Регресен иск на Гаранционния фонд срещу виновен водач при съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Суброгационен иск на фонда срещу делинквента * съпричиняване * преюдициално значение * вреди от ексцес

PAGE 

14

Р Е Ш Е Н И Е

№ 137

София, 22.05.2025 год.

В името на народа

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в открито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и двадесет и пета година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

с участието на секретаря Ина Андонова

като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1787 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Д. К. Д. срещу решение № 159 от 18.04.2024г. по в.т.д. № 351/2023г. на Апелативен съд П.. С него, след отмяна на решението по т.д.№ 581/2021г. на ОС Пловдив за отхвърляне на иска над сумата 65 800лв., ответникът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.288, ал.12 КЗ-отм. разликата до претендирания размер от 94 000лв. (още 28 200лв., ведно със законната лихва от 04.08.2021г.) - изплатено от Гаранционен фонд на пострадалия Н. Д. Д. по щета 210258/02.08.2016г. обезщетение за неимуществени вреди от ексцес - установено на 25.07.2013г. влошаване на състоянието на Д. в резултат на уврежданията, получени при пътно произшествие от 26.11.2007г., причинено от Д. Д. при управление на лек автомобил „Хюндай Купе“ с [рег.номер на МПС] , без наличие на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Потвърдено е решението на окръжния съд за уважаване на иска за сумата 65 800лв.

С касационната жалба се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска или определяне на обезщетение по справедливост само за онези вреди, които са във връзка с влошеното здравословно състояние. Поддържа се, че не е налице ексцес, за който Гаранционният фонд е изплатил на Н. Д. обезщетението по заведената щета, което обуславя неоснователността на предявената регресна претенция. Възразява се, че към момента на заявяване на искането за обезщетяване пред фонда през 2016г., причинената в резултат на пътното произшествие хидроцефалия е с давност близо 10 години, а поставянето на нова клапна система по оперативен път, за която е претендирано от пострадалия и е определено от ГФ обезщетение за ексцес, е поради изчерпването на старата клапна система по обективни причини, несвързани с увреждането, което отрича наличието на причинно-следствена връзка между влошаването на здравословното състояние на пострадалия с претърпяното през 2007г. транспортно произшествие. Изложени са оплаквания, че въззивният съд безкритично е възприел размера на изплатеното от фонда обезщетение за неимуществените вреди от ексцеса и начинът на определянето му в процедурата по доброволното уреждане на претенцията. Възразява се, че в решението на ТЕЛК от 02.02.2015г. са включени всички увреждания на Д., настъпили веднага след процесното ПТП, (които не са по повод влошеното здравословно състояние, за което именно е заявено искането за плащане), поради което за тях ГФ не е дължал обезщетение. При преценка за доказано утежняване на здравословното състояние, касаторът възразява, че паричен еквивалент следва да бъде присъден само за тези вреди, които са във връзка с него, но не и за всички страдания, които пострадалият е претърпял от увреденото си здраве и за които той предходно не е търсил и претендирал от ГФ заместващо обезщетение. Поддържат се и доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Заявява се искане приносът на пострадалия за собственото му увреждане да бъде приет в по-висока степен от посочения във въззивното решение от 30%. Твърди се, че той е равен на този на касатора - на употребилия алкохол водач, тъй като увреденият е формирал съзнателен и свободен избор да пътува в автомобила, след като двамата заедно са били в заведение. Касаторът счита, че принос следва да бъде отчетен и поради нарушението от пътника на разпоредбата на чл.137а ЗДвП. Акцентира и на допуснато от апелативния съд съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК - отказ да намали приетото за справедливо обезщетение при незачитане на задължителните указания на касационната инстанция, дадени с определението по ч.т.д.№ 2165/2023г. на І т.о. на ВКС. Като е приел, че намаляването на обезщетението следва да се извърши по прекия иск на пострадалия срещу ГФ, предмет на гр.д. № 2704/2017г. по описа на СГС, касаторът счита, че Апелативен съд П. незаконосъобразно обвързал решението по прекия иск с решението по регресния и е предпоставил връзка на обусловеност на настоящото производство от решението по прекия иск. Изложени са съображенията, че прекият иск на пострадалия срещу ГФ е за допълнително плащане с оглед и на други увреждания, различни от посочените в исковата молба по регресния иск; че решението по прекия иск не е влязло в сила, делото е висящо пред САС и последният не е задължен да възприеме изводите на СГС за намаляване на заместващото обезщетение на пострадалия за причинените му вреди от твърдяния ексцес; че в този случай при осъдителен диспозитив по регресния иск, ответникът ще дължи 94 000 лева, само защото Апелативен съд - П. му е отказал дължимото правосъдие. С тези съображения е въведен доводът, че въззивното решение е очевидно неправилно поради явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и поради нарушения на основополагащи принципи на гражданското съдопроизводство.

В писмен отговор Гаранционен фонд възразява, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Оспорва и основателността на подадената касационна жалба.

В откритото съдебно заседание се явяват представители на страните, които поддържат становищета си.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

По делото е безспорно, че по силата на споразумение по н.о.х.д № 7638/2009г. на СРС Д. Д. е признат за виновен в това, че на 26.11.2007г. около 01.00 часа в [населено място], по [улица]в посока от „Околовръстен път“ към[жк], при управление на лек автомобил „Хюндай Купе“ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.1 ЗДвП и чл.5 ал.2 т.3 ЗДвП като по непредпазливост е причинил средни телесни повреди на Н. Д. Д., като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.3 промила.

Установено е, че на предна дясна седалка в автомобила е пътувал Н. Д.. Преди достигане зоната на сграда № 98 автомобилът е напуснал платното за движение отляво и се ударил в паркиран строителен фургон. Ударът е бил челен, блокиращ и е настъпил в предната част на автомобила, която заклинвайки, е навлязла под конструкцията на фургона. Той е достигнал до металната рамка на обзорното стъкло, деформирал е и е прегънал тавана на автомобила. В откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд автоекспертът е изяснил, че автомобилът се е намирал с предната си част под строителния фургон, конструктивно автомобилът в предната си част е по-нисък, като дъговидно нараства височината му и формата наподобява клин. Предвид това обстоятелство, навлизането на автомобила под строителния фургон, е описано като „вклиняване“.

В споразумението като причинени при пътното произшествието са посочени: черепно - мозъчна травма, изразяваща се в контузия на главния мозък, счупване на кости от черепната основа в областта на предна черепна ямка с навлизане на въздух в черепната кухина и развил се тежък мозъчен оток; тежко счупване на носни кости и горночелюстни синуси с излив на кръв в синусите; счупване на горната челюст; счупване на лява скулна кост; счупване на долна челюст; счупване на черепни кости и навлизане на въздух в черепната кухина; избиване на долни леви зъби; контузия на гръдния кош с тотален пневмоторакс /навлизане на въздух в гръдната кухина/; тежък гноен следтравматичен менингит; тромбоза на целия трансверзален синус вдясно; посттравматична енцефалопатия с епи-симптоматика и вътрешна хидроцефалия; ограничена дорзална флексия двустранно за ходилата; атаксичен синдром тежки координационни нарушения; гноен трахеобронхит и левостранна бронхопневмония; атрофия на оптични нерви.

По отношение на така посочените в споразумението увреждания Гаранционен фонд не е бил сезиран с искане за заплащане на обезщетение.

С молба от 02.08.2016г. пострадалият е отправил до Гаранционен фонд претенция за заплащане на сумата 250 000 лв. за претърпени от него неимуществени вреди, свързани с влошаване на здравословното му състояние - ексцес, настъпил на 25.07.2013г. - малфункция на мозъчната клапа и оперативно подменяне с нова, произтичащ и намиращ се в причинна връзка с получените увреждания при настъпилото на 26.11.2007г. пътно - транспортно произшествие.

ГФ е приел да плати обезщетение в размер на 94 000 лв. за неимуществени вреди, представляващи (видно от одобрения от УС на фонда доклад на застрахователно медицинската комисия) „влошаване на здравословното му състояние - ексцес, поради установено на 25.07.2013г. влошаване състоянието на хидроцефалията от изчерпване на старата клапна система и налагане поставянето на нова по оперативен път“. Няма спор че обезщетението е изплатено на пострадалия с преводно нареждане от 29.08.2016г.

Първоинстанционният съд е приел за справедлив размера на определеното и изплатеното от ГФ обезщетение от 94 000лв. за неимуществените вреди от ексцеса, което, при въведеното от ответника възражение за съпричиняване, е намалено на основание чл.51,ал.2 ЗЗД с 30% (15% поради това, че Д. е пътувал без поставен предпазен колан и 15% поради взето от него решение да пътува в автомобил, управляван от употребил алкохол водач).

Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни по спора. Ищецът е обжалвал частичното отхвърляне на иска. Ответникът е въвел довод за отсъствие на ексцес, алтернативно възражение, че на обезщетение биха подлежали вредите единствено от влошеното здравословно състояние, които следва да бъдат преценени по справедливост и е поддържал, че приносът на увредения не е по-малък от 80%.

С определение № 274 от 05.02.2024г. по ч.т.д. № 2165/2023г. състав на І т.о. на ВКС е отменил постановения от въззивния съд акт за спиране на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК на производството по настоящия спор до приключване на производството по гр.д.№ 2704/2017г. по описа на СГС, по което е предявен прекият иск от пострадалия срещу ГФ за заплащане на разликата между претендираното от Д. по щетата (250 000лв.) и доброволно платеното от фонда обезщетение за неимуществени вреди от последващо влошаване на здравословното му състояние, в което производство като трето лице-помагач на Гаранционен фонд е конституиран делинквентът Д. Д..

Касационната инстанция е мотивирала, че по двете искови производства ще бъдат установявани общи за страните правно релевантни факти, съдът ще се произнесе и по идентични материалноправни възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, но общите за страните в настоящия процес факти няма да бъдат установени със сила на пресъдено нещо с решението по гр.д.№ 2704/2017г. на СГС. Посочено е, че влязлото в сила съдебно решение по това дело ще породи сила на пресъдено нещо (установително действие) единствено в отношенията между ищеца (пострадалия), от една страна, и ответника (Гаранционен фонд) и третото лице-негов помагач (делинквента), от друга, а главната страна и третото лице - неин помагач, ще бъдат обвързани само от задължителната сила на мотивите (чл. 223, ал. 2 ГПК). Мотивирано е, че макар и обезпечителната отговорност на Гаранционен фонд да е функционално обусловена от обема на имуществената отговорност на делинквента, предмет на гр.д. № 2704/2017г. на СГС не е паричното вземане по отношение на което е образувано настоящото съдебно производство - за възстановяване на доброволно заплатеното на пострадалия от Гаранционен фонд заместващо обезщетение в размер на 94 000 лв. Изведено е, че дори и при уважено материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, съдът по гр.д. № 2704/2017г. да достигне до правния извод, че размерът на заместващото обезщетение възлиза на сума по-ниска от доброволно заплатената от 94 000 лв., той би отхвърлил прекия иск, но за дължимото обезщетение до доброволно изплатената сума в размер от 94 000 лв. не би се формирала сила на пресъдено нещо (с нейното установително действие по смисъла на чл. 223, ал. 1 ГПК) между пострадалия, от една страна, и Гаранционен фонд и делинквента, от друга; че в този смисъл, обективните предели на силата на пресъдено нещо няма да се разпрострат по отношение на тези общи за двата процеса факти, поради което, принципно нито едно от двете висящи дела не е преюдициално по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за правилното решаване на правния спор, предмет на другото исково производство. Съставът на касационния съд е посочил, че по двете висящи дела инцидентно ще бъдат преценявани общи за правилното решаване на двете искови производства юридически факти и материалноправни възражения, поради което, макар и те да не бъдат обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо, в отношенията между Гаранционен фонд и делинквента, по другото дело ще следва да бъде зачетен материалноправният ефект на решението, постановено по едно от делата, по което то първо влезе в сила (ако първо влезе в сила решението по гр.д. № 2704/2017г. на на СГС, съдът по настоящото исково производство трябва да зачете задължителната сила на мотивите на решението - по отношение на установените общи между главната и подпомагащата страна правнорелевантни факти, вкл. и тези, които обуславят твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат).

Въззивната инстанция е квалифицирала иска с правно основание чл.288,ал.12 КЗ - отм. Приела е, че са налице предпоставките за възникване на регресната отговорност на водача, който не е имал сключена застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ за платеното от ГФ обезщетение.

След анализ на представените по делото експертни решения на ТЕЛК и на приетите съдебни експертизи, съставът е постановил следното:

1/ Счел е за доказано твърдяното влошаване на здравословното състояние на пострадалия, установено на 25.07.2013г. относно състоянието на хидроцефалията от изчерпване на старата клапна система и налагане поставянето на нова по оперативен път. Изложени са подробни съображения за формирания извод за наличието на ексцес.

2/ Приел е, че определеният и заплатен от Гаранционен фонд размер на обезщетението на пострадалия за вредите от този ексцес от 94 000лв., е в съответствие с критерия за справедливост.

3/ Въззивната инстанция е мотивирала извода си, че въведените от ответника възражения за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия - пътувал без поставен обезопасителен колан и при знанието, че водачът е употребил алкохол, подлежат на разглеждане в настоящото производство. Приела е за правилен определения от първоинстанционния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Д. в размер на 30 %. Въз основа на показанията на свидетелите С. и Д. е прието за установено, че пострадалият Д. и ответника Д. в деня на инцидента са били заедно в заведение „Винарната”. При телефонен разговор със свидетеля С. казали, че след като си допият питиетата ще отидат при него. Свидетелят Д. също е установил, че знае от Д. и Д., че в нощта на инцидента са вечеряли в заведение, където са консумирали алкохол и около полунощ си тръгнали с автомобила на Д..

4/ На следващо място съставът на апелативния съд е счел, че следва да извърши преценка дали претендираното в настоящото производство по реда на регресната отговорност обезщетение, подлежи на редукция в приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.

По този въпрос са изложени съображенията, че пострадалият е претендирал от фонда обезщетение от 250 000 лв. за неимуществените вреди, произтичащи от влошаване на здравословното му състояние в причинна връзка с получените увреждания при настъпилото през 2007г. пътно транспортно произшествие, от които фондът е определил и заплатил 94 000 лв.; За останалата част над изплатеното обезщетение от 94 000 лв. до пълния претендиран пред ГФ размер от 250 000 лв. (или за 156 000 лв.) пострадалият Д. е предявил иск, по който е образувано гр.д. №2704/2017г. по описа на СГС, по което причинителят на ПТП Д. Д. е привлечен като трето лице - помагач.

Въззивната инстанция е констатирала въз основа на служебна справка, че по гр.д. №2704/2017г. по описа на СГС е постановено решение от 21.07.2023г., което не е влязло в сила. С него Гаранционен фонд е осъден да заплати на Д. сума в размер на 26 000 лв. - неизплатена част от дължимо обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес на телесните увреждания, получени при произшествието от 2007г. - влошаване състоянието на хидроцефалията от изчерпване на старата клапна система и налагане поставянето на нова по оперативен път, установено на 25.07.2013г., а за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 156 000 лв., искът е отхвърлен. За компенсиране на вредите от ексцеса СГС е приел за дължимо обезщетение от 180 000 лв., което е намалил с 1/3, на 120 000 лв., поради отчетено съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия - пътуване без поставен предпазен колан и при алкохолно повлиян водач като присъдената сума 26 000 лв. е разликата между 120 000 лв. и платеното от ГФ в размер на 94 000 лв.

Съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че по гр.д.№ 2704/2017г. на СГС се претендира по-висок размер на обезщетението за същите вреди, за които ГФ е заплатил обезщетението, предмет на предявения регресен иск.

С мотивите, че: присъдената от СГС сума от 26 000 лв. представлява аритметична разлика между дължимото обезщетение от 120 000 лв. и платеното от ГФ в размер на 94 000 лв.; че по силата на невлязлото в сила решение на СГС цялата дължима сума за обезщетение на пострадалия от твърдяния ексцес, установен на 25.07.2013г., е намалена заради съпричиняване „глобално - и по отношение на изплатената от ГФ сума от 94 000 лв.“, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че това обстоятелство следва да бъде съобразено по регресната претенция, по която е направено същото възражение за съпричиняване. Според въззивния съд обаче, зачитането на тези обстоятелства изисква по висящото пред него дело „да не се извършва чисто математически намаляване на обезщетението със съответен процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, а това следва да се извърши по иска, предмет на гр.д. №2704/2017г. на СГС, където ще се изследва въпросът за цялата дължима на пострадалия сума от делинквента, заради който отговаря Гаранционен фонд. Затова и платената доброволно сума от Гаранционен фонд, предмет на регресния иск не следва да се редуцира с определения процент съпричиняване от 30 %.“

С тези съображения регресната искова претенция е счетена за основателна в пълния предявен размер от 94 000 лева, което е обусловило частичната отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част и уважаване на иска за разликата до предявения размер.

С определение № 119 от 15.01.2025г. настоящият състав допусна касационно обжалване на въззивното решение в неговата цялост при допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите: 1/ Относно обема на подлежащите на обезщетяване вреди при влошаване на здравословното състояние на пострадалия, който не е търсил репарация за първоначалното си увреждане; За приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите от значение за определяне на справедливия размер за обезщетяването на тези вреди; 2/ За задължителната сила на указанията на касационната инстанция в отменително определение относно дължимата от въззивната инстанция по съществото на спора преценка на правнорелевантни юридически факти и материално правни възражения; 3/ За приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД относно причинно следствената връзка и съпоставяне на поведението на пострадалия и на делинквента при отчитане на обективния принос за настъпването на вредите.

Въпросите, по които е допуснато касационното обжалване следва да получат отговор в своята логическа последователност:

Отговорът на първия въпрос относно обема на подлежащите на обезщетяване вреди при влошаване на здравословното състояние на пострадалия, който не е търсил репарация за първоначалното си увреждане, се извежда от т. 10 на ППВС № 4/30.10.1975г. и формираната в приложението му съдебна практика - ексцесът съставлява влошаване на здравословното състояние на пострадалия, което причинява нови необезщетени до този момент неимуществени вреди. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначалното, на което би имал право. То произтича от новото състояние, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, обусловено е от обективното проявление на последващо влошаване на здравето като негативна качествена промяна на полученото увреждане. На репариране подлежат новите вреди. По отношение на тях съдът преценява дали влошаването е предизвикало нови болки и страдания или е увеличило интензитета на страданието от старото състояние. При оценка на подлежащите на обезщетяване вреди съдът трябва да съобрази само тези от влошаване на здравословното състояние, а не от цялостното увреждане на здравето, като изключи от репарацията тези, които предхождат настъпването на ексцеса. Дължимо е обезщетение само за влошеното здравословното състояние в сравнение с първоначалното и само ако се намира в причинна връзка с увреждането и не се дължи на други фактори и причини.

Обезщетението за новите неимуществени вреди се прецнява съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД и при спазване критериите за определяне на справедливия паричен еквивалент, разяснявани многократно в константната практика на ВКС.

При претендирана регресна отговорност, установяване на релевантните факти и предпоставки за наличието на ексцес е в доказателствена тежест на ищеца по този иск.

При така дадения отговор на първия въпрос въззивното решение е правилно относно преценката, че в сравнение с уврежданията, получени непосредствено при пътната злополука, е налице влошаване на здравословното състояние на Н. Д., за което пострадалият е претендирал обезщетение пред ГФ - а именно установен на 25.07.2013г. ексцес на хидроцефалията от изчерпване на старата клапна система и налагане поставянето на нова по оперативен път. Този извод се основава на заключението на приета по делото медицинска експертиза (част от комплексната), която е установила, че по повод хидроцефалията, получена при пътното произшествие, е била имплантирана вентрикуло-перитонеална клапа, следоперативно Д. е бил с постепенно подобрение, като през следващите години се върнал почти напълно към преморбидната си активност. През месец юли 2013г. по повод шънтова малфункция с количествени нарушения на съзнанието, е претърпял оперативна интервенция - подмяна на клапата. Операцията е извършена на 26.07.2013г., направена е експлантация на клапата, поставена е нова OSV II Integra- вентрикулоперитонеална анастомоза, последвала е щателна хемостаза и послойно затваряне на оперативната рана. При изслушване на заключението в съдебно заседание вещото лице д-р Б. е пояснило, че в резултат на черепно-мозъчна травма може да се наруши нормалния поток на течност- ликвор, която се образува в мозъка. При натрупването й може да се увреди мозъкът поради натиск върху мозъчната тъкан и да се получи мозъчна симптоматика (главата започва да се уголемява). Лечението на хидроцефалията е оперативно чрез поставяне на клапа, която да изпуска течността от мозъка, за да се възстанови нормалният поток и да не се притиска мозъкът. При пострадалия тази клапа в един момент е престанала да функционира, при което се е наложила смяната й, тъй като неизправностите й могат да доведат до сериозни усложнения и най-вероятно след време също ще трябва да се смени. В заключението е направен категоричен извод, че посочените усложнения в здравословното състояние на Д., включително и поставянето на нова клапна система по оперативен път, са в пряка и непосредствена връзка с травмите, получени при произшествието.

Въз основа на тези експертни знания, правилни са изводите на въззивната инстанция, че смяната на клапната система не представлява просто етап от лечението, който да е предвидим. Нефункционирането налага подмяната й, а това представлява усложнение, което води до сериозен риск за живота и здравето на пострадалия, който извод се подкрепя и от определената с ЕР на ТЕЛК от 02.02.2015г. 94 % трайно намалена работоспособност спрямо определената от 90% с експертното решение от 21.09.2012г. Неоснователни са възраженията на касатора за отсъствие и недоказаност на влошаване на здравословното състояние на Д., за което ГФ е определил обезщетение. Новата оперативна интервенция е животоспасяваща и е причинила нови допълнителни морални страдания, които подлежат на обезщетяване.

Правилна е преценката на въззивната инстанция, че материалното право на ищеца да търси платеното обезщетение произтича от разпоредбата на чл. 288, ал.12 от КЗ - отм., тъй като деликтът, който поражда вземането на увредения, е осъществен при действието на отменения КЗ. Съгласно чл.288,ал.1 КЗ - отм. Фондът изплаща обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за неимуществени вреди при наличието на предвидените в разпоредбата предпоставки. Следователно по отношение на регресното право на фонда следва да намери приложение разрешението, дадено с като отговор на правния въпрос по т.д.№ 2695/2019г. на ІІ т.о. на ВКС относно регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо виновния водач - то се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, а този момент е настъпването на застрахователното събитие.

Правото на получаване на обезщетение от ГФ за увреденото лице се поражда от датата на деликта съобразно действащата към момента правна уредба, което обуславя приложението й и по отношение на регресната претенция срещу делинквента. Моментът на плащане на обезщетението има отношение не към възникването, а към изискуемостта на регресното вземане.

Правилно са съобразени фактите, че за управлявания от водача Д. Д. автомобил не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, че фондът е платил обезщетение на пострадалия пътник Д.. Въз основа на тях е формиран законосъобразен извод, че тези две предпоставки обосноват правото на Гаранционен фонд по чл.288, ал.12 КЗ - отм. да претендира по пътя на регресната отговорност платеното.

По отношение на размера на определеното и изплатено от Фонда обезщетение за неимуществени вреди:

Обстоятелството, че ответникът-касатор не е страна в производството по доброволно уреждане на щетата във връзка с искането на пострадалия за изплащане на обезщетение за вредите от ексцеса от операцията за смяна на клапата, в настоящото производство по предявения срещу него регресен иск подлежат на разглеждане и възраженията му за неправилно определен размер на обезщетението за овъзмездяването им.

Касационната жалба в тази част - срещу размера на заплатеното от Фонда обезщетение за вредите от ексцеса, настъпил на 25.07.2013г., е неоснователна.

Настоящият състав приема, че сума по-малка от платените от ГФ 94 000лв. в никаква степен няма да е справедлива и адекватна на претърпените от Д. страдания във връзка със смяната на клапата. В този смисъл определеното от ГФ обезщетение за процесния ексцес съответства на претърпените вреди като се има предвид и, че във връзка с тази оперативна интервенция на пострадалия е определена с ЕР на ТЕЛК от 02.02.2015г. 94 % трайно намалена работоспособност. Вредите от установеното влошаване на здравословното състояние, предизвикало оперативната намеса за смяна на клапата, са в причинна връзка с деликта - обстоятелство несъмнено установено от медицинските експерти. Неоснователен е доводът на касатора, че сумата от 94 000лв. репарира и вредите, причинени непосредствено при деликта, за които пострадалият не е претендирал обезщетение.

По втория въпрос:

Съгласно чл.278, ал.3 ГПК определенията, постановени по частни жалби са задължителни за долустоящия съд. Симетрична на разпоредбата е тази на чл.294,ал.1, изр. второ ГПК по отношение на дадени от ВКС указания при отмяна на въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане. Правилото на чл.278, ал.3 ГПК обвързва долустоящия съд да изпълни постановеното определение на контролиращия съд по поставения за разглеждане пред него процесуален въпрос. При отмяна на обжалваното определение неговите последици се заличават с обратна сила, като се заменят с правните последици на определението на горестоящия съд и с тях съдът, на когото е върнато делото, следва да се съобрази.

Несъобразяването с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му (решението по т.д.№ 1887/2015г. на ІІ т.о. на ВКС). Съгласно решението по гр.д.№ 634/2011г. на ІІ г.о. на ВКС, указанията на касационната инстанция по тълкуване и прилагане на закона с оглед релевантните факти и правните им последици по конкретния спор са задължителни за въззивния съд.

Обжалваното решение е постановено в отклонение на дадения отговор на този процесуалноправен въпрос. Съставът на апелативния съд е допуснал грубо нарушение на разпоредбата на чл.287,ал.3 ГПК като е отказал да изпълни дадените му указания в отменителното определение на ВКС - че между делата по регресния и по прекия иск няма връзка на преюдициалност, че релевантните за всяко дело факти следва да бъдат установени от съответния сезиран съд, че при паралелна висящност на двете дела, инцидентно ще бъдат преценявани общи за правилното решаване на двете искови производства юридически факти и материалноправни възражения, включително и тези, които обуславят твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат. От една страна въззивната инстанция е приела, че въведените от ответника възражения за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия подлежат на разглеждане в настоящото производство, приела е и за правилно определен размер на съпричиняване, а от друга - е отказала да извърши редуциране на дължимото обезщетение, т.е. да приложи в настоящия спор разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. По този начин АС Пловдив е лишил ответника по регресния иск от правото да упражни правонамаляващото възражение за съпричиняване по отношение на платеното обезщетение. Именно в настоящия спор това възражение подлежи на преценка. Евентуалното редуциране на дължимото по прекия иск на пострадалия обезщетение за разликата над 94 000лв. поради негов принос за настъпването на вредите, ще доведе до намаляване на размера на отговорността на фонда над евентуална такава разлика, но няма да рефлектира върху обема на отговорността на делинквента по настоящия обратен иск, чрез който се търси плащане до размер на 94 000лв. В производството по прекия иск ответникът Д. Д. няма процесуална възможност да упражни и защити правото си на възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за търсеното срещу него регресно плащане. Защита на своите права срещу регресната претенция посредством възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД делинквентът може да получи само в настоящото производство, тъй като предмет на гр.д.№ №2704/2017г. на СГС е единствено претенцията на пострадалия за суми над доброволно платеното от фонда обезщетение. Основателен е доводът на касатора, че апелативният съд в разрез с дадените от касационната инстанция указания незаконосъобразно е обвързал решението по прекия иск с решението по регресния и е предпоставил връзка на обусловеност на настоящото производство от невлязлото в сила решение по прекия иск. Отказвайки да отчете съпричиняване, което е приела за установено по делото, с решението си въззивната инстанция на практика е повторила процесуалните действия, които касационният съд с определението по ч.т.д.№ 2165/2023г. на І т.о. е приел за неправилни.

Допуснато е съществено нарушение на процесуалните правила и, тъй като решението по прекия иск не е влязло в сила, настоящата инстанция следва да извърши самостоятелна преценка по въведеното възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД.

По третия въпрос, по който се осъществява касационен контрол, е формирана последователна практика на касационната инстанция - принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал; За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. Релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въпросът относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил знаейки (или е могло да узнае при проявена грижа), че е управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, е предмет на произнасяне в т. 7 на ТР № 1/23.12.2015г. по тълк.дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол е рисково поведение когато е резултат на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, който има информация за този факт. Такова поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и в причинна връзка с вредоносния резултат и се изразява в поемане на предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнониране.

Ответникът не е страна в процедурата пред Гаранционния фонд и не е могъл да заяви възражението си за съпричиняване от страна на пострадалия, поради което то подлежи на разглеждане в настоящото производство.

Частично неправилно е решението на въззивната инстанция относно приетия в мотивите, но неотчетен (поради констатираните процесуални нарушения) като краен резултат на спора, принос на пострадалия, на който ответникът по регресния иск се позовава. Възприетата степен на съпричиняването от 1/3 е резултат на необоснована преценка и отсъствие на съпоставка на тежестта на действията на увредения с тези на делинквента. Настоящият състав приема, че с неоправданото и безотговорно игнориране на опасността да пътува в автомобила, управляван от употребилия алкохол водач при предхождаща съвместна консумация на алкохолни напитки, Д. Д. в равна степен е допринесъл за собственото си увреждане. Съвместната употреба на алкохол заедно с шофиращия, е безконтролно поведение на пътника, затрудняващо дължимата от него преценката за възможни фатални последици при предстоящо пътуване с автомобила. Това изключително рисково поведение, при което поетият и реализираният риск са идентични, поглъща по тежест игнорирането от пътника на опасността от пътуване без поставен предпазен колан.

По тези съображения, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД прецененото от настоящия състав като адекватно и справедливо определеното и изплатено от ГФ обезщетение за вредите от ексцеса, настъпил на 25.07.2013. от 94 000лв., следва да бъде намалено с Ѕ и искът да бъде уважен за сумата 47 000лв., ведно с лихвата от посочения от ищеца момент - предявяване на иска - 04.08.2021г. Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение в частта за уважаването на иска за сумата от 28 200лв. и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаването на иска за разликата над 47 000лв. до 65 800лв. и постановяване отхвърлянето им. Решението в частта за уважаването на иска до размер на 47 000лв. следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Следва да бъде отменено въззивното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ГФ за първата инстанция в размер на 4 305лв. и присъдените за въззивното производство 564 лв.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да бъдат преизчислени за трите инстанции като:

За първата инстанция на ищеца ГФ следва да се присъди сумата 2 152.50лв., а на ответника 2 620лв.

За въззивната инстанция на ищеца следва да се присъди сумата 282лв. за държавна такса; разноски за заплатено от ГФ адвокатско възнаграждение не са доказани и не са претендирани; на ответника - 658 лв. за държавна такса и 4 500лв. за адвокатско възнаграждение.

За касационната инстанция на касатора следва да се присъди сумата 955 лв. за държавна такса и 3 650лв. за адвокатско възнаграждение, а на ответника в касационното производство следва да се определи сумата 150лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Разноските, претендирани от ответника Д. за адвокатско възнаграждение за инстанциите са доказани и възражението на ГФ в този смисъл е неоснователно. Възражението за прекомерност договореното и заплатено възнаграждение на процесуалния представител на ответника Д. Д. е също неоснователно. Делото е със значителна фактическа и правна сложност и не са налице предпоставките на чл. 78,ал.5 ГПК.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение

Р Е Ш И :

Отменя решение № 159 от 18.04.2024г. по в.т.д. № 351/2023г. на Апелативен съд П. в частта , с която след отмяна на решението по т.д.№ 581/2021г. на ОС Пловдив, е уважен искът, предявен от Гаранционен фонд срещу Д. К. Д. за сума от още 28 200лв., в частта за потвърждаване на решението по т.д.№ 581/2021г. на ОС Пловдив за уважаването на иска за разликата над 47 000 лв. до 65 800 лв. и в частта за разноските, вместо което:

Отхвърля иска, предявен от Гаранционен фонд срещу Д. К. Д. с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ - отменен за разликата над сумата 47 000лв.

Потвърждава същото решение в частта за уважаването на иска за сумата 47 000лв., ведно със законната лихва от 04.08.2021г.

Осъжда Д. К. Д. да заплати на основание чл.78,ал. 1 ГПК на Гаранционен фонд сумата 2 854.50лв. разноски за трите инстанции.

Осъжда Гаранционен фонд да заплати на основание чл.78,ал.3 ГПК на Д. К. Д. сумата 12 383 лв. разноски за трите инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: