Оборване на констативен нотариален акт и изкупуване на съсобствен дял

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 94

София, 17.02.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 4695 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл.293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца П. В. М. чрез пълномощника му адвокат Н. В. и на ответницата Г. Б. Л. чрез пълномощника й адвокат Н. А. против решение № 149 от 15.06.2023 г., постановено по гр. д. № 136 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Монтана, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 14 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 957/2021 г. на Районен съд - Лом са уважени предявените от П. В. М. против Г. Б. Л. установителен иск за собственост на 1/4 ид. ч. от лятна кухня със застроена площ от 48 кв. м., находяща се в поземлен имот с кадастрален номер * с площ 3645 кв.м., в квартал 193, за който са отредени УПИ * и УПИ * в квартал 193, с неприложени улична и дворищна регулации по регулационния план па [населено място], утвърден със Заповед № 233 от 1988 г. и иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на 3/4 ид. ч. от същата лятна кухня при условие, че заплати на Г. Б. Л. сумата 962.20 лв. в едномесечен срок от влизане на решението в сила, като исковете са отхвърлени по отношение на дворно място в [населено място], обл. М., [улица], представляващо поземлен имот с кадастрален номер * с площ 3645 кв. м. в квартал 193, за който са отредени УПИ * и УПИ * в квартал 193, с неприложени улична и дворищна регулации по регулационния план на [населено място], утвърден със Заповед № 233 от 1988 г. и построените в него жилищна сграда със застроена площ 106.00 кв. м., второстепенна сграда със застроена площ 122.00 кв. м, второстепенна сграда със застроена площ 60.00 кв. м и второстепенна сграда със застроена площ 30.00 кв. м.

Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете, а ответницата – в частта, с която са уважени.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна в подаден писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е възпроизвел съдържанието на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Констатирал е, че в исковата молба ищецът е въвел твърдения, че е собственик на 1/4 ид. ч. от процесните дворно място и сгради по наследство от своята майка З. М.. Приел е за установено, че В. М. и З. М. са сключили брак през 1970 г. С нотариален акт № 149, том II, дело № 756 от 21.12.1983 г. В. М. е признат за собственик на процесния недвижим имот по давностно владение. Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 по тълк. дело № 11/2012 г. (че констативния нотариален акт по чл. 587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК) и е счел, че представеният нотариален акт № 149/1983 г. не го обвързва досежно преценката на нотариуса за правото на собственост на В. М.. Посочил е, че от показанията на св. Й. П. се установява, че поне от 1963 г. процесният имот се владял от Ц. и П. М., които са родители на В. М.. П. М. починал на 11.12.1983 г., а неговата съпруга Ц. М. почнала на 25.11.1990 г. Нотариалният акт, с който В. е признат за собственик по давностно владение, е издаден на 21.12.1983 г., т.е 10 дни след смъртта на баща му П.. От показаният на св. М. В. и Й. П. се установява, че П. и Ц. М. са казвали пред тях, че процесния имот ще остане за В. и З.. Това налага извод, че П. и Ц. са считали себе си за собственици на имота, като единствено посочили, че желаят той да остане за В. и З. в бъдеще. От тези показания не се установява В. и З. да са завладели имота, отричайки правото на собственост на родителите на В.. Не се установява и придобиване на владение чрез превръщане на досегашния владелец в държател, тъй като съгласно свидетелските показания П. и Ц. заявявали, че „имотът е за В. и за З.“ и че „всичко, което е направено, ще остане за В. и съпругата му“. От тези показания по никакъв начин не установява, че В. и З. са завладели процесния имот. Не е спорно, че последните са живели в имота и са правили подобрения, но по делото няма доказателства, от които да се установи, че са отблъснали владението на досегашните владелци. Напротив, установи се, че В. и З. са правели подобрения в имота със съзнанието, че имотът е на родителите на В., т.е в случая липсва субективният елемент на владението. Правенето на подобрения не ги превръща подобрителите във владелци. Още повече, от данните по делото се установява, че в случая става въпрос за търпими действия. Това е така, тъй като се установи, че родителите на В. са оставили него и съпругата му З. да живеят в имота. В случая дори не е налице държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, тъй като няма упражняване на фактическа власт въз основа на договорно основание. При търпимите действия фактическата власт се придобива със съгласието на собственика, респ. владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения (съседски, приятелски или роднински), поради което се търпи едно действие, за което лицето, което го извършва, няма никакво право. В Нотариален акт № 149/1983 г. се споменава и отказ от наследство, който вероятно е сторен от сестрата на В. – Е. Ц.. Ако имотът е бил владян като собствен от В. и съпругата му З., то не би бил необходим и отказ от наследство, представен при съставяне на нотариалния акт по обстоятелствена проверка.

По тези съображения въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на П. и Ц. М., а след тяхната смърт и направен отказ от наследство от дъщеря им Е. Ц. имотът е наследен от В. М.. Имотът представлява лично имущество на В., тъй като е придобит по наследство. Не е налице възмездно придобиване и принос на съпругата, затова имотът не попада в съпружеската имуществена общност. От друга страна обаче св. Ц. Ц. сочи, че лятна кухня не е съществувала, когато съпругата на В. дошла да живее в имота, а е построена след смъртта на родителите на В.. По негови думи тя е построена, когато е бил на около 15-16 години, което предвид възрастта му (47 г.) се явява, че е построена около 1991-1990 г. Неговите показания в тази им част следва да се кредитират, тъй като кореспондират с установените дати, на които родителите на В. са починали. Съдът е приел и че кошарата, преустроена в лятна кухня (като от показанията на св. П. се установява, че се състои от стая, разполагала е с баня и тоалетна и В. и З. се преместили да живеят там) притежава характеристиките на самостоятелен обект и е придобита по време на брака на родителите на ищеца.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 2, том I, рег. № 18, дело № 1/05.01.2021 г. на нотариус № * В. П. М. продал на Г. Б. Л. правото на собственост на процесното дворно място и построените в него сгради. Към този момент П. В. М. е бил собственик по наследство от З. М. на 1/4 ид. ч. от лятната кухня, поради което исковете са основателни само за тази сграда.

С определение № 4892 от 29.10.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за проверка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че нотариален акт № 149/1983 г. не обвързва съда досежно преценката на нотариуса за притежавано от В. М. право на собственост, доколкото не е посочено, че тежестта да опровергае констатираното от нотариуса право на собственост е на оспорващата страна (дори не е посочено дали са оспорени констатациите на нотариуса), както и извода, че лятната кухня съставлява самостоятелен обект на вещни права, тъй като има баня и тоалетна и се е ползвала като жилище, без да се изследва и да се формират изводи дали отговаря на действалите към момента на изграждането й или понастоящем строителни правила и норми.

Посочените в определението по чл. 288 ГПК изводи на съда са очевидно неправилни.

По отношение извода, че нотариален акт № 149/1983 г. не обвързва съда досежно преценката на нотариуса за притежавано от В. М. право на собственост: С Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС е обобщена съдебната практика и са дадени разяснения по въпросите за доказателствената сила на констативните нотариални актове за право на собственост върху недвижим имот, издадени по реда на чл. 587 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността правото на собственост. Прието е, че с оглед легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.

По отношение извода, че лятната кухня съставлява самостоятелен обект на вещни права, тъй като има баня и тоалетна и се е ползвала като жилище: в практиката на ВКС (напр. решение № 55/21.06.2022 г. по гр. д. № 2826/2021 г., I г. о.) е дадено тълкуване, че за да е самостоятелен обект на вещни права жилището следва да отговаря на строителните правила и норми към момента на изграждането му или към настоящия момент, а не само фактически да се ползва като такова. Нормативната уредба е въвела конкретни изисквания не само за наличието на определен вид функционално свързани помещения за задоволяване на жилищни нужди, вкл. наличието на баня и тоалетна, но и изисквания за наличие на складово помещение (във или извън жилището) и за минимална светла височина. Ако извършеното застрояване не отговаря на някое от тези изисквания, то същото не съставлява самостоятелен обект на вещни права.

По основателността на касационните жалби:

Макар да е очевидно неправилен изводът на окръжния съд, че лятната кухня е самостоятелен обект на вещни права, доколкото по делото липсват данни същата да разполага със складово помещение и да има необходимата за жилище светла височина, основателна се явява касационната жалба на ищеца П. М.. Основателни са доводите, че съдът не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и е направил необосновани фактически изводи.

Окръжен съд - Монтана не е съобразил, че в тежест на ответницата Г. Л. е да опровергае констатациите на нотариуса в нотариален акт № 149, том II, дело № 756 от 21.12.1983 г. относно притежаваното по наследство и давност правно на собственост от В. М., още повече, че именно с този нотариален акт последният е легитимирал правата си при сключването на договора за покупко-продажба с нотариален акт № 2, том I, рег. № 18, дело № 1/05.01.2021 г. на нотариус № *. В практиката на ВКС по решение № 95 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г., I г. о. е дадено тълкуване какви обстоятелства трябва да изследва съда при оспорване на констативен нотариален акт за собственост па наследство и давност (давност и наследство). Разяснено е, че съдът следва да съобрази множество обстоятелства: началото на давностния срок, вида на владението – добросъвестно или недобросъвестно, кога настъпва ефектът на придобивната давност според ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, дали давността е изтекла приживе на наследодателя или след неговата смърт, дали приживе наследодателят е предал владението на някои наследници или не, дали след смъртта на наследодателя някои от наследниците са установили самостоятелно владение върху целия имот със съгласие на останалите или са отблъснали тяхното владение – ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, дали наследодателят е упражнявал фактическата власт в съвладение с някои от наследниците си и дали имотът е придобит от него в условията на съпружеска имуществена общност.

В случая ответницата е оспорила, че правото на собственост е придобито от В. М. по давност и е твърдяла, че имотът е бил на неговия баща П. М., починал на 11.12.1983 г., поради което когато се е снабдил с констативния нотариален акт на 21.12.1983 г. В. М. не е можел да е придобил собствеността по давност, а е придобил собствеността по наследяване и съответно правата са били негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност със З. М., от чието наследяване ищецът черпи правата си.

По делото е установено (показанията на свидетелите М. В., Й. П. и Ц. Ц.), че дворното място и построените в него жилищна сграда и кошара (впоследствие преустроена в лятната кухня) са владени от родителите на В. М. – П. и Ц. М.. Последните обаче не са имали документ за собственост и не са се позовали на давност. На придобивната давност се е позовал техния син В. М., снабдявайки се с констативния нотариален акт № 149, том II, дело № 756 от 21.12.1983 г. В Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК на ВКС е разяснено, че позоваването не е елемент от придобивното основание по чл. 79 ЗС (като в мотивите е посочено, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, а при наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок) и е възможно да бъде придобито право на собственост на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници. В контекста на удостовереното с констативния нотариален акт от 1983 г. придобиване на собствеността по наследство и давност е релевантно дали В. М. се е позовал на изтекла в полза на родителите му придобивна давност или на изтекла в негова полза придобивна давност.

Изложеното налага да се изследва как В. М. е установил владението. Данни в тази насока се съдържат единствено в показанията на свидетелката Й. П., съседка, чиито впечатления датират от 1963 г. Същата е присъствала на сватбата на В. и З. М. през 1970 г., организирана от П. и Ц. М., които заявили, че „всичко, което имат и са създали е за тия деца, за З. и Вичко (В.)“. Тези показания се подкрепят и от свидетелката М. В., която заявява, че П. и жена му постоянно казвали, че имотите и сградите в тях са за З. и Вичко. Показанията на свидетелките установяват, че В. построил гаража, ремонтирали със съпругата му и преобзавели къщата. До смъртта си в имота живели и родителите на В. (П. М. е починал на 12.12.1983 г., а Ц. М. на 25.11.1990 г.). В свидетелските показания липсват данни при извършване на застрояването на гаража или при ремонта на жилищната сграда и преобзавеждането й да е искано разрешението на П. и Ц. М.. Същевременно към момента, в който В. М. се е позовал на давността, снабдявайки се с констативния нотариален акт от 21.12.1983 г. е била жива майка му Ц. М. и липсват твърдения в свидетелските показания, същата да се е противопоставила на действията му или да се е считала за собственик на имота. Обсъдени в съвкупност посочените обстоятелства обосновават извод, че П. и Ц. М. са предали упражняваното от тях владение на сина си и неговата съпруга. В. М. се е позовал на изтеклата в негова полза давност въз основа на предаденото му от неговите родители владение (ако се е позовал на давността, изтекла в полза на родителите му констативният нотариален акт е следвало да бъде издаден на името на всички наследници).

В показанията на ангажираните от ответницата свидетели Й. Л. и Ц. Ц. липсват твърдения за относими към горните изводи факти, доколкото същите нямат впечатления от отношенията между В. М. и родителите му във връзка с владението на имота.

Изводът, че В. М. е придобил собствеността по време на брака със съпругата си З. М. не се промяна дори и да се приеме, че владението е установено от него след смъртта на баща му П. М. на 12.12.1983 г., както поддържа ответницата в отговора на исковата молба (че В. М. е наследил владението на баща си). В тази хипотеза следва да се приеме, че владението е установено на 12.12.1983 г. и съответно придобивната давност е изтекла на 12.12.1993 г. Релевантно за изхода на спора е не дали придобивната давност е била изтекла към момента на снабдяването с констативния нотариален акт на 21.12.1983 г., а дали е била изтекла преди смъртта на З. М. на 18.04.2019 г.

От изложеното следва, че ответницата не е опровергала констатациите на нотариуса за придобито от В. М. право на собственост по наследство и давност. Констативният нотариален акт е издаден по време на брака на В. и З. М. и съгласно указанията в ППВС № 5 от 1972 г. следва да се приеме, че същите са придобили собствеността в режим на съпружеска имуществена общност.

З. М. е починала на 18.04.2019 г. и е била наследена от съпруга си В. М. и сина им П. М., като правата им в съсобствеността са били 3/4 ид. ч. за първия и 1/4 ид. ч. за втория.

Договорът за покупко-продажба по нотариален акт № 2, том I, рег. № 18, дело № 1/05.01.2021 г. на нотариус № *, с който В. П. М. е прехвърлил собствеността на процесните имоти на Г. Б. Л. е породил вещнопрехвърлително действие само за притежаваните от него права от 3/4 ид. ч.

Неоснователни са доводите на ищеца, че съдът е следвало служебно да констатира нищожността на този договор. Евентуалното нарушение на задължението на нотариуса по чл. 586, ал. 1 ГПК да провери собствеността на прехвърлителя (обосновано с доводите на ищеца, че липсват доказателства за идентичност на имотите по нотариалния акт от 1983 г. и имотите по регулацията от 1988 г., както и документ за собственост на част от сградите) не е сред нарушенията, с които чл. 576 ГПК свързва с нищожност на нотариалното действие. Следва да се посочи и че в настоящото производство ищецът претендира собственост на 1/4 ид. ч., придобита по наследство от З. М., поради което за него липсва правен интерес да релевира възражение за нищожност на договора, с който В. М. се е разпоредил със собствените си 3/4 ид. ч.

Поради изложеното следва да се приеме, че предявеният установителен иск за собственост на 1/4 ид. ч. се явява основателен.

Основателен е и предявеният кумулативно обективно съединен иск за изкупуване на 3/4 ид. ч. от имотите, които В. М. е продал с договора от 5.01.2021 г. на Г. Л..

Безспорно е установено, че В. М. не е предложил дела си на ищеца. В тази хипотеза двумесечния срок за предявяване на иска тече от момента на узнаване за сключената сделка. Този момент – 10.04.2021 г. – се установява от показанията на свидетелката М. В., която е запомнила датата, тъй като я свързва с датата, на която е починал нейния баща и лично е присъствала когато В. М. уведомил ищеца, че е продал процесните имоти. Свидетелите на ответницата Й. Л. и Ц. Ц. установяват единствено, че в селото се говорело за продажбата, като първият от тях твърди, че лично е казал на ищеца за нея, но не и че това е станало преди 10.03.2021 г. Искът е предявен на 10.05.2021 г. и при събраните по делото доказателства следва, че е спазен двумесечния преклузивен срок, в който съществува правото на изкупуване.

Нотариален акт № 149, том II, дело № 756 от 21.12.1983 г. удостоверява, че прехвърлителят е притежавал 3/4 ид. ч. от имотите, предмет на договора за покупко-продажба. Идентичността на имотите по този нотариален акт и имотите по действащия подробен устройствен план е установена от представената в нотариалното производство скица № 424 от 29.12.2020 г. на Община Вълчедръм, а настоящата индивидуализация на изградените сгради – от данъчната оценка.

Изкупуването се постановява при действително уговорените между страните по сделката условия. В. М. и Г. Л. са уговорили цена от 6500 лв., като нотариалния акт удостоверява заплащането й от купувача на продавача. Доколкото обаче вещно-транслативния ефект на договора е настъпил за 3/4 ид. ч., които са и предмет на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС изкупуването следва да се допусне при условие, че в месечен срок от влизане на настоящото решение в сила П. В. М. заплати та Г. Б. Л. 3/4 от заплатената от нея цена или сумата 4875 лв.

В нотариалния акт, обективиращ договора за покупко-продажба е налице удостоверяване единствено за заплатена нотариална такса в размер на 235.66 лв. и такса за вписване в размер на 18.77 лв. или общо 254.43 лв. Не е отразена уговорка, че някоя от страните в нотариалното производство поема разноските, нито по делото е представена сметка по чл. 89 ЗННД, поради което на основание чл. 87 ЗННД следва да се приеме, че таксите са заплатени поравно от В. М. и Г. Л., чието искане за изповядване на договора за покупко-продажба е разгледал нотариуса. Във връзка с изкупуването П. М. следва да възстанови на Г. Л. 3/4 от заплатените от нея такси в размер на 127.22 лв. или сумата 95.41 лв.

На основание чл. 45 ЗМДТ Г. Л. е следвало да заплати и местен данък, но по делото липсват данни това задължение да е изпълнено.

По изложените мотиви въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да бъдат уважени предявените искове.

Г. Л. следва да възстанови на П. М. направените по делото разноски в размер на 175.39 лв., представляващи заплатени държавни такси за въззивното и касационното производство (ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса за първоинстанционното производство).

Г. Л. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 100.00 лв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК

Адвокат Н. В. е осъществила безплатно процесуално представителство на ищеца П. М. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА Г. Л. следва да бъде осъдена да заплати възнаграждение на адвокат Н. В. в размер на 4500 лв. общо за трите съдебни инстанции. При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдебния състав съобрази фактическата и правна сложност на делото, обусловена от предявените при обективно съединяване искове за собственост и облигационен иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, наведените от ответницата възражения по иска за собственост, твърдените доказателствени факти и събрания доказателствен материал, материалния интерес по двата иска, осъществената от адвокат Л. защита и свързаните с нея процесуални действия, включително пред въззивната и касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 149 от 15.06.2023 г., постановено по гр. д. № 136 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Монтана и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Г. Б. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица], че П. В. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] е собственик по наследство от З. М. М., ЕГН [ЕГН], починала на 18.04.2019 г., на 1/4 идеална част от следните недвижими имоти, описани в нотариален акт за покупко продажба на недвижим имот № 2, том І, рег. № 18, дело № 1/05.01.2021 г. на нотариус с район на действие ЛРС, с рег. № * от РНК, вписан под вх.рег. № 15 от 05.01.2021 год., акт №1, том 1/2021 год. на Служба по вписвания - [населено място], а именно на: ДВОРНО МЯСТО в [населено място], обл. М., [улица], представляващо поземлен имот с кадастрален номер * (*) с площ 3645 (три хиляди шестстотин четиридесет и пет) кв. м в кв 193 (*), за който са отредени УПИ * (*) и УПИ * (*) в квартал 193 (сто деветдесет и трети), с неприложени улична и дворищна регулации по регулационния план па [населено място], утвърден със Заповед № 233 от 1988 год., при граници и съседи на имота съгласно скицата: от две страни улици, ПИ *, ПИ * и УПИ *, заедно с построените в УПИ *: жилищна сграда със застроена площ 106,00 (сто и шест) кв.м, лятна кухня със застроена площ 48,00 (четиридесет и осем) кв. м, второстепенна сграда със застроена площ 122.00 (сто двадесет и два) кв.м, второстепенна сграда със застроена площ 60,00 (шестдесет) кв.м, второстепенна сграда със застроена площ 30,00 (тридесет) кв.м и всички подобрения в имота.

ДОПУСКА на основание чл. 33, ал. 2 ЗС, по иска, предявен от П. В. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] против Г. Б. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица], изкупуване от страна на П. В. М., ЕГН [ЕГН] на 3/4 идеални части, които В. П. М., ЕГН [ЕГН], починал на 27.07.2021 г., чийто единствен наследник по закон е П. В. М., ЕГН [ЕГН], е продал на Г. Б. Л., ЕГН [ЕГН] с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 2, том І, рег. № 18, дело № 1/05.01.2021 г. на нотариус с район на действие ЛРС, с рег. № * от РНК, вписан под вх.рег. № 15 от 05.01.2021 год., акт №1, том 1/2021 год. на Служба по вписвания - [населено място], а именно от следните недвижими имоти: ДВОРНО МЯСТО в [населено място], обл. Монтана, [улица], представляващо поземлен имот с кадастрален номер *(*) с площ 3645 (три хиляди шестстотин четиридесет и пет) кв. м в квартал 193 (сто деветдесет и трети), за който са отредени УПИ * (*) и УПИ * (*) в квартал 193 (сто деветдесет и трети), с неприложени улична и дворищна регулации по регулационния план па [населено място], утвърден със Заповед № 233 от 1988 год., при граници и съседи на имота съгласно скицата: от две страни улици, ПИ *, ПИ * и УПИ *, заедно с построените в УПИ *: жилищна сграда със застроена площ 106,00 (сто и шест) кв.м, лятна кухня със застроена площ 48,00 (четиридесет и осем) кв. м, второстепенна сграда със застроена площ 122.00 (сто двадесет и два) кв.м, второстепенна сграда със застроена площ 60,00 (шестдесет) кв.м, второстепенна сграда със застроена площ 30,00 (тридесет) кв.м и всички подобрения в имота, ПРИ УСЛОВИЕ , че в месечен срок от влизане на настоящото решение в сила П. В. М., ЕГН [ЕГН] заплати на Г. Б. Л., ЕГН [ЕГН] сумата 4875 лв. (четири хиляди осемстотин седемдесет и пет лева).

ОСЪЖДА П. В. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] при сбъдване на условието в едномесечен срок от влизане на решението в сила да заплати сумата 4875 лв. да заплати на Г. Б. Л. с ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] сумата 95.41 лв., представляваща разноски в нотариалното производство.

ОСЪЖДА Г. Б. Л. с ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] да заплати на П. В. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] разноски за съдебното производство в размер на 175.39 лв.

ОСЪЖДА Г. Б. Л. с ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М. [улица] да заплати по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 100.00 лв.

ОСЪЖДА Г. Б. Л. с ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. М., [улица] да заплати на адвокат Н. В., АК - С. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 4500.00 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: