Нищожност на продажба на имот като обезпечение на заем

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 50281
гр. София 11.09.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 07.12.2022 (седми декември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове : Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 766 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 23 181/20.12.2021 година, подадена от Л. Б. И., срещу решение № 1122/03.11.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3680/2020 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 1494/24.02.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, 23-ти състав, постановено по гр. д. № 14 328/2018 година като е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Л. Б. И. срещу С. А. Д. иск, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, за прогласяване на нищожността на сключения между И., в качеството му на продавач и Д., в качеството му на купувач, на договор за продажба на апартамент № , с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] оформен с нотариален акт № , т. рег. № , дело № 449/2014 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара.

В подадената от Л. Б. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него срещу С. А. Д. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД да бъде уважен.

Ответникът по подадената касационна С. А. Д. е подал отговор с вх. № 3140/14.02.2022 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Л. Б. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.11.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 23 181/20.12.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 619/01.08.2022 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това има ли задължение въззивният съд да изпълни изискването на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията на ищеца, въведени в исковата молба и неоспорени от ответника и доказателствата, за да обоснове решението си на приетите за установени обстоятелства по делото и изводите му в тази насока да намерят отражение в мотивите на въззивното решение и за това достатъчно ли е за доказване на предпоставките по чл. 152 от ЗЗД, установяването по делото на поредица от кумулативно дадени обстоятелства-индиции (косвени доказателства) или доказването по този иск става само с главни (преки) доказателства.

По така първият от поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция.

По вторият от поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че е налице константна съдебна практика, съгласно която в зависимост от това дали се установява пряко релевантния за спора факт или се установява такъв факт, от който може да бъде направен извод за съществуването на правнорелевантния факт доказването бива пряко или косвено. При последното се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Установяването на тези факти и връзката им с подлежащия на доказване в производството правно релевантен факт е основанието последният да бъде счетен за доказан. Самите доказателствени факти не са нормативно предопределени, а възможният им кръг е неограничен, като връзката им с подлежащия на доказване правнорелевантен факт се определя във всеки конкретен случай. Всеки или всякакъв факт може да се окаже в такава връзка с подлежащия на доказване правнорелевантен факт, че да може да послужи за обосноваване на извод за неговото съществуване или несъществуване, като наличието на такава връзка се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретното производство. За да може косвеното доказване да послужи за нуждите на главното такова, чрез него трябва да бъде установена такава система от доказателствени факти, която като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правнорелевантния факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти действително се е осъществил. Един правнорелевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. Затова не съществува пречка главното доказване, което е и пълно такова да бъде реализирано чрез косвени доказателства.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно по следните съображения:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви за това, че фактическите твърдения на Л. Б. И. се заключавали в това, че след няколкократни заемни правоотношения, в които той имал материалноправното качество на заемател, обезпечени с ипотека над недвижим имот (апартамент, наследен от покойната му майка) и неплащане на заемните суми, за да избегне изнасянето на имота на публична продан, се допитал до приятели. Предложено му било да получи заем от С. А. Д., като за да обезпечи изпълнението му, да прехвърли собствеността над ипотекирания имот. Постигната била уговорка, при изплащане на заемната сума имотът да бъде прехвърлен обратно от Д. на И.. Като свидетели по делото били разпитани лицата М. С. Г. (приятел на И.) и С. А. Д. (брат на С. Д.). Първият твърдял, че в софийски МОЛ присъствал на среща между И. и Д.. Там те постигнали съгласие Д. да заеме на И. сумата, която последният дължал на трето лице, като в замяна да получи под формата на симулативна продажба (без да заплаща продажна цена) собствеността над ипотекираното жилище, което да върне на И. при погасяване на заема. Свидетелят не бил присъствал при предаване на парите. Вторият свидетел твърдял, че макар да бил брат на Д., не бил в близки отношения с него, в последните години живеел в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и не бил запознат с отношенията между страните. Представено било писмено доказателство-тристранно споразумение между И., Д. и заемодателя на първия, по предходните заемни правоотношения, съгласно което третото лице (заемодател) се задължавало при изпълнение на задълженията по заемните правоотношения, да вдигне ипотеката. Уточнен бил размерът на заемните суми, а именно 32 000.00 лева. Именно това била продажната цена на апартамента в атакувания като нищожен договор за продажба. Това била сума, която не съответствала на средно-пазарната цена на апартамента, а била многократно занижена. По делото била приложена молба от И., твърдяща, че поради многократно по-ниската спрямо продажната цена, договорът следвало да се прогласи като нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД-противоречие с добрите нрави.

Вторият иск бил заявен като евентуален спрямо първия. Изявлението не носело подпис на И. и поради това не следвало да породи правни последици при разглеждане спора по същество. Съставът на Софийския апелативен съд приемал, че при така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд бил основал решението си на житейско предположение, което било логично обосновано, но не почивало на събрания по делото доказателствен материал. Не бил установен източникът на заявеното с исковата молба заемно правоотношение, обуславящо последващо обезпечително такова със способи, невизирани от закона. Договорът за заем бил реален. Той се сключвал не в момента на постигане на съгласие, а с предаване на заемната сума. Поради това показанията на разпитания по делото свидетел Г. следвало да се ценят като такива за отношенията между страните в преддоговорната фаза. За същинските договорни отношения не били събрани доказателства, дори извън обичайно изискуемата се от закона писмена форма. Първоинстанционният съд считал, че било нелогично И. да прави опит да не допусне принудително изпълнение над апартамента, а в същото време да се лишава от същия на цена, несъответстваща на пазарната. Съставът на Софийския апелативен съд, като зачитал логичността на това предположение, приемал, че на същото можели да се противопоставят други хипотези: продажната цена да била симулативна с цел заобикаляне на фискални задължения, произтичащи от сделката.

В този случай Д. нямал интерес да наведе довод за симулативност, тъй като същият щял доведе до идентичен с целения от И. резултат (нищожност на договора). Л. Б. И. твърдял, че бил влязъл в поредицата заемни правоотношения поради „глупост и неопитност“, но на този аргумент можело да се противопостави наличния от негова страна житейски опит за обезпечаване на заемното правоотношение чрез ипотека, а не чрез прехвърляне на правото на собственост и писмената фиксация на отношенията (пример за което било тристранното споразумение). Затова съставът на Софийския апелативен съд приемал, че липсвало доказване както в условията на доказателствен процес, основан на писмено начало, така и чрез допустимите спрямо конкретните фактически твърдения гласни доказателства. В доказателствена тежест на Л. Б. И. било да установи първичното правоотношение, водещо до постигане на забранения от чл. 152 от ЗЗД резултат. Доколкото нямало доказателства за предаването на парична сума от Д. на И., то квалифицирането на атакуваната сделка като обезпечителна такава било неоснователно. Стигайки до извод за недоказаност на иска за нищожност, обусловена от противоречие със закона, въззивният съд не дължал произнасяне по заявената с уточнителната молба евентуална претенция за противоречие на договора за покупко продажба с добрите нрави с оглед несъответствието между насрещните престации, тъй като това уточнение било направено с неносеща подпис на И. молба. Нямало фактически твърдения и петитум, които да обосновавали анализ с оглед разпоредбата на чл. 33 от ЗЗД. Поради това първоинстанционното решение следвало да се отмени, а искът на Л. Б. И. трябвало да бъдел отхвърлен.

Видно от представените по делото доказателства на 01.10.2013 година между „Кредитна къща Е.“ О. [населено място], в качеството на заемодател, и Л. Б. И., в качеството на заемател, бил сключен договор за заем, с който на И. била предоставена в заем сумата от 7000.00 лева. Впоследствие на 27.11.2013 година между същите лица и в същото им качество бил сключен нов договор за заем, с който на И. била предоставена в заем сумата от 12 000.00 лева. И двата заема били обезпечени с договорна ипотека върху апартамент № 17, с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес].

Тъй като Л. Б. И. бил в затруднение да заплаща дължимите се суми по двата договора за заем възникнала опасност кредитора да предприеме принудително изпълнение на вземанията си, което да бъде насочено към ипотекирания апартамент.

Във връзка с това свидетелят М. С. Г. (приятел на И.) твърди, че познава Л. Б. И. и С. А. Д.. С И. са били в едно училище в 9-ти и 10-ти клас и покай компанията се запознал с другите около него и със С. А. Д.. Свидетелят и И. били приятели, като братя от доста време и си споделяли много. Преди време И. бил затънал в някакви сметки и му се наложило да ипотекира апартамента. Искал да извършва някаква дейност, но не му провървяло. Затова останал без пари и нямало какво друго да направи освен да ипотекира апартамента в полза на заложната къща. Последната искала много високи лихви, които Л. Б. И. не можел да изплаща за в бъдеще и търсел алтернативен начин за разрешаване на проблема. Допитвал се до свидетеля и до други хора от компанията им дали имат някакви идеи. Тъй като се знаело в компанията от дълго време, че братът на С. А. Д., а именно С. А. Д. давал пари назаем, И. се свързал с него да обсъдят нещата и да се разберат дали има какво да му предложи като идея, дали може да му даде пари на заем да си погаси заема в заложната къща, защото щял да затъне от лихвите там. Свидетелят твърди, че заедно с И. отишли в ресторант „Х.“, в МОЛ на [улица]. Тогава С. А. Д. му предложил да му даде пари да си откупи апартамента, обаче, за да му гарантира И., че ще му върне после парите, той трябвало да препише апартамента на името на С. А. Д., докато му върне парите. Условието било да му прехвърли собствеността, докато върне парите, а не окончателно да бъде собствеността на ответника. Те двамата се уточнили, Свидетелят сочи, че не бил видял С. А. Д. да му дава парите на И., но след няколко дена, до седмица, пастелният вече си бил оправил сметките. Казал му, че всичко е наред и са се разбрали. В последствие разбрал, че С. А. Д. и Л. Б. И. са се скарали.

На 12.11.2014 година между „Кредитна къща Е.“ О. [населено място], Л. Б. И. и С. А. Д. било сключено споразумение, с което е установено, че задължението на И. към дружеството е в размер на 32 000.00 лева, като страните се съгласяват длъжникът да прехвърли на третото лице, а именно С. А. Д. ипотекирания недвижим имот чрез договор за покупко-продажба с продажна цена от 32 000.00 лева, представляваща общия размер на дълга към кредитора, като всички разноски по нотариалното оформяне на сделката, адвокатски хонорар, местни данъци и такси се поемат изцяло и са за сметка на третото лице. Същевременно третото лице, а именно С. А. Д., се съгласява да закупи ипотекирания недвижим имот, при условие, че върху него няма други тежести освен двете ипотеки.

С договор за покупко продажба от 14.11.2014 година, оформен с нотариален акт № , т. , рег. № , дело № 449/2014 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, Л. Б. И. продал на С. А. Д. процесният апартамент № , с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] за сумата от 32 0009.00 лева. Посочената сума е преведена на „Кредитна къща Е.“ О. [населено място].

Л. Б. И. твърди, че сключеният между него и С. А. Д. договор за покупко-продажба не е действителен и страните по него не са целели реалното прехвърляне на правото на собственост върху апартамента, а договорът представлява обезпечение на предоставен от Дюлгерски на И. заем, като с него се цели заобикаляне на забраната на чл. 152 от ЗЗД, поради което е нищожен.

В част от съдебната практика се приема, че в този случай се касае за своеобразна фидуциарна, която е структурно близка до симулативната. Страните не желаят бъдещо прехвърляне на вещта, а преследват-друга цел-заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 от ЗЗД. За установяване на тази недействителност не важи ограничението по чл. 164 ал. 1 т. 6 от ГПК и свидетелските показания са допустими. Също така се приема, че такава явна сделка, прикриваща действителните отношения между страните е симулативна и поради това нищожна. Когато симулативната сделка прикрива друго съглашение, то урежда отношенията между страните, ако са налице изискванията за неговата действителност. Ако прикритото съглашение е нищожно на друго основание, страните не могат да бъдат обвързани и от него. В отношенията между страните съществуват ограничения при доказването на привидността и съдържанието на прикритата сделка. Тези ограничения обаче са неприложими, когато явната и скритата сделка са извършени, за да бъде заобиколен законът (при заобикалянето на закона няма ограничения на доказателствените средства). Затова са допустими свидетелски показания за доказване, че явната прехвърлителна сделка прикрива предварително съглашение за удовлетворяване на кредиторовото вземане по различен начин от този, който е предвиден в закона. Според друга част от съдебната практика се приема, че се касае до симулативна сделка, поради която нищожността може да бъде установена само с писмени доказателства, обратно писмо, а свидетелски показания са допустими само при начало на писмено доказателство-чл. 165, ал. 2 от ГПК. В конкретния случай посоченото противоречие в съдебната практика е без значение тъй като от представеното по делото споразумение от 12.11.2014 година, с което С. А. Д. се е съгласил да погаси задължението на Л. Б. И. към „Кредитна къща Е.“ О. [населено място], като придобие собствеността върху апартамента за сума равна на погасеното задължение и то на цена очевидно по-ниска от пазарната стойност на апартамента, може да бъде направен обоснован извод за наличието на твърдяната от Л. Б. И. симулация. Последното прави свидетелските показания за установяване на същата допустими съгласно правилото на чл. 165, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.

Във връзка с твърденията на Л. Б. И. по делото е разпитан свидетеля М. С. Г. (приятел на И.), чиито показания не се опровергават от показанията втория разпитан свидетел С. А. Д. (брат на С. Д.). Преценени във връзка с представените по делото писмени доказателства показанията на свидетеля Г. сочат на основателност на предявения по делото иск. Очевидната цел, която е била преследвана от Л. Б. И. е била погасяване на задълженията му към „Кредитна къща Е.“ О. [населено място], за което говори както сключеното на 12.11.2014 година тристранно споразумение, така и посочената в договора за покупко-продажба цена на апартамента. Самото погасяване на тези задължения е било необходимо ако се е целяла запазването на апартамента в патримониума на И. и предотвратяване на насочването на принудително изпълнение върху него. За постигането на тази цел И. се е нуждаел от средства, с които не е разполагал, тъй като в противен случай е щял да изпълнява задълженията си към „Кредитна къща Е.“ О. [населено място]. В случай, че Л. Б. И. не е целял запазване на имота в патримониума си, то не е имало причина да продава същия на цена равна на задълженията му към „Кредитна къща Е.“ О. [населено място]. Той би могъл или да продаде апартамента на действителната му продажна цена и с част от нея да погаси задълженията си по двата договора за заем или пък да изчака заемателя да насочи принудително изпълнение върху апартамента и след като вземанията на кредитора бъдат удовлетворени да получи остатъка от платената от купувача цена. В случая обаче в представените по делото писмени доказателства се сочи, че продажната цена е 32 000.00 лева, като С. А. Д. не е изложил твърдения, че тази цена е симулативна, като е била уговорена друга която съответства на действителната пазарна цена на апартамента. Подобни твърдения не се съдържат и в показанията на разпитания по делото свидетел С. А. Д. (брат на С. Д.), който твърди, че доколкото знае брат му бил купил апартамента на И., но не сигурно за каква точно сума, като бил подочул нещо за 40 000.00 лева. Тъй като се е нуждаел от средства за погасяване на задълженията си към „Кредитна къща Е.“ О. [населено място] се е обърнал към С. А. Д., който се съгласил да му предостави такива, като конкретните отношения между тях по този повод се установяват от показанията на разпитания по делото свидетел М. С. Г.. За установяване на наличието на хипотезата на чл. 152 от ЗЗД Л. Б. И. трябва да докаже съществуването на заемно правоотношение между него и Д.. В случая не се претендират последици от договора за заем, поради което ограниченията за доказването му със свидетелски показания по чл. 163, ал. 1, т. 3 от ГПК не важат. Доказването на заемния договор е с оглед разкриването на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем, като се заобиколи разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД, поради което за установяването, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 от ГПК са допустими всички доказателства по делото. В този случай договорът за заем се установява като част от цялата верига съглашения между страните. Заемното правоотношение изисква не само постигането на съгласие между страните по него за предоставяне на сумата, което се установява от показанията на свидетеля М. С. Г., но и реалното предаване на сумата. Това предаване обаче не изисква сумата задължително да бъде предадена лично на заемателя, а е достатъчно тя да бъде преведена по негова сметка или на посочено от него лице, а също така предаване е налице и в случаите, когато по уговорка със заемателя е погасено негово задължение към трето лице. Именно последното е налице в случая, поради което заемното правоотношение е доказано. За да получи сумата Л. Б. И. е следвало да предостави поисканото от С. А. Д., като се съгласи с поставените от него условия, едно от които е било да прехвърли правото на собственост върху апартамента до възстановяване на сумата. Отказът от изпълнение на тези условия би бил равнозначен на несключване на договора за заем. С оглед на това по делото е доказано, че договорът за покупко-продажба е сключен като обезпечение на сключения между Л. Б. И. и С. А. Д. договор за заем, поради което е налице хипотезата на чл. 152 от ЗЗД. Това обстоятелство не се променя от показанията на разпитания по делото свидетел С. А. Д. (брат на С. Д.), съгласно които той познавал Л. Б. И. отдавна. Имали общи познати. Не можел да кажа, че той бил запознал И. с брат му, имали общи познати. Не бил чувал брат му да давал заем на И.. от по 100.00, 200.00, 300.00 лева. Брат му нямал бизнес, самият той нямал информация брат му да има заложна къща. Сочи, че живеел в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и въпреки че са братя нямат много близки отношения. Две години била разликата в годините между него и брат му. Доколкото знае, брат му бил купил апартамента на Л. Б. И.. Не бил сигурен за каква сума става дума. Подочул, че е нещо от сорта на 40 000.00 лева, като не знаел къде се намира този апартамент. Л. Б. И. не бил искал съдействие от него и бил изненадан, че го викат като свидетел, тъй като нямал никаква информация по случая. Те се познавали, имали си контакти и не вижда защо той трябва да бъде посредник между тях. Така посочените показания говорят за това, че по-скоро свидетелят се опитва да се отклони от даване на показания, поради което дадените от него такива не могат да бъдат тълкувани във вреда на Л. Б. И., а също така и да бъдат разглеждани като оборващи показанията на свидетеля М. С. Г..

С оглед на горното обжалваното решение на Софийския апелативен съд трябва да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен.

По силата на чл. 115, ал. 2 от ЗС на Л. Б. И. следва да бъде даден шестмесечен срок считано от влизане на решението в сила за вписване на същото, като му се укаже че ако това не бъде направено в този срок вписването на исковата молба губи действието си.

С оглед изхода на спора С. А. Д. ще трябва да заплати на Л. Б. И. сумата от 22 831.00 лева, представляваща извършени от него разноски пред всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 1122/03.11.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3680/2020 година, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРОГЛАСЯВА по предявения от Л. Б. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ателие , с ЕГН и съдебен адрес [населено място], [улица], ап. , чрез адвокат И. М. срещу С. А. Д. от [населено място],[жк], вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН и съдебен адрес [населено място], [улица],чрез адвокат А. Т. от САК, иск, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, НИЩОЖНОСТТА на сключения между И., в качеството му на продавач и Д., в качеството му на купувач, на договор за продажба на апартамент № , с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] оформен с нотариален акт № , т. , рег. № , дело № 449/2014 година на М. И.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара.

ДАВА на Л. Б. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ателие , с ЕГН и съдебен адрес [населено място], [улица], ап. , чрез адвокат И. М. шестмесечен срок считано от влизане на решението в сила за вписване на същото като му УКАЗВА , че ако това не бъде направено в този срок вписването на исковата молба губи действието си.

ОСЪЖДА С. А. Д. от [населено място],[жк], вх. „“, ет. , ап. , с [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица],чрез адвокат А. Т. от САК да заплати на Л. Б. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ателие , с ЕГН и съдебен адрес [населено място], [улица], ап. 1, чрез адвокат И. М. сумата от 22 831.00 лева, представляваща извършени от него разноски пред всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.