изисква той да е бил уведомен, че такова се провежда и да не се е явил пред съда по неуважителни причини. Разпоредбата на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „б“ НПК дава възможност делото да се разгледа в отсъствие на подсъдимия, ако това няма да попречи на разкриването на обективната истина, лицето се намира извън пределите на Република България и не може да бъде призовано по други причини. В настоящия случай подсъдимият е бил уведомен както за провежданото повторно първоинстанционно производство, така и за въззивното такова, като са му връчени и съответно препис от обвинителния акт, от първоинстанционната присъда и от въззивната жалба. Неявяването му в съдебните заседания не се дължи на причини, за които отговарят предходните инстанции, доколкото същите стриктно са изпълнили задълженията си по призоваване на подсъдимия и връчването на същия на съответните документи. Осигурена е процесуална защита на подсъдимия, като на същия е назначен служебен защитник, съобразно изискването на чл. 94, ал.1, т. 8 НПК, какъвто го е представлявал в съдебното производство пред всички съдебни инстанции, включително и пред настоящия касационен съдебен състав. Съдилищата са изпълнили процесуалните си задължения, свързани с осигуряване на присъствието на подсъдимия и неговата защита в съдебните заседания, като неучастието му в съдебното производство по делото е резултат единствено на неговото собствено решение. В този смисъл не е допуснато нарушение на правото на подсъдимия на защита и на справедлив съдебен процес.

Неоснователно е и оплакването за това, че контролираният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, като е приел за годен протокола за оглед на местопроизшествието. Законосъобразни са изводите на въззивния съд, че посоченото писмено доказателствено средство отговаря на всички изисквания, визирани в разпоредбата на чл. 129 НПК. В него са посочени мястото, датата, точния час на започване и на завършване на процесуално - следственото действие, отразени са метеорологичните условия, при които е започнал огледът – „дневна светлина“, както и състоянието и вида на пътната настилка - „мокър макрограпав асфалт“. В този смисъл не е налице разминаване между описаното в протокола състояние на пътя и атмосферните условия и посоченото в обвинителния акт, както твърди касаторът. Протоколът е подписан от разследващия орган, поемните лица и техническия помощник, участвали при извършване на огледа, така както е предвидено в чл. 129, ал. 2, чл. 155 и чл. 156 НПК. В него не фигурира подпис на подсъдимия, поради което е неоснователно и твърдението на защитата, че същият е подписал нещо, което не разбира, тъй като не владее български език и че за извършване на действието е следвало да бъде назначен преводач. Огледът на местност /местопроизшествие/ е способ на доказване / чл. 115, ал.1 НПК/, чрез който се цели да се разкрият и непосредствено да се изследват и запазят следи от престъплението или други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата. Този вид оглед следва да бъде извършен от разследващия орган в присъствието на поемни лица, а когато е необходимо – вещо лице и технически помощник, като законът не изисква участието на обвиняемия, лицето, участвало в ПТП, лицето, заподозряно в извършване на престъплението, негов защитник или преводач. Всички законови изисквания са спазени при извършване на огледа на местопроизшествието, протоколът, материализиращ резултата от него, е изготвен в съответствие с нормите на чл. 127 – чл. 131 НПК, поради което законосъобразно въззивната инстанция го е приела за годно доказателствено средство.

Действително, в протокола за оглед е отразено, че водачът на товарния автомобил /подсъдимият/ сам е предал тахошайбата от тахографа на същия, като това действие е следвало да бъде удостоверено с подписа му. Липсата на такъв обаче не налага изключване на протокола за оглед от доказателствената съвкупност като негодно доказателствено средство, а изисква единствено проверка на истинността на отразената констатация. В обясненията, дадени от подсъдимия на досъдебното производство и при първото първоинстанционно производство, в което е участвал лично, приобщени по реда на чл. 279, ал.1, т. 2 НПК, същият не е оспорил факта, че е предал тахографа и тахошайбата на разследващия орган. Тази тахошайба и самият тахограф на товарния камион са били обект на изследване от вещото лице И. Н., изготвило съдебно – техническа експертиза по делото При разпита на експерта в съдебно заседание (л. 212 от н.о.х.д. № 164/2018 г.) той е изяснил, че е констатирал „нерегламентирано отваряне“ на тахографа /в 20,06 ч. – веднага след произшествието/, но не е открил следи от манипулации по него и по тахошайбата, които да поставят под съмнение отразените върху последната данни. Освен това в заключението на съдебно – техническата експертиза / т. ІІ, л. 2 - 5 от дос. пр./ ясно е посочено, че става въпрос за „нерегламентирано отваряне“ на тахографа на товарния автомобил, а не на автобуса, поради което този факт няма отношение към определянето на скоростта на движение на последния, както настоява касаторът. Обстоятелството, че тахографът на автобуса е предаден доброволно от собственика на автобуса на следващия ден след произшествието не е в нарушение на процесуалните правила. Вещественото доказателство /тахографът на автобуса/ е изследвано, като експертът не е констатирал каквито и да било манипулации по него, които да поставят под съмнение отразените върху тахошайбата данни, включително и тези относно скоростта на автобуса преди и по време на удара. Фактът, че тахографът е върнат на неговия собственик, преди приключване на наказателното производство, също не сочи на допуснато нарушение на НПК, доколкото връщането на вещественото доказателство е станало след неговото изследване, при съобразяване изискванията на разпоредбата на чл. 111, ал. 2 НПК.

Не се споделя и твърдението, изложено в жалбата, че е допуснато нарушение на процесуалния закон, като не е назначена комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза, която да установи механизма на произшествието и причинно – следствената връзка между него и причинените наранявания. По делото са изготвени и приети съдебно – медицински експертизи, установяващи както получените от пострадалите телесни увреждания, така и механизма на тяхното причиняване и пряката им връзка с пътното произшествие. Допуснатата и приета по делото автотехническа експертиза от своя страна е отговорила на всички въпроси, свързани с механизма на ПТП. При това положение не е било необходимо назначаването на комплексна експертиза, доколкото по несъмнен и безспорен начин, чрез посочените доказателствени способи /експертизи/, е било установено, че уврежданията на пострадалите са причинени именно при пътното произшествие.

Неоснователно се твърди в касационната жалба и че контролираният съд не е събрал доказателства за настъпилите вреди. В два отделни тома от досъдебното дело /т. 3 и т. 4/ са приложени изобилно количество медицински документи, приобщени по реда на чл. 283 НПК, които отразяват нараняванията на пострадалите лица и проведеното им лечение. Медицинската документация е изследвана от експертите, изготвили съдебно – медицинските експертизи по делото, като в последните подробно е отговорено на въпросите за вида, характера и степента на причинените в резултат на произшествието телесни увреждания на пострадалите лица. Последните също са разпитани, като са дали показания за нараняванията си, включително за претърпените от тях болки и страдания. Изложеното опровергава твърдението, че не са събрани доказателства за причинените вреди. Отделен е въпросът, че по делото не са предявени граждански искове от пострадалите, поради което съдилищата не са имали задължение да събират доказателства за установяване на основанието и размера на „гражданската претенция“, както твърди касаторът.

Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд не е отменил първоинстанционната присъда и не е върнал делото на прокурора, въпреки че е констатирал съпричиняване на произшествието от страна на водача на автобуса, като по този начин не изпълнил задълженията си, произтичащи от процесуалния закон. Действително, в постановения от него въззивен съдебен акт /л.18 от възз. реш./ контролираният съд е обсъдил фактите, свързани с участието на водача на автобуса в произшествието, като е приел, че същият има принос за настъпването му, изразяващ се в управление на превозното средство със скорост около 86 км/ч., при максимално допустимата за движение скорост от 80 км/ч на този вид превозно средство, извън населено място. Въззивният съд е преценил, че движението на автобуса със скорост над разрешението е една от причините за произшествието, което обаче е в разрез със заключението на експертите, изготвили автотехническата експертиза по делото. Според последното единствената причина за настъпване на произшествието е движението на товарния автомобил с несъобразена с пътните условия скорост, (надвишаваща и максимално разрешената от 70 км/ч за този вид превозно средство, при движение извън населено място), навлизането му в лентата за насрещно движение при преминаването на пътния участък със завой, намаляване на скоростта при възприемане на насрещно движещия се автобус и рязко завиване надясно, което предизвиква загуба на контрол над седловото ремарке и препречването му пред автобуса, при което последният е изтикан извън платното за движение. Експертите са уточнили и че превишаването на скоростта на движение на автобуса е незначително и няма отношение към настъпване на произшествието. Иначе казано, движението на автобуса със скорост над максимално разрешената, макар и да е в нарушение на правилата за движение /чл. 21, ал.1 ЗДвП/ не е в причинно - следствена връзка, т. е. няма каузален принос за настъпване на произшествието, поради което въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от страна на водача на автобуса. Реално това незаконосъобразно заключение на контролирания съд не е довело до промяна на правните му изводи относно съставомерността и обосноваността на обвинението и до изменение на първоинстанционния съдебен акт, поради което не се налага намесата на касационния съд чрез осъществяване на някое от правомощията му по чл. 354, ал. 1, т. 4 или т. 5 НПК.

Оплакването за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 НПК не се аргументират с конкретни доводи, различни от тези, сочени в подкрепа на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения. Съгласно разпоредбата на чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, което изключва извършването на служебна проверка. След като в касационната жалба не са посочени конкретни доводи, относно наличието на нарушения на материалния закон и несправедливостта на наказанието, касационният съд е лишен от възможност да ги обсъди и да провери тяхната основателност, поради което не им дължи отговор.

В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето на въззивния съдебен акт в сила, поради което и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10027/24.11.2021 год., постановено по в.н.о.х.д. № 983/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 6 -ти въззивен състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.