Връщане на сума при платено чуждо задължение по кредит без правно основание

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 54

гр. София, 04.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1588 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. И. К. срещу решение № 41/01.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 828/2023 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 285/25.08.2023 г. по гр. дело № 832/2022 г. на Районния съд – Червен бряг и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу В. П. П. осъдителен иск, с посочено правно основание чл. 74 от ЗЗД, за заплащане на сумата 7 900 лв., представляваща изплатено задължение от касатора-ищец в полза на ответницата, по сключен между нея и „Профи кредит България“ ЕООД договор за потребителски кредит „стандарт“ № .... г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Насрещната страна – ответницата В. П., в отговора на касационната жалба излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

С определение № 5053/06.11.2024 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: следва ли въззивният съд да определи правната квалификация на иска въз основа наведените от ищеца твърдения за обстоятелствата, съставляващи основанието на иска, и да се произнесе и разреши материалноправния спор съобразно релевантните обстоятелства по делото, като обсъди всички относими твърдения, възражения и доводи на страните и извърши преценка на относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, трайно установената практика на ВКС дава положителен отговор на този въпрос. В качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор между страните по делото, въззивният съд (както и първата инстанция) следва да определи правната квалификация на иска въз основа наведените от ищеца твърдения за обстоятелствата, съставляващи основанието на иска. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и правно-релевантните обстоятелства, подлежащи на установяване и доказване, като обсъди всички относими твърдения, възражения и доводи на страните и извърши преценка на относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – в рамките, очертани и с въззивната жалба. Съдът следва да разреши материалноправния спор въз основа на тази преценка на установените по делото правно-релевантни факти, при спазване правилата на формалната и правната логика. Произнасяйки се по спорното право, въведено като предмет на делото с твърденията и доводите на ищеца и заявения петитум, както и по защитните твърдения и възражения на ответника, въззивният съд дава дължимата защита-санкция в пределите на спорния предмет. Настоящият съдебен състав изцяло споделя така даденото разрешение на правния въпрос, възприето в константната практика на ВКС.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни по делото обстоятелствата, че страните са се познавали, живели са известно време заедно, ответницата е имала задължения по договор за потребителски кредит с „Профи кредит България“ ЕООД, както и че ищецът е погасил кредита на ответницата чрез плащане към кредитора по договора за кредит. Като спорен по делото, окръжният съд е посочил въпроса – дължи ли ответницата връщане на сумата, използвана за погасяване на кредита, на ищеца.

Въззивният съд е счел, че предявения иск правилно е квалифициран от районния съд като такъв с правно основание чл. 74 от ЗЗД, тъй като в исковата молба се твърди, че ищецът е погасил дълга на ответницата чрез плащане към трето лице – кредитор. В тази връзка съдът е приел, че правото на третото лице да претендира за изплатена сума за погасяване на чужд дълг, е разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, съгласно която, този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.

Окръжният съд е намерил за неоснователни доводите и възраженията във въззивната жалба на ответницата, че съобразно твърденията на ищеца за плащане на претендираната сума без основание, при липса на валидно правоотношение с ответницата, сочи за отговорност на последната при неоснователно обогатяване, а не при законна суброгация. Относно този свой извод въззивният съд отново е посочил, че правото на третото лице, погасило чужд дълг, да получи плащане от длъжника, е именно разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, като е приел, че в случая твърденията на ищеца за липсата на валидни правоотношения между него и ответницата относно плащането и липсата на основание за плащането от негова страна, определят допълнително правната квалификация на иска по чл. 74 от ЗЗД, с оглед на това, че е налице погасяване на чужд дълг без да са налице правоотношения по този дълг между страните в производството и кредитора. Приел е също, че плащането от страна на ищеца в полза на ответницата не е без основание, тъй като е налице водене на чужда работа без мандат, което е свързано с вътрешните отношения между страните по повод погасяването на задължението по договора за кредит между ответницата и търговското дружество. Съдът е посочил, че в този смисъл е решение № 821/07.07.2008 г. по гр. д. № 3703/ 2007 г. ІІ-ро гр. отд. на ВКС, съгласно което, когато третото лице плаща на кредитора и погасява задължението на длъжника, то възможността му да си върне обратно това, което е платил, зависи от вътрешните отношения между него и длъжника: мандат, договор за заем, управляване на чужда работа без мандат, плащане без всякакво основание – например – по грешка, дарение; третото лице има интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да бъде съпроводено. По тези съображения въззивният съд отново е посочил, че счита за правилна правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, като е изтъкнал и че страните не са възразили по това при обявяване на доклада по чл. 146 от ГПК.

Що се отнася до основателността на предявения иск, окръжният съд е формирал извод, че същият е неоснователен и недоказан. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД изисква наличие на две основни предпоставки: 1) изпълнение на задължение от трето лице; и 2) правен интерес на третото лице от изпълнението. Отново е посочил и че въз основа доказателствата по делото, се установява по безспорен начин, че ищецът е изплатил дължимата сума от ответницата по договора за кредит, като същата е освободена от задълженията си по този договор. Що се отнася до интереса на третото лице (ищеца) от изпълнение, съдът е приел, че от доказателствата по делото, както това се твърди в исковата молба, се установява, че той е бил освобождаването на ответницата от дълга `и, с оглед сключване на бъдещ договор за кредит от ищеца и ответницата във връзка с техния съвместен живот. Съдът е счел, че посочените факти, като правен интерес по смисъла на чл. 74 от ЗЗД, са ирелевантни за предявения иск и не обосновават неговата основателност. За този свой извод въззивният съд отново се е позовал на практиката на ВКС (решение № 773/15.07.2002 г. по гр. д. № 1534/2001 г. на V-то гр. отд. и решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. № 1238/ 2009 г. на ІV-то гр. отд.), съгласно която, наличие на правен интерес от изпълнение за третото лице съществува когато е налице опасност от настъпването на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане, т.е. – следва да е налице конкретна зависимост между отношенията кредитор-длъжник, които да засягат, в смисъл да застрашават имуществени права на третото лице, на което поради това да се признае правен интерес от изпълнение. Съдът се е позовал и на правната доктрина, в която са посочени конкретни случаи на правен интерес в хипотезата на чл. 74 от ЗЗД, при които неизпълнението би довело до неблагоприятни имуществени последици за трето лице: при наличие на изискуемо вземане на кредитора срещу третото лице – при солидарните задължения, поръчителите, гарантите по банкова гаранция, имуществените застраховки, при даване на кредитора на реално обезпечение за главния дълг или при закупуване на заложена или ипотекирана вещ; когато третото лице не е страна по правоотношението с кредитора – при конкуренция на няколко ипотеки върху един и същи недвижим имот. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай не са доказани преки имуществени неблагоприятни последици за ищеца при неизпълнение на задължението по договора за кредит от ответницата, поради което е достигнал до извода, че липсва доказан правен интерес за ищеца при погасяването на кредита по смисъла на чл. 74 от ЗЗД. В заключение окръжният съд е изтъкнал, че двете предпоставки на чл. 74 от ЗЗД са определени кумулативно, поради което липсата на която и да е от тези предпоставки води до неоснователност на иска и неговото отхвърляне.

При извършената служебна касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че така мотивираното въззивно решение е валидно постановено; то е и процесуално допустимо – макар и при неправилна правна квалификация на предявения иск и на спорното по делото материално право, въззивният съд се е произнесъл в рамките, очертани с твърденията и доводите на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба и с нейния петитум.

Обжалваното въззивно решение обаче е неправилно по следните съображения:

Макар и необосновани, верни са констатациите на въззивния съд, че ответницата е имала задължение по договор за потребителски кредит с „Профи кредит България“ ЕООД, както и че ищецът е погасил кредита на ответницата чрез плащане към кредитора по договора за кредит. Тези основни твърдения на ищеца са доказани с представените от него писмени доказателства – договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ..... г. и допълнително споразумение към него от 10.04.2022 г., сключени между ответницата и „Профи кредит България“ ЕООД, както и преводно нареждане от .... г., с което ищецът е превел от банковата си сметка, по сметка на „Профи кредит България“ ЕООД, дължимата от ответницата по договора за кредит сума от 7 900 лв. В отговора на касационната жалба ответницата и изрично признава така извършеното от ищеца плащане на нейното парично задължение към дружеството-кредитор.

В противоречие обаче с възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, респ. – неправилно окръжният съд е определил правната квалификация на предявения по делото иск по чл. 74 от ЗЗД. Основателни са оплакванията в касационната жалба на ищеца, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил задълбочено твърденията му в исковата молба, приетите по делото доказателства и установените с тях правно-релевантни факти, което процесуално нарушение е и съществено, тъй като е довело и до нарушение на материалния закон – неправилно определяне на приложимата по спора материалноправна норма. В тази връзка въззивният съд правилно е приел, че разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД изисква наличие на две, кумулативно необходими предпоставки: 1) изпълнение на задължение от трето лице; и 2) правен интерес на третото лице от изпълнението на чуждото задължение. Също правилно, позовавайки се на цитираната от него практика на ВКС и правна доктрина, окръжният съд е приел, че наличие на правен интерес от това изпълнение съществува, когато е налице опасност от настъпването на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение – застрашаване на имуществените му права при неизпълнение на това чуждо за него задължение. Основателни са обаче и касационните доводи на ищеца, че в исковата си молба той не е твърдял наличието на такава опасност за накърняване или застрашаване на негови имуществени права. В исковата си молба той е изложил твърдения, че двамата с ответницата решили да закупят свое собствено жилище, която покупка да финансират с теглене на общ кредит, и за да могат да получат такъв, решили той да й помогне, като погаси задължението й към „Профи кредит България“ ЕООД. В нарушение на правната и формалната логика въззивният съд от една страна е приел, че тези твърдения на ищеца за освобождаване на ответницата от дълга й, с оглед сключване на бъдещ договор за кредит във връзка със съвместния им живот, сочат на правен интерес за ищеца по смисъла на чл. 74 от ЗЗД, а от друга страна е приел, че така посочените факти са ирелевантни за предявения иск и обосновават неоснователност на същия. Тези твърдения в исковата молба действително не обосновават правен интерес от суброгация на ищеца в правата на кредитора на ответницата при плащането на дълга й, тъй като наличието на същия би било евентуална пречка единствено за нея, но не и за него при тегленето на банков кредит. При това положение твърденията на ищеца изобщо не попадат в хипотезиса на правната норма на чл. 74 от ГПК и в приложното й поле, респ. – неправилно, в нарушение на материалния закон окръжният съд е квалифицирал предявения иск и спорното между страните правоотношение като такова с правно основание чл. 74 от ЗЗД.

Неправилно също така въззивният съд е приел в мотивите си, че извършеното от ищеца плащане на дълга на ответницата не е без основание, както и че спрямо отношенията между страните бил приложим институтът на гестията (воденето на чужда работа без мандат – чл.чл. 60-62 от ЗЗД). Тази друга правна квалификация на спорното по делото правоотношение също е неправилно определена от окръжния съд, тъй като той не е съобразил изричното твърдение в исковата молба, че ищецът и ответницата заедно решили той да погаси дълга й към кредитора й, т.е. ответницата дала предварително съгласие за извършеното от ищеца плащане на задължението й, което изключва гестията. Твърдените в исковата молба обстоятелства не сочат и на никакво друго правно основание за извършеното от ищеца плащане на дълга на ответницата – договорно или извъндоговорно – изпълнение на мандат (договор за поръчка), даване на заем или погасяване на такъв към ответницата, изпълнение на друго негово задължение към нея, дарствено намерение у ищеца или изпълнение на негов нравствен дълг и пр.; нито пък ответницата (в отговора на исковата молба, който е изцяло бланкетен, респ. – в рамките на преклузивния срок по чл. 133, във вр. с чл. 131 от ГПК) е направила твърдения по делото за наличие на такива обстоятелства. Никоя от страните по делото не твърди и не е ангажирала доказателства да се е осъществило и соченото в исковата молба общо тяхно намерение за съвместно теглене на банков кредит с оглед закупуване на съсобствено жилище; напротив – също в исковата молба ищецът твърди, че десет дни след като той платил дълга й, ответницата прекратила всякакви отношения с него. При това положение, основателни са доводите на касатора-ищец, поддържани както в исковата молба, така и в касационната жалба, че извършеното от него плащане на дълга на ответницата е без основание, тъй като между тях липсва валидно правоотношение във връзка с осъщественото плащане, и именно предвид това неоснователно разместване на блага, той претендира от нея по делото възстановяване на процесната сума, с цел имуществено изравняване. Спрямо това спорно по делото правоотношение между страните е неприложима и никоя от трите специални хипотези на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД (връщане на дадено без основание, на неосъществено или отпаднало основание), тъй като ищецът не е предал (платил) на ответницата процесната сума, а е платил дълга й в този размер към нейния кредитор, който е трето за спора лице. Следователно, на разположение на ищеца е единствено субсидиарният иск по чл. 59 от ЗЗД, който общ състав на неоснователното обогатяване е и действителната правна квалификация на спора по делото. Като не е съобразил горното и е отхвърлил предявения иск с неправилната правна квалификация по чл. 74 от ЗЗД, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да бъде касирано.

Допуснатото от окръжия съд нарушение на закона не налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което правният спор между страните следва да бъде разрешен от касационната инстанция.

Както стана ясно, по делото по несъмнен начин е установено, че ищецът е платил дължимата от ответницата сума 7 900 лв. по договора й за кредит с „Профи кредит България“ ЕООД. Ответницата не твърди и не е ангажирала никакви доказателства по делото, в отношенията между нея и ищеца да е налице валидно правно основание за така извършеното от ищеца плащане. Следователно, ответницата се е обогатила без основание за сметка на обедняването на ищеца с процесната сума 7 900 лв., която е излязла от патримониума на последния и е отишла за заличаването на пасив в имуществената сфера на ответницата, на която по този начин са били спестени разходи в същия размер за погасяването на паричното й задължение към нейния кредитор; респ. – на основание чл. 59 от ЗЗД, тя дължи процесната сума 7 900 лв. на ищеца, за да бъде възстановено неоснователното разместване на имуществени блага в този размер в отношенията между тях

В заключение, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено, и вместо него настоящата касационна инстанция следва да постанови друго, с което, на основание чл. 59 от ЗЗД, да осъди ответницата да заплати на ищеца процесната сумата 7 900 лв., ведно с претендираната от него законна лихва, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 22.08.2022 г., до окончателното плащане на сумата.

Предвид промяната на крайния резултат по спора, съгласно чл. 81 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските по делото, като предвид изхода на същото те следва да бъдат присъдени на основание 78, ал. 1 от ГПК, а именно – ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца всички претендирани и направени от него разноски за първоинстанционното производство – 2 451.86 лв., за въззивното производство – 600 лв. и за касационното производство – 2 188 лв., или общо – 5 239.86 лв. Съдът намира за неоснователно, направеното с отговора на касационната жалба, възражение на ответницата по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на заплатените от ищеца в касационното производство, разноски за адвокатско възнаграждение в размер 2 000 лв. Размерът на тези разноски не е прекомерен, а напротив – съответства на действителната фактическа и правна сложност на касационното производство и обема на осъществената по него адвокатска защита от процесуалния пълномощник на ищеца, изразяваща се в изготвянето на подробно аргументираните касационна жалба и изложението към нея на основанията за допускане на касационното обжалване, както и в явяването в откритото съдебно заседание. От друга страна ответницата по никакъв начин не е аргументирала възражението си – то е напълно бланкетно.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 41/01.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 828/2023 г. на Плевенския окръжен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА В. П. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. И. К. с ЕГН [ЕГН] следните суми: на основание чл. 59 от ЗЗД – сумата 7 900 лв. (седем хиляди и деветстотин лева), представляваща платено без основание от него на .... г., нейно парично задължение по договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ... г. и допълнително споразумение към него от .... г., сключени между нея и „Профи кредит България“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.08.2022 г. до окончателното плащане; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 5 239.86 лв. (пет хиляди двеста тридесет и девет лева и осемдесет и шест стотинки), представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: