Давност за обезщетение за неизползван отпуск на служител в ГДИН

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 135

гр. София 18.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря Валентина Илиева

разгледа докладваното от съдията Декова

гр.дело № 1242 по описа за 2019 год.

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. К., чрез процесуален представител адв.Н. П., срещу въззивно решение от 19.12.2018г. по в.гр.д.№ 546/2018г. на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която след частична отмяна на решение от 17.07.2018 г. по гр.д. № 31/2018 г. на Районен съд – Сливен, е отхвърлен предявения от К. И. К. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, иск с правно чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР от 2006г./отм./ за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в частта за 2012г. в размер на сумата 1 763,70 лв.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 378 от 04.10.2019г. на основание чл.280, ал.1, т.1 по поставените от касатора въпроси, касаещи приложимостта на погасителната давност към правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд. Касационното обжалване е допуснато за проверка дали даденото с въззивното решение разрешение е в съответствие с практиката на ВКС - Тълкувателно дело № 6 от 2017г. ОСГК на ВКС, постановено по противоречиво разрешавани въпроси от ВКС, в т.ч. въпроса погасява ли се по давност вземането на военнослужещия за компенсиране на труда при удълженото работно време с почивка. С тълкувателното решение е прието, че: „Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във връзка с ал.2, т.2 КТ“. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че: „Ползването на почивките и на отпуските/ от военнослужещите/ става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 от КТ . Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Изложеното обосновава извода, че вземането възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД , на практика обикновено с подаването на искова молба в съда. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение”.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител ст.юрисконсулт С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:

С въззивното решение и прието, че претенцията за заплащане на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква от момента на прекратяване на служебното правоотношение, когато се трансформира от право да се ползва отпуск в парично вземане, но само за тази част от допълнителния платен годишен отпуск, ползването на който не е погасено по давност. Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 59а, ал.1 от ЗДСл /ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.03.2011г./, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност; че цитираната разпоредба, по силата на субсидиарното приложение на ЗДСл по неуредените в специалните закони въпроси, е приложима в настоящия случай; че с посочената норма се въвежда 2-годишна давност за упражняване правото на платен годишен отпуск; че давността като правен институт, е предназначена за създаване на стабилност чрез предоставянето на възможност да се упражнят права във времеви граници; че доколкото за постигане на ефекта й е необходимо изтичането на срок на бездействие на носителя на правото, ако то не бъде упражнено в този срок, се погасява възможността за ползването му.

Решението е неправилно.

По своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през който, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 ЗДСл. дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 КТ дава възможност, когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР от 2006 година /отм./ не предвиждат възможността държавният служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характера на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това разпоредбата на чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 година /отм./ изрично забранява компенсирането на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяването на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението /решение по гр.д. №1313/19 г. на ВКС, ІV г.о./. Ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане също тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, защото не е възможно да се погаси по давност вземане, което не е възникнало /решение по гр.д. №1513/16 г. на ВКС, ІVг.о./.

С оглед на изложеното въззивният съд неправилно е приел за приложимаразпоредбата на чл.59а ЗДСл., при характера на задълженията на ищцата като държавен служител в ГДИН. Правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя - или за това право давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. В случая служебното правоотношение е прекратено на 12.10.2015г., а исковата молба е подадена на 02.01.2018г., т.е. и в тази част искът е предявен в тригодишния давностен срок и възражението на ответника за погасяването му по давност е неоснователно.

Въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови ново, с което на ищеца да се присъдят още 1 763,70 лв. обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в частта за 2012г. до 12 дни/96 часа на година, според заключението на вещото лице, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

Поради изложеното е налице поддържано от касатора основание за неправилност на въззивното решение и то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като не се налага извършването на действия по събиране на доказателства, делото следва да решени по същество като и в тази част искът бъде уважен. С оглед изхода на спора въззивното решение следва да се отмени в частта за разноските и на К. К. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната инстанция – в размер на 1000лв. за адвокатско възнаграждение, както и за касационната инстанция в същия размер, при основателност на възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 1200лв., респ. от 1500 лв., при фактическата и правна сложност на делото.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение от 19.12.2018г. по в.гр.д.№ 546/2018г. на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която след частична отмяна на решение от 17.07.2018 г. по гр.д. № 31/2018 г. на Районен съд – Сливен, е отхвърлен предявения от К. И. К. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, иск с правно чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР от 2006г./отм./ за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в частта за 2012г. в размер на сумата 1 763,70 лв., както и в частта за разноските и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, да заплати на К. И. К. на основане чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР от 2006г./отм./ още сумата 1 763,70 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск и за 2012г., ведно със законната лихва от 02.01.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и деловодни разноски в размер на 1000 лв. за въззивната и 1000 лв. – за касационната инстанции, като в частта до пълния заявен размер отхвърля искането за разноски поради прекомерността им.

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието - Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” да заплати по сметка на ВКС държавна такса по делото в размер на сумата 382,74 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: