Обезщетение по „Гражданска отговорност“ при инцидент с мотокар в склад

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№197
София, 25.07. 2026г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при секретаря София С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2230 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, представлявано от юрк. Й. С., срещу решение № 189 от 26.06.2024г. по в.т.д. № 186/2024г. на Апелативен съд Варна, изменено с определение № 528 от 20.08.2024г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 30 от 13.02.2024г. по гр.д. № 165/2023г. на Окръжен съд Разград, касаторът е осъден да заплати на Б. Х. Б. сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на травматично увреждане от 30.12.2020г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 12.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение касаторът е осъден да заплати по сметка на ОС Разград държавна такса в размер на 3200 лева, а на АС Варна – държавна такса в размер на 1600 лева, както и да заплати на адв. Д. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6480 лева – за първа инстанция и 4240 лева – за въззивна инстанция.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост. Касаторът навежда твърдение за липса на покрит застрахователен риск от застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Позовава се на практика на СЕС относно понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната транспортна функция на превозното средство. Счита, че движението на мотокара в рамките на складовата площ, най- вече в рамките на предварително обезопасеното и ограничено за достъп място, не представлява транспортна дейност, а е тясно свързано с производствената дейност, тъй като в конкретния случай се касае за специфична маневра за захождане към товара. Излага аргументи, че не е налице тъждество между престъплението, за което делинквентът е осъден, и вредоносните действия, за които е ангажирана отговорността на застрахователя. Твърди още, че е спорно дали водачът е имал реална възможност да спре преди мястото на удара, като това обстоятелство е останало неизяснено поради допуснати процесуални нарушения от въззивния съд. Поддържа, че водачът на мотокара не е нарушил разпоредбата на чл.40 ЗДвП, тъй като инцидентът е настъпил на място, което не представлява път, отворен за обществено ползване. Счита за неправилни и необосновани изводите на съда относно размера на съпричиняване, възлизащ на 20 %. Намира, че липсата на инструктаж не е част от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД, а има отношение към вината. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен, като му бъдат присъдени разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът Б. Х. Б., представляван от адв. Д. С., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите в касационната жалба, че не е налице ПТП по смисъла на ДР на ЗДвП. Поддържа, че с оглед установените по делото обстоятелства относно настъпването на процесното ПТП и липсата на проведен инструктаж не е налице основание за определяне на по-голям процент съпричиняване от негова страна. Моли решението в обжалваната му част да бъде оставено в сила.

С определение № 1338от 30.04.2025г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за безспорно, че процесното събитие е признато за трудова злополука, но увреденото лице не е предявило иск за ангажиране на отговорността на работодателя по чл.200 КТ или по друг вид имуществена или лична застраховка. Счел е, че обстоятелството, че произшествието може да се квалифицира и да е признато за трудова злополука, не съставлява пречка едновременно с това да представлява и застрахователно събитие ПТП. С оглед изложеното е намерил, че предявеният иск по чл.432 КЗ е допустим.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице ПТП като застрахователно събитие. Позовал се е на т.30, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която ПТП е събитие, възникнало в процеса на движение на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети, както и на т.10, пар.6 от ДР на ЗДвП, според която пътно превозно средство (ППС) е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари. Съобразил е, че към последните се приравняват трамваите, тракторите и самоходните машини, когато се придвижват по пътищата, а „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Относно дефиницията „самоходна машина“ е цитирал т.16, пар.6 от ДР на ЗДвП, съгласно която „самоходна машина“ е съоръжение или машина, предназначена за извършване на специфични дейности и движеща се или придвижвана по пътищата само по изключение. Посочил е, че такива са електрокарите, мотокарите и самоходната земеделска и горска техника. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че процесният мотокар е моторно превозно средство по смисъла на чл.481, ал.1 във вр. с ал.2 КЗ. Отчел е, че е със собствен двигател, като мощността му е без значение, поради което е налице сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.483 КЗ, чиято полица е приложена по делото. Съобразил е приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 5 от 24.03.2017г. по т.д. № 2787/2015г. на ВКС, ІІ т.о., съгласно което обективните предели на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите включват притежаването и ползването на всички превозни средства, които са предназначени за движение по суша, задвижвани със собствен двигател, както и трамваите, тролейбусите и самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, с мощност на двигателя над 10 kW, включително ремаркетата и полуремаркетата. Отхвърлил е възражението на ответника в отговора на въззивната жалба, че настъпилото събитие не представлява покрит риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото същото не е настъпило при движение на мотокара и използване на неговата транспортна функция. Приел е, че застраховката „Гражданска отговорност“ покрива вредите не само от случаите, при които превозното средство или машината се използват за придвиждване, но и случаите, когато същото се използва съобразно своя обичайна функция, след което е препратил към практиката на СЕС по дело С-162/13, тълкуващо понятието „използване на превозни средства“, включващо всяко използване, което отговаря на обичайната функция на превозното средство. Позовал се и на решение на СЕС от 28.11.2017г. по дело С-514/16г., съгласно което понятието „използване на превозни средства“ не обхваща случая, в който селскостопански трактор е участвал в произшествие и основната му функция към произшествието не е била като средство за транспорт, а да генерира като работна машина двигателна сила за задвижване на помпа на пръскачка с хербициди, като е подчертано, че при определени категории превозни средства се наблюдава съвместяване на функции. Намерил е, че в случая са били използвани комплексно качествата на мотокара – като превозно средство, от една страна, и като подемна машина – от друга, и поради това е заключил, че с оглед конкретните обстоятелства не може да бъде изключено използването именно на транспортната функция на мотокара.

Въззивният съд е намерил, че е налице противоправно поведение от страна на водача на мотокара, което противоречи на задълженията, установени в чл.20, ал.1 и чл.40 ЗДвП, тъй като при движение на заден ход водачът на МПС не е изпълнил законоустановеното си задължение, преди да започне маневрата назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Кредитирал е САТЕ, от която се установява, че водачът на мотокара е погледнал единствено през дясното си рамо, като по този начин не е възприел ищеца, който се намирал по това време от лявата му страна, както и че видимостта зад мотокара е била във всички посоки, независимо че страничните му огледала са били прибрани, тъй като е влизал в тесен участък между складираните палети. Изложил е, че от показанията на св.Н. и св.Х. не се установява превозното средство да е издало звуков сигнал в момента, в който е извършвало маневрата на заден ход. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което водачът би могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането от тунела, както и че скоростта на движение не е била водещ фактор за инцидента.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел получената от пострадалия фрактура крурисдекстрааперта Густило III - увреждане на дясна подбедрица от притискане (прегазване), тежкото физическо увреждане, което продължава да е активно, отключените допълнителни заболявания – остеомиелит, остеопороза, постоянни гастро-интестинални проблеми, непрекъсната фиксация върху здравето и страх от ампутация на крака, обезобразяването на крайника и дефицит на движенията на глезенната и колянната става на десния крак, накуцваща походка, изкривяването на гръбнака и тазовия пръстен, които очертават преживените и понастоящем болки и страдания. Взел е предвид и многократното подлагане на инвазивни процедури за обработка на гнойни рани, налагащи антибиотично лечение и чести престои в болнично заведение, нуждата от специални обувки или стелки, невъзможността за пълно възстановяване. Отчел е и социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането, както и лимитите на застрахователни обезщетения, бележещи тенденция за ръст при компенсиране на неимуществени вреди.

Въззивният съд е констатирал наличието на решение по чл.78а НК на наказателния съд и е приел, че е обвързан от него на основание чл.300 ГПК. Позовал се е и на автотехническата експертиза, според която скоростта на движение на мотокара е била 5 км./ч., опасната зона за спиране при тази скорост – 1.97 м., а мястото на удара е на 2.1 м. от палетите. Посочил е, че съгласно заключението на вещото лице водачът е могъл да забележи пострадалия, ако е наблюдавал пътя зад мотокара след излизането си от тунела на разстояние 2 м. от мястото на удара, като в този случай е могъл да спре преди изминаване на опасната зона за спиране – 1.97 м.

Въззивният съд е заключил, че събитието е било предотвратимо и от двете страни, както и че не може да изключи приноса на пострадалия. Изложил е, че приносът се изразява в несъобразяване и неглижиране на работния процес на мотокара, който поради спецификата на поредицата от еднотипни движения на превозното средство, е могъл да бъде предвиден от пострадалия. Счел е, че последният е следвало да остане в безопасната зона извън ротацията на мотокара, а не да преминава зад него в работната му зона без предупреждение. С оглед липсата на адекватен инструктаж за различното място на работа и спецификата на извършваната инвентаризация, съдът е определил 20 % принос от страна на ищеца.

По поставения материалноправен въпрос:

По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в посочените от касаторка решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.

По основателността на касационната жалба:

Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с формираната практика по поставения правен въпрос, като при определяне на степента на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия не е извършил комплексна преценка на тежестта и вида на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, и степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, което обуславя и частична неправилност на решението в обжалваната част. Тъй като не се налага събиране на други доказателства, делото следва да бъде решено по същество от настоящата инстанция.

С влязло в сила решение № 27/03.06.2022г. по АНД №260/2021г. на РС – Разград, потвърдено от ОС-Разград, водачът на мотокара Е. Вели Х. е признат за виновен в условията на независимо съпричинителство с още две лица за настъпилото произшествие на 30.12.2020г., при което по непредпазливост били причинени вреди на Б. Х. Б. поради нарушаване на чл.33 от ЗЗБУТ и чл.58 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за ЗБУТ на работното място при използване на работно оборудване.

Съгласно заключението на САТЕ произшествието е настъпило на 30.12.2020г. в откритите складови площи, намиращи се в Нов логистичен център на [улица], [населено място], по време на извършване на инвентаризация, при която трябвало да се извършат преброяване, описване и маркиране на готоварата продукция от фаянсови плочки. Ищецът Б. заедно със С. Н. преброявали, описвали и маркирали готовата продукция, като давали указания на моториста Х. да изкара палети, намиращи се в лявата част на площадката. При вземането на палети се образувал тесен проход с размери: широчина – 1,75 м; височина отляво – 3,0 м; дължина – 2,70 м. След преброяването палетът бил връщан обратно с мотокара, като водачът Х. извършвал следните маневри: вземал палета с вилите на мотокара и го вдигал на малка височина; придвижвал се на заден ход по алеята; завивал наляво към тунела, където разтоварвал палета; завивал наляво от тунела към алеята; придвижвал се напред за нов палет. При извършването на тези маневри Н. и Б. били в дясната част на алеята откъм страната на сградата, а водачът Х. наблюдавал пътя само от дясната си страна през прозореца на кабината, като външните странични огледала били прибрани, тъй като пречели при влизане в „тунела”. Малко след като водачът започнал да прибира палетите обратно, Н. и Б. се приближили към палетите от лявата страна на алеята, при което попаднали в обсега на мотокара. Водачът не забелязал промяната на местоположението им и при последвалата маневра на заден ход, движейки се със скорост около 5 км/ч, с лявата си задна част мотокарът блъснал ищеца Б. в дясното му бедро, след което той паднал въру настилката и лявата задна гума на мотокара преминала върху подбедрицата на десния му крак.

Правилен е изводът на въззивния съд, че процесното произшествие представлява ПТП по смисъла на пар.6, т.30 от ДР на ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба "Пътнотранспортно произшествие" е събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. В настоящия случай произшествието е причинено от пътно превозно средство по смисъла на пар.6, т.10 и т.16 от ДР на ЗДвП, както правилно е приел и въззивният съд. Изводът за наличие на настъпило ПТП по смисъла на посочената разпоредба независимо от факта, че вредите са причинени в резултат на управление на превозното средство на земен участък, различен от път, е съобразен с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 решение № 5 от 24.03.2017г. по т.д. № 2787/2015г. на ВКС, II т.о., на което се е позовал и въззивният съд. Съгласно посоченото решение разпоредбите на чл.288, ал.1, т.1 и т.2 КЗ /отм./ не поставят изискване за наличие на застрахователно покритие и заплащане на обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите събитието да е настъпило на място, представляващо участък от пътната мрежа. Прието е, събитие, възникнало в процеса на движение на самоходно шаси, подлежащо на регистрация по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника, по земен участък, различен от път с оглед определението, дадено в § 6, т.1 от ДР на ЗДвП, представлява пътно-транспортно произшествие по смисъла на § 6, т.30 от ДР на ЗДвП.

Правилен е и изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението на касатора за отсъствие на покрит риск поради това, че процесното ПТП не е настъпило при движение на мотокара и използване на неговата транспортна функция. Съгласно събраните по делото доказателства произшествието е настъпило при извършване на инвентаризация на стока, пакетирана на палети, на открити складови площи на предприятието, като мотокаристът е извършвал множество еднотипни маневри под метална покривна конструкция и извън нея в открития двор - вземал е палет с вилите на мотокара и го е вдигал на малка височина и се е придвижвал до място, където го е разтоварвал, след което се връщал и повтарял същото със следващ палет. Следователно в случая вредите са причинени при използване на мотокара едновременно като транспортно средство и като подемна машина, при което не може да се изключи изводът, че произшествието е настъпило при използване на транспортната му функция. С оглед на това е неоснователно оплакването, че този извод е в противоречие с практиката на СЕС и в частност на решение по дело С-162/13, с което е прието, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в него понятие „използване на превозни средства“ включва всяко използване на превозно средство, което отговаря на обичайната функция на това превозно средство.

С оглед влязлото в сила решение по АНД №260/2021г. на РС – Разград и заключението на САТЕ е правилен и изводът на въззивния съд за наличие на противоправно поведение от страна на водача на мотокара, който по непредпазливост е причинил вреди на ищеца поради нарушаване на чл.33 от ЗЗБУТ и чл.58 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за ЗБУТ на работното място при използване на работно оборудване и при движение на заден ход не е изпълнил задължението за осигуряване на безопасност на движението, като преди да започне маневрата назад се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Според заключението на САТЕ водачът на мотокара е погледнал единствено през дясното си рамо и по този начин не е възприел ищеца, който се намирал по това време от лявата му страна, като видимостта зад мотокара е била във всички посоки, независимо че страничните му огледала са били прибрани. Вещото лице е отбелязало, че в случая разстоянието на видимост и скоростта на движение на мотокара не са в пряка причинно-следствена връзка с механизма на произшествието.

Правилно въззивният съд, като е съобразил причинените на ищеца телесни увреждания и претърпените с оглед на това вреди, и при съобразяване на възприетите в чл.52 ЗЗД критерии е определил обезщетение за претърпените от ищеца вреди в размер на 100 000 лева.

С оглед установения въз основа на заключението на САТЕ и гласните доказателства механизъм на настъпване на процесното ПТП се явява правилен и изводът на въззивния съд, че е налице съпричиняване от страна на ищеца. Предвид формираната постоянна практика по материалноправния въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, при преценка на степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, и реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. В конкретния случай съгласно заключението на САТЕ водачът е могъл да забележи пострадалия, в случай че е наблюдавал пътя зад мотокара след излизане от тунела на разстояние 2 метра от мястото на удара и в този случай би могъл да спре на разстоянието на спиране в опасната зона – 1,97 метра, което е почти равно на разстоянието до мястото на удара /2 метра/, и вероятно без съприкосновение на мотокара с пострадалия и без преминаване на гумата върху крака му. Вещото лице е посочило, че ако мотокаристът е бил предупреден за преместването на местоположението на пострадалия, той би могъл да промени траекторията си на движение, като измести криволинейната траектория на заден ход в дясната част на алеята, а в лявата част след „тунела” да се движи праволинейно назад. При така установените факти следва да се приеме, че делинквентът е нарушил задължението, преди да започне маневрата движение назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. От друга страна, пострадалият е навлязъл внезапно в работната зона зад мотокара, без да предупреди делинквента, знаейки, че машината изпълнява на ограничена площ многократно еднотипни маневри, които са били видими за него. Предвид изложеното и с оглед по-големите задължения на водачите на превозни средства спрямо уязвимите пешеходци и липсата на проведен на пострадалия инструктаж, настоящият състав намира, че приносът на последния е по-малък от този на делинквента и възлиза на 40%.

Поради това и съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД определеното като справедливо обезщетение на ищеца размер на 100 000 лева следва да бъде намалено с 40%, като му се присъди обезщетение в размер на 60 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 12.04.2022г. до окончателното плащане.

Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000 лева до 80 000 лева, вместо което следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен за разликата над 60 000 лева до 80 000 лева. В останалата му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора на пълномощника на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществената безплатна правна помощ. Доколкото с настоящото решение съдът следва да се произнесе по дължимите се на страните разноски, следва да бъде взето предвид и несъгласието на ищеца с определения от въззивния съд размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, обективирано в подадена от него частна жалба срещу определението на въззивния съд по чл.248 ГПК, по която е образувано ч.т.д.№ 2224/2024г. на настоящия състав. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът съобразява предмета на исковото производство, в това число релевантните материалноправни въпроси и броя и вида на събраните по делото доказателства, както и осъществената от пълномощника на ищеца активна защита по предявения иск пред всяка от инстанциите, поради което намира, че на пълномощника на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3000 евро с ДДС за всяка инстанция или общо 9000 евро с ДДС. С оглед присъденото от въззивния съд с решението му, изменено с постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 528 от 20.08.2024г., адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца в размер общо на 10 720 лева, равняващи се на 5481,05 евро, с настоящото решение следва да му се присъди допълнително адвокатско възнаграждение за трите инстанции в размер на 3518,95 евро.

На ответника следва да бъдат присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 289,60 лева, равняващи се на 148,07 евро. Доколкото с решението си въззивният съд с оглед променения от него изход на спора е преуредил отговорността на страните за разноски и е присъдил на ответника разноски за първата инстанция в размер на 148 лева, с настоящото решение на тази страна следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 141,60 лева, равняващи се на 72,40 евро. На ответника не се дължат разноски за въззивната инстанция, тъй като такива не са направени. На ответника – касатор в настоящото производство, следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 150 евро, както и направените разноски за държавна такса съобразно уважената част от касационната жалба в размер на 407,50 лева, равняващи се на 208,35 евро, или общо 358,35 евро.

С оглед изхода на делото следва да бъде отменено въззивното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на ОС – Разград държавна такса за разликата над 2544,82 лева до 3200 лева, а по сметка на Апелативен съд – Варна – държавна такса за разликата над 1272,41 лева до 1600 лева.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 189 от 26.06.2024г. по в.т.д. № 186/2024г. на Апелативен съд-Варна, изменено с определение № 528 от 20.08.2024г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 30 от 13.02.2024г. по гр.д. № 165/2023г. на Окръжен съд-Разград, „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД е осъдено да заплати на Б. Х. Б. обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на травматично увреждане от 30.12.2020г. за разликата над 60 000 лева до 80 000 лева, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 12.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД е осъдено да заплати по сметка на ОС - Разград държавна такса за разликата над 2544,82 лева до 3200 лева, а на АС Варна – държавна такса за разликата над 1272,41 лева до 1600 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Х. Б. против „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на травматично увреждане от 30.12.2020г. за разликата над 60 000 лева до 80 000 лева.

ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Д. М. С., [населено място], [улица] сумата 3518,95 евро /три хиляди петстотин и осемнадесет евро и деветдесет и пет евроцента/ - допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за трите инстанции.

ОСЪЖДА Б. Х. Б. да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД сумата 72,40 евро /седемдесет и две евро и четиридесет евроцента/ - допълнителни разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, и сумата 358,35 евро /триста петдесет и осем евро и тридесет и пет евроцента/ - разноски и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 189 от 26.06.2024г. по в.т.д. № 186/2024г. на Апелативен съд Варна, изменено с определение № 528 от 20.08.2024г., в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: