Осъждане за причинена смърт на пешеходна пътека при пътнотранспортно произшествие

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 184
София, 06 април 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретар Илияна Петкова и участието на прокурора Сийка Милева изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 34 по описа за 2026 г.

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. П. М., подадена чрез упълномощения му защитник адвокат Е. Б. от АК Благоевград срещу решение № 257/15.07.2025 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 1620/2024 г.

В жалбата са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК .Твърди се, че решението на апелативния съд е постановено при съществени процесуални нарушения, аргументирани със съображенията, че: - съдът е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка относно мястото на удара между автомобила, управляван от подсъдимия и пешеходката; - не е обсъдил наведените в тази посока защитни доводи и съответно не е изложил съображения по направените възражения; - не е отговорил и на доводите на защитата относно обосноваността на допълнителната САТЕ и относно правилното приложение на материалния закон; - не е изследвал обективно всестранно и пълно всички обстоятелства по делото и не е анализирал подробно и задълбочено доказателствените източници, а оценъчната му дейност е резултат от изопачено формиране на вътрешното му убеждение; - оценката на гласните доказателствени средства и по - конкретно на показанията на св.С. не съответства с действителното им съдържание, доколкото заявеното от последния относно съобщените разстояния неправилно е интерпретирано, че се отнася за мястото, на което са паднали със съпругата си след удара, а не до мястото на удара, каквато, според защитата, с позоваване и на становището на вещите лица по първоначалната САТЕ, е действителната им информационна насоченост; - обясненията на подсъдимия от своя страна не са подложени на законосъобразна оценка и при пълна лиса на фактически и юридически съображения са наречени от съда „ непоследователни “ (стр.3.кас.жалба), като в тази връзка е проследено конкретното им съдържанието и е представена действителната, според защитата, интерпретационна оценка; - възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка обективира вътрешното противоречие, понеже изложената на стр. 5 от решението фактология, приета за установена се разминава с реално възприетото друго фактическо положение относно мястото на удара.

Като последица от незаконосъобразната аналитична дейност на въззивната инстанция, вследствие на което погрешно са изведени фактически констатации за мястото на удара, е аргументирано и оплакването за нарушение на материалния закон, като се твърди, че ПТП не е на пешеходна пътека по смисъла на §6, т.54, изр. второ от ЗДвП и съответно не е налице квалифициращия признак по чл.343, ал.3 от НК. При безспорно установеното по делото поведение на подсъдимия, насочено към оказване помощ на пострадалата се настоява за преквалифициране на деянието по привилегирования състав на чл.343а от НК.

Третото касационно основание е релевирано с доводи за подценяване действителната тежест на смекчаващите за подсъдимия обстоятелства - чисто съдебно минало, семейно положение, трудова ангажираност, пълно съдействие за изясняване на случая и главно поведението му след ПТП и положените усилия за спасяване живота на пострадалата, за което направил всичко по силите си. При значителния обем на смекчаващите обстоятелства, на едно от които защитата е отдала и качеството на изключително, се обосновава и довода за наличието на чл.55 от НК и необходимостта от определяне на наказанието в облекчените условия на посочената норма.

Отправените в касационната жалба искания са за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с конкретни указания по приложението на закона или в условията на алтернативност - ВКС сам да извърши преквалифициране на деянието по привилегирования състав. В случай, че не намери основания за това - да измени присъдата в частта относно наказанието като го определи, на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК, в размер на минимално предвидения в общата част на НК - три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено с минимален изпитателен срок, а допълнителното наказание лишаване от право да се управлява МПС да се отмени изцяло или бъде намален наложения му размер.

В писмен отговор повереникът на частните обвинители В. С. - И., Е. Г. и Х. С. - адвокат Й. Д. от САК излага съображения за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Претендира за присъждане на направените от частните обвинители разноски за повереник.

В съдебно заседание подсъдимият и касатор Н. М., редовно призован се явява лично. Явява се и упълномощеният му защитник - адв. Е.Б.. Жалбата се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи.

В предоставено право на последна дума жалбоподателят и подсъдим по делото Н. М. изразява дълбоко съжаление за случилото се и сочи, че е направил всичко по силите си да помогне.

Повереникът на частните обвинители моли за оставяне в сила на решението на апелативния съд, а касационната жалба без уважение, като неоснователна. В упражнено право на лично участие и тримата частни обвинители изразяват пълно съгласие с позицията на повереника си и аргументиращите я доводи.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и присъдата следва да бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК , намери следното:

С присъда № 148/ 26.09.2024 г. по н.о.х.д. № 5488/2023 г. по описа на Софийски Градски съд подсъдимият М. е признат за виновен в това, че на 27.09.2020 г., при управление на МПС, нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1, чл. 119, ал.1 и чл.119, ал.4 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на К. К. С., настъпила на 10.10.2020 г., поради което и на основание чл.343, ал.3, б.“б“ пр. първо вр. с ал.1, б „в“, вр. с чл. 342, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на три години, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т.7 от НК подс.М. е лишен от правото да управлява МПС за срок от три години.С присъдата съдът се е произнесъл по направените разноски по делото, включително и тези направени от частните обвинители за повереник, като ги е присъдил в тежест на подсъдимия.

С атакуваното пред ВКС решение № 257 /15.07.2025 г. постановено от Софийският апелативен съд по в.н.о.х.д. №1620/2024г. първоинстанционната присъда е изменена като наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е намалено от три на две години, а изпитателния срок от четири на три години. Намалено е и допълнителното наказание наложено на подсъдимия - лишаване от право да управлява МПС от три на две години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.

Развитите в касационната жалба многопластови съображения, с които се поставят на вниманието на касационната инстанция всички поводи за настоящата проверка, позволяват систематизирането им в две основни насоки: незаконосъобразна аналитична дейност и опорочено формиране на вътрешното убеждение по обстоятелствата от предмета на доказване и по - конкретно относно мястото на удара и следващото от тук неправилно приложение на материалния закон, включително и относно определяне на наказанието. Предварително следва да се посочи, че отправеното макар и само в касационната жалба искане за преквалифициране на деянието по привилегировиня престъпен състав, което ВКС да извърши сам, предполага фактическа промяна с възприемане на различни от установените от въззивната инстанция обстоятелства относно мястото на удара, с каквито правомощия – за собствен доказателствен анализ и изведени на тази база различни фактически изводи, ВКС не разполага. В случай, че от извършената проверка досежно правилността на формираното вътрешно убеждение по относимите факти ВКС установи основателност на доводите в касационната жалба единствената възможност, която следва е отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на инстанцията, в чиито правомощия е фактическото изясняване на делото.

С така направените предварителни уточнения и по доводите в касационната жалба, ангажиращи заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което, с оглед последиците от евентуалното му установяване, следва да бъде разгледано първо, настоящият касационен състав намира следното:

Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е неоснователно.

Всъщност, идентични по естеството си възражения са били поставени на вниманието на въззивната инстанция със сезиращата я въззивна жалба (която във втората си част е почти идентична в съдържателен план с касационната жалба). Апелативният съд с изложени на стр. 8 – стр.9 от въззивното решение доводи е намерил оплакванията за неоснователни.

Същите възражения обяснимо се поставят отново и на вниманието на ВКС, но няма как да не се отбележи, че макар формално да са представени в аспекта на оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения (незаконосъобразен анализ, необсъдени доводи и вътрешни противоречия в решението), доводите в касационната жалба са насочени всъщност да опровергаят фактическата констатация на съда за мястото на удара между автомобила, управляван от подсъдимия и пешеходката К. С.. Разбира се, в случай, че което и да е доказателство не е оценено според действителното му съдържание и данните от него са изведени извън цялостното му смислово значение и съответно превратно тълкувани, несъмнено би бил нарушен изискуемия процесуален стандарт по чл. 13, чл. 14 и чл.107, ал.5 от НПК. В случая обаче не е налице претендираният недостатък в оценъчната дейност на апелативния съд.

В обстойно развитата в касационната жалба и в пледоарията пред ВКС позиция от защитата на подс. М., не се спори, че продължението на тротоара с оглед конкретиката на фактическите данни е с белезите на посочената в § 6 т.54 от ДР на ЗДвП пешеходна пътека. Оспорва се правилността на фактическите изводи, че ПТП е произведено именно в тези параметри, като се настоява, че същото е извън тях и навътре по продължението на улицата без име, в полза на което заключение са разисквани гласните доказателства - обясненията на подсъдимия и намерените в тяхна подкрепа показания на св.С. в проведената между тях очната ставка.

За фактическите параметри на процесното произшествие в обстоятелствената част на обвинителния акт прокуратурата е приела - около 2 метра преди края на платното на улица без име по продължението на тротоара на [улица]и на около един метър след мисленото продължение на левия бордюр на същата улица по посока движението на автомобила на подсъдимия. Посочено е също, че съприкосновението на завиващият автомобил е „ с предна лява част на автомобила, странично в зоната на левия калник “ и съответно лявата страна на пострадалата С., в областта на левия крак и че при това съприкосновение при установената скорост на движение на автомобила от 10 км/ч както пострадалата, така и св.С., с когото двамата вървели един до друг и хванати за ръка, били отхвърлени напред по посоката на движение на автомобила и паднали върху платното на улица без име, на около един метър напред и вляво.

Местопроизшествието не е било запазено, каквото задължение по силата на чл.123, ал.1 от ЗДвП е имал самият подсъдим, независимо от причината за напускането му. Същият едва впоследствие е уведомил органите на МВР, поради което възприетите фактически параметри за мястото на удара са установени в процеса единствено чрез гласните доказателствени средства – показанията на свидетеля очевидец Х.С. и обясненията на подсъдимия М.. В съдебното заседание от 21.12.2023г. св. С. е бил разпитан много обстойно (стр. 6 – стр.11 от съдебния протокол) и същият подробно е описал своето и на съпругата си движение по тротоара на ул.“полк. В.С.“. Посочил е, че са продължили направо за да пресекат безименната улица без да се отклоняват, че са пресичали същата улица по права линия, че колата ги е блъснала на два метра от следващия тротоар и пояснил „ На два - три метра бяхме навътре по улица безименна от главната улица “ (стр.9,съд.протокол). Относно местоположението на пешеходците и съответно съприкосновението с тях в дадените в съдебната фаза обяснения подсъдимият е посочил - „ те да са били на 4 - 5 метра в улицата навътре “ ( л.118, н.о.х.д.). Така събраните в съдебната фаза фактически данни от гласните доказателствени средства, включително от проведената между подсъдимия и св.С. очна ставка са ползваната, от вещите лица по допълнителната автотехническа експертиза, изходна база за изготвяне на заключението по поставените задачи, включително относно мястото на удара и съответно траекторията на движение на автомобила. Следва да се посочи, че гласните източници (от досъдебната фаза), съобразени с параметрите на тротоара, измерени в последващия оглед на незапазеното произшествие като 4.40 метра и другите доказателства по делото, са били в основата и на ползваната от вещите лица по първоначалната КМАТЕ база за изготвяне на тяхното заключение, което посочва за място на удара приетото в обвинителния акт. Допълнително възложената само автотехническа експертиза е включила събраните при очната ставка фактически данни и при експертното изследване вещите лица обстойно са ги обсъдили, включително и след посещение на място, като установеното от допълнителната експертиза S образно, а не дъговидно, както е заявил подсъдимия, движение на автомобила му при извършване на маневрата завиване наляво почива на експертно изведената траектория на движение. Съответно, механизмът на произшествието е намерен от техническа гледна точка, за по - вероятен със заявения от св.С., включително и относно мястото на удара (л.176, н.о.х.д.). Тук е мястото да се посочи в отговор на възраженията в касационната жалба, че експертите не са иззели функциите на съда по оценка достоверността на гласните източници, ползвани за изготвяне на експертното заключение, а извършеното обсъждане е с оглед възможността да отговорят на поставената задача за най - вероятния механизъм на ПТП от техническа гледна точка. Подпомагащата роля на експертизата е вярно оценена от инстанциите по фактите, които по никакъв начин не са ползвали експертните заключения като източник на доказателства. Същите са залегнали в оценъчната им дейност при спазване на предвиденото в чл.144 от НПК значение на посочения доказателствен способ.

В контекста на основното възражение на касатора и подкрепящите данни, с които същото е аргументирано – изявлението на св.С. в очната му ставка с подсъдимия, следва да се отбележи, че възможността за обективен и точен анализ на гласните източници без съмнение изисква преди това пълноценното изпълнение на възложеното на председателя на съдебният състав задължение да следи за смисловото и граматически коректното записване в съдебния протокол на изявленията на процесуалните участници. В случая това задължение не е прецизно изпълнено доколкото на л.122 от н.о.х.д. № 5488/2023 г. на СГС действително е отразено, възпроизведеното в касационната жалба изявление на св.С. от очната ставка: „ Ние идвахме в посока от ул. /улица/“ и се движехме към бл.366. на 5 - 6 метра навътре в улицата ние паднахме на самата улица, на 1.5м от тротоара, който е от към бл. 366 “, което е и дало основание на защитата да почерпи довод от буквалния му граматически прочит. В същото време обаче се пропуска, че именно извеждането на отделни части от цялостния доказателствен източник, доколкото изявленията на свидетел при очна ставка са също свидетелски показания (Р № 153 от 3.IV.1995 г. по н. д. № 38/95 г., I н. о, ВС на РБ) съставлява отклонение от правилата за законосъобразна оценка по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, понеже е несъмнено, че избирателния подход на оценяване, извън цялостния смислов прочит и без дължимата съпоставка с останалите доказателства не кореспондира с изискването за внимателна проверка.

Неоснователно е оплакването, че въззивният съд не е изложил мотиви по оплакването срещу обосноваността на допълнителната САТЕ. Въззивната жалба всъщност е преповторила защитните доводи, развити пред първата инстанция и на общо поставените оплаквания, по същество оспорващи резултата от експертното участие, въззивният съд е дал отговор в решението си, излагайки съображения, с които ги е намерил за неоснователни. Ето защо, макар и конкретен коментар относно оспорената пред първата инстанция “предубеденост“ на вещите лица да не намерил място във въззивното решение, цялостния му прочит не оставя съмнение за споделените с установените от първия съд фактически изводи и с обема на процесуалните действия и аналитичната им оценка, въз основа на които са направени. Респективно, не може да се приеме, че подсъдимият и защитата му са били възпрепятствани да узнаят волята на въззивната инстанция относно основателността на поставените пред нея възражения. ВКС може само да посочи в допълнение, че по никакъв начин не могат да се възприемат за основателни доводи за предубеденост на вещите лица, само на основание извършеното от тях обследване на гласните източници, възложено с оглед отговор по поставената им задача, в случая за най – вероятния от техническа гледна точка механизъм на ПТП.

На следващо място, внимателният прочит на въззивното решение не дава основание на ВКС да се съгласи и с отправеното в касационната жалба възражение за порочност при формиране на вътрешното убеждение, понеже във въззивното решение не се открива заявеното от касатора противоречиво становище на контролираната инстанция по повод мястото на удара. На стр. 4 - стр.5 е описано мястото на удара по напречната, а не спрямо надлъжната част на улицата без име като е посочено, че това е станало на около три метра по продължението на тротоара и на около два метра преди края му (на същото продължение - бел.ВКС) и че пострадалите били отхвърлени напред и паднали на улицата без име на около един метър напред и наляво. На стр.9 от въззивното решение, в аргументиране съображенията си за неоснователност на същите възражения, отправени и пред него, апелативният съд споделяйки доводите на първата инстанция е ориентирал изводите си за мястото на удара само по надлъжната част на улицата без име, не като цифрови отмервания, а съобразно съпоставката с последващото падане на пострадалите. Некоректно се твърди, че пострадалите са „прелетели“ 4 - 5 метра на база дадения от касатора прочит на гореописаното изречение от изявленията на св.С. в очната ставка, защото въпросните 4 - 5 метра, както макар и не съвсем прецизно във въззивното решение, но позволяващо да се разбере, са приети не считани от мястото на удара, а само като място на падане по протежението на улицата без име. Въззивният съд действително е могъл да бъде по - прецизен в изказа си и да отрази собственото си виждане за мястото на удара и спрямо надлъжната част на улицата без име, но изразеното съгласие с възприетата фактология от първата инстанция, позволява да се приеме, че в съгласие с първия съд (стр.11, мотиви първоинстанционна присъда), това е мястото на около един метър след мисленото продължение навътре по посоката на движението на автомобила по улицата без име считано от мисленото продължение на левия бордюр на улица „полк. В. С.“, както е отразено в обстоятелствената част на обвинителния акт и в съответствие с информацията от възприетите за достоверни показания на св.С., че двамата със съпругата си не са се отклонявали при движението си по тротоара при навлизане за да пресекат улицата без име и че ударът е станал на два – три метра навътре по безименната улица. С основание не е отдадено съществено значение на известното разминаване – около един метър ( по обвинителния акт) или около два - три метра( посочено от св.С. в съдебната фаза), доколкото генерално е значението дали мястото на удара попада в рамките на пешеходна пътека по дефиницията по §6, т. 54 от ДР на ЗДвП – като продължение на тротоара, чиито параметри са посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт от 4.40м.

Изцяло в рамките на необосноваността като извън касационен повод попадат възраженията в касационната жалба срещу оценените като „непоследователни“ от въззивната инстанция обяснения на подсъдимия. Апелативният съд е мотивирал съображенията си (стр.8, възз. решение ), с които се е солидализирал с дадената от първата инстанция оценка за достоверност на обясненията на подсъдимия. Да възприеме с доверие едни или други доказателствени източници е изцяло в сферата на суверенното право на инстанциите по фактите да формират вътрешното си убеждение по релевантните обстоятелства и когато, както е в случая оценъчната дейност не е в противоречие с изискванията на НПК, намесата на върховната съдебна инстанция е недопустима.

По изложените съображения ВКС намира оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за неоснователно

ІІ. При законосъобразно изяснените обстоятелства от предмета на доказване, включително и относно мястото на ПТП материалният закон е приложен правилно, като утежняващото квалифициращо обстоятелство - деянието да е извършено на „пешеходна пътека“ изключва исканата преквалификация по чл. 343а от НК. Деянието правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал.3, б.“б“ пр. първо от НК.

ІІІ. Неоснователно е и оплакването за наличието на третото касационно основание - явна несправедливост на наложеното наказание. То е въведено с доводи, обвързващи исканото намаляване на наказанието с поначало заявеният като наличен привилегирован състав по чл.343а от НК. При отсъствието на основания за преквалифициране на деянието, определената санкция в рамките на възприетия престъпен състав по чл.343, ал.3, б.“б“ пр. първо е алтернативно оспорена като несправедлива в аспекта на исканото й определяне в облекчените условия на чл.55, ал.1, т. 1 от НК, за наличието на предпоставките на която норма се настоява да са налице.

По - конкретно, безспорно установените по делото положителни данни за дееца, касатор в настоящото производство – чисто съдебно минало, трудова заетост, съдействие при разкриване на обективната истина чрез депозирани обяснения, адекватното му поведение след произшествието - спиране, оказаната помощ и своевременното транспортиране на пострадалите до болнично заведение, последващата загриженост за състоянието на пострадалата С. са отчетени от инстанциите като смекчаващи отговорността му. Именно те са откроени и в касационната жалба, която не съдържа довод, че е пропуснато да бъде отчетено някое обстоятелство от полза за подсъдимия. Насоката на релевираното оплакване е в оценъчната дейност на възприетата като вярно формирана съвкупност от положителните по смисъла на чл.54, ал.2 от НК обстоятелства, като се настоява едно от тях, да е изключително. Конкретизирано е в пледоарията пред ВКС като за притежаващо тази характеристика е изтъкнато поведението на подсъдимия след ПТП и последващата му загриженост към процеса на лечение на пострадалата.

Безспорно граждански отговорното и предполагащо единствено положителна оценка поведение на подсъдимия, както непосредствено след ПТП, така и впоследствие, е надлежно обсъдено от инстанциите по фактите, и според ВКС е законосъобразно оценено. Поведението на подсъдимия не предполага както преоценка на правната квалификация по изложените по-горе съображения свързани с правилността на фактическото изясняване на делото, но и не налага отчитането му в повече от стореното от контролирания съд, споделил направената в тази посока оценка от първата инстанция, а именно само като смекчаващо обстоятелство, не и като притежаващо изключителност по смисъла на чл.55, ал.1 от НК. Както се посочи, поведението на подсъдимия – спиране веднага след ПТП, обгрижване, включително и чрез транспортиране до болницата на пострадалата, проявената загриженост за състоянието й след настаняването и за лечение, несъмнено очертава подсъдимия М. в положителна светлина - като водач и като гражданин, но именно по тази причина - понеже е очаквано и дължимо от всеки гражданин, не би могло да получи оценка на изключителност. В своята съвкупност, оценени комплексно всички налични смекчаващи обстоятелства, които са задълбочено обсъдени и вярно оценени според действителната им относителна тежест и значение също не позволяват извод, че в своята съвкупност разкриват признака “многобройност“, а в същото време и с оглед комплексната оценка на деянието и дееца, да позволят констатацията и на втората изискуема кумулативна предпоставка по чл.55, ал.1 от НК, а именно, че и най-тежкото, предвидено към момента на деянието 27.09.2020 г. наказание по чл.343, ал.3 ,б.“б“ пр. първо от НК за конкретното деяние и преди всичко за конкретния подсъдим се явява несъразмерно тежко.

Всъщност, въззивният съд без да е намерил основания за приложение на чл.55 от НК и за отсъствието на която норма е изложил на стр. 12 от решението си верни и споделими мотиви, на практика я е приложил, намалявайки наложеното наказание от три години лишаване от свобода на две с довода, че „ справедливо се явява наказание към установения в закона минимум за престъплението, съобразно действащия към момента на извършването му.. “, както е посочил на стр.13. Съпоставката с параметрите на санкцията по чл.343, ал.3,б.“б“ пр. първо от НК не сочи нейният минимум да е бил две години, както неясно защо е приел въззивният съд. Очевидното объркване на първоинстанционния съд на стр.31 от мотивите към присъдата, доколкото санкционните параметри на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК нямат отношение, явно е мултиплицирано и във въззивното решение. В актуалната редакция нормата на чл.343, ал.3 б.“б“ пр. първо от НК – при настъпила смърт и при наличието на утежняващи квалификации по ал.3 на чл.343 от НК в периода от 2016 г. ( Д.в бр. 95/2016 г.) до 2023 г. ( изм. на НК с Д.в. бр 67/2023г.), в които времеви параметри попада процесното престъпление е предвиждала наказание „лишаване от свобода от три до петнадесет години“. Липсата на протест, както и на жалба от частните обвинители не позволява намесата на ВКС, но така допуснатата от въззивният съд незаконосъобразност, която е изцяло в полза на подсъдимия, идва само да затвърди направения по-горе извод за неоснователност на претенцията за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените в касационната жалба касационни основания и въззивното решение следва да се остави в сила.

Пред ВКС е представен договор за правна помощ, от който е видно, че за оказаната им адвокатска помощ в касационното производство, тримата частни обвинители са направили разноски в размер на по две хиляди всеки от тях, за присъждането на които, в представения писмен отговор и в заседанието пред ВКС повереникът е направил изрично искане. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК , когато подсъдимият е признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските, направени от частния обвинител, ако последният е направил такова искане. Ето защо, поисканите разноски, които са съобразени и с минималния праг на възнаграждението, предвидено в чл.13, ал.1, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия Н. М..

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 257 от 15.07.2025 г., постановено по в.н.о.х.д.№ 1620/ 2024 г. по описа на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА подсъдимия Н. П. М., с ЕГН [ЕГН] да заплати на частния обвинител В. Х. С. – И., направените разноски за адвокатска помощ в размер на 2000 лв.

ОСЪЖДА подсъдимия Н. П. М., с ЕГН [ЕГН] да заплати на частния обвинител Е. Х. Г. направените от нея разноски за адвокатска помощ в размер на 2000 лв.

ОСЪЖДА подсъдимия Н. П. М., с ЕГН [ЕГН] да заплати на частния обвинител Х. Н. С. направените от него разноски за адвокатска помощ в размер на 2000 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.