Преместваемите обекти не стават собственост по приращение

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№195

София, 27.03.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 688 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 7198/23.09.2022г., подадена от адв.А. Р. М. в качеството му на синдик на „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност), срещу решение № 131/26.07.2022г. по в.гр.д. № 383/2021г. на Апелативен съд-П., 1-ви граждански състав в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено, като частично са уважени предявените срещу дружеството искове, а именно:

-„Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“, сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор № с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане;

-„Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца Ѕ идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения. За неправилни счита изводите на въззивния съд по отношение на „навеса-сенник“, като поддържа, че навесът е прикрепен към сградата, ползвана като ресторант, че за същия няма никакви строителни книжа и съдът е приел, че навесът има характер на преместваем обект. Счита, че при тези данни съдът е следвало да приеме, че по отношение на навеса разпоредбата на чл. 92 ЗС не намира приложение. Поддържа също така, че изводите на въззивния съд относно претендираното обезщетение за „навес-сенник“ са и взаимно противоречиви, като от една страна съдът е приел, че навесът има статут на преместваем обект, а от друга-че същият представлява приращение към терена по смисъла на чл. 92 ЗС. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените искове бъдат отхвърлени. Допълнителни съображения излага в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответниците по касационна жалба В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“чрез процесуалния си представител адв. Т. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представена писмена защита. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

С определение №3094/18.10.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Апелативен съд-П. е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК с цел проверка правилността на извода на въззивния съд, че преместваем обект може да има характера на приращение към земята на основание чл. 92 ЗС.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ са предявили срещу „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навес-сенник, изграден в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане, като всеки един от ищците претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 идеална част от обекта.

Предявени са и искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на по 10.141% от поземлен имот с идентификатор 56784.530.64 за всеки един от ищците, като в частта, с която „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на всеки един от ищците по 3431.70 лв. обезщетение за ползването на собствените им идеални части въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

Следователно е безспорно, че В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ притежават по 10.141% идеални части от поземления имот, като останалите 79.717 % от имота са собственост на „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност), както и че дружеството е едноличен собственик на изградените в имота сгради.

При предявяването на иска В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ са твърдяли, че притежават по Ѕ идеална част от навеса-сенник, който в кадастралната карта е отразен с общ идентификатор със сграда с идентификатор №... и е със застроена площ от 139 кв.м., като е бил изграден въз основа на строително разрешение, издадено на първия от ищците.

От фактическа страна въз основа на показанията на св.В. М., който е ползвал по договор за наем сградата с идентификатор №... от 2014г., вкл. и през 2018г. като ресторант, въззивният съд е приел, че през 2014г. навесът бил паднал, без покрив, в състояние, което го прави напълно негоден за каквото и да било ползване и свидетелят го изградил отново с по-малка площ - на половината от това, което е заварил.

Взето е предвид, че според двете допълнителни заключения на в.л. Р. навесът е с площ от 52.92 кв.м. и представлява постройка: метална конструкция, състояща се от стоманени стълбове, закрепени върху терена с анкерни болтове, покривът му е от метални ферми и ребра, върху които е поставена ламарина, а отворите от север и запад са с монтирани преместваеми найлонови тенти.

При тези данни въззивният съд е приел, че изграденият от ищците навес е погинал през 2014г. и е построен отново, но с друга площ, като сегашната конструкция има характера на преместваем обект. Посочено е, че по делото не са представени никакви годни доказателства, че навесът има характера на самостоятелен обект на вещно право, нито за основание, на което ищците биха били изключителни собственици на този обект. И поради това е прието, че навесът представлява приращение към терена по смисъла на чл. 92 ЗС, доколкото не е конструктивно прикрепен към сградата с идентификатор №.... Прието е, че навесът е съсобствен между всички съсобственици на терена при съответните идеални части, а именно по 10.141% идеални части за В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ и 79.717% идеални части за „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност).

Въз основа на данните по допълнителната техническа експертиза на вещото лице Р. въззивният съд е приел, че за период от 30 месеца на всеки един от ищците при посочената квота от 10.141 % от съсобствеността се дължи обезщетение за неползването на съответните части от навеса в размер от по 618.04 лв.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон (чл. 92 ЗС).

Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея. Установеното в тази разпоредба правило ще намери приложение, когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми и е трайно прикрепена към земята.

По отношение на преместваемите обекти разпоредбата на чл. 92 ЗС не намира приложение. Собственикът на терена по силата на приращението придобива право на собственост върху онези обекти, които са изградени върху неговия имот от трето лице без надлежно учредено право на строеж и са трайно прикрепени към терена. Преместваемите обекти по естеството си представляват движими вещи, които принадлежат на лицето, което ги е създало, респ. е придобило собствеността върху тях по силата на договор за изработка. Тези обекти се поставят върху терена и не представляват и подобрения, ако могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота. Това тълкуване е трайно възприето в правната теория и в съдебната практика. И според легалната дефиниция, съдържаща се в §5, т. 80 ДР на ЗУТ, „преместваем обект" е обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Подобен обект не притежава характеристиките на недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, а именно по естествен начин или от действието на човека да е прикрепен трайно към земята или към сградата.

В случая след като въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че старият навес действително е бил изграден от предявилите иска лица, но той е погинал през 2014г., а сега съществуващият навес е изграден от свидетеля М., изводът му, че навесът представлява приращение към терена по смисъла на чл. 92 ЗС е неправилен. От фактическата констатация, че изграденият от предявилите иска лица навес е погинал следва изводът, че същите не са доказали по категоричен начин, че именно те притежават правото на собственост върху навеса-сенник, от ползването на който твърдят, че са били лишени. При това следва да се отбележи, че при изготвянето на доклада от първоинстанционния съд са им били дадени изрични указания, че те трябва да докажат, че са еднолични собственици на навеса-сенник и то в периода, за който претендират обезщетението.

Обстоятелството, че сега съществуващият навес е поставен на мястото на изградения от ищците не обуславя различен извод, доколкото същият като преместваем обект представлява движима вещ, по отношение на която не важи правилото, че при изграждане след погиване първоначалният собственик запазва правата си. При това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че навесът-сенник е поставен на мястото, разпределено за ползване на дружеството-касатор.

Неоснователен е доводът на ответниците по касационна жалба, че доколкото навесът е поставен върху съответната част от терена, то това само по себе си обуславя извода, че за ползването му касаторът дължи обезщетение.

Претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на терена, представляващ ПИ с идентификатор №... е предявена като самостоятелна и е уважена, т.е. в полза на ответниците по касационна жалба е присъдена съответната сума за този имот. Присъждането на допълнителна сума като обезщетение за това, че върху част от терена е поставен навес-сенник би имало за последица двойно обезщетяване за лишаване от ползването на площта от имота, която заема този преместваем обект, т.е. би довело до неоснователно обогатяване.

И след като предявилите иска лица не са доказали по категоричен начин, че притежават правото на собственост върху навеса-сенник, следва да се приеме, че предявеният иск е неоснователен.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено, като „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“, сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор 56784.530.64.2 със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане, както и в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено като „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца Ѕ идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане и вместо това така предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни.

С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски за всички съдебни инстанции според изхода от спора по настоящето дело. При определянето на дължимите разноски следва да бъде съобразено следното:

В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ са предявили срещу „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) искове за заплащане на обезщетение в размер на по 5490.72 лв. за всеки един от тях за лишаване от ползването на 10.141 % идеални части от ПИ с идентификатор №... и по 25000.1 лв. за всеки един от тях за лишаване от ползването на 1/2 идеална част от навес-сенник, находящ се в същия имот. Посочените от касатора разноски по представените списъци касаят обаче само разноските, направени по повод остатъка от претенцията по отношение на навеса-сенник, която е предмет на разглеждане в производството по настоящето дело, а именно за заплащане на обезщетение в размер на 618.04 лв. за всеки един от ответниците по касационна жалба. Извод в тази насока може да бъде направен предвид обстоятелството, че с постановеното от въззивния съд решение в полза на „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) са присъдени разноските, направени по предявените искове до размера, в който въззивният съд е приел същите за неоснователни, вкл. и в частта, с която предявените от В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навеса-сенник са отхвърлени от въззивния съд за разликата между сумата от 618.04 лв. и пълния предявен размер от 25000.01 лв.

Претендираните от касатора разноски за производството пред първоинстанционния съд възлизат на 3012 лв., от които 2796 лв. за адвокатско възнаграждение, за производството пред въззивния съд - на 5744.88 лв., от които 3600 лв. за адвокатско възнаграждение и за производството пред ВКС - на 6625 лв., от които 6575 лв. за адвокатско възнаграждение.

По така претендираните разноски ответниците по касационна жалба чрез процесуалния си представител адв. Т., са направили възражение за прекомерност. Възражението обаче касае само претенцията за заплатеното от „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) адвокатско възнаграждение, тъй като по отношение на разноските, сторени за заплащане на държавни такси и възнаграждения за вещи лица подобно възражение съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК не се отнася.

Определените по правилата на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери за всяка една от инстанциите възлизат с оглед действащата към момента на плащането редакция на наредбата на 2200 лв. за защитата пред ВКС, на 800 лв. за защита пред въззивния съд и на 300 лв. за защита пред първоинстанционния съд. С оглед правната и фактическа сложност на делото настоящият състав приема, че на касатора се дължат суми за заплатени адвокатски възнаграждения за всяка една от инстанциите както следва: за защитата пред ВКС-3000 лв., за защитата пред въззивния съд-2000 лв. и за защитата пред първоинстанционния съд-1500 лв. Или общо в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски както следва: за първоинстанционното производство-1716 лв., за въззивното производство-4144.88 лв. и за производството пред ВКС-3050 лв. или общо 8910.88 лв., като всеки от ответниците следва да заплати на касатора по 4455.44 лв.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 131/26.07.2022г. по в.гр.д. № 383/2021г. на Апелативен съд-П., 1-ви състав в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено, като „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“, сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане, както и в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено като „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца Ѕ идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС срещу „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) иск за заплащане на сумата от 618.04 лв. (шестстотин и осемнадесет лева и 4 ст.) като обезщетение за ползването на Ѕ идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС срещу „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) иск за заплащане на сумата от 618.04 лв. (шестстотин и осемнадесет лева и 4 ст.) като обезщетение за ползването на 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г.

ОСЪЖДА В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ да заплати на „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4455.44 лв. (четири хиляди четиристотин петдесет и пет лева и 44 ст.), представляваща направените по делото разноски за всички инстанции.

ОСЪЖДА А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Б.-М“ Е. (в несъстоятелност) сумата от 4455.44 лв. (четири хиляди четиристотин петдесет и пет лева и 44 ст.), представляваща направените по делото разноски за всички инстанции.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: