Определяне на обезщетение за незаконно обвинение при предходни осъждания

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 316

гр. София, 11.06.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

При секретаря Иванка Палашева

като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова гр. дело № 4250 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта му, в която е отменено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. като вместо това в отменената част е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 286 ал.1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 20.04.2016 г. присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в частта му, в която е потвърдено решението на СГС, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца Е. Д. М., действащ чрез адвокат И. Ю. от САК, срещу така описаното въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева. Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано.

Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление. Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

По така подадената от П. касационна жалба е постъпил отговор от насрещната страна.

В съдебно заседание касаторът Е. М. не се явява и не се представлява.

В съдебно заседание представителят на П. моли съда да отмени атакуваното въззивно съдебно решение в обжалваната му част като се намали размерът на така присъденото обезщетение.

С определение № 1176 от 12.03.2025 година е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, и в двете му обжалвани части. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай, както и какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди по ЗОДОВ, като имат ли значение предходните осъждания на ищеца и висящи спрямо него наказателни производства при определяне на този размер.

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че от фактическа страна се установява безпротиворечиво, че досъдебното производство спрямо ищеца е образувано на 04.07.2012 г., а той е бил привлечен като обвиняем на 09.04.2014 г. за престъпление по чл. 286, ал. 1, т. 1 НК за набеждаване на полицай при СДВР в престъпление по чл.195, ал. 1, т. 6 вр. чл.194 НК, като знаел, че е невинна, като с присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на CPC, НО, 112 състав, ищецът е признат за невиновен, в това че на 29.09.2011 г., пред надлежен орган на властта - прокурор при СГП, набедил разследващ полицай при СДВР в престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 6, във вр. чл. 194, ал. 1 НК, а именно, че полицейски служител с фамилия Ч. е откраднала мотоциклета му "Я.", модел "F.", като знаел, че е невинна - престъпление по чл. 286, ал. 1, т.1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Съдът е отбелязал, че с решение № 520 от 20.04.2016 г. по в. нохд № 842/2016 г. по описа на СГС, присъдата е била потвърдена. Въззивният съд е констатирал и следните факти: че общата продължителност на цялото наказателно производство е 2 години, считано от 09.04.2014 г. /когато е било повдигнато обвинение/ до 20.04.2016 г. /когато е влязла в сила присъдата/; няма взета мярка за неотклонение; че от заключението на депозираната по делото съдебно-психологична експертиза, се установява, че събитията по повод наказателното производство значително разстроили, променили и повлияли негативно на ежедневието, както и на житейските планове на М.; че в заключение е формиран извод от вещото лице, че повдигнатото обвинение и воденото срещу Е. М. дело, завършили с преценка за невиновност, са се отразили негативно върху психичното му състояние. В мотивите на съдебния си акт въззивната инстанция е анализирала показанията на посочените от ищеца свидетели П. и П., като е отбелязала, че според показанията на св. П. ищецът преживял обвинението доста тежко (от емоционална гледна точка бил изнервен); почувствал се много унизен, нервиран, страхувал се да не бъде разследван за нещо, което реално не е извършил и набеден несправедливо. Посочено е, че според св. П. ищецът му споделял, че му прилошавало и не можел да спи, изпитвал унижение, че го съдят за нещо, което не е направил, а това само утежнявало положението му по други дела. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните писмени и гласни доказателства е налице причинно-следствена връзка между негативните преживявания в процесния период и емоционалните състояния, които е преживял ищецът, като преживените симптоми имат негативен за емоционалната сфера характер и са отключили повишение на артериалното налягане. Съдът е посочил още факта, че видно от служебно изисканото свидетелство за съдимост в процесния период от време, а именно 2014 г. до 2016 г. спрямо ищеца е имало и други висящи наказателни производства, като по две от тях има постановени и влезли в сила осъдителни присъди - по НОХД № 2423/2017 на СРС, НО, 131 състав, за хулиганство, и по НОХД № 646/2015, на Специализиран наказателен съд, 2 състав, за грабеж в особено големи размери, за което ищецът е бил осъден на 17 години и шест месеца лишаване от свобода като е приспаднато времето от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г., през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Въззивният съд е стигнал до извода, че предвид наличието на три висящи наказателни производства в един и същи период от време, е трудно да се разграничи правопораждащият юридически факт, довел до процесните неблагоприятни последици т.е. до причинените неимуществени вреди, доколкото всяко от тези обвинения е стресогенен фактор, допринесъл за тях.

От правна гледна точка въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило 2 години, за престъпление, което не е тежко умишлено, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - стрес и притеснения, влошено здравословно състояние - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че спрямо ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда; че предприетото наказателно преследване е продължило 2 години; отразило се е неблагоприятно върху личността на ищеца и неговото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, повишил кръвното налягане.

В обобщение въззивният съд е констатирал, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и въззивната инстанции по отношение основателността на иска, а по отношение на размера на обезщетението е намерил, че същото неправилно е занижено на 500 лв. - т.е. приел е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната част за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. и че на ищеца следва да се присъдят допълнително 4 500 лв. Съдът е отменил частично първоинстанционното решение като в отменената част е присъдил в полза на ищеца допълнително 4 500 лева, а за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер на иска го е потвърдил.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:

Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. В решение № 376 от 21.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 514/2012 год., ІV г. о., е изяснено, че съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането.

Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.

Съдебната практика, на която се позовава касаторът, не противоречи на дадения по-горе отговор, по който е допуснато касационно обжалване. В соченото от касатора решение № 3 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2477/2013 г., IV г. о., ГК се посочва, че макар да са налице предходни осъждания на лицето, пострадало от незаконно преследване, това не го лишава от правото на обезщетение за неимуществени вреди. Що се отнася до цитираното решение № 16 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 396/2010 г., III г. о., ГК, в което е прието, че липсата на чисто съдебно минало и наличието на друго висящо дело са ирелевантни за производството по ЗОДОВ, следва да се отбележи, че става дума за изолиран съдебен акт. В последващата съдебна практика на ВКС, с която се доразвива въпросът относно критериите, от които съдът следва да изхожда, определяйки размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при незаконно наказателно преследване, категорично се застъпва тезата, че предходните осъждания на ищеца, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, имат значение при определяне на обезщетението. Несъмнено лице, което за първи път е обвинено, е подложено на по-голям стрес и незаконното обвинение рефлектира върху обичайния му начин на живот в по-голяма степен.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но се явява частично неправилно, с оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Оплакването на касатора М. за допуснато нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ е неоснователно, поради което подадената от него касационна жалба се явява неоснователна. Частично основателна е касационната жалба на П. поради следното:

Въззивният съд, макар да е посочил относимите в случая обстоятелства за определяне на размера на дължимото на касатора М. обезщетение за неимуществени вреди, не е отчел в достатъчна степен тяхната индивидуална тежест при определяне на дължимото глобално обезщетение – придал е по-голяма тежест на някои обстоятелства, позовавайки се на свидетелските показания и интерпретация на експертизата на вещото лице-психиатър, което е довело до определяне на по-висок размер на обезщетението, присъдено в полза на ищеца. Съдът е посочил, че в резултат на незаконно повдигнатото обвинение ищецът е развил хипертония, докато в изложението на вещото лице-психиатър, е посочено, че не може да се установи дали евентуалната хипертония има отношение към това или което и друго дело на ищеца; че причините за хипертонията могат да се коренят в други заболявания и че не е налице медицинска документация в тази връзка. Решението на въззивния съд се явява неправилно с оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. И доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

По съществото на спора настоящата касационна инстанция съобрази следното:

Периодът от привличане на ищеца като обвиняем (09.04.2014 г.) до влизане в сила на оправдателната присъда (20.04.2016 г.), е 2 години и 11 ден като през цялото време той е бил законно задържан във връзка с друго наказателно производство. Макар обвинението да е било за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7, във вр. с чл. 286 от НК, същото е с ниска долна граница на предвиденото наказание лишаване от свобода – от една до шест години. Спрямо ищеца не е била взета мярка за неотклонение. Съдебното производство се е развило изключително бързо като ищецът е бил оправдан още при първоначалното разглеждане на делото, а оправдателната присъда е била потвърдена от въззивния съд в рамките на 4 месеца след обжалването й. По време на воденото наказателно производство същият е бил в затвора по друго производство, в рамките на един и същ период от време е имало три висящи наказателни производства спрямо него, поради което притесненията му от осъществяваната спрямо него държавна принуда по повод на престъпна дейност са не само по повод обсъжданото в настоящото производство наказателно обвинение. Ето защо дадените пред съда показания относно състоянието на ищеца по повод обсъжданото наказателно обвинение касаят не само същото, но и останалите производства, водени спрямо него. В такава насока следва да се интерпретира и приетата по делото съдебно-психологическа експертиза. Касаторът е осъждан многократно, видно от приложената справка за съдимост: през 1984 г. два пъти - по НОХД № 3973/1984 г. и НОХД № 5685/1984 г.; през 1990 г. по НОХД № 647/1989 г., като наказанието е 1 година лишаване от свобода; през 1995 г. по НОХД № 2470/1994 г. като наказанието е 7 месеца лишаване от свобода; през 2004 г. по НОХД № 9913/2004 г.; и през 2020 г. – по НОХД № 646/2015 г., наказанието е 17 години и 6 месеца, лишаване от свобода, като е съобразено и задържане от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г. Отделно от това следва да се посочи, че към датата на оправдаване на ищеца, минималната работна заплата в страната е била 420 лева.

Предвид изложеното, отчитайки така посочените обстоятелства, установени по делото, съставът на ВКС счита, че сумата от 2 500 лв. е справедливият размер на обезщетението, който ще репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС, III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта му, с която е уважен иска на Е. Д. М. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, само за разликата над 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева до 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, като в така отменената част ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева до 5 000 лева /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 286 ал.1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 20.04.2016 г. присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2017 г. до окончателното й изплащане, като неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.