Възражението за изключителна вина включва и съпричиняване на катастрофата

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване

9

РЕШЕНИЕ

№ 193

София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 422 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД срещу решение № 1280/03.11.2023 г. , постановено по в. гр. д. № 1139/2023 г. по описа на ОС-Варна, V с-в, с което след частична отмяна на решение № 843/14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 11570/2021 г. по описа на РС-Варна, частично е уважен предявеният от Д. С. М. срещу ЗК „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 11.12.2019 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 23.04.2021 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 24500 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за заплащане на сумата от 1250лв. - разноски за възстановяване на причинените на л. а. „Мицубиши” повреди.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно - поради неговата необоснованост – от една страна, от събраните по делото доказателства се установявало, че единствено противоправното поведение на пострадалия е причина за настъпване на вредоносните последици, а от друга, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен невисокия интензитет на претърпените неимуществени вреди – с оглед на морфологичния характер на травмата, периода и степента на възстановяване, респ. съобразно формираната по сходни казуси съдебна практика. Счита, че, като не е разгледан своевременно релевирания от ответника правен довод за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (непропускане на кръстовище на движещия се автомобил с предимство – нарушение на диспозициите, уредени в правните норми на чл. 37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което ищецът е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесното ПТП), въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В подадения писмен отговор на касационната жалба ответникът по нея оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи. Съобразно процесуалноправния въпрос, по който е допуснато въззивното решение до касационно обжалване, в проведеното пред ВКС о. с. з. неговият процесуален представител поддържа, че макар и в отговора на исковата молба застрахователното дружество да е било навело определени фактически твърдения за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, те не следвало да бъдат квалифицирани като правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици, а следвало да се възприемат като намерение за опровергаване на уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция за вина на водача на процесното МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е спорен между страните фактът, че през релевантния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите деликтната отговорност на водача на л. а. „Нисан Микра”, като спорът пред окръжния съд се съсредоточава върху обстоятелството дали е настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние на застрахования, респ. настъпило ли е застрахователно събитие, от което се поражда гаранционно-обезпечителната отговорност на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди.

Анализирайки приетите от първоинстанционния и въззивния съд три САТЕ, изготвени въз основа на събраните по делото доказателства, окръжният съд е възприел фактическите изводи, до които е достигнала допуснатата и приета от него повторна разширена САТЕ, като е приел, че формираните от нея фактически съждения са обосновани както с научни методи, така и със задълбочен анализ и детайлното изследване на всички налични доказателства, вкл. тези за пътното платно, деформациите по автомобилите, наличните следи от останки и гуми. Въз основа на това заключение съдът е обосновал своите фактически изводи относно действителния механизъм (динамика) на процесното ПТП: л. а. „Нисан Микра” се е движел в [населено място], по [улица]в посока към [улица]в лява пътна лента със скорост около 58,81 км/ч, а едновременно с това от вход/изхода на МБАЛ „Св.А.” излиза и се насочва почти перпендикулярно от дясно на ляво към булеварда л. а. „Мицубиши” със скорост 2,13 км/ч, като съприкосновението между тях настъпва в лява пътна лента, около 0,60 м. до 2,42 м. вдясно от ляв ръб на пътното платно. Траекториите на движение на двата автомобила в момента на удара са били приблизително перпендикулярни, като л. а. „Нисан Микра” се е движел около средата на лява пътна лента, а л. а. „Мицубиши” отдясно наляво, и за първия автомобил ударът е бил челен, централен по цялата ширина на купето, а за втория - страничен в зона, обхващаща целия преден ляв калник, предно ляво колело, предна лява колонка и предна част на предна лява врата. Към момента на настъпване на процесното ПТП пътната настилка е била суха. Липсват данни, че водачите на двете МПС не са имали взаимна видимост, т.е. към момента, в който л. а. „Мицубиши” е навлизал в лява пътна лента, водачът на л. а. „Нисан” е имал пряка видимост, но не е предприел спиране или намаляване на скоростта си, вкл. и непосредствено преди удара. Съобразно дължината на опасната зона за спиране на л. а. „Нисан”, която е изчислена на 34,02 м., водачът на този автомобил е имал възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране, като л. а. „Мицубиши” не е попадал в обсега на дължините на опасните зони на спиране на л. а. „Нисан” към момента, в който л. а. „Мицубиши” става опасност за движението (както във варианта към момента на навлизане върху дясна пътна лента на булеварда, така и във варианта при навлизане върху лявата пътна лента). За да се предотврати ПТП, то скоростта на л. а. „Нисан” е следвало да бъде доста по-ниска от 50 км/ч, като времето е било достатъчно, за да се приведе л. а. „Нисан” в спирачен режим, какъвто в случая липсва.

Съобразявайки тези факти, въззивният съд е приел за установено, че ищецът, излизайки от подхода към МБАЛ „Св.А.” и пресичайки [улица], е допуснал нарушение на правилата за движение, предписани в нормите на чл. 37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, като е отнел предимството на движещия се по булеварда лек автомобил. Независимо от това обаче окръжният съд е съобразил, че водачът, който се е движил по път с предимство, е следвало да вземе мерки за предотвратяване на произшествие, когато участник в движението по път без предимство премине стоп-линията, без очевидно намерение да зачете предимството. Движението по път с предимство не освобождавал водача от задължението да наблюдава пътната обстановка, да съобразява скоростта си на движение с всички изисквания по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и в случай на отнето предимство да реагира по начин, който да му позволи да предотврати произшествието. При пряка видимост задължение на водача е било да съобрази навлизането на л. а. „Мицубиши” както върху дясна пътна лента на булеварда, така и впоследствие в лявата пътна лента, и да предприеме навременни действия по спиране при възникналата опасност. Въз основа на приетата от въззивния съд САТЕ е формиран фактически извод, че л. а. „Мицубиши” не е попадал в обсега на дължината на опасната зона на спиране на л. а. „Нисан”, като неговият водач е имал възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране. Скоростта на движение на л. а. „Нисан” (58,81 км/ч) е надвишавала разрешената, което е доказателство, че неговият водач не е съобразил скоростта си с характера и интензивността на движението, за да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие – нещо повече, процесното ПТП е било предотвратимо при по-ниска скорост от 50 км/ч. При така приетите за установени правнорелевантни факти окръжният съд е обосновал правния извод, че водачът на л. а. „Нисан” е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което вследствие на неговото виновно противоправно поведение е настъпило процесното ПТП. Въззивният съд е достигнал до правното съждение, че действията на пострадалия, който противонормено е отнел предимството на виновния водач, биха могли да обосноват съпричиняване на вредоносния резултат, но не е разгледал тези обстоятелства, тъй като не е било релевирано в преклузивния срок възражение за съпричиняване на вредоносните последици.

След като е приел за установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, окръжният съд е определил съобразно критериите, уредени в чл. 52 ЗЗД, дължимото заместващо обезщетение в размер на сумата от 20000 лв., като е съобразил степента на болките и страданията, свързани с удара от автомобила и характера на получените телесни увреждания; продължителността на възстановителния период (съобразно болничните листа тя е около 3 месеца); обстоятелството, че не е налице пълно функционално възстановяване на крайника предвид ограничението в странично отвеждане, както и съпътстващите го в бъдеще неприятни усещания, свързани с разтягане на нервите.

С определение № 1527/05.06.2024 по т. д. № 422/2024 г. на ВКС, IІ т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на ОС-Варна при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , по процесуалноправния въпрос: „Следва ли по аргумент за по-силното основание съдът, разглеждащ пряк иск за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, да квалифицира релевираното от застрахователя в отговора на исковата молба оспорване за изключителен принос на пострадалия за настъпване на твърдения вредоносен резултат като предявено под евентуалност материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия при настъпване на ПТП, вследствие на което да се произнесе относно неговата основателност?”.

За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Един от способите на формалната логика за разкриване както на действителната воля на законодателя, така и на взаимовръзките между фактите и явленията в обективната действителност представлява аргументът за по-силното основание (argumentum a fortiori). При него се прилагат следните правила на логическото мислене: 1) който може да осъществи по-голямото, той има правото да извърши по-малкото и 2) този, който няма право да осъществи по-малкото, не може да извърши по-голямото. В този смисъл, когато делинквентът или правният субект, който отговоря за причинения от него вредоносен резултат, вкл. и застрахователят, обезпечил през съответния период на застрахователно покритие неговата гражданска отговорност, в исковия процес своевременно релевира правен довод за изключителен принос на пострадалия за настъпване на твърдените вредоносни последици, следва да се приеме, че той имплицитно – по аргумент от по-силното основание, е упражнил и по-слабото по интензитет защитно процесуално средство, като е предявил под евентуалност правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия.

Съобразно тези правни съждения настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:

По аргумент за по-силното основание съдът, разглеждащ пряк иск за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, следва да квалифицира релевираното от застрахователя в отговора на исковата молба оспорване за изключителен принос на пострадалия за настъпване на твърдения вредоносен резултат и като предявено под евентуалност материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия при настъпване на ПТП, поради което в решението е длъжен да се произнесе относно неговата основателност.

Страните следва да индивидуализират предявените от тях спорни материални права (в исковата молба, в насрещен иск, в инцидентен установителен иск или в материалноправно възражение, упражнено като насрещно отбранително процесуално средство) чрез навеждане на фактически твърдения, от които тези субективни права произтичат, както и да посочат вида и търсената от тях съдебна защита (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждащ диспозитивното начало в българския граждански процес). Те не са длъжни юридически да квалифицират правния спор, а това процесуално задължение принадлежи на съда – той трябва да подведе юридическите факти, на които страните основават предявените материални права, под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши законосъобразно със сила на пресъдено нещо правния спор, с който е сезиран. Нормативно регламентирано е неговото процесуално задължение в доклада по делото – арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, да посочи на страните правната квалификация на предявените за защита чрез иск или материалноправно възражение субективни материални права.

Следователно, не ответникът, а съдът е длъжен юридически да квалифицира наведените от застрахователя материалноправни възражения за противоправност на поведението на пострадалия. Съпричиняването на вредоносните последици като правна категория само по себе си не представлява факт от обективната действителност, а правна квалификация на заявени от ответната страна фактически твърдения за принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, които обосновават намаляването на претендираното застрахователно обезщетение. Поради тези правни доводи, дори и ответникът да е твърдял, че изключителен принос за причиняване на твърдените в исковата молба вреди представлява противоправното поведение на ищеца, съобразно дадения правен отговор на поставения процесуалноправен въпрос, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, съдилищата по фактите е следвало да приемат, че релевираните от застрахователя фактически доводи за изключителен принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат иманентно включва в себе си и своевременно предявеното правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът е заявил, че изключителен принос („вина”) за настъпване на процесното ПТП има пострадалият, тъй като той като водач на лек автомобил, пресичащ кръстовището, е отнел предимството на правомерно движещия се втори лек автомобил, вследствие на което е настъпил ударът между двете МПС. Навел е фактическо твърдение, че ищецът, който е следвало правилно да прецени пътната обстановка, е бил длъжен да осигури предимство на движещите се по булеварда автомобили, без да застрашава останалите участници в движението. Обстоятелството, че ответното застрахователно двуженство е посочило, че вина за настъпилото ПТП носи ищецът, не обосновава съждението на касатора, че този правен довод е свързан изключително с опровергаване на уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция за вина – при доказаност на всички юридически факти от обективно естество, при проявлението на които би възникнала деликтната отговорност (противоправно поведение, вредоносен резултат и причинно-следствена връзка между тях). Напротив, „вината” не е факт от обективната действителност, а правна квалификация на мярката за дължимо поведение на частноправните субекти при встъпване в отделни облигационни правоотношения, поради което съдът, а не страната, е длъжен да даде съответната правна квалификация на наведените от него фактически твърдения – съобразно техния действителен правен смисъл.

Когато предявеният осъдителен иск за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение е изцяло отхвърлен от първоинстанционния съд поради недоказаност на възникването на правопораждащите спорното материално право юридически факти (в този случай съдът не е обсъждал релевираните под евентуалност в отговора на исковата молба материалноправни възражения и оспорвания), какъвто е настоящият случай, дори и да не е подаден отговор на въззивната жалба или в него ответникът изрично да не поддържа своевременно въведените в предмета на делото пред първоинстанционния съд материалноправни възражения, вкл. за съпричиняване, при различен правен извод на въззивния съд относно възникването на спорното право той трябва да разгледа заявените в отговора на исковата молба материалноправни възражения.

Като е достигнал до правния извод, че ответникът не е обосновал довод за съпричиняване на вредоносния резултат, вследствие на което не е разгледал това правонамаляващо материалноправно възражение, въззивният съд е допуснал твърдяното в касационната жалба съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание за отмяна на въззивното решение.

Касационният съд следва да се произнесе и по останалите касационни основания за неправилност на въззивното решение - поради незаконосъобразно прилагане на материалния закон: 1) относно приетото от окръжния съд виновно противоправно поведение на водача на лекия автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ответното застрахователно дружество през релевантния период чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и 2) относно размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие (ПТП).

Законосъобразен – с оглед на всички установени по делото правнорелевантни факти и причинно-следствени връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност (вкл. чрез допуснатата и приета от въззивния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните повторна разширена САТЕ), се явява правният извод на въззивния съд, че водачът на л. а. „Нисан”, чиято деликтна отговорност през релевантния период е била обезпечена от ответното застрахователно дружество чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, е извършил виновно противоправно деяние, което е в пряка причинно-следствена връзка с причиняване на твърдените от ищеца травматични увреждания. Доказано е правнорелевантното обстоятелство, че делинквентът, движейки се по път с предимство, е следвало да вземе мерки за предотвратяване на произшествието, когато друг участник в движението е навлязъл в неговата пътна лента. Водачът на л. а. „Нисан” е имал пряка видимост, поради което е било налице обективна възможност да съобрази навлизането на л. а. „Мицубиши” както върху дясна пътна лента на булеварда, така и впоследствие в лявата пътна лента, и да предприеме своевременни действия по спиране при възникналата опасност. Скоростта на движение на л. а. „Нисан” (58,81 км/ч) е надвишавала разрешената, поради което неговият водач не е съобразил скоростта си с характера и интензивността на движението, за да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие – от друга страна, процесното ПТП е било предотвратимо при по-ниска скорост от 50 км/ч.

При така приетите за установени правнорелевантни факти правилно окръжният съд е обосновал правния извод, че водачът на л. а. „Нисан” е нарушил правната норма, уредена в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което вследствие на неговото виновно противоправно поведение е настъпило процесното ПТП. Следователно, дори и пострадалият водач на л. а. „Мицубиши” (ищецът) да е допринесъл в единния, цялостен съпричинителен процес на фактите и явленията в обективната действителност за настъпване на релевантното застрахователно събитие чрез твърдяното от ответника противоправно поведение, то не би било единствена причина (при изключителен принос) за причиняване на травматичните увреждания на ответника по касационната жалба.

Без изрично да се позовал на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 11 от ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е съобразил дадените в този тълкувателен акт указания за правилното тълкуване и прилагане на правната норма, уредена в чл. 52 ЗЗД (с цитиране на Решение № 25/17.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 211/2009 г.), като е изяснил, че при определяне на заместващото обезщетението за причинени неимуществени вреди следва да се вземат предвид обективно съществуващите обстоятелства във всеки конкретен случай - видът, характерът и степента на констатираното увреждане и състоянието на пострадалия; начинът на извършване на увреждането, видът и начинът на провежданото лечение, неговата продължителност; болките и страданията, претърпени, както при причиняване на увреждането, така и при провеждане на лечението през всичките му етапи; отстраними ли са травмите или има остатъчни явления; периодът на загуба на двигателна способност; психическата травма както при причиняване на увреждането, така и впоследствие; възрастта на увредения; налице ли е намалена трудоспособност; икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената в тази насока съдебна практика.

От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните СМЕ, извършила изследване на приетата по делото медицинска документация, и от показанията на св. С. М. – съпруга на ищеца, се установява, че при настъпване на процесното застрахователно събитие пострадалият е получил следното телесно увреждане: изкълчване на лявата акромио-клавикуларна става, което е обусловило трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за около 2 месеца. Непосредствено след травмата в мястото на увредата ищецът е преживял много силни болки, засилващи се при всеки опит за движение, като след обездвижване на крайника (за около 45 дни) болките са намалявали. По време на рехабилитацията те са се усилвали, а с напредване на раздвижването постепенно намалявали. Макар и лечението да е завършено, окончателно е останала лекостепенна деформация в областта и движенията в лявата раменна става е леко ограничена - странично отвеждане до 160 градуса при норма 180 градуса, като тази остатъчна деформация поражда неприятни усещания: изтръпване на пръстите на лявата ръка поради разтягане на нервите. Ищецът е търпял значителни по интензитет и продължителност болки, като около месец е бил обездвижен с превръзка, през който период се е нуждаел от чужда помощ, за да се обслужва – през това време се е чувствал непълноценен, често бил в лошо настроение и потиснат. Провел е няколко курса физиотерапия, но не е получил пълно възстановяване и към момента при натоварване изпитвал болки, изтръпване на ръката.

При така изяснените правнозначими факти и касационният съд приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер на 20000 лв. Това обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – края на 2019 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания (изкълчване на лявата акромио-клавикуларна става, което е обусловило трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за около 2 месеца; при преживени много силни болки непосредствено след травмата в мястото на увредата, засилващи се при всеки опит за движение; при обездвижване на крайника в един относително дълъг период от време - за около 45 дни; при остатъчна лекостепенна деформация в областта и движенията в лявата раменна става, чиято функционалност е леко ограничена - странично отвеждане до 160 градуса при норма 180 градуса, като тази остатъчна деформация поражда неприятни усещания: изтръпване на пръстите на лявата ръка поради разтягане на нервите), на пострадал в работоспособна възраст - на 54 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, настоящата съдебна инстанция приема, че заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 20000 лв.

Тъй като въззивният съд незаконосъобразно не се е произнесъл по своевременно релевираното правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат вследствие на твърдяното противоправно поведение на пострадалия, той е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, които не могат да бъдат отстранени в касационното производство – касационната инстанция не може за пръв път да се произнесе по това материалноправно възражение, поради което на основание чл. 293, ал. 3 ГПК след отмяна на обжалваното решение делото трябва да се върне на въззивния съд – на друг съдебен състав, за разглеждане на наведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от твърдяното противоправно поведение на ищеца. Понеже до момента съдилищата по фактите не са изпълнили своите процесуални задължения да дадат указания на страните относно подлежащите на доказване обстоятелства, обуславящи основателността на това материалноправно възражение, кому принадлежи процесуалното задължение да ги установи и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за това, след връщане на делото за ново разглеждане въззивният съд трябва да осъществи тези процесуални действия.

При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК окръжният съд ще следва да се произнесе и по направените съдебни разноски в настоящото съдебно производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1280/03.11.2023 г. , постановено по в. гр. д. № 1139/2023 г. по описа на Окръжен съд-Варна, V с-в.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.