Справедливост на условно наказание при катастрофа със загинал

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * индивидуализация на наказание * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства * самопризнание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 264

гр. София, 09 юни 2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Ат. Г. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 208/2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по касационна жалба от повереника на частните обвинители Г. И. Ш., Г. Н. М., Е. М. И. – лично и като законен представител на малолетните Г. Е. М., З. Е. М. и В. Б. Е. и Е. Г. И. срещу решение № 435 от 15.12.2025г. на Софийски Апелативен съд по внохд № 787/2025г. по описа на същия съд.

Решението се оспорва с доводи за наличието на всички касационни основания. Иска се отмяната му поради необходимостта от увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание. Алтернативно се претендира отмяната на приложението на чл. 66, ал.1 от НК.

В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба по наведените в нея доводи.

Защитниците на подсъдимия Н. пледират за оставяне в сила на атакуваното решение.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, като извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 9 от 23.04.2025 г. по нохд № 137/2025 г., Окръжен съд - Враца признал подс. Й. Д. Н. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 вр. чл. 58а ал. 1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 4 (четири) при първоначален общ режим на изтърпяване.

С първоинстанционната присъда, на осн. чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК съдът лишил подс. Н. от право да управлява МПС за срок от 6 (шест) години, считано от влизане на присъдата в сила. Постановил вещественото доказателство - лек автомобил марка "В.-В." с английски рег. № *****, да се върне на подсъдимия. Произнесъл се по разноските по делото.

По въззивни жалби на защитниците на подсъдимия и по жалба на частните обвинители било образувано внохд № 787/25г. по описа на Софийски апелативен съд. По него е постановено атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение, с което апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 334, т.3 във връзка с чл.337, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, като :

- изменил първоинстанционната присъда и намалил наложеното на подсъдимия наказание от 4 (четири) години лишаване от свобода, на 3 (три) години лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на наказанието с изпитателен срок от 5 (пет) години, считано от влизане на присъдата в сила;

- на осн. чл. 67, ал. 3 вр. с чл. 42а, ал. 2, т. 4, пр. 2 вр. с чл. 42а, ал. 3, т. 1 от НК наложил на подсъдимия Н. пробационна мярка "включване в програма за обществено въздействие" за срок от 1 (една) година и 6 (шест) месеца по време на изпитателния срок, считано от влизане на присъдата в сила;

- потвърдил присъдата в останалата част.

Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не се подкрепя от материалите по делото.

То е защитено с доводи, които са развити в две основни направления – а) отсъствие на мотиви по направените от частното обвинение възражения за заниженост на наказанието, като съдът им е дал формален и неубедителен отговор и б) неколкократно отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства, обусловило неправилен извод за наличието на материално-правните предпоставки за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и налагане на наказание на подсъдимия под предвидения законов минимум в санкцията на чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК.

Касационната проверка не констатира наличието на посочените нарушения.

Въззивният съд подробно се е спрял на възраженията на жалбоподателите, а дадените отговори покриват дължимия стандарт на чл. 339, ал.2 от НПК. Отсъствието на „..необходимия правен и доказателствен анализ“ при обсъждане на съображенията във въззивната жалба на частните обвинители не представлява съществен недостатък, доколкото производството по делото се е развило реда на диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, в която подсъдимият Н. е направил признание за фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт, а първоинстанционният съд е заключил, че признанията му относно фактите се подкрепят от доказателствата събрани на досъдебното производство. Затова и въззивната проверка преобладаващо е насочена не върху изследване на фактите и тяхната проверка, а върху наличието на процесуално-правните предпоставки за допускане на диференцираната процедура и преценката на първоинстанционния съд по този въпрос. Поради това, липсата на самостоятелен доказателствен анализ от въззивната инстанция не представлява основание за отмяна на съдебния акт.

Не представлява такова основание и възражението, че съдът не е дал отговор на наведените от частното обвинение доводи във въззивната жалба, макар и от прочита на въззивното решение да се установява, че действително съдът не е обсъждал част от тях – относно оценката на възрастта на починалия при транспортната злополука Р. И. и умишленото нарушаване на правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП от страна на подсъдимия като отегчаващи отговорността му обстоятелства. При все това, съдът ясно се е ангажирал с анализ на обстоятелствата по делото, значими за отговорността на дееца и последователно е мотивирал заключението си за необходимост от приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и намаляване размера на наложеното наказание.

Пропускът да се обсъдят част от посочените от частните обвинители обстоятелства, които по тяхна преценка се явяват отегчаващи, не представлява такъв съществен порок, че да обуслови отмяна на въззивния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд. Извън всякакво съмнение е, че като „съществени” се дефинират тези процесуални нарушения, когато накърняват права и/или ако не бяха допуснати, релевантните за отговорността на дееца въпроси, биха получили друго разрешение. В конкретния случай, липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на част от съображенията на частното обвинение не е от такова естество, че да се приравни на липса на дължимия по чл. 339, ал. 2 от НПК отговор и следователно – да доведе до необходимост от отмяна на съдебния акт поради съществен порок в съдържанието му.

Действително, съгласно т. 3, б. "б" от мотивите на ППВС № 1/1983 г., умишленото или непредпазливото нарушаване на съответните правила за движение по пътищата е обстоятелство от значение за степента на вината и влияе върху размера на наказанието. Според частните обвинители, от категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства, е фактът на умишлено нарушаване на чл. 21, ал.1 от ЗДвП от негова страна, тъй като при ограничение на скоростта от 90 км/ч., подсъдимият се е движел в съответния участък на пътя със скорост от 109 км/ч. ВКС се съгласява с посочения аргумент, тъй като се касае за активно поведение, нарушаващо законова забрана да не се превишава определен от законодателя максимален праг на скоростта за съответния пътен участък. При все това е известно, че умишленото или непредпазливото нарушаване на правилата за движение по пътищата не определя формата на вината, тъй като то само разкрива отношението на дееца към нарушаване на съответните правила за движение, безспорно има значение за степента на вината му, докато вината на дееца представлява отношението му към престъпния резултат. Независимо от това, че се касае до умишлено нарушение на правило за движение по пътищата, намиращо в причинна връзка с престъпния резултат, балансираният подход изисква да бъде отчетен фактът, че се касае до нарушение на едно единствено правило от специалното законодателство, както и обстоятелството, че максимално допустимата скорост е била превишена с 19 км/ч., т.е. че не се касае до извънмерно и грубо нарушение на коментираното правило за движение. Всички тези обстоятелства позволяват заключение, че умишленото нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДвП не завишава съществено обществената опасност на дееца, поради което не дават основание последното да бъде отчитано като отегчаващо обстоятелство, налагащо преосмисляне на размера на наложеното на подсъдимия наказание и то в посока на неговото увеличаване.

Идентично – не се констатира необходимост от връщане на делото на въззивния съд за ревизиране на наложеното на подсъдимия наказание, поради пропуска на апелативния съд да обсъди като отегчаващо отговорността обстоятелство възрастта на пострадалия Р. И. (22 – годишен). Неоснователно частното обвинение претендира това обстоятелство да бъде оценено като отегчаващо обстоятелство, водещо до по-висока степен на укоримост на поведението на подсъдимия. Вярно е, че в конкретния случай подсъдимият и пострадалият са били приятели и съседи, че са пътували в един автомобил, а подсъдимият е имал представа за възрастта, социалното и семейното му положение, но това не дава основание възрастта на последния да се възприема като отегчаващо отговорността обстоятелство. Деянието на подсъдимия е извършено небрежно, при която форма на непредпазливостта поначало отсъстват интелектуален и волеви момент. Затова данните за възрастта и личността на пострадалия не се обхващат от съзнанието на подсъдимия, тъй като те не съзнават от него при небрежното деяние. Известно е, че при тази форма на непредпазливостта деецът поначало не формира психично отношение към възрастта и качествата, характеризиращи пострадалото лице, макар те да са обективни дадености, за които той е могъл или е имал представа. Поради това при небрежните деяния обективният факт на възрастта не може да се преценява като смекчаващ или отегчаващ вината и отговорността фактор, оказващ влияние при индивидуализиране на наказанието ( Р. № 445 от 26.04.1979 г. по н. д. № 311/1979 г., III н. о. на ВС; Р. № 74 от 03.04.2019 г. по н. д. № 155/2019 г., ІІ н. о. на ВКС, Р. № 324 от 30.06.2025 г. на ВКС по н. д. № 436/2025 г., III н. о). Налице е и още един аргумент, поради който възражението е неоснователно – възрастта на пострадалия не може да се интерпретира на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства, допълнително завишаваща обществената укоримост на извършеното, тъй като човешкият живот, като фундаментално защитима ценност е еднакво значим, независимо от възраст, пол, обществено и социално положение и пр.

В обобщение, отсъствието на отговор по част от доводите на частното обвинение, релевирани във въззивната жалба, не представлява такъв съществен пропуск от процесуален характер, че да обуслови необходимост от отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. В проверявания съдебен акт са изложени достатъчно ясни съображения по повечето от въззивните оплаквания на частните обвинители, които позволяват при осъществяване на касационната проверка да се даде отговор на наведените касационни основания в касационните жалби на частните обвинители и с настоящето решение.

Лишено от основание е и следващото възражение в касационната жалба на частните обвинители – за неколкократно отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства от въззивния съд, обусловило неправилен извод за наличието на материално-правните предпоставки за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и налагане на наказание на подсъдимия под предвидения законов минимум в санкцията на чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въззивният съд е изброил и обсъдил редица смекчаващи отговорността обстоятелства за подсъдимия, оценил ги е като многобройни по смисъла на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, а след това е отчел някои от тях и при приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Посочената дейност не може да бъде преценена като дублиране на една и съща преценка, доколкото касае различни материално - правни норми, с различни предпоставки за приложението им. Отмерването на наказанието и прилагането на условното осъждане са два различни вида мисловни дейности, за първата от които следва да се съблюдават предпоставките на чл. 54 и 55 НК и за втората съответно тези на чл. 66 НК. (вж. Р. № 100 от 30.I.1973 г. по н. д. № 1561/1973 г., III н. о.)

Не е допуснато и претендираното в жалбата на частните обвинители нарушение на материалния закон с приложението на чл. 58а, ал.4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК при определяне размера на наказанието.

Изразеното несъгласие с преценката на въззивния съд, утвърдил заключението на първата инстанция, че по делото се констатират многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, е без основание. То е подкрепено със съображения, с които се оспорва оценката на част от обстоятелствата като смекчаващи, при игнориране на други обстоятелства с характер на отегчаващи, т.е при отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК.

Макар и част от развитите доводи в касационната жалба да са резонни, те не водят до извод за незаконосъобразен подход на апелативния съд да определи наказанието на подсъдимия в хипотезата на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Въпреки пропуска на съда да констатира умишленото нарушение на правилото по чл.21, ал.1 от ЗДвП, не е допуснато нарушение на материалния закон с приложението на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК при преценката какъв размер наказание да се наложи на подсъдимия. Касае се до нарушение на едно правило от специалното законодателство, като величината, с която е превишена максимално допустимата за участъка скорост, не дава основание последното да бъде отчитано като сериозно отегчаващо обстоятелство, обуславящо необходимост от ревизия на размера на наказанието.

Неоснователно се претендира, че въззивният съд е отчел като допълнително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство направеното от него пълно съдействие на разследващия орган за разкриване на обективната истина с признанието на вината извън процедурата на чл. 371, т. 2 от НПК. Изяснено е по делото, че в резултат на транспортното произшествие подсъдимият е претърпял травми, налагащи продължителния му престой в болнично заведение, като на два пъти – веднъж като свидетел, и втори път - след като е бил привлечен в качеството на обвиняем, не само е признал вината си на досъдебното производство, но и е дал обяснения (доказателствено средство, чрез което се разкрива обективната истина), в които подробно и детайлно е разказал как е протекло транспортното произшествие и в какво се е изразявало неговото поведение. Подсъдимият е имал безукорно процесуално поведение в хода на цялото наказателното производство и това поведение несъмнено правилно е ценено в съвкупността на смекчаващите обстоятелства, тъй като то сочи на положителна характеристика на личността му.

Възражението за неправилно отчитане като смекчаващо отговорността обстоятелство фактът на семейното положение на подсъдимия и в частност на обстоятелството, че е баща на три деца, също е без основание. Извън всякакво съмнение семейното положение на подсъдимия е факт от предмета на доказване, тъй като е от значение за отговорността му. Обстоятелството, че подсъдимият е баща на три деца, за които полага грижи, не се оспорва от частното обвинение, като се омаловажава неговата тежест, поради това, че подсъдимият е бил наказван по административен път за нарушение по чл. 137 б, ал. 1 от ЗДвП – за превозване на дете без необходимите предпазни столчета, т.е. укоримост на поведението му не само като водач на МПС, но и като родител. Законът не поставя изискване на изключителност на грижата от родител към дете, в случаите когато се съобразява семейния статус на дееца като смекчаващо отговорността обстоятелство. Същевременно, само от факта за единствено допуснато административно нарушение по чл. 137б, ал.1 от ЗДвП, би било твърде спекулативно и основано на недопустими предположения заключението, че подсъдимият, като баща на три деца, упражнява родителския си дълг нехайно или че то го характеризира негативно. Що се касае до довода, че пострадалият Р. И. е бил баща на три деца и това обстоятелство не е отчетено като отегчаващо отговорността му обстоятелство, следва да се посочи, че то е от значение за гражданската отговорност на дееца, но не се отразява на наказателната му отговорност.

Правилна е дадената от апелативния съд оценка на факта на уврежданията на подсъдимия в резултат на транспортната злополука, макар и тя да е изцяло по негова вина. Претърпените от дееца увреждания не могат да бъдат пренебрегнати при преценката какво наказание следва да понесе той. На следващо място, не може да бъде подминат и факта на трудовата ангажираност на подсъдимия, макар и извън страната и в период, предхождащ деянието, тъй като това обстоятелство го характеризира в положителна светлина.

На последно място, вярна е и преценката на въззивния съд, че наложените на подсъдимия административни санкции за допуснати от него административни нарушения на правилата за движение по пътищата преди процесното ПТП, не го характеризират като личност с висока степен на обществена опасност. Те касаят формални нарушения, свързани с използване на светлините на превозното средство, липсата на пожарогасител и отсъствието на годишен технически преглед.

Обобщено – наведените в касационната жалба доводи за неправилна преценка на наличието на предпоставките за приложение на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, са неоснователни. Изяснено е по делото, че подсъдимият е допуснал едно нарушение на правилата, свързани със скоростта на управляваното от него превозно средство, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на возещия се в автомобила Р. И. (настъпила около 20 дни по –късно в болнично заведение в резултат на уврежданията и развилите се усложнения) и средна телесна повреда на друг пътник в автомобила - Н. В.. Деянието му е правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал. 4 (ред. ДВ бр. 67 от 2023г.) във връзка с ал. 3, алт. 3, б. “б“, пр.1 във връзка с чл. 342, ал.1 от НК, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ от 5 (пет) до 15 (петнадесет) години лишаване от свобода, като законодателят е отчел високата степен на обществена опасност на деянието. По конкретното дело не се констатират отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, които да налагат преосмисляне на преценката за начина, по който да бъде постигната специалната и генералната превенция. В противовес на това – деецът е с чисто съдебно минало, на млада възраст, с положителни характеристични данни, социалния и семейния му статус го характеризират в положителна, а не негативна светлина, проявил е искрено съжаление за причиненото от него транспортно произшествие с тежък съставомерен резултат, който не може повторно да бъде съобразяван предвид разпоредбата на чл. 56 от НК.

Намаленото от въззивния съд наказание лишаване от свобода на 3 (три) години, наред с кумулативното наказание - лишаване от право да се управлява МПС за срок от 6 години и допълнително определената от апелативния съд мярка по чл. 67, ал.3 във връзка с чл.42а, ал.2, т.4, пр.2 НК- „включване в програма за обществено въздействие“ за срок от 1 година и 6 месеца, отговаря на критериите за справедливост, като не се констатират предпоставки за неговата корекция – нито чрез намаляване на размера на наказанията, нито чрез тяхното увеличаване. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е налице, когато наложеното наказание не отговаря на някое или на двете посочени изисквания по чл. 348, ал. 5 от НПК – 1) очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК и 2) неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. Не е необходимо подробно да се пояснява, че само „очевидното” несъответствие на наказанието с обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т.1 от НПК се явява основание за коригиране на наказанието, чрез предприемане на действия по намаляването му или връщане на делото на въззивния съд за увеличаване размера му. В конкретния случай, коментираното очевидно несъответствие отсъства, а и не се установява съдът да е нарушил законовия регламент за определяне на вида и размера му. В окончателния си вид наказанието, включващо двата вида – лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС, в отмерения от въззивния съд размер, е достатъчно, така че от една страна да представлява възмездие за извършеното от подсъдимия, порицание за противоправното му деяние, а от друга - средство за постигане на законовите цели по чл. 36 от НК. При отчитане и на данните за личността на дееца в личен и социален план, не се констатират допълнителни основания, които да водят до извод, че отмерено в посочените по-горе параметри наказание е в явен и сериозен дисонанс с категориите обстоятелства и фактори, посочени в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Принципът за инидивидуализация на наказанието означава, че наложеното от съда наказание „трябва да бъде съобразено от своя страна с тежестта на конкретното престъпление и личността на дееца“ (Н., Ив., Наказателно право, Обща част, с. 439, Наука и изкуство, 1963г.). Постигането на генералната превенция за сметка на пълното игнориране на специалната превенция също не би допринесло за постигане на справедливост и на самостоятелно основание би представлявало нарушение на закона. С оглед на посоченото и при отчитане на конкретната специфика на случая и личността на подсъдимия правилно е преценката и за приложението на чл.66, ал.1 от НК. Постигането на целите по чл. 36 от НК е една от основните предпоставки за прилагане института на условното осъждане, като апелативният съд е дал обоснован отговор защо в конкретния случай целите по чл. 36 от НК са постижими. Независимо, че оплакването в жалбата не е подкрепено с конкретни аргументи, изводими от спецификата на делото, следва да се посочи, че прилагането на условното осъждане е допустимо за всяка категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл. 66 от НК предпоставки : да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години; лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и положителното заключение на решаващия съд, че за постигане на целите на наказанието, с акцент на поправянето на дееца, не се налага наказанието да се изтърпи ефективно. Настоящият случай разкрива наличието на посочените предпоставки, а към аргументацията на въззивния съд няма какво да бъде добавено, тъй като правилно са оценени, както данните характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и степента на обществена опасност на дееца.

С оглед изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба на повереника на частните обвинители следва да бъде оставена без уважение.

Предвид изтъкнатото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 435 от 15.12.2025г. по внохд № 787/25г. по описа на Софийски Апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: