Отговорност при предоставяне на автомобил на непълнолетен и съпричиняване при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 236
гр.София, 15 май 2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора от ВКП М. К. разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 129/2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационни жалби на адвокат Д. М. и адвокат Б. Б., двамата от САК, в качеството им на защитници на подсъдимите С. С. Е. и А. С. Е., касационна жалба на адвокат А. Б. от САК – повереник на частния обвинител Ц. В. Д. и касационна жалба на частните обвинители Ю. С. А., Р. А. А. и В. Ю. А., чрез повереника им адвокат Р. М., срещу въззивно решение № 367 от 11.11.2025 г., постановено по ВНОХД № 20251000600952 по описа на Софийския апелативен съд (САС) за 2025 г.
С всяка от касационните жалби се претендират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1-3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) в касационната жалба на защитника адвокат М. се аргументира с доводи за нарушения на чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК при формиране на вътрешното убеждение на съда относно релевантни към обвинението въпроси. Доказателствената дейност на въззивния съд се оспорва и с довод за неизпълнени указания в предходно отменително решение на ВКС. Сочат се доказателствени материали, послужили за решаващите изводи на съда относно приетите за установени факти, за които жалбоподателят счита, че не са събрани по предвидения в НПК ред. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че подсъдимата Е. е правоспособен водач на МПС, която защитна теза има отношение към правната квалификация на извършеното от нея деяние и генерално за отговорността на подсъдимия Е. като изключващо обективно и субективно съставомерно поведение за престъплението, предмет на обвинението срещу него. Явна несправедливост на наложените наказания се заявява с доводи за игнорирани съществени факти и обстоятелства, относими към тяхната индивидуализация, в това число неотчетено съпричиняване от страна на пострадалата А. и останалите непълнолетни момичета, които са пътували в управлявания от подсъдимата Е. лек автомобил. Прави се искане ВКС да отмени обжалваното решение и да върне делото на друг състав на САС с конкретни указания по правилното приложение на закона, да оправдае двамата подсъдими или алтернативно да намали размера на наложените им наказания под минималния размер предвиден в закона на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а наказанието спрямо подсъдимия Е. да бъде отложено на основание чл. 66 от НК.
В жалбата на защитника - адвокат Б. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се заявява с оценка на обжалвания съдебен акт като необоснован. Прави се уточнение, че необосноваността не е самостоятелно касационно основание, но в случая е резултат на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда и нарушение на принципа за разкриване на обективната истина, игнориране на свидетелски показания на непредубедени свидетели за сметка на фаворизирането на други, които са противоречиви и непоследователни. Касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се претендира главно с довод за ангажирана наказателна отговорност на подсъдимия Е. по силата на недопустимо разширително тълкуване по аналогия на наказателния закон и несъставомерност на деянието на този подсъдим. Като явно несправедливо се атакува само наложеното наказание на подсъдимия Е.. Сочи се, че той е с ниска степен на обществена опасност и положителни характеристични данни във всички житейски сфери - лична, обществена, семейна. Поведението му в обществото е безукорно, не е осъждан, няма криминални регистрации. За неговото поправяне и превъзпитание не биха били необходими шест години лишаване от свобода. Относно генералната превенция, защитникът счита, че проявите на жестокост посредством произнасяне на съдебни актове с унищожителни последици върху живота на конкретни лица не допринася за намаляване на случаите на незаконосъобразно поведение при управление на МПС. Моли ВКС да отмени обжалваното решение като незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила.
В жалбата на частния обвинител Ц. Д. се акцентира върху касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се заявява явна несправедливост само по отношение на наложените наказания на подсъдимия Е. и се иска тяхното увеличаване над средния размер. Въпреки, че останалите две касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК се навеждат поради несъгласие с оправдаването на подсъдимата Е. от САС по обвинението за нарушения на правилата за движение по чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП, в жалбата се изразява становище, че наложеното й наказание е законосъобразно, поради което се прави искане „присъдата в тази част да бъде потвърдена“.
В жалбата на частните обвинители Ю. А., Р. А. и В. А. трите касационни основания по чл.348, ал.1,т.1-3 от НПК се обвързват с недоволство от оправдаването на подсъдимата А. Е. по обвинението за нарушения на правилата за движение по пътищата по чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП, както и с наложеното й наказание. Сочи се, че то е определено при липса на мотиви, неправилно приложение на закона при неговата индивидуализация, неотчитане на значими отегчаващи отговорността обстоятелства, между които няколкократно предоставено от подсъдимата управление на л.а. „БМВ ХЗ“ на други непълнолетни и неправоспособни лица в инцидентния пътен участък, неотчитане на младата възраст на загиналата Н. А. (14 годишна) и на увредените лица, както и че нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които въззивният съд я е оправдал, са извършени умишлено от подсъдимата, което обуславя явна несправедливост на наложеното й наказание. Прави се искане за увеличаването му към максималния размер на наказанието лишаване от свобода, а в случай, че то не бъде уважено, частните обвинители молят ВКС да отмени условното осъждане по чл. 69, ал.1 от НК и да постанови същото да бъде изтърпяно ефективно.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият С. С. Е. се явява лично. Не се явява подсъдимата А. С. Е., редовно призована. За двамата се явяват адвокат Т. Р. (преупълномощен от защитника – адвокат М.) и адвокат Б. Б., които поддържат касационните жалби на защитата.
К. жалбоподател – частен обвинител Ц. В. Д., редовно призована, не се явява. За нея се явява повереникът адвокат А. Б., който поддържа касационната й жалба.
Касационните жалбоподатели – частни обвинители Ю. С. А., Р. А. А. и В. Ю. А., се явяват лично и с повереника си адвокат Е. Т., който поддържа касационната им жалба, подадена чрез първоначалния повереник - адвокат Р. М..
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че четирите касационни жалби са неоснователни, тъй като въззивният съд е обсъдил подробно всички доказателства по делото, изпълнил е указанията на ВКС в отменителното решение и след съобразяване на всички релевантни обстоятелства за установяване на фактическата обстановка и правилната правна квалификация на деянията на подсъдимите е определил справедливи наказания за всеки от тях. Прокурорът изцяло се солидаризира с доводите в обжалваното решение, че подсъдимата Е. е нямала правоспособност да управлява МПС извън територията на САЩ. Счита, че нейният баща – подсъдимият Е. въпреки знанието за това, спокойно е приел, че тя ще управлява автомобила, за да се разходи с приятелките си, както и че това не се е случвало за първи път, а видно от доказателствата било практика в това семейство. Прокурорът подробно аргументира несъгласието си със защитните доводи за съпричиняване от страна на пострадалите и предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационните жалби и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 1 от 05.01.2024 г., постановена по № 20221200201125 по описа за 2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, подсъдимите А. С. Е. и С. С. Е. са признати за виновни, както следва:
Подсъдимата А. С. Е. - за виновна в това, че на 17.07.2021 г. около 15:00 часа в участък от асфалтов общински път BLG 19742 км.1+200 м в посока от село Ваклиново, общ. Сатовча към село Кочан, общ. Сатовча, като неправоспособен водач, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „***“ модел „**“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на С. С. Е., като непълнолетна, но можейки да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, в резултат на нарушения на правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1, чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП по непредпазливост е причинила смърт на едно лице - Н. Ю. А. и средни телесни повреди на две лица – Ц. В. Д. и Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пред. последно, б. “б“, вр. ал. 1, б. “в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК й е наложено наказание три години лишаване, чието изпълнение е отложено на основание чл. 69, вр. чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години.
Подсъдимият С. С. Е. - за виновен в това, че на 17.07.2021 г. около 11:30 часа в с. Сатовча, обл. Благоевград е нарушил забраната на чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП – като водач и собственик на посоченото МПС го е предоставил на неправоспособния водач - непълнолетната А. С. Е. и с това деяние, като независим съпричинител, на същата дата около 15:00 часа, в участък от асфалтов общински път BLG 19742 км.1+200 м в посока от с. Ваклиново, общ. Сатовча, обл. Благоевград към с. Кочан, общ. Сатовча, обл. Благоевград, по непредпазливост е причинил смърт на едно лице - Н. Ю. А. и средни телесни повреди на две лица – Ц. В. Д. и Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пред. последно, б. “б“, вр. ал. 1, б. “в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК му е наложено наказание шест години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
На основание член 343г, във вр. с член 37, алинея 1, т. 7 НК подсъдимият С. С. Е. е лишен от право да управлява МПС за срок от шест години.
С присъдата съдът е пропуснал да се произнесе за отговорността на подсъдимите относно деловодните разноски и не се е разпоредил с веществените доказателства, описани подробно в обвинителния акт.
По въззивни жалби на защитниците на подсъдимите (с главно искане за нова оправдателна присъда спрямо подсъдимия Е. и оправдаване на подсъдимата Е. в частта на обвинението за липса на правоспособност да управлява МПС), въззивна жалба на частния обвинител Ц. Д. (с искане за увеличаване на наложените наказания на подсъдимия Е.) и въззивна жалба на частните обвинители Ю. С. А., Р. А. А. и В. Ю. А. ( с искане за увеличаване на наложеното на подсъдимата Е. наказание лишаване от свобода и отмяна на условното осъждане) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с потвърдително въззивно решение № 50/03.02.2025 г. по ВНОХД № 20241000600481/2024 г., което е било отменено с Решение № 370/28.07.2025 г. по н.д. № 20258002200326/2025 г. на ВКС, първо н.о, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд и липса на мотиви.
Повторният въззивен контрол е осъществен с обжалваното решение, предмет на настоящата втора по ред касационна проверка, с което първоинстанционната присъда е бил изменена, като подсъдимата А. Е. е оправдана частично – само относно обвинението съставомерният резултат да е в причинна връзка с нарушения на правилата за движение по чл.21 и чл.104а от ЗДвП. В останалите й части присъдата е потвърдена.
Касационните жалби са допустими – изхождат от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок.
Разгледани по същество жалбите на защитниците са частично основателни, а тези на частните обвинители са неоснователни.
По касационните жалби на защитниците:
Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументирано с твърдението, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд не са били изпълнени указанията на ВКС в постановеното при първата касационна проверка отменително решение е неоснователно. ВКС е дал указания да се извърши повторен анализ на показанията на основната свидетелка на обвинението против подсъдимия Е. – А. К.. Въззивният съд е изпълнил стриктно указанието във всеки аспект на констатираните от ВКС дефицити в аналитичната дейност на първия въззивен състав, включително и по критериите по чл.117 от НПК, като е изложил допълнителни, пространни и убедителни съображения защо им е дал вяра. САС, аналогично с първия въззивен съдебен състав, е възприел категоричния оценъчен извод на първоинстанционния съд за достоверността на показанията на свидетелката К., не само на база коректен сравнителен анализ с останалите гласни доказателства, но и поради характера им на източник на единствените преки доказателства (освен обясненията на подсъдимите) относно основно релевантния факт за отговорността на подсъдимия Е., а именно, че в поддържаните от държавното обвинение време и място той действително и напълно съзнателно, след кратък разговор с дъщеря си – подсъдимата Е., й е преотстъпил управлението на МПС, с което впоследствие същата е реализирала процесното ПТП. За целта Е. преустановил движението на управлявания от него лек автомобил, освободил мястото на водача и отправяйки се към строежа на новата си къща оставил подсъдимата Е. и свидетелката К. в автомобила. Изводът на въззивния съд, че бащата е предоставил на дъщеря си управлението на МПС не е произволен, а изведен от установеното по категоричен начин поведение на подсъдимия Е., който не само е напуснал автомобила без да изключва двигателя, но е останал да извършва строителни работи на къщата си без повече да се върне в автомобила. На л. 6-9 от обжалваното решение САС е изложил убедителни съображения защо се е доверил на преценката на първоинстанционния съд, че противоречията между от една страна обясненията на подсъдимите и показанията на работниците на строежа на подсъдимия – свидетелите А., С. и Х. и от друга страна - показанията на свидетелката К. за поведението на подсъдимия Е. по преотспъването на управлението на автомобила на подсъдимата Е., следва да бъдат преодолени в полза на изнесената информация от свидетелката К.. Освен последователността на нейните твърдения и качеството й на единствен очевидец на преотстъпването на управлението на лекия автомобил от бащата на дъщерята, САС уместно е противопоставил крайната житейска нелогичност в показанията на работниците на подсъдимия, която резонно е обусловила съгласието му с аналитичните изводи на първата съдебна инстанция относно подкрепеността на обвинението от показанията на тази свидетелка. Обективираният в мотивите на обжалваното решение анализ на показанията й чрез тяхната поотделна и съвкупна преценка с останалите доказателствени материали, представлява надграждане на аналитичната дейност на предходния въззивен състав с излагане на допълнителни аргументи в подкрепа на тяхната достоверност, поради което и на това основание дадените от ВКС указания се явяват изпълнени. Макар да е вярно посоченото от защитата, че показанията на свидетеля И. са останали извън оценъчната дейност на САС, този пропуск представлява процесуално нарушение, което не е съществено до степен да произведе повторно касационно основание. За разлика от свидетелката К., свидетелят И. не е очевидец на поведението на подсъдимия Е. по преотстъпването на управлението на МПС на подсъдимата. Неговите показания дават информация за изразено от подсъдимата притеснение какво ще обясни на баща си за състоянието на лекия автомобил, което е съвсем логично предвид почти пълното му унищожаване при ПТП видно от приложения фотоалбум към протокола за оглед. В този смисъл показанията на свидетеля И. не се конфронтират с тези на свидетелката К..
Несподелим е доводът за съществено нарушение на чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК поради формиране на фактическите изводи на въззивния съд, аналогично с първата инстанция, на показанията, които свидетелката К. е дала в разпита й в досъдебното производство пред съдия. Всъщност положителната оценка на предходните съдебни инстанции за тяхната допустимост провокира основния спор между страните пред ВКС, като защитата настоява за априорното им изключване поради факта, че подсъдимите не са били призовани за този разпит в качеството на обвиняеми лица. Настоящият касационен състав принципно се съгласява с изводите на САС в обратната насока, а именно, че показанията на свидетелката К. в досъдебното производство пред съдия са допустимо доказателствено средство. Действително по делото е установено, че към датата на провеждане на разпита (22.07.2021г.) постановленията за привличането на обвиняемите, съставени на основание чл.219, ал.1 от НПК на 20.07.2021 г. т.е. два дни преди разпита на свидетелката К. пред съдия, все още не са им били предявени по реда на чл.219, ал.4 от НПК. Предявяването, съответно запознаването на обвиняемите с пълното съдържание на постановленията, рамкиращи фактическата и правна страна на обвинението срещу тях, е станало на 26.07.2021 г., когато разпитът пред съдия вече е бил осъществен в тяхно отсъствие и без да бъдат призовавани. Предявяването на постановлението е различно процесуално действие от привличането на обвиняем. Фигурата на обвиняем се конституира със съставянето на постановлението за привличане по чл.219, ал.1 от НПК, а не с предявяването му на обвиняемия по чл.219, ал.4 от НПК (Ч., М. „Досъдебното производство по НПК“, изд.Сиела, 2013 г., стр.336). Следователно, от 20.07.2021 г., когато е било формулирано обвинението срещу всеки от подсъдимите с приложените на л. 24-26 и л.27-30, т.1 от ДП постановления по чл.219, ал.1 от НПК, органът на досъдебното производство е бил длъжен съгласно чл.223, ал.2 от НПК да им осигури възможност да участват при провеждането на разпита на свидетелката К. пред съдия, а ако не им е предявил обвинението по реда на чл.219, ал.4 от НПК - да не предприема изобщо действия за разпит пред съдия или каквото и да е друго действие по разследване. Още повече, че по делото липсват данни за непреодолими пречки обвиненията да бъдат предявени в по-ранен момент от този на провеждането на разпита пред съдия. В тази връзка правилно САС е отбелязал, че съгласно чл.219, ал.8 от НПК, преди да предприеме каквото и да е действие по разследване, което предполага участие на обвиняемите, разследващият орган е бил длъжен да им предяви постановленията за привличане по реда на чл.219, ал.4 от НПК. Поради това ВКС се съгласява и със защитата, че в конкретния случай, след като разпитът на свидетелката К. в досъдебното производство пред съдия не е проведен съгласно изискванията на чл.219, ал.8 от НПК, приобщаването на показанията й от този разпит към доказателствената съвкупност не може да стане чрез прочитането им в съдебното следствие на основание чл.281, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, както неправилно е процедирал първоинстанционният съд (л.433, т.2 от НОХД № 1125/2022 г. на ОС - Благоеврград). Това обаче не изключва априорно доказателствената годност на оспорените свидетелски показания, както несъстоятелно счита защитникът. Въпросните гласни доказателствени средства не само запазват процесуалната си стойност на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК, доколкото са огласени в съдебното следствие в присъствието страните и в съответствие с хипотезата на посочената процесуална разпоредба, но категоричното им потвърждаване от свидетелката К. в непосредствения й разпит пред Окръжен съд - Благоевград, елиминира забраната по чл.281, ал.8 от НПК осъждането на подсъдимия Е. да се основава на тях. В тази насока ВКС споделя изложените на стр.7-8 от обжалваното решение съображения, че допуснатите нарушения от разследващия орган на чл.223, ал.2 и чл.219, ал.8 от НПК не произвеждат претендираните от защитата процесуални последици, а именно изключването на тези свидетелски показания като недопустим доказателствен източник. В. на стр.8-9 от отменителното решение на ВКС изрично е посочено, че в настоящия казус проблем с допустимостта на прочетените на основание чл.281 от НПК показания на свидетелката К. няма след като същата е разпитана в съдебната фаза на процеса и подсъдимите и защитата са имали реална възможност да я разпитат за показанията й от досъдебното производство и да оспорят пред съда тяхната надеждност. Следователно, още при първата касационна проверка, ВКС е отклонил като неоснователно така поддържаното и пред настоящата касационна инстанция възражение, като е приел, че позоваването на показанията на свидетелката К. от разпита й по чл.223 от НПК в досъдебното разследване не лишава подсъдимите от право на справедлив съдебен процес по чл.6, §3, б.d от ЕКПЧ. Затова указанията в отменителното решение на ВКС са за извършване на повторен анализ от САС на тяхната „убедителност, относимост и достатъчност“, което имплицитно съдържа положителна оценка за допустимостта им, а не за изключването им от доказателствения материал като последица от нарушения на чл.223 и чл.219, ал.8 от НПК, както несъстоятелно настоява защитата. Допълнителни аргументи за допустимостта на оспорените свидетелски показания се извеждат от юриспруденцията на СЕС и ЕСПЧ, която също допуска свидетелски показания от разпит по чл.223 от НПК в отсъствие на обвиняемите за валиден доказателствен източник, стига неучастието на обвиняемите да е било компенсирано с разпита на свидетеля пред съда в тяхно присъствие и изводимите от показанията на свидетеля фактически данни да не са единственото доказателство в подкрепа на обвинението (вж. в този смисъл решения на СЕС: от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka, C‑38/18, EU:C:2019:628, т. 42 и 43; от 8.12.2022 г. по С-348-21, ECLI:EU:C:2022:965, т.42-44 и решения на ЕСПЧ: Marcello Viola с/у Италия, § 52 и 53; Murtazaliyeva v. Russia, § 91 и Stanford v. the United Kingdom, § 26). Такъв е процесният случай, предвид категоричното заявление на свидетелката К. по време на съдебния процес, в присъствието на подсъдимите и на професионалния им защитник, че поддържа показанията, които е дала в досъдебното разследване пред съдия, включително в частта, че подсъдимият Е. слязъл от мястото на водача и се отправил към строежа на новата си къща, оставяйки „колата включена“ и двете с подсъдимата Е. потеглили веднага след това, като последната управлявала автомобила часове наред до момента на ПТП (вж. протокол от съдебно заседание на 5.07.2023 г. – л.433, т.2 от НОХД № 1125/2022 г. на ОС – Благоевград). В съдържателен план цитираните показания на свидетелката не са тълкувани превратно или противно на житейската логика, нито изолирано от останалата доказателствена съвкупност, в която изобилстват данни, че подсъдимата е управлява системно лекия автомобил на баща си и е демонстрирала пред него явно желание да продължи да го прави (вж. приобщените по реда на чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.3 от НПК обяснения на подсъдимия Е. – л.546, т.2 от НОХД №1125/2022 г. на ОС - Благоевград). Следователно доводите на защитата, че изграждането на фактически изводи в подкрепа на обвинението въз основа на показанията на свидетелката К. от разпита й пред съдия в досъдебното производство опорочава доказателствената дейност на съда не могат да бъдат споделени. Този извод не се променя от липсата на съпоставяне в мотивите на обжалваното решение на изразеното от свидетелката предположение пред съда, че подсъдимият е дал разрешение на дъщеря си да управлява автомобила със заявлението й, че не знае дали той е възприел качването на подсъдимата в колата, защото тръгнал, след което те продължили. Съгласно чл.117 от НПК въззивният съд правилно се е ограничил да анализира само фактите относно поведението на подсъдимия, които свидетелката К. е съобщила пред съда като очевидец, но не и изразеното от нея предположение, което няма доказателствена стойност по силата на посочената разпоредба.
За да приеме за установено, че подсъдимият е преотстъпил автомобила на дъщеря си напълно съзнателно, САС се е позовал не само на установения от показанията на свидетелката К. факт, че преди да тръгне към строежа, той го е оставил с включен двигател, но и че по никакъв начин не е изразил несъгласие с потеглянето й, както уместно е отбелязано в мотивите на въззивното решение - например чрез обаждане по телефона да се върне незабавно при положение, че от момента на слизането му от автомобила („преди обяд“) до процесното ПТП („около 15.00 ч.) е минало продължително време.
Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата с изключение на установената за първи път от САС липса на причинна връзка между настъпилите вреди от ПТП, превишената скорост на движение на управлявания от подсъдимата лек автомобил и използването на мобилен телефон по време на управлението, която е ценена в полза на подсъдимата предвид оправдателната част от диспозитива на обжалваното решение, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК. Проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание.
Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно. Въззивният съд е посочил конкретното поведение на всеки от двамата подсъдими, с което същите независимо един от друг са допринесли за настъпването на тежкия резултат, както и защо този резултат се явява следствие на поведението на всеки от тях.
Основното оплакване срещу отказа на съдилищата да приемат, че подсъдимата Е. е била правоспособен водач, който закономерно рефлектира и върху отговорността на подсъдимия Е., е било коментирано в отменителното решение на ВКС. В него доводът в изразеното особено мнение от член на първия въззивен съдебен състав, че българската държава не разглежда възрастта под 18 години като абсолютно препятствие за управление на МПС при издадено на непълнолетната подсъдима чуждестранно свидетелство за управление в САЩ, поддържан като защитна теза и пред настоящата касационна инстанция, е определен от първия касационен състав като „неубедителен“ след направен анализ на международни договори, по които България е страна и които еднозначно поставят възрастов критерий за управление на МПС по българските пътища, който е приложим и за подсъдимата (стр.98-99 от н.д. №326/25 г. на ВКС). Отделно, на стр.5-6 от обжалваното решение контролираният съд е изложил подробни и допълнителни съображения за правилността на обвинението, че подсъдимата Е. не е била правоспособен водач на МПС поради непълнолетната й възраст към момента на ПТП, с които настоящата касационна инстанция се съгласява и е безполезно да повтаря. Достатъчно е да се отбележи, че с правилото в чл. 151, ал.1, т.6 от ЗДвП националното законодателство поставя безусловно изискване за минимална („осемнадесет години“) възраст на водачите, управляващи МПС от категория „В“ т.е. като управляваното „***“ от подсъдимата. Посочената разпоредба не само е с императивен характер, но се явява специална по отношение на чл.162, ал.1 от същия закон, на който защитата се позовава. Съгласно общия правен принцип специалният закон отменя общия (lex specialis derogat legi generali). Иначе казано. Без да е изпълнено изискването за минималната възраст по чл.151, ал.1, т.6 от ЗДвП, правоспособност изобщо не може да възникне за управление на МПС от конкретната категория по българските пътища - нито с българско, нито с американско СУМПС. Предпоставка за признаването на последното от българските власти в срока по чл.162, ал.1 от ЗДвП е именно навършването на пълнолетна възраст на дееца, каквато към момента на управлението на МПС подсъдимата не е навършила. По аргумент за по-силното основание от разпоредбата на чл. 151а от ЗДвП, съгласно която лицата, притежаващи свидетелство за управление, издадено от държава - членка на Европейския съюз могат да управляват МПС на територията на Република България при спазване на изискванията за минимална възраст за съответната категория, определена в чл. 151 от същия закон, не може да се приеме тезата на защитата, че законодателят не поставя същите изисквания за водачите на МПС, които притежават свидетелство за управление, издадено от държава извън ЕС, в случая САЩ. Обратното означава, че гражданите на ЕС биха имали повече ограничения при управление на МПС със СУМПС, издадено в държава –членка на ЕС от тези, които управляват със СУМПС, издадени в държави извън ЕС. Такова тълкуване е неуместно най-малко в контекста на правото на ЕС и по-конкретно на изискването гражданин на една държава членка на ЕС, пребиваващ в друга, да бъде третиран като местен гражданин. Отделен е въпросът, че както правилно отбелязва САС, подсъдимата не е имала и валидно международно СУМПС от САЩ именно поради непълнолетната си възраст към датата на инцидента. В приложеното на л.164, т.1 от ДП американско свидетелство за управление на МПС изрично е посочено, че то се издава на подсъдимата Е. като лице под 18 годишна възраст със съответни рестрикции за ограничено управление на МПС в американския щат Пенсилвания, което несъмнено изключва еквивалентност с изискуемата от чл.151, ал.1, т.6 от ЗДвП правоспособност по възрастов критерий. Ето защо, възражението за недоказаност на обвинението, че към инкриминираната дата подсъдимата е била неправоспособен водач на МПС, правилно е отхвърлено от предходните съдебни инстанции като неоснователно.
Несъстоятелен е и основният защитен довод в касационната жалба на адвокат Б., че подсъдимият Е. не може да бъде субект на престъплението, предмет на обвинението срещу него, дори да се приеме, че умишлено е предоставил ключовете на автомобила на неправоспособен водач, тъй като не е осъществил изпълнителното деяние по 343, ал. 4 вр. ал. 3, пред. последно, б. “б“, вр. ал. 1, б. “в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК - не е управлявал МПС към момента на причиняване на вредоносните последици от ПТП. Според защитата и към настоящия момент законът изисква противоправният резултат да е настъпил „при управление" на МПС, поради което позоваването от съдилищата на Постановление №1/83г. на Пленума на ВС представлява недопустимо разширително тълкуване по аналогия на наказателноправната норма. Още на стр.12 от отменителното решение, постановено при първата касационна проверка, ВКС е разяснил защо тази защитна теза е несподелима, както и че няма основание за игнориране на относимите към настоящия казус указания в посоченото постановление, независимо от издаването му преди десетилетия, предвид актуалния им преглед, направен в мотивите към т.39 на ТР № 1/24.01.2022 г. на ОСНК на ВКС, който практически потвърждава тяхната актуалност. В допълнение следва да се посочи, че установената в чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт задължителна сила на тълкувателните решения и тълкувателните постановления за органите на съдебната власт не е обвързана със срок. Действието й се проявява до тяхната отмяна, било изрично - с нов тълкувателен акт на ВКС или по законодателен път – с отмяна на тълкуваната наказателноправна норма. В процесния случай нито едно от двете условия не е налице, поради което упрекът към правния извод на предходните съдебни инстанции, че деецът носи наказателна отговорност и когато не той лично управлява моторно превозно средство, а го е предоставил на друго неправоспособно лице, е несъстоятелен. Не на последно място, неправилно защитата приравнява официалното тълкуване на правните норми от върховната съдебна инстанция с приложението на наказателния закон по аналогия. Разликата е съществена. Задължителните тълкувателни актове на ВКС не създават нови материалноправни основания за ангажиране на наказателна отговорност, а разкриват действителното съдържание на вече съществуваща наказателноправна норма като тази, която защитата оспорва като ирелевантна към деянието, предмет на обвинението срещу подсъдимия Е.. За разлика от тълкуването, аналогията предполага прилагане на правна норма към неуреден случай извън нейния обхват, което в наказателното право е недопустимо съгласно чл. 46, ал.2 и ал.3 от Закона за нормативните актове и принципа за законоустановеност на престъплението. В конкретния казус, няма легитимно основание за отстъпление от задължителните указания в т.4, б.“г“ от ППВС №1/83 г., че деецът носи наказателна отговорност и когато не той лично управлява моторното превозно средство, а го е преотстъпил на друго неправоспособно лице и това лице допусне нарушение на правилата за движение и причини съставомерни последици. Нещо повече. В коментирания задължителен тълкувателен акт изрично е посочено, че нарушението на забраната да се преотстъпва управлението на моторното превозно средство на неправоспособно лице при положение, че поелият управлението на моторното превозно средство виновно причини съставомерни последици, е достатъчно основание за отговорност на преотстъпващия, какъвто е процесният случай. Следователно дори не е необходимо доказването на причинна връзка между преотстъпването на МПС и причинените вреди от настъпилото впоследствие ПТП с участие на неправоспособния водач на МПС – подсъдимата Е., така както за съставомерно поведение при „пияно състояние“ на дееца не е необходимо да се установи, че същото като квалифициращо обстоятелство по чл.343, ал.3 от НК е в причинна връзка с причинения престъпен резултат (т.4, б.“в“ от ППВС №1/83 г.). Неоснователен е и доводът в касационната жалба, че тълкувателният акт засяга единствено приложението на квалифициращото обстоятелство „пияно състояние", доколкото същото е разгледано в постановлението алтернативно - като самостоятелно основание за наказателна отговорност наред с коментираното съставомерно обстоятелство по преотстъпване на МПС на неправоспособно лице. Поради това доводът, че само по себе си преотстъпването на МПС от подсъдимия Е. на неправоспособния водач – подсъдимата Е., не може обуслови независимо извършителство от негова страна поради липса на такова изпълнително деяние в чл.343 от НК, също не може да бъде споделен.
Принципно е вярно изложеното от защитата в съдебните прения пред ВКС, че подсъдимият Е. не е действал умишлено при извършване на престъплението, тъй като нито е искал, нито е допускал настъпването на общественоопасните последици от преотстъпването на автомобила на непълнолетната си дъщеря. Това обаче не произвежда претендираното оправдателно основание, тъй като престъплението е реализирано при по-леката форма на непредпазливата вина по смисъла на чл.11, ал.3 от НК – небрежност, която е достатъчна да се приеме за правилен изводът на съдилищата за доказаност на обвинението срещу него от субективна страна. Липсата на умисъл по отношение на вредоносния резултат е извън фактическата и правна рамка на обвинението.
В заключение, крайният правен извод на апелативния съд за обективно и субективно съставомерно поведение на всеки от подсъдимите съобразно конкретните обвинения, преценен в пределите на касационната проверка по чл.347, ал.1 от НПК, се явява съответен на закона и цитираната по-горе задължителна тълкувателна практика. При това положение искането за оправдаване на подсъдимите е несъответно на закона и на установените фактически положения и правилно е отхвърлено като неоснователно от предходните съдебни инстанции.
Частично основателни, само по отношение на подсъдимия Е., са доводите в касационните жалби на защитниците за явна несправедливост на наложените наказания. Недоволството в тази връзка, свързвано с претенции за допуснати съществени процесуални нарушения и несъставомерно поведение поради правоспособност на подсъдимата Е. да управлява МПС, съответно липса на виновно поведение от страна на подсъдимия Е., с оглед установените по делото факти и изложената вече преценка за отсъствие на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, изключват процесуалната възможност изразеното на това основание несъгласие с наложените наказания да обуслови касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Неоснователно е и възражението за намаляване на наложените наказания поради съпричиняване от страна на пострадалите, които сами се поставили в положение да пътуват в МПС, управлявано от неправоспособен водач, какъвто е подсъдимата Е.. Трите пострадали, също като подсъдимата Е., са били деца към датата на инцидента поради непълнолетната си възраст по смисъла на определението за „дете“ в чл.2 от Закона за закрила на детето. На това основание ВКС се съгласява с представителя на ВКП, че с оглед детската им възраст и доколкото по делото е установено, че подсъдимата е създала впечатление пред тях още преди инкриминираната дата, че е правоспособен водач, управлявайки редовно *** на родителите си и демонстрирайки съгласието им, не може да се приеме за безспорно знанието на пострадалите относно неправоспособността на подсъдимата като водач на МПС, съответно съпричиняване като намаляващ отговорността фактор на това основание.
Възражението на защитата срещу отказа на САС да приеме, че е налице съпричиняване поради неползване на обезопасителни колани от трите пострадали, включително от починалата А. е основателно. Съгласно заключението на СМЕ, използването от пострадалата А. на обезопасителен колан би избегнало причиняването на най-тежките травматични увреждания и смъртната последица от тях (л.13-14, т.5 от ДП). При изслушването пред първоинстанционния съд вещото лице е потвърдило писменото заключение. Разяснило е допълнително, че точно при ПТП като процесното, поставянето на предпазен колан е „изключително важно“ за предотвратяване на леталния изход и ако пострадалата А. беше ползвала обезопасителния колан, травматичните й увреждания биха били „съизмерими с най-тежките на една от пътничките“, ерго вещото лице категорично изключва смъртния резултат от произшествието предвид, че уврежданията на другите пътнички Д. и М. се изчерпват със средни и леки телесни повреди. Такива, според него, биха били причинени и на починалата, ако беше изпълнила задължението да ползва обезопасителен колан (вж. л.378, т.2 от НОХД №1125/2022 г. на ОС- Благоевград). Неползването му представлява нарушение на законоустановено правило за безопасност, насочено към ограничаване на вредните последици при ПТП. Това поведение на пострадалата А., макар и да не е в причинна връзка с възникването на самото произшествие, има пряко отношение към обема и тежестта на настъпилия вредоносен резултат, като е увеличило риска от настъпване на фатален изход и фактически е допринесло за неговото реализиране в най-тежката му форма – смърт. Този принос на жертвата неправилно е отречен от САС, тъй като съпричиняването представлява обективно обстоятелство, подлежащо на отчитане при индивидуализацията на наказанието по чл. 54 НК като смекчаващо и за двамата подсъдими, доколкото касае самия вредоносен резултат и неговото реализиране (т.1 от ТР №2/2016 г. по т.д. №2/2016 г., ОСНК на ВКС). Въпреки това, отражението на съпричиняването върху наказателната отговорност на двамата подсъдими не може да бъде еднакво, тъй като подсъдимата Е. е извършила и други нарушения на правилата за движение – управление с превишена скорост и използване на мобилен телефон по време на движение. Макар тези нарушения да не се намират в причинно-следствена връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие и поради това подсъдимата правилно да е оправдана за тях с обжалваното решение, те представляват установени по делото факти, които я характеризират като недисциплиниран водач. Тяхната тежест, особено поради конкретното превишаване на скоростта на движение (155,4 км/ч при разрешена 90 км/ч) е толкова значителна, че практически неутрализира смекчаващото значение на съпричиняването за отговорността на тази подсъдима. В тази връзка, упрекът на защитата към САС, че оправдаването на подсъдимата по този пункт от обвинението не е намерил място в благоприятна за подсъдимата посока при определяне на наказанието е несъстоятелен. Обратно е положението при подсъдимия Е.. Освен нарушението на чл.102, ал.1, т.1 от ЗДВП, с което е обвързано обвинението, съответно осъждането му за престъплението по транспорта и което съгласно забраната в чл.56 от НК не може да бъде повторно отчетено при фиксиране обема на наказателната му отговорност, по делото не са установени други нарушения на правилата за движение по пътищата, които да бъдат противопоставени като насрещни отегчаващи фактори. Освен това подсъдимият Е. не може да отговаря за допуснатите от подсъдимата Е. нарушения на правилата за движение по пътищата, а само за причинения поради преотстъпването на МПС вредоносен резултат, за който несъмнено принос има и починалата А. поради неизпълнение да задължението да ползва обезопасителен колан съгласно заключението на вещото лице от СМЕ. Ето защо, конкретното съпричиняване дава основание за намаляване на наложените наказания на подсъдимия Е., но не и това на подсъдимата Е..
Правилно защитата възразява срещу игнорирането от САС на данните от предпробационните доклади, изготвени в настоящото наказателно производство на основание чл.226, ал.2 от ППЗИНЗС (л.196-206, т.1 от първоинстанционното дело), които изобщо не са споменати в мотивите на обжалваното решение. Събраната чрез тях изцяло положителна информация за личността на двамата подсъдими и особено за тежкото емоционално състояние, в което е изпаднала подсъдимата след инцидента с последвал опит за самоубийство поради социалната й изолация от околните обаче практически е намерила отзвук при определяне отговорността на подсъдимата предвид приложеното спрямо нея условно осъждане, аргументирано от САС и с посттравматичните последици за нея от случилото се, но не е намерила отражение при определяне на наказанията на подсъдимия Е..
Посочените от ВКС като неотчетени или подценени смекчаващи отговорността обстоятелства дават основание за намаляване на всяко от наложените наказания на подсъдимия Е., съответно лишаването от свобода от шест на четири години и наказанието по чл.343г от НК –лишаване от право да управлява МПС - от шест на четири години. Няма основание за допълнително намаляване или за определяне на наказанията на подсъдимите по чл.55 от НК (под най-ниския предел) поради останалите коректно отчетени от въззивния съд отегчаващи отговорността обстоятелства, в това число броя на жертвите. Що се касае до ръста на престъпленията по транспорта, неправилно защитата възразява срещу съобразяването му от САС доколкото касае ноторен факт с пряко отношение към преценката за постигане на кумулативна законоустановена цел на наказанието, каквато е генералната превенция по чл.36, ал.1: да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, която не може да бъде подценена в условията на общоизвестна пандемия от престъпления по транспорта. Доводът на защитата в обратна насока е аргументиран некоректно, тъй като въззивният съд е отчел това обстоятелство като „отегчаващо отговорността“ на подсъдимите, а не като „отегчаващо вината“ по смисъла на чл.54 от НК, както се твърди в касационната жалба. Разликата е очевидна в контекста на проверката по чл.348, ал.5, т.1 от НПК дали с наложените наказания може успешно да бъдат постигнати всички цели на наказанието, посочени в чл.36 от НК. Съгласно посочената разпоредба съдът трябва да определи наказание, което наред с индивидуалната превенция несъмнено и неизбежно трябва да постигне и генералната такава т.е. да има законоустановения ефект върху останалите членове на обществото. Поради това ръстът на престъпленията по транспорта, доколкото е ноторен и безспорен между страните, както и служебно известен на ВКС, не може да остане извън вниманието на съда при определяне на наказание за престъпление по транспорта, както правилно е приел въззивният съд. Още повече, че в конкретния случай условното осъждане на подсъдимата Е. и редуцираните от ВКС наказания на подсъдимия Е. изключват твърдяното в касационната жалба наказване за „назидание“ или неоснователно надценяване на значението на генералната превенция като израз на неоправдана репресия спрямо двамата подсъдими. Превантивният възпитателен и предупредителен ефект върху трети лица, които не са участници в наказателното производство, също е легитимна самостоятелна цел на наказанието съгласно чл.36 от НК. Пренебрегването на генералната превенция води до занижаване на наказателната репресия под нивото, необходимо за въздействие върху общественото съзнание, което от своя страна създава риск от толериране на престъпно поведение при управление на МПС и накърнява доверието в правосъдието по делата за престъпления по транспорта. В подкрепа на извода за важността на генералната превенция е, че при проверката за касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) наред с преценката за евентуално очевидно несъответствие на наложеното на подсъдимия наказание с обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, съгласно чл.348, ал.5, т.1 от НПК задължително се преценява и съответствието на наказанието с целите по чл. 36 от НК, ерго постижима ли е общата превенция. Несъмнено към нея пряко отношение има ръстът на съответния вид престъпление, за което се преследват подсъдимите.
Искането за условно осъждане на подсъдимия Е. не може да бъде удовлетворено, тъй като същото е априорно изключено на основание чл.66 от НК предвид срока на редуцираното от ВКС наказание лишаване от свобода.
В заключение касационните жалби на защитниците са основателни единствено в частта, с която се оспорва размера на наложените наказания на подсъдимия Е. и се преценяват като неоснователни в останалите им части.
По касационните жалби на частните обвинители:
Частният обвинител Цв. Д. навежда касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 (съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на закона) поради оправдаването на подсъдимата Е. за нарушения на правилата за движение по чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП, но не излага данни в подкрепа на несъгласието си в тази насока, както изисква чл.351, ал.1 от НПК. Освен това в касационната жалба наложеното наказание на подсъдимата А. Е. е определено като „справедливо“, поради което частният обвинител е направил изрично искане да бъде потвърдено от ВКС. Така жалбоподателката Д. сама се е лишила от възможността да получи по - задълбочен отговор от този, че касационната инстанция проверява въззивното решение само в обжалваната част, съобразно данните в касационната жалба в подкрепа на посочените касационни основания. Когато такива данни не са посочени, пределите на касационната проверка по чл.347 от НПК ограничават ВКС да изследва допуснати ли са съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните по чл.348, ал.3, т.2-4 от НПК (липса на мотиви или протокол за съдебното заседание на първата или въззивната инстанция; постановяване на присъдата или решението от незаконен състав или нарушение на тайната на съвещанието). Последица от недопускането им е отхвърлянето на касационната жалба като неоснователна. Отделно от това е безпредметно ВКС да анализира направеното голословно оспорване на частичното оправдаване на подсъдимата Е. предвид липсата на искане в касационната жалба за осъждане и по тази част на обвинението. Съгласно чл.355, ал.3 от НПК искането за осъждане е задължително условие (сonditio sine qua non), без което ВКС не може да упражни правомощията си за отмяна на въззивното решение, съответно не може да върне делото за ново разглеждане с оглед утежняване положението на тази подсъдима.
Не е налице и касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. То се навежда с възражения срещу наложеното наказание лишаване от свобода на подсъдимия Е., като се иска определянето му при превес на отегчаващите вината обстоятелства и налагането му над средния и в по-висок размер, както и пропорционално ВКС да увеличи кумулативно наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС за срок по-дълъг от наказанието лишаване от свобода след увеличението му. Като се остави настрана, че ВКС няма правомощия да увеличава наложените наказания (чл.354, ал.3 от НПК), искането за утежняване наказателноправното положение на този подсъдим е неоснователно. Освен изложените вече съображения за неотчетени и подценени смекчаващи отговорността му обстоятелства със значителна тежест, които самостоятелно опровергават доводите за налагане на по-тежки наказания, в противовес на довода, че подсъдимият многократно е разрешавал на дъщеря си да управлява МПС, следва да се посочи, че същата в резултат на придобитата, макар ограничена, правоспособност съобразно законодателството на щата Пенсилвания в САЩ като водач на МПС от категорията на това, с което е реализирано ПТП, е имала основни познания за управлението му и според данните по делото редовно и законно и управлявала МПС в САЩ. Следователно степента на обществена опасност на извършеното от Е. деяние не може да бъде еднаква с оценката при извършване на същото деяние спрямо лице, което изобщо няма документирани познания за управление на МПС. Преценена на тази плоскост степента на обществена опасност на деянието съгласно чл.54, ал.1 от НК не оправдава засилване на наказателната репресия срещу подсъдимия Е.. Доводът, че е налице по-висока степен на обществена опасност на деянието поради съставомерния резултат и съзнанието на дееца, че според българското законодателство подсъдимата е неправоспособен водач, не държи сметка за забраната по чл.56 от НК. Според посочената разпоредба не могат да се отчитат като отегчаващи обстоятелствата, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление т.е. едни и същи обстоятелства не могат да бъдат едновременно отчитани като елементи от състава на престъплението и при индивидуализация на наказанията за извършването му. Тези, на които се позовава частният обвинител са елементи от състава на престъплението, предмет на обвинението срещу подсъдимия Е. и конкретните вредоносни последици нe надхвърлят чувствително изискуемия в чл.343, ал.4, вр. ал.3 от НК минимум за съставомерност на деянието, за да може да бъде преодоляна въпросната забрана.
Неоснователна е и касационната жалба на частните обвинители от семейство А.. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК не е обвързано с конкретни доводи, съответно с подкрепящи данни по смисъла на чл.351, ал.1 от НПК за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Точно обратно. Посочено е, че „в мотивите на обжалваният съдебен акт е направен подробен анализ на доказателствените материали, възприета е фактическа обстановка отговаряща на доказателствената съвкупност и са изведени релевантните правни изводи относно съставомерността на деянията на двамата подсъдими“. При така дадената от жалбоподателите положителна оценка за мотивите на обжалвания въззивен акт и за доказателствената дейност на САС и доколкото при служебната проверка от ВКС не бяха констатирани процесуални нарушения от категорията на абсолютните, касационната жалба в тази част е неоснователна.
Относно оспореното частично оправдаване на подсъдимата, на стр.10 от обжалваното решение САС е изложил споделими съображения защо въпреки, че е извършила нарушения на правилата за движение по чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП, подсъдимата следва да бъде оправдана, а именно липсва причинна връзка между тях и вредните последици от настъпилото ПТП, която подлежи на доказване по категоричен начин, за да се приеме, че е осъществен съставът на резултатното престъпление, предмет на обвинението ( т.2,б.“а“ от ППВС №1/83 г.). Правилен е изводът на въззивния съд, че когато е налице причинна връзка между загубата на контрол върху управлението на МПС и настъпилото ПТП, но не и между него и други нарушения на правилата за движение по пътищата извършени при управлението на МПС, какъвто е случаят, бланкетната част на изпълнителното деяние следва да се запълни с разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП. Той е подкрепен и с посочената в мотивите на обжалваното решение практика на ВКС, поради което не се констатира неправилно приложение на материалния закон. В допълнение следва да се посочи, че в касационната жалба отсъства искане по чл.355, ал.3 от НПК за осъждане на подсъдимата Е. по тази част на обвинението, което изначално изключва процесуално основание за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед утежняване на нейното наказателноправно положение.
Не може да бъде удовлетворена и претенцията за увеличаване на наказанието на подсъдимата и отмяна на условното й осъждане. На първо място, налице е процесуална пречка за разглеждане на касационната жалба в тази част по същество, тъй като въпреки частичното оправдаване на подсъдимата, първоинстанционната присъда е била потвърдена относно наложеното наказание – три години лишаване от свобода и условното осъждане, които не са били оспорени от частните обвинители в хода на първата касационна проверка. Практически с настоящата касационна жалба за първи път се изразява несъгласие с наложеното наказание и приложеното спрямо подсъдимата Е. условно осъждане, което представлява недопустимо прескачащо обжалване. Вън от горното, дори да беше допустимо разглеждането на касационната жалба в тази част, тя се явява неоснователна поради изложените вече съображения, че нарушенията на правилата за движение по чл.21, ал.1 и чл.104а от ЗДвП, предмет на оправдателната част от диспозитива на обжалваното решение, които жалбоподателите правилно сочат като отегчаващи вината обстоятелства, се неутрализират от отчетеното за първи път от ВКС значително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата А., независимо от непълнолетната й възраст. Съгласно Решение №720/1969 г. по н.д. №611/1969 г., ВС, трето н.о., приносът за настъпване на общественоопасните последици дори от пострадало дете в малолетна възраст т.е. такова, което не може да действа виновно, следва да се преценява като обективно за подсъдимата обстоятелство и да се взема предвид от съда при преценката за определяне вида и размера на наказанието. При експертно потвърденото избягване на леталния изход при ползване на обезопасителен колан от страна на пострадалата А., младата й възраст не може да се отчете в конкретния случай като отегчаващо отговорността обстоятелство с по-значителна тежест от тази на допуснатото от нея съпричиняване, за да се приеме като основание за завишаване на отговорността на подсъдимата. Освен това, съдебната практика по този въпрос съвсем не е еднозначна. На посочените в касационната жалба решения на ВКС (Решение № 356 от 1.10.2015 г. на ВКС по н. д. № 954/2015 г., I н. о., НК; Решение № 443 от 25.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1337/2014 г., III н. о.; Решение № 79 от 10.04.2017 г. на ВКС по н. д. № 110/2017 г., II н. о., НК и Решение № 497 от 12.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 1562/2014 г., II н. о.) са противопоставими Решение №193/06.01.2021 г. по н.д. № 848/2020 г.; ВКС, първо н.о., Решение №77/29.01.2024 г. по н.д. №29582023 г.; ВКС, първо н.о., Решение №392/05.07.2024 г. по н.д. № 509/2024 г., ВКС, трето н.о.; Решение № 189/25.04.2025 г. по н.д. №67/2025 г., ВКС, трето н.о. и др., според които с предвидената наказателна отговорност за престъпления по транспорта законодателят защитава всеки човешки живот като висша ценност без оглед на конкретната възраст на жертвата. Личната трагедия на семействата на пострадалите е огромна, но тяхната възраст няма значение при определяне на наказанието на причинителя на транспортното престъпление. На последно място, обратно на изложеното в касационната жалба, на стр.12 от обжалваното решение САС е изложил мотиви за съгласието си с първоинстанционния съд относно приложението на института на условното осъждане по отношение на подсъдимата Е., като е акцентирал на посттравматичните последици и изразените съжаление и критичност към случилото се, както и на наложения възможно най – дълъг, според закона, изпитателен срок в превантивно отношение. Въззивната инстанция убедително е аргументирала наличието на всички предпоставки на чл.69, ал.1, вр. чл.66, ал.1 от НК, като не е известно след инкриминираната дата подсъдимата да е допуснала противообществени прояви, включително друго нарушение на правилата за движение по пътищата, които да компрометират убеждението на контролирания съд за ефекта от наложеното наказание за успешното й превъзпитание и подготовката й за общественополезен труд като основна специфична цел на наказването на непълнолетните лица спрямо целите на наказанията, които се налагат на пълнолетните извършители (чл.60 от НК). Ето защо, настоящият касационен състав намира, че решаващите съдилища не са допуснали явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК.
Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 367 от 11.11.2025 г., постановено по ВНОХД № 20251000600952 по описа на Софийския апелативен съд за 2025 г., като:
НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия С. С. Е. наказания лишаване от свобода от шест години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ и лишаване от право да управлява МПС - от шест години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: