Доказване на собственост при оспорен акт за общинска собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 71

София, 06.02., 2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №1773 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1486/15.01.2024г., подадена от ”ДЖИ ТИ БИЛД” ООД, гр. Пловдив, представлявано от управителя Г. Ж., чрез процесуалния представител адвокат А. Й., срещу решение № 1484/29.11.2023г. по в. гр. д. № 2644/2023г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 3247/12.07.2023г. по гр. д. № 7011/2022г. на Пловдивския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Пловдив отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ответната община не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед КД-14-16-789/03.06.2009г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 185 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, стар идентификатор: ***, номер по предходен план: ***, парцел ***-***, съседни поземлени имоти: ***, ***, *** и *** и са присъдени сторените по делото разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда довод, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с разпоредбите на ЗС, ЗДС и ЗОС, както и че е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно при неоснователно разместване на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск и оспорен акт за общинска собственост и като не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Поддържа също така, че въззивното решение е постановено и в нарушение на чл. 1 от Допълнителен протокол (Протокол №1) към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният отрицателен установителен иск бъде уважен, като му бъдат присъдени и направените по делото разноски.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представени писмени бележки .

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Община Пловдив, чрез кмета К. Д. Д. и процесуалните си представители И. А.-К. и М. Т., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Допълнителни съображения излага в представено по делото писмено становище.

С определение №4763/23.10.2024г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса съставеният акт за частна общинска собственост с отразено в него правно основание § 42 ПЗРЗИД ЗОбС, без посочване в акта на фактическите основания за придобиване на собствеността, достатъчен ли е за да се приеме, че собствеността върху имота е общинска; при оспорване на представения по делото АОС следва ли ответната община да установява наличието на фактическите основания за съставяне на акта като докаже всички елементи от фактическия състав на § 42 ПЗР ЗОбС и по въпроса как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск за собственост, в т.ч. при оспорен акт за общинска собственост, съставен на основание § 42 ПЗРЗИД ЗОбС - в тежест на ищеца ли е доказването на липсата на елементите от фактическия състав на нормата на § 42 ПЗРЗИД ЗОбС или ответникът следва да докаже наличието на тези елементи от фактическия състав.

По така поставените въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че актовете за общинска собственост са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването и промените на общинската собственост. Освен описанието на имота и неговото местонахождение в акта се посочва и основанието - както правното, така и фактическото, по силата на което имотът е станал общинска собственост. Това е така, тъй като актовете за общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. Ако фактическото основание за придобиване на собствеността не е посочено в акта, при оспорване в тежест на общината е да установи откога и на какво основание (одържавяване, отчуждаване, сделка, конфискация и пр.) имотът е станал общинска собственост преди съставянето на представения акт за общинска собственост, тъй като оспорването на представен акт за държавна, респ. за общинска собственост представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни такива (решение №269 от 03.08.2012г. по гр.д.№643/2011г. на І г.о. на ВКС). За да се ползва като официален удостоверителен документ с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното право на собственост, същият следва да съдържа не само описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от общината (решение №87 от 01.08.2018г. по гр.д.№2714/2017г. на І г.о. на ВКС).

Това тълкуване е относимо и към акт за частна общинска собственост с отразено в него правно основание § 42 ПЗРЗИД ЗОбС, която разпоредба е част от регламентацията на процеса на отделяне на общинската собственост от държавната, започнал при действието на Конституцията на Република България (в сила от 13.07.1991г.), и урежда преминаването в собственост на общините на застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на нормата подробни устройствени планове. Фактическият състав на това транслативно основание изисква съответният недвижим имот да се е намирал в патримониума на държавата и само от факта на актуването на имота не следва друго, тъй като актът не удостоверява конкретно придобивно основание в полза на общината. Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване на имота, като при оспорване АОС няма самостоятелно доказателствено значение, че имотът е общинска собственост, без по делото да се докаже основанието за възникването й, което е в тежест на общината (решение №50014 от 30.08.2023г. по гр.д.№2282/2022г. на ІІ г.о. на ВКС). Простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липсата на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът е станал държавна собственост преди влизане в сила на въпросната разпоредба - § 42 ПЗРЗИД ЗОбС (решение №15 от 19.02.2016г. по гр.д.№4705/2015г. на ІІ г.о. на ВКС).

Както е прието в т. 1 на ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск според приетото в това тълкувателно решение е налице и в хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основание при отричане правата на ответника върху него.

Както последователно приема ВКС в последващата си практика, именно такъв е случаят, при който обект на владение е имот, актуван като държавен или общински, предвид установения с §1 ЗИД на ЗС (обн.ДВ, бр.46 от 06.06.2006г.) мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или общината по давност (решение №15/19.02.2016г. по гр.д.№4705/2015г. на ІІ г.о. на ВКС).

Когато е предявен отрицателен установителен иск за собственост, тежестта за доказване на съществуването на отричаното от ищеца право на собственост е на ответника (решение №46 от 10.05.2018г. по гр.д.№2015/2017г. на ІІ г.о. на ВКС), като това правило намира приложение и в хипотеза, при която отрицателният установителен иск е предявен срещу общината при отчитане на особеностите на всеки конкретен случай.

Тази практика на ВКС напълно се споделя от настоящия състав.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Първоинстанционното производството е образувано по предявен от ”ДЖИ ТИ БИЛД” ООД, гр. Пловдив срещу Община Пловдив отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КК и КР на [населено място] при твърдения, че дружеството е установило самостоятелна фактическа власт върху имота и е упражнявало същата непрекъснато повече от 10 години, което обосновава придобиване на правото на собственост по давност. Твърди се, че процесният имот не е бил държавен и поради това не е могъл да премине в патримониума на общината по силата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС, тъй като е бил собственост на частни лица съгласно приложените към исковата молба нотариални актове.

В писмения си отговор Община Пловдив е въвела твърдения, че доколкото не се твърди и не се установява към 1999г. имотът да е принадлежал на трето лице, то разпоредбата на чл. 6 (отм.) ЗС съставлява самостоятелно правно основание за придобиване на собствеността от държавата. Позовава се на разпоредбата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС с твърдението, че имотът е бил държавна собственост и е отреден за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общината съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане на този закон в сила подробни градоустройствени планове, за което е съставен и Акт за частна общинска собственост №2009/18.12.2019г. Позовава се и на изтекла в полза на общината придобивна давност с твърдението, че е единственият субект, който е осъществявал владение върху имота.

От фактическа страна по делото е установено въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ и представените писмени доказателства, че първата улична регулация за кв.***, кв.М. гр. (II градска част), [населено място], в който попада процесния имот, е утвърдена с Указ № 571 от 27.12.1929г., като съгласно дворищната регулация на същия квартал, одобрена със заповед № 25 от 04.01.1930г. на МОСПС, процесният имот попада в имот ***, за който е отреден парцел ***, а част от него попада в съседни парцел ***. В списъка на собствениците към този план няма данни за собственици. Следващият кадастрално-регулационен план (КРП) на кв.*** - [населено място] е одобрен със заповед № 655/12.03.1964г., като в разписния лист към този кадастрален план за имот пл. № * с площ от 240 кв.м. не е записан собственик, а като собственик на имот пл. № *** е отразен П. Д. К. с нот.акт № 79/1937г. за 1/2 ид.част с площ от 360 кв.м. По плановете, одобрени със заповеди № 34/1967г. и № 416,417/15.10.1969г. на кв.*** - [населено място], процесният имот попада в имот пл. № ***, който имот съответства на имоти № * и № * по предходния план от 1964г. Имот с пл. № *** е с площ от 545 кв.м. и в разписната книга към този план като собственици на имота, със съответно отбелязани нотариални актове за собственост и протокол за съдебна делба са записани П. Д. К., П. П. Ч. (впоследствие задраскана и на нейно място записана М. П. И.), В. Г. П., К. В. К. (на който според сключената на 03.10.1985г. и одобрена от съда съдебна спогодба е поставена в дял източната реална част от масивна жилищна сграда ведно с 1/4 идеална част от дворно място, съставляващо имот пл.№***, включено в парцел * в кв. * по плана на [населено място]) , М. Х. М. и Д. Н. Т.. По КРП, одобрен със заповед № 195/1985г. няма промяна в данните за имота спрямо предходния план, т.е. имот пл. № *** по плана от 1985г. е отразен графически в същата конфигурация, площ и граници както е по предходния план от 1969г., както и записите в разписната книга по този план са същите като записите по предходния план. През 1993г. е извършено попълване на кадастралната основа, одобрено със заповед № ОА-407/02.03.1993г., като от имот пл.№ ***, се отделя нов имот с пл. № ***. В разписния лист към тази заповед от 1993г. като собственици на имот пл. № ***, от кв.*** са записани: П. Д..К., М. П. И., К. В. К., М. Х. М. и Д. Н..Т.. След това попълване процесният имот остава в кадастралния план като имот пл. № ***, но с редуцирана площ. Отново през 1993г. със заповед № ОА-1382/16.07.1993г. е одобрен подробния устройствен план, като от имот пл. № *** (в конфигурация отпреди попълването на кадастралната основа със заповедта от 02.03.1993г.) са образувани два парцела: ***-*** и ***-***. С последващо изменение на този план, одобрено със заповед № ОА-1877/19.09.1994г., процесният имот запазва отреждането си ГУ-10, а останалите парцели в същия градоустройствен квартал се преномерират. През 2000г. се създава препис на разписната книга към кадастралния план от 1985г., в който препис като собственици на имот пл. № *** са записани: К. В. К., М. Х. М., Д. Н..Т. и П. Д.К. на основание н.а. № 9 и н.а. № 182 от 1985г. и протокол от 03.10.1985г. по гр.дело № 2459/1985г. В последствие тези имена са зачертани и е записано допълнително „общинско“ без да е отбелязано кое лице, на какво основание и на коя дата е извършило тази корекция. През 2003г. следва ново изменение на подробния устройствен план, одобрено със заповед № ОА-541/09.04.2003г., като в регулационната част се променя регулационната линия между УПИ *-търговия и УПИ *-*. С последващо изменение на ПУП, одобрено със заповед № ОА-2609/05.09.2008г. на Община Пловдив, предназначението на процесния УПИ *-* се променя и същото става: УПИ * - жилищно и обществено застрояване, като съответно се променя и застрояването и се одобрява РУП. В действащата кадастрална карта на [населено място], одобрена със заповед РД 18-48/03.06.2009г. на 03.06.2009г., процесният имот е нанесен като ПИ с идентификатор № *** с площ от 180 кв.м, а в кадастралния регистър към датата на одобряването на картата е отразено, че липсват данни за собствеността. С изменение на кадастралната карта, одобрено със заповед № КД-14-16-789/13.04.2010г., процесният имот е нанесен с нов идентификатор - ПИ № ***, с площ от 185 кв.м, като отново липсват данни за собственост. През 2019г., без издаване на заповед за изменение на КК, е коригирана източната имотна граница на ПИ с идентификатор № ***, съгласно регулационната линия по регулационния план и площта на поземления имот се редуцира на 175 кв.м. През 2020г. в кадастралния регистър е записана Община Пловдив като собственик на ПИ с идентификатор № *** въз основа на Акт за общинска собственост № 67, том 115, рег. № 39945 от 30.12.2019г. на СВ Пловдив. Община Пловдив се позовава на придобивното основание чл. 2, ал. 1, т. 2 във връзка §42 от ПЗР на ЗИДЗОС, записано в Акт за общинска собственост № 67, том 115, рег. № 39945 от 30.12.2019г. на СВ Пловдив. Фактическо основание за придобиване на собствеността в АОС не е посочено.

Като доказателства по делото са представени и н.а.№22, том ІХ, регистър 14623, дело №1675/1936г. (с който П. П. Ч. е призната за собственик върху 1/2 ид.част от имот пл.№* в кв. ***, целият с площ от 361 кв.м., по силата на чл. 1, 2, 3 и последващите от Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински имоти, дадени или заети за жилища на бездомници и съгласно писмо на Пловдивското градско общинско управление №1741 от 11.12.1935г.) и н.а.№79, том VІ, регистър 11033, дело №1228/1937г. (с който П. Д. К. е признат за собственик върху 1/2 ид.част от имот пл.№* в кв. ***, целият с площ от 361 кв.м., по силата на чл. 1, 2, 3 и последващите от Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински имоти, дадени или заети за жилища на бездомници и съгласно писмо на Пловдивското градско общинско управление №1563 от 06.09.1937г.).

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че според чл. 51, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона като с него се констатира правото на общинска собственост. Посочил е, че като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, по установените форма и ред, съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК, актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия. Изложил е съображения, че съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота, тъй като актът има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост.

Според въззивния съд актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, но за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината - титуляр на правото на собственост не е собственик.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че преди предявяване на отрицателния установителен иск на 16.05.2022г., а именно на 18.12.2019г. е съставен акт за частна общинска собственост на процесния УПИ 56784.517.442, като се сочи правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР ЗИДЗОС. Приел е, че липсата на наличие на предпоставките на правното основание се доказва от ищеца. Приел е също така, че не е доказано по делото собственост на физически лица върху процесния имот в посочения период от време. Изложени са мотиви, че съдебно техническите експертизи не могат да служат като доказателство пред съда дали един имот е собственост на определени лица или не. Въпросът за собствеността се решава от съда, а не от вещото лице - строителен инженер, доколкото по силата на чл. 195 ГПК експертизата се назначава за изясняване на въпроси, за които са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други такива, но не и по правни въпроси и особено по въпроса кой е собственик на процесния имот по висящ вещен иск по чл. 124 ГПК. Съобразено е, че задачата поставена на вещото лице е била да посочи какви са записванията в разписните книги към различните териториално-устройствени планове, като се посочи, кой е собственик и на какво основание. Прието е, че изводът на вещото лице, че в разписните списъци към следващите първия план последващи планове има отразени като собственици физически лица на база на цитирани нотариални актове, не е доказателство за собственост на процесния имот на такива лица. Посочено е, че не се сочи точно на кои лица този имот е бил собствен или съсобствен и на база на какви правни основания тези лица са го придобили и в какви идеални части.

Взето е предвид, че разписните списъци, към кадастрални и регулационни планове не доказват право на собственост, защото не са придобивен способ. Посочено е, че от кадастралната история на процесния имот и от фактическото състояние на същия, както и безспорният факт, че нито едно физическо лице за периода на последните 30 години не е претендирало собственост на имота, е видно, че от момента на неговото регулиране през 1929г. до 1951г. и от там до съставянето на акта за общинска собственост през 2019г. е бил без собственик физическо лице, което да го е придобило на някакво право основание признато от закона. Взето е предвид, че след 1951г. по силата на приетата и действащата норма на чл. 6 ЗС процесният имот е станал държавна собственост. Съобразено е, че съгласно приетата по делото СТЕ, след първата улична регулация от 1929г. и нейното изменение през 1964г. процесния недвижим имот е бил регулиран като парцел *** в[жк], по-късно[жк]и е с площ от 240 кв.м., а съседния му парцел *** е с площ 360 кв.м. и има един собственик физическо лице, за което се сочи да притежава само идеална част от него. При тези данни е прието за безспорно доказано по делото, че за процесния имот парцел *** в периода 1929 - 1964 година, няма доказателства същият да е бил собственост на физическо лице. Посочено е, че с промяната на регулацията през 1969г. парцели *** и *** са обединени в един общ ***-*** от 545 кв.м. с посочени в разписната книга собственици физически лица, което обаче не означава че тези физически лица са станали собственици и на 240 кв.м. площ от парцел №* по регулация, доколкото е била налице хипотезата на създаване по регулация на общ съсобствен парцел. Изложени са мотиви, че съгласно Закон за планово изграждане на населените места, чл. 38 ясно препраща към Правилника си за приложение в хипотезата на установяване и отреждане на съсобствени парцели, реда и начина за прекратяване на тази съсобственост и облекченията, които се правят на съсобствениците в този случай. Съобразени са разпоредбите на ППЗПИНМ, а именно §51, според който при средноетажно и многоетажно застрояване се допуска съседни имоти, независимо от размерите им, да се групират в общ парцел съобразно с предвижданията на идейния застроителен план, ако това е необходимо за целесъобразното им застрояване в кварталния комплекс; §53 според който частите на съсобствениците в отредения общ парцел по §51, както и в отредения общ парцел по §49 и 50 - при средноетажно и многоетажно застрояване - съответстват на стойността на мястото на всеки от съсобствениците, включено в общия парцел. Посочено е, че липсват твърдения в исковата молба, така и посочени доказателства тези физически лица собственици на бившия парцел * от 360 кв.м. след обединяването на парцелите в един общ ***-***, да са завладели и придобили по давност площта на бившия парцел ***, тъй като парцелът, който си делят същите тези физическите лица през 1985г., видно от протокола за спогодба е с площ от 361 кв.м., колкото е била площта и на парцел *. С оглед на това е прието, че тогава тези физически лица са нямали претенции към останалата част от общия парцел, с която в него е влязъл процесния парцел *, която идеална част е била вече държавна собственост. Съобразено е, че със заповед ОА-407/02.03.1993г. и №ОА -1877/19.09.1994г. на правно основание тогава действащия чл. 32 ЗТСУ парцел ***-*** първо се слива с други парцели в общ парцел, а после се разделя на нови парцели, като на мястото на бившия парцел се създават два нови, а именно парцела ***-*** си остава ситуиран на мястото на бившия парцел №*, като се създава нов парцел *-*, на мястото на бившия парцел *, при което е прието, че процесният парцел е останал частна държавна и в последствие общинска собственост при наличие на всички предпоставки за това визирани в § 42 ПЗР ЗИД ЗОС

Прието е, че правният статут на процесния имот като частна общинска собственост, в исковия времеви интервал от 15 години преди датата на исковата молба, попада под действието на обявената за противоконституционна норма на §1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, която постановява, че давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември 2022г., тоест не може да е изтекла 10 годишна придобивна давност върху този имот частна общинска собственост в полза на ищцовото дружество. Посочено е, че решението № 3 от 24.02.2022г. на КС по к. д. №16/2021г., ясно посочва, че въпреки обявяването за противоконституционни на тези два параграфа, то с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Прието е, че с оглед наложения мораториум за теченето на придобивна давност за имоти частна общинска собственост по отношение на ищцовото дружество, такава не е изтекла, поради което последното не е придобило процесните имоти на твърдяното оригинерно основание.

Прието е, че по делото не е доказано, че общината не е собственик на процесния имот, поради което предявеният отрицателен установителен иск е отхвърлен като неоснователен.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 154, ал. 1, чл. 178, чл. 179 и чл. 236, ал. 2 ГПК), довело до неправилно приложение на материалния закон (чл. 77 ЗС).

Както вече беше отбелязано, актът за общинска собственост с отразено в него правно основание § 42 ПЗРЗИД ЗОС е официален документ, както е прието и в обжалваното решение, но ако в този акт не е посочено фактическото основание, по силата на което имотът е станал общинска собственост, в тежест на общината при предявен отрицателен установителен иск е да установи откога и на какво основание имотът е станал общинска собственост преди съставянето на акта, за да може този акт да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостовереното с него право на собственост.

В случая конкретното фактическо основание, на което общината е придобила собствеността, не е посочено в съставения на 18.12.2019г. АЧОС №2009, поради което неправилно въззивният съд е приел, че този акт по категоричен начин удостоверява придобиването на правото на собственост от общината върху процесния недвижим имот, още повече като се вземе предвид обстоятелството, че още в исковата молба е посочено, че имотът е бил собственост на частни лица, за което са представени и съответните писмени доказателства (н.а.№22/1936г. и н.а.№79/1937г.), посочено е, че за имота не са съставяни актове за държавна собственост към 1999г. и липсват предпоставките на § 42 ПЗРЗИД ЗОС за прехвърляне на правото на собственост в полза на общината. В същия смисъл в проведеното от първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 22.11.2022г. представеният с отговора на исковата молба АЧОС е бил оспорен и в изготвения от първоинстанционния съд доклад изрично е посочено, че ответникът (Община Пловдив) носи тежестта да докаже възраженията си, че е собственик на имота на заявените в отговора придобивни основания, а именно, че имотът е бил държавна собственост предвид липсата на данни да е принадлежал на трети лица (и в този смисъл са изпълнени предпоставките на § 42 ПЗРЗИД ЗОС), както и на основание давностно владение.

Неправилен при това развитие на производството и при установената фактическа обстановка е изводът на въззивния съд, че при оспорване на акт за общинска собственост с твърдението, че титулярът на акта не е собственик, за да отпадне легитимиращият ефект на акта оспорващият е необходимо да докаже, че общината не е собственик, както и крайният извод, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен, доколкото по делото не е доказано, че общината не е собственик на процесния имот.

Във всяко исково производство съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, съобразявайки при това наведените от страните доводи, възражения и оспорвания. В случая съдът не е съобразил както вида на предявения иск, така и същината на направеното от предявилото иска лице оспорване на правата на общината, основано на липсата на конкретно придобивно основание в съставения през 2019г. акт за частна общинска собственост.

Не е съобразено обстоятелството, че отбелязванията в разписните листове към кадастралните планове, се основават на посочените в тези разписни листове легитимационни документи - нотариални актове и съдебна спогодба, която е била одобрена от съда след извършена по реда на ГПК проверка на представените доказателства, удостоверяващи правата на сключилите спогодбата лица. Не са съобразени и твърдяните от общината основания за придобиване на собствеността върху имота, а именно, че имотът е бил държавна собственост предвид липсата на данни да е принадлежал на трети лица (и в този смисъл са изпълнени предпоставките на § 42 ПЗРЗИД ЗОС), както и на основание давностно владение. Именно тези придобивни основания, на които се позовава ответникът по предявения отрицателен установителен иск, съдът е следвало да разгледа и само ако едно от тях бъде доказано, да приеме предявения иск за неоснователен.

При установените по делото данни, че в разписните листове към кадастралните планове, предхождащи измененията от 2008г. (включително към момента на влизане в сила на §42 ПЗР ДИД ЗОбС), като собственици на имота са посочени конкретни физически лица, и при липса на доказателства имотът да е бил отчужден, респ. придобит от държавата, а впоследствие и от общината на предвидено в закон придобивно основание, неправилно въззивният съд е приел, че не е доказана собственост на физически лица върху процесния имот в посочения период от време. На първо място по причина, че в разписните листове, както беше отбелязано, е посочено и основанието, на което тези физически лица са обозначени като собственици, и на второ място поради това, че при наличието на твърдения от страна на общината, че имотът е бил държавна собственост предвид липсата на данни, че имотът е принадлежал на трети лица, следва да бъдат съобразени и отбелязванията в разписните листове, съдържащи такава информация. Както последователно приема ВКС в своята практика, изводът дали един имот е бил безстопанствен, т.е. не е имал установен собственик към момента на съставяне на акта за държавна или общинска собственост, следва да бъде направен въз основа на всички налични данни, вкл. данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността на имота. При посочване на собственик, както и на документ, обективиращ основанието за придобиване на собствеността, неправилен е изводът, че липсват данни на кои лица имотът е бил собствен или съсобствен, както и на какво правно основание тези лица са придобили собствеността. Още повече като се вземе предвид, че доводите на Община Пловдив при подаване на въззивната жалба са основани на твърденията, че към плана от 1969г. няма разписна книга, а разписни листове има само към плана от 1985г., т.е. че липсва записване, според което имот пл.№*** принадлежи на физически лица; че в разписния лист към плана от 1985г. има запис и за общинско място; че голословно и без доказателства по делото първоинстанционният съд е приел за неоснователно твърдението на общината, че собствеността на физическите лица не е върху целия имот пл.№*** с площ от 545 кв.м., а само върху 361 кв.м.; че доказателство за застъпваната от общината теза е обстоятелството, че при последващата промяна в кадастралния план, извършена със заповед №ОА-407/02.03.1993г. е одобрено попълване на кадастралната основа на имот пл.№*** от кв.5-нов, като от него се отделя нов имот с пл.№*** (ПИ *** по КК), т.е. направените от общината оспорвания касаят данните, отразени в разписните листове.

По отношение на така направените от Община Пловдив оспорвания следва да се отбележи, че отбелязванията в разписните листове са извършени при посочване на нотариалните актове, удостоверяващи придобиването на права, вкл. н.а.№79/1937г., посочен в разписния лист към плана от 1964г., който план предхожда плана от 1985г., на който общината се позовава при подаване на въззивната жалба, като според вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза по делото, процесният имот попада в имот пл.№*** по плана от 1967г. (посочен във въззивната жалба), който съответства на имоти пл.№№* и * по предходния план, като за имот с пл.№*** в плана от 1964г. е посочен собственик. По отношение на имот пл.№*** по плана от 1967г. и по плана от 1969г. пък в разписния лист като собственици са посочени няколко физически лица с отразени нотариални актове, като записите към плана от 1985г. са същите, т.е. имот пл.№*** по този план е отразен в същата конфигурация, площ и граници и със същите записвания в разписната книга като по плана от 1969г. При това в разписния лист към плана от 1985г. като собственици на сочения от общината имот пл.№*** са посочени физически лица и съответните нотариални актове, вкл. н.а.№9 и н.а.№182 от 1985г. и протоколът от 1985г,. обективиращ постигната съдебна спогодба. Записванията в разписната книга следователно не могат да бъдат определени като произволни, както поддържа ответникът. При това следва да се отбележи, че само по себе си отделянето на нов имот от съществуващия имот пл.№*** няма за последица загубване на права от лицата, записани като собственици на имот пл.№***, респ. придобиване на права за трети лица, вкл. и за общината при недоказаност на предвидено в закона основание за придобиване на собствеността. Обстоятелството, че впоследствие имената на физическите лица са били зачертани и допълнително е записано „общинско“ също само по себе си не удостоверява осъществяване на придобивно основание в полза на общината, доколкото по делото не са представени доказателства за извършване на надлежно отчуждаване, респ. на осъществяване на друг придобивен способ, на който общината да се е позовала в процеса, т.е. за наличие на фактическо основание за зачертаване на имената на физическите лица и за записване на мястото като общинско (доколкото съдът при предявен отрицателен установителен иск дължи произнасяне само по наведените от ответника придобивни основания).

От този анализ на записванията и отбелязванията в разписните листове към плановете от 1964г., 1967г. с изменението от 1969г., както и към 1985г., следва изводът, че по делото не се установява процесният имот да е имал характеристиката на „безстопанствен“, т.е. на имот, за който да няма данни за собственик. Не се установява осъществяването и на твърдените от Община Пловдив придобивни основания, вкл. и общината да е придобила правото на собственост върху процесния имот по давност, доколкото единствените данни за осъществяване на фактическа власт върху процесния имот се съдържат в показанията на разпитаните по делото свидетели Н. З. и Т. А., според които дружеството е установило фактическа власт върху имота през 2011г., а преди това имотът е бил владян от физически лица, и така установената фактическа власт се упражнява и към настоящия момент. Липсват данни общината да е упражнявала фактическа власт върху имота преди 2011г.

Поради това следва да се приеме, че по делото не е установено осъществяването на поддържаните от общината, в качеството й на ответник по предявения отрицателен установителен иск, придобивни основания.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от „ДЖИ ТИ БИЛД“ ООД отрицателен установителен иск бъде уважен като се признае за установено, че Община Пловдив не е собственик на процесния недвижим имот.

С оглед изхода на спора в полза на „ДЖИ ТИ БИЛД“ ООД следва да бъде присъдена сумата от 4381.11 лв., представляваща направените по делото разноски, определена като следва: 1306.11 лв. за производството пред първоинстанционния съд с оглед направено от Община Пловдив възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, 1000 лв. за производството пред въззивния съд с оглед направено от Община Пловдив възражение за прекомерност и 2075 лв. за производството пред ВКС.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №1484, постановено на 29.11.2023г. от Окръжен съд-Пловдив, Х състав по в.гр.д.№2644/2023г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ищеца „ДЖИ ТИ БИЛД“ ООД със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, бул."Шести септември" № 54, ЕИК 160101873, че Община Пловдив с адрес гр.Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ №1, БУЛСТАТ 000471504, не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област П., одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-16-789/03.06.2009г., с адрес на поземления имот: [населено място], п.к. ***, [улица], с площ от 185 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, стар идентификатор: ***, номер по предходен план: ***, парцел ***-***, при съседи: ***, ***, *** и ***.

ОСЪЖДА Община Пловдив на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „ДЖИ ТИ БИЛД“ ООД сумата от 4381.11 лв. (четири хиляди триста осемдесет и един лева и 11 ст.), представляваща разноските, направени в производството пред първоинстанционния съд, пред въззивния съд и пред ВКС.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: