Погасителна давност за отделните вноски по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * договор за банков кредит * Давностни срокове

Р Е Ш Е Н И Е

№ 204

гр. София, 18.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1056 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ответниците „Д.-МВ“ ЕООД, [населено място] и М. В. Д., и двамата чрез адв.Р.Х. срещу решение №171 от 21.12.2023г., постановено по в.т.д. №146/2022г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, с което е отменено решение №204/29.11.2018г., постановено по т.д. №170/2017г. по описа на Окръжен съд - Плевен в частта , с която е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД против касаторите иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД солидарно от двамата ответници в размер на 130 900 лева, представляващо непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040/26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС - Плевен, и вместо това е признато за установено по отношение на „Д.-МВ“ ЕООД и М. В. Д., че „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] има вземане солидарно от ответниците в размер на 130 900 лева, представляващо непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040 от 26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС – Плевен, като са осъдени ответниците да платят на ищеца сумата 7 225 лева разноски за производството, както и сумата 700 лева юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК.

В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде обезсилено като недопустимо- поради произнасяне по просрочена въззивна жалба, евентуално да бъде отменено като неправилно - поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд в нарушение на закона /чл.5, чл.7, чл.9, чл.12, чл.164, чл.165, чл.181, чл.183, чл.193 и чл.194 ГПК/, без да е обсъдил всички доводи и възражения, без да е анализирал всички доказателства и без да е изложил ясни и точни мотиви е приел, че жалбата е подадена в срок и следва да бъде разгледана. Поддържат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд по отношение на спорните факти относно наличието на валидно правоотношение по договор за банков кредит, усвояване на суми по този договор, съществуването на непогасени парични задължения към банката-ищец. Намират за необосновани констатациите на съда, че от анекс №4/31.01.2011г. се установява валидно облигационно правоотношение между страните, като поддържат, че това споразумение не е влязло в сила поради ненастъпване на предвидените в него условия, не е изпълнявано и потвърждавано, нито посочените в него вземания са надлежно осчетоводени. Излагат доводи, че по делото не са събрани доказателства за предоставянето на процесната сума на основание договор за банков кредит, нито за размера на дълга. Твърдят, че в нарушение на закона е отхвърлено и възражението им за изтекла погасителна давност, като считат, че давността за всяка отделна вноска тече от уговорения за нея в падеж съгласно погасителния план. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по жалбата „Първа инвестиционна банка“ АД не представя отговор в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК след отмяна от ВКС на постановеното по в.т.д. №427/2019г. въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане след събиране на доказателства и за преценка относно спазването на срока за подаване на въззивната жалба. За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и да признае съществуването на процесните вземания на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу двамата ответници, като солидарни длъжници, за главница в размер на 130 900 лева по процесния договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 23.06.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въззивният съд, на първо място, излага подробни доводи за допустимостта на въззивното производство като образувано по подадена в срок въззивна жалба; на второ място, намира за установено, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по сключен на основание чл.430 ТЗ договор за банков кредит, като на ответното дружество е предоставен кредитен лимит в размер на 150 000 лева, който е усвояван многократно в периода 27.09.2007г.-05.11.2009г.; на трето място, приема, че с анекс от 31.01.2011г., подписан от кредитополучателя и солидарния длъжник, е признато непогасено задължение за главница в размер на 133 319.82 лева и са договорени нови срокове за връщане съгласно погасителен план и краен падеж 06.03.2013г., като ответниците не са изпълнили задълженията си за връщане на сумите по договора; на последно място, отхвърля възражението за погасителна давност като неоснователно.

Решаващият съдебен състав приема, че получената на 28.12.2019г. в ОС- Плевен въззивна жалба от ищеца, намираща се в пощенски плик с поставено пощенско клеймо с дата 27.12.2018г. и залепен стикер с баркод PS1125003E7О2, под който има саморъчно ръкописно изписано със син химикал „0.110“, е подадена от жалбоподателя на 21.12.2018г., тъй като видно от системен бон, издаден от „Български пощи“ ЕАД – пощенска станция 125 София, на 21.12.2018г. /петък/ „ПИБ“ АД е заплатила такса за четири кореспондентски пратки, адресирани до различни съдилища в страната, като под №3 е посочена препоръчана пратка до ОС- Плевен с тегло 110 грама и с баркод PS1125003E7О2- идентичен с този върху плика на въззивната жалба и върху известието за доставяне- обр.243. Апелативният състав намира, че това обстоятелство се потвърждава и от останалите доказателства по делото, включително отговора от „Български пощи“ ЕАД на подадената от банката рекламация №17-00-17/25.01.2019г. за процесната пратка с баркод PS1125003E7О2, с посочено основание за рекламацията „погрешно поставен печат на плика за дата на подаване“ и събраните гласни доказателства. Приема, че рекламацията е уважена, тъй като с писмо изх. №17-00-17-1/ 01.02.2019г. от директора на РУ „Западен регион“ Р. П. е отговорено, че сочената пратка е приета в пощенска станция 125 София на 21.12.2018г., но по вина на служител на гише е положено изходящо клеймо с дата 27.12.2018г., а проведеното рекламационно производство и изготвянето на отговора след извършена проверка е потвърдено от показанията на разпитаната като свидетел П.. С оглед показанията на св.П. относно процедурата по приемане на пратки от „Български пощи“ ЕАД, съдът намира за доказано, че баркод се генерира след въвеждане на данните за всяка пратка в системата, като едва след това може да се издаде системен бон, съдържащ генерирания баркод и стига до извод, че в случая системният бон не удостоверява само плащането на услугата, но и приемането на пратката. Този извод се потвърждава и от факта, че в системния бон е отразено и конкретното тегло на пратката, което съвпада с теглото, посочено и върху плика, непосредствено под стикера с баркода. Съдът подчертава, че без съответният служител да е обработил пратката няма как да е установил теглото й, което е отразено върху плика, а също е част от данните в системата, която е генерирала баркода, посочен и в системния бон.

Въззивният съд излага мотиви, че системният бон е истински документ, валидно издаден, като не са налице предпоставките да бъде изключен от доказателствата по делото поради непредставен оригинал съгласно чл.183 ГПК. Счита, че системният бон е първичен счетоводен документ, който се издава задължително за всяко отделно плащане в брой, с дебитна или кредитна карта, ваучер или други, заместващи парите платежни средства, за стока или услуга, независимо дали за тази доставка е издадена фактура и който представлява официален документ за извършено плащане със задължително законово определено съдържание. Намира, че представеното копие на системен бон от 21.12.2018г. съдържа задължителните реквизити съгласно чл.26, ал.1 от Наредба №Н-18/13.12.2006г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин, като липсата на оригинал в случая не обосновава изключване на документа от доказателствата, защото ползващата се от него страна е изложила логични причини за изгубването му и е ангажирала убедителни и достоверни доказателства за съществуването на конкретния документ – две различни копия на този бон /второто е част от рекламационната преписка, заведена от трето лице- „Български пощи“ ЕАД и заверките за „вярно с оригинала“ са с различно местоположение върху документа/, съответствие на изписания в него баркод на пратката с поставените стикери с баркод върху плика и върху известието за доставяне, показанията на св. П., че за отговор на рекламацията е извършена проверка при съпоставяне на представения от Банката системен бон с данните в системата и е установено съответствие. Счита, че дори при съмнение съдът е длъжен да приложи закона в полза на жалбоподателя. Съдът стига до краен извод, че обработването на пратката на дата, по-късна от датата на физическото й приемане, не се дължи на пропуск на страната, като ищецът „ПИБ“ АД своевременно е упражнил процесуалното си право да обжалва първоинстанционното решение, поради което въззивната жалба е процесуално допустима.

След анализ на доказателствата, съдът намира за установено, че между страните е било налице валидно облигационно правоотношение, основано на сключен на основание чл.430 ТЗ договор за кредит - овърдрафт, в изпълнение на който банката-ищец е предоставила на ответното дружество кредитен лимит в размер на 150 000 лева, като за изпълнение на задължението на кредитополучателя солидарно се е задължил вторият ответник- негов управител към този момент. Акцентира, че изключването на основния договор от доказателствата не влияе на горния извод, тъй като конкретната договорна връзка се доказва от представения в оригинал анекс №4/31.01.2011г. към договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/ 25.09.2007г., в който е възпроизведено ясно основното съдържание на първоначалния договор /номер и датата на сключване, вид и размер на отпуснатия кредит, страни/. Приема, че размерът на отпуснатия кредитен лимит съответства на заявения такъв от ответното дружество в искането му до праводателя на ищеца- „МКБ Юнионбанк“ АД, а датата на сключване на договора е непосредствено след датата на подаване на искането на 15.09.2007г.

Решаващият състав намира, че анекс№4 е достатъчен, за да обоснове извод за възникнало правоотношение между страните по договор за кредит, тъй като е сключен в писмена форма и съдържа всички съществени елементи на договора за банков кредит- размер на отпуснатия кредит /132 000 лева/, възнаградителна лихва, начин на погасяване – на вноски съгласно инкорпориран в анекса погасителен план, краен срок за погасяване, като оспорването на автентичността му е неуспешно /от СГЕ се установява, че ответниците са го подписали/. Отхвърля като неоснователни възраженията на ответниците, че не са обвързани от сключения анекс, тъй като не били настъпили уговорените в чл.5 условия за влизането му в сила. Счита, че условията за представяне от кредитополучателя на удостоверение за липса на публични задължения и за погасяване на част от просрочените суми са уговорени в интерес на банката и само тя може да се позовава на неизпълнението на поетите задължения и да черпи права от него. Излага аргументи, че банката е приела действието на споразумението, както и извършените от кредитополучателя след датата на анекса плащания по дълга, не е предприела действия по разваляне на договорната връзка до крайния срок за погасяване на кредита, поради което анекс №4 валидно обвързва страните.

Решаващият състав приема, че размерът на усвоената по кредита сума и на непогасеното задължение към крайната дата за погасяване/ към 06.03.2013г. непогасената главница по кредита възлиза на 130 900 лева/ са доказани с приетите по делото заключения на съдебно-счетоводните експертизи, които кредитира като компетентно изготвени след анализ на записванията и счетоводните регистри в електронната система на „ПИБ“ АД, на представените от ищеца вторични счетоводни документи- мемориални ордери, лихвени листи и извлечения и на отразените в базата данни движения по разплащателната сметка на кредитополучателя. Излага доводи, че непредставянето на вещото лице на първични счетоводни документи не поставя под съмнение изводите му като експерт, тъй като вторичните счетоводни документи отразяват информацията от първичните и при редовно водено счетоводство и унищожаване на първични документи на основание чл.12, ал.1, т.3 ЗСч. /поради изтичане на срока за съхранение/ удостоверените от вторичните счетоводни документи данни следва да се приемат за достоверни. В случая и двете страни се позовават на едно и също основание за липсата на счетоводна документация, която да послужи за нуждите на експертизата – изтекъл законов срок за съхранение съгласно ЗСч., като банката твърди и изгубване на част от документите при придобиването на „МКБ Юнионбанк“ АД от „ПИБ“ АД през 2013г., а ответниците се позовават и на унищожаването на документацията поради наводнение на помещенията, където е съхранявана. Съдът намира за неоснователно и възражението на ответниците, че тегленето и преводите на суми от сметката на кредитополучателя от лицето М. Д. е било без представителна власт, като се мотивира както с правилата за теглене или превод на суми, налагащи да се подават предварително заявки до банката, така и с обстоятелството, че кредитополучателят не се е противопоставил на тези действия веднага след узнаването им /чл.301 ТЗ/. Като допълнителен довод сочи и данните в ГФО, публикувани в ТР по партида на ответното дружество, където в пасива са отразени задължения към финансови институции в размер на 150 000 лева със срок на погасяване до 1 година за 2008г. и 2009г. и 132 000 лева за 2010г., 2011г. и 2014г., съответстващи на договореното между страните.

С оглед изложеното, съдът намира, че към 06.03.2013г., когато е настъпил крайният срок за погасяване на кредита, задължението на ответното дружество за главница по кредита възлиза на 130 900 лева, поради което исковата претенция срещу него и солидарно задълженото с него физическо лице е основателна.

Въззивният съд счита, че по отношение на главницата по договора за кредит е приложима 5-годишна погасителна давност, която тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, т.е. от 07.03.2013г. От този момент до 23.06.2017г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е изтекъл 5-годишен период, поради което претенцията за главница не е погасена по давност.

С определение №1221/10.05.2024г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса - при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви– от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост .

По правния въпрос:

С ТР №3/2023г. от 31.10.2024г., тълк.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост.

По допустимостта на касационната жалба съдът се е произнесъл с определението по чл.288 ГПК.

По основателността на касационната жалба:

Законосъобразни и обосновани са изводите на въззивния съд, че между страните е съществувало валидно търговско правоотношение, възникнало на основание чл.430 ТЗ по договор за кредит - овърдрафт, в изпълнение на който банката-ищец е предоставила на ответното дружество кредитен лимит в размер на 150 000 лева, като за изпълнение на задължението на кредитополучателя солидарно се е задължил и вторият ответник- негов управител към този момент. Независимо от изключването на основния договор и първите три анекса от доказателствата по делото, сключването на договора се установява от представения в оригинал четвърти анекс от 31.01.2011г. към договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/ 25.09.2007г., в който е възпроизведено основното съдържание на първоначалния договор /номер и датата на сключване, страни, вид и размер на отпуснатия кредит, падеж/, като размерът на отпуснатия кредитен лимит съответства на поискания от ответното дружество с искане до „МКБ Юнионбанк“ АД /праводател на ищеца/ от 15.09.2007г. Анексът от 31.01.2011г. представлява споразумение, което обективира съгласието на страните както относно съществуването на процесното правоотношение, така и относно размера на дълга на кредитополучателя и солидарните длъжници, който към датата на подписването е 132 000 лева, в това число просрочена главница в размер на 89 333.32 лева, просрочена лихва 9 114.59 лева, а разликата- дължими такси и комисионни по договора за кредит. В тази част споразумението има установителен характер, т.е. отразява волята на страните относно съществуващото между тях договорно правоотношение, включително основанието и размера на задълженията. Доколкото съдържа признание на съществуващи вече права и задължения, анексът е в сила от момента на подписването му, поради което са изцяло необосновани оплакванията на касаторите, че не се установява по делото сключването на договора за банков кредит, усвояването на сумата от кредитополучателя и размера на непогасените задължения, като този извод не може да бъде опроверган от наличието или липсата на счетоводни записвания в счетоводството на страните. В този смисъл възраженията за нередовно водено счетоводство от банката-кредитор, липса на първични счетоводни документи и недостоверност на мемориалните ордери, касаят факти, които са ирелевантни.

Правилен е и крайният извод на решаващия състав, че процесният анекс е породил правно действие и в частта, с която страните са договорили нов срок за погасяване на дълга /до 06.03.2013г./, разсрочено плащане- на месечни вноски с размер, посочен в погасителен план, по-висок размер на възнаградителна лихва. Не могат да бъдат споделени изложените от апелативния съд доводи, че условията за влизане в сила на анекса по т.5 са уговорени в интерес на банката и само тя може да се позовава на неизпълнението на поетите от длъжника задължения и да черпи права от неизпълнението, а не виновната страна, респ. че възражение за ненастъпили условия за влизане в сила на анекса от 31.01.2011г. може да прави само банката-кредитор. За разлика от възражението за разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на насрещната страна, възражението, че договорът няма действие, тъй като не е настъпило отлагателно условие или е настъпило прекратително условие по смисъла на чл.25, ал.1 ЗЗД може да направи от всяка от страните, дори когато модалитетът е изцяло свързан с изпълнение на задължение по самия договор на една от тях. Настоящият съдебен състав приема, че настъпването на отлагателните условия по т.5 от процесния анекс е поставено изцяло в зависимост от волята на ответника- кредитополучател, тъй като се изисква негово активно поведение /представяне на документ и плащане на определена сума- изпълнение на част от договорните задължения/.

Законът въвежда фикция, че условието се счита за настъпило, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието, следва да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението на страната и закономерния ход на събитията, като се отчете интересът на страните в предметната рамка на сключения договор /в този смисъл решение №7 от 19.04.2017г., т.д. №53312/2015г., ВКС, І г.о./. За да е приложима законовата фикция на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, според която, условието, макар и фактически да не е настъпило, се счита за сбъднато, е необходимо да бъде доказано, че ответникът е попречил за сбъдване на условието и неговото поведение може да се квалифицира като недобросъвестно. Недобросъвестността като юридически факт е елемент от фактическия състав на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД и означава психическото отношение на съконтрахент към извършено от него неправомерно деяние, като по съдържание недобросъвестността се покрива с умисъла като форма на вина /решение №161 от 19.07.2018г., т.д. №1561/2017г., ВКС, ІІ т.о./. В случая няма спор, че ответникът-кредитополучател не е изпълнил визираните в т.5.2. и т.5.3. задължения нито в срока по т.6 от анекса, нито в разумен срок, като съдът счита, че е налице хипотезата на чл.25, ал.1, изр. второ ЗЗД- следва да се приеме, че условията са се сбъднали, тъй като длъжникът- кредитополучател, който има интерес от несбъдването им, недобросъвестно е попречил те да настъпят. Самият касатор в касационната жалба заявява, че има интерес „да не се съгласи“ с влизането в сила на анекса като не изпълни условията, защото е в негова вреда- променят се лихвеният процент и падежът на главницата, договаря се допълнително заплащане на застраховки, такси и лихви в полза на банката и в тежест на кредитополучателя. От друга страна отлагането и забавянето на принудителното изпълнение на изискуемите задължения по договора за кредит, чието съществуване е безусловно признато с анекса, както и възможността за продължаващо ползване на усвоената до договора сума без начисляването на предвидената в анекса по-висока по размер възнаградителна лихва, такси и разноски са изключително в интерес на длъжника.

Предвид изложеното, настоящият състав счита, че анексът от 31.01.2011г. е породил правно действие, като между страните е установено, че се дължи сумата 132 000 лева и валидно са договорени нов краен падеж /06.03.2013г./, разсрочено плащане на 26 месечни вноски съгласно погасителен план, нов размер на възнаградителна лихва. В тежест на ответниците е да докажат, че са погасили своите задължения, като по делото не са ангажирани доказателства за плащане с изключение на сума в общ размер от 1 100 лева /три превода на суми от 500 лева на 30.11.2011г., 300 лева на 30.03.2012г. и 300 лева на 27.04.2012./. С оглед изложеното и независимо от липсата на първични счетоводни документи относно процесните вземания и плащания както при банката, така и при кредитополучателя, съдът намира, че дължимата по договора за банков кредит сума е в размер на 130 900 лева.

С оглед отговора на правния въпрос, настоящият състав намира за основателно оплакването на касаторите, че в нарушение на закона е отхвърлено изцяло възражението им за изтекла погасителна давност. Мотивите на въззивния съд, който приема, че по отношение на главницата по договора за кредит не е изтекъл 5-годишният период на погасителна давност, който тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита /от 07.03.2013г./ до 23.06.2017г. /когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, са в противоречие с разрешенията в задължителната съдебна практика. При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска /ТР №3/2023г. от 31.10.2024г., тълк.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС/. В случая вноските с настъпил падеж преди 23.06.2012г. са погасени по давност, като са останали непогасени вземанията за вноските от 24.06.2012г. до 06.03.2013г. в общ размер от 73 798.41 лева. За тази сума искът е основателен, като за разликата до пълния предявен размер от 132 000 лева или за сумата 58 201.59 лева следва да бъде отхвърлен /1 100 лева като погасени с плащане и 57 101.59 лева по давност/. С оглед изложеното въззивното решение следва да се отмени частично за сумата 57 101.59 лева и да се постанови ново решение за отхвърляне на иска в тази част. В останалата част, с която е уважен искът за сумата 73 798.41 лева /разлика от 57 101.59 лева до 130 900 лева/ решението е правилно и следва да се потвърди.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №171 от 21.12.2023г., постановено по в.т.д. №146/2022г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение №204/29.11.2018г., постановено по т.д. №170/2017г. по описа на Окръжен съд – Плевен, е признато за установено по отношение на „Д.-МВ“ ЕООД и М. В. Д., че „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] има вземане солидарно от ответниците в размер на 57 101.59 лева /разликата от 73 798.41 лева до 130 900 лева/, представляващо непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040 от 26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС – Плевен, както и в частта на разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] срещу „Д.-МВ“ ЕООД и М. В. Д. искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване, че ищецът има солидарно вземане от ответниците в размер на 58 201.59 лева - сбор от погасителни вноски за периода 06.02.2011г.-23.06.2012г., представляващи част от непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040 от 26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС – Плевен.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част .

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.