Придобивна давност при съжителство и преобръщане на държането във владение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

София 14.07.2021 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2589/2020г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Ю., [населено място], [община], чрез процесуалния му представител адвокат В. Д., срещу въззивно решение №125/23.04.2020г. по гр. дело № 90/2020г. на Окръжен съд - Пазарджик.

С определение № 44/09.02.2021г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието с практиката на ВКС на даденото във въззивното решение разрешение по обобщения въпрос относно елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.79,ал.1 ЗС и допълнителните признаци на владението като относим в конкретния случай към качеството владелец на член на домакинството на собственик на недвижимия имот.

Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК.Твърди, че въззивният съд необосновано е приел, че ищцата е придобила по давност имота, без да са доказани всички елементи от фактическия състав на чл.79,ал.1 ЗС, както и че е налице промяна в намерението да свои имота, тъй като тя е била негов държател.

Ответникът по касационната жалба Х. А. Ю., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Н. Р., счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение №380/2019г. по гр.д.№970/2018г. на Районен съд – Велинград. С последното е допусната съдебна делба, при равни квоти, между Х. Ю. и И. Ю. на поземлен имот, за който регулацията е приложена, означен на приложената скица като УПИ *, с площ от 1215 кв.м., който е образуван от ПИ №*, с площ от 1215 кв.м., в кв. № 12, по регулационния план на [населено място]. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесното дворно място, заедно с построените в него къща на два етажа и плевня /които не са предмет на иска за делба/, е било собственост на Д. Х. и И. Х. /съпрузи от 1946г./, за което е съставен констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 83/1994г. Д. Х. е починала на 07.07.1998 г. и нейни наследници по закон са И. Х. - съпруг, починал на 25.11.2009 г., М. Ю. - син, А. Ю. - син, починал на 14.04.1998 г. Ищцата Х. Ю. е съпруга на А. Ю.. С нот.акт № 584/2002г. И. Х. е дарил на Х. Ю. следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда- първи етаж от жилищна сграда- къща на два етажа, на застроена площ от 95 кв.м., построена върху поземлен имот, находящ се в строителните граници на населеното място, целият с площ от 1185 кв.м., парцел *, отреден за имот пл. № *, кв. № 12, по РП. С нот. акт № 187/2017 г., поправен с нот.акт № 39/2018г., М. Ю. е прехвърлил правото си на собственост на ответника И. Ю. върху поземлен имот, за който регулацията е приложена, означен на приложената скица като УПИ *, с площ от 1215 кв.м., който е образуван от ПИ №*, с площ 1215кв.м. Съществуващата СИО между Д. и И. Х. по отношение на процесния недвижим имот е прекратена при хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 СК от 1985 г. (отм.) със смъртта на Д. Х.. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН децата на починалия наследяват по равни части, а съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН, съпругът наследява част равна на всяко дете. В случая синът А. Ю. е починал преди наследодателката Д., той не е оставил низходящи и единствен негов наследник по закон е съпругата му Х.. При това положение не намира приложение чл. 10 ЗН. По силата на наследственото правоприемство всеки от наследниците на Д. Х. – преживелият съпруг и синът са придобили по 1/2 ид.ч. от притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от имота. Преживелият съпруг И. Х. е станал собственик на 3/4 идеални части и след смъртта му през 2009 г., на основание чл. 5, ал. 1 ЗН наследникът му по закон М. Ю. е станал изключителен собственик на целия поземлен имот по силата на наследственото правоприемство, впоследствие със сделката от 29.11.2017г. е прехвърлил правото на собственост на сина си -съделителя И. Ю.. По въведеното с исковата молба възражение на ищцата по чл.79 ЗС е прието,че ищцата е придобила правото на собственост върху половината от поземления имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 1998 г. до 2008 г. При това положение праводателят на ответника не е могъл да прехвърли правото на собственост върху целия недвижим имот, поради което и сделката е породила вещнопрехвърлителен ефект само за 1/2 идеална част от него. Следва да бъде допусната съдебна делба между страните при равни права. Доводите на ответника, че ищцата е живяла в едно домакинство със свекъра си и дори да е ползвала част от имота, не го е владяла за себе си явно и несмущавано, както и че реалната част не съставлява самостоятелен обект на собственост, въззивният съд е приел за неоснователни.Посочил е, че първоинстанционният съд е дал ясни и правилни отговори и че от събраните по делото доказателства се установява,че упражняваната фактическа власт от Х. Ю. върху процесния чужд имот е с последица придобиване на част от него,тъй като е налице завладяване /съзнание за своене/, изключващо възможността за действия в имота от страна на собствениците.Владението й върху имота е установено през 1998г., когато свекърът й разделил мястото на две - за двамата братя, и когато починали свекърва й и съпругът й, като това съответства и на житейската логика. Изводът се подкрепя и от факта,че през 2002г. свекърът й дарил първия етаж от жилищната сграда, построена в дворното място. Владението върху определена вещ може да бъде предадено от едно лице на друго по волята на предишния владелец. Законът регламентира изискванията към формата,в която следва да бъде облечено постигнатото съгласие за прехвърляне на вещни права, но не поставя изисквания, на които следва да отговаря съгласието за предаване на владение.След като такива отсъстват,те не могат да бъдат въведени по тълкувателен път и следва да се приеме,че предаването на владението със съгласието на предишния владелец може да се осъществи свободно-например чрез просто връчване на вещта или чрез писмен акт. Ищцата е установила владение върху половината част от делбения имот и се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от него. Владение върху идеална част може да се установи от едно трето за собствеността лице, ако владелецът още от самото начало формира намерение за своене само на част от вещта.

С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантните за изхода на спора правни въпроси, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното :

По прилагане института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС, вкл.посочената от касатора, според която владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. То не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя, а чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за собственика, то този който я упражнява е държател на имота и в този случай презумпцията по чл.69 ЗС е опровергана. Държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да намери външна проява чрез действия, които несъмнено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Когато този, който се позовава на придобивна давност, е допуснат в имота от собственика и е установил държане, той трябва да докаже не само че е упражнявал фактическа власт, но и че е променил намерението си и е започнал да го свои. Преобръщането на държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия, насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на неговите права /решения на ВКС - № 291/2010г., по гр.д.№859/2009г., ІІ г.о., решение 376/2012г. по гр.д.№260/2012г., Іг.о., решение №31/2011г. по гр.д.№1273/2009г., ІІ г.о./.

В разглеждания случай въззивният съд е приел, че като член на домакинството на собственика /снаха/ ищцата, която е живяла в домакинството и след смъртта на съпруга си, е установила владение на половината част от делбения имот /реална част от него/, владяла е тази част със съгласие на собственика, а впоследствие срещу неговия наследник по закон и е придобила 1/2 идеална част от дворното място. Изводите са необосновани и неправилни и в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че Х. Ю. не се легитимира като сънаследник и съсобственик в процесния имот, т.е. че е трето лице. Същевременно твърдението й, че е придобила 1/2 ид.ч. имота по давност, е прието за доказано, без да се вземе предвид основанието, на което същата е установила фактическа власт върху част от УПИ *. Тя е собственик на първи жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда /нот.акт № 584/2002г./, построена в същия УПИ /отделно от земята/, и ползва част от мястото, за което има право и на основание чл.64 ЗС. В тази връзка касаторът е поддържал становище, че ответницата е била държател в имота – живяла е там с покойния си съпруг и впоследствие като снаха на собственика /дядо на ответника и наследодател на праводателя му/. Ищцата и в исковата молба твърди установяване на владение върху реална част от поземления имот от 1998г. – ползване на двора едновременно с обитаването на етаж, заедно със съпруга си, а след смъртта му – еднолично, със съгласието на свекъра си – собственик на имота, с девера и съпругата му. Въззивният съд не е направил разграничение между държане, установено на облигационно основание, и владение. При въведен спор трябва да се изследва въпросът, след като упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като своя, кога държането е преобърнато във владение, насочено срещу собственика – interversio possessionis. Ответникът е оспорил правата на ищцата, основани на придобивна давност, с твърдение, че ползването на част от мястото се основава на роднинските отношения с дядо му и че тя е държател. При това положение в тежест на ищцата е да докаже придобивното основание, което не е направила. Видно от писмените и гласни доказателства /показания на свидетелите А. А., Дж.Ю./, тя е била допусната в имота, била е държател и не е доказала преобръщане на държането във владение. Приетото от въззивния съд „предаване“ на владението от собственика, доколкото е за реална част от мястото, сочи на определяне на част за ползване, съобразно правото на собственост върху жилищен имот в построената в него къща. Следва да се има предвид и установената практика на ВКС по отношение твърдяното владение на реална част от УПИ и придобиване на идеална част от него. С нея се приема, че след влизане в сила на ЗУТ/ДВ, бр.1/2001г./ разпоредбата на чл.200 ограничава правото на придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населени места и за разлика от чл.181, ал.3 ЗТСУ /отм./ не придава правно значение на такова владение като способ за придобиване на идеална част от имота, каквато се претендира /решение №185/2010г., по гр.д.№280/2009г., Іг.о., решение №55/2014г. по гр.д.№12/2013г.,ІІг.о./. Следователно и при доказване елементите от фактическия състав на придобивната давност, действащият благоустройствен закон, при който се твърди изтичане на давностния срок, не предвижда възможност за придобиване на собствеността върху идеални части от парцел по давност в рамките на владяната реална част от него. От изложеното следва да се приеме, че не е налице твърдяната съсобственост върху процесния УПИ, поради което и искът за допускането му до делба е неоснователен.

Горното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора като се отхвърли така предявеният иск.

Съобразно изхода на спора на касатора трябва да бъдат присъдени разноски в размер на общо 3070 лева, представляващи платени възнаграждения за един адвокат и държавни такси за трите съдебни инстанции /2070 лева за касационната, 500 лева за въззивната инстанция и 500 лева за първата инстанция/.

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №125/23.04.2020г. по гр. дело № 90/2020г. на Окръжен съд – Пазарджик и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. А. Ю.,с.Д. Д., [община], срещу И. М. Ю.,с.Д. Д., [община], иск за допускане на съдебна делба на поземлен имот, за който регулацията е приложена, означен на приложената скица като УПИ *, с площ от 1215 кв.м., който е образуван от ПИ №*, с площ от 1215 кв.м., в кв. № 12, по регулационния план на [населено място].

ОСЪЖДА Х. А. Ю.,с.Д. Д., [община], да заплати на И. М. Ю.,с.Д. Д., [община], разноски за всички съдебни инстанции в размер на 3070 лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: