Определяне на съпричиняване при смърт на велосипедист и начисляване на лихви

Текстът на акта

Ключови фрази

Предявяване на претенцията от увреденото лице пред съда * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване * лихва за вреди от непозволено увреждане

19

Р Е Ш Е Н И Е
№ 128
София, 08.05.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 750 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К., представлявани от адв. Н. Д., срещу решение № 1 от 05.01.2023г., изменено с определение 58 от 20.03.2024г., по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 34 от 04.04.2022г., изменено с определение № 196 от 07.06.2022г., по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 вр. чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 КЗ за разликата над 90 000 до 140 000 лева – за първите двама касатори, над 66 000 лева до 130 000 лева – за третия касатор, и над 30 000 лева до 40 000 лева – за последния касатор, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., и 2/ касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу същото решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдено да заплати на Е. Д. К. и Г. К. Г. законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане.

Касаторите – ищци поддържат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излагат несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалото лице, като твърдят, че този извод е формиран при неправилно тълкуване на чл.80 от ЗДвП и несъобразяване на всички събрани доказателства, установяващи, че причината пострадалият велосипедист да не бъде забелязан от водача на товарната композиция не се дължи на липсата на поставена светлоотразителна жилетка от велосипедиста, а на друго обстоятелството, което следва да се вмени във вина на водача с оглед липсата на реакция от негова страна. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че предпоставките на чл.80, т.1 ЗДвП са изброени алтернативно, а не кумулативно. Сочат още, че по делото е установено състоянието на десния бордюр по посока на движение на велосипедиста – силно затревен и обрасъл с растителност, поради което намират за неправилен и извода за нарушение на разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП от страна на велосипедиста. Поддържат още, че при определяне на степента на приноса на пострадалия въззивният съд не е извършил в пълна степен необходимата съпоставка между тежестта на осъщественото от делинквента нарушение на ЗДвП и действията на пострадалия. Молят въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло, ведно със законните последици.

Постъпил е отговор на касационната жалба на касаторите – ищци от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, с което се оспорва касационната жалба. Излага съображения за неоснователност на довода на касаторите за обективна невъзможност на пострадалия велосипедист да се движи в максимално дясната част на пътното платно и за липса на пряка причинна връзка между неизпълнението на задължението за носене на светлоотразителна жилетка и настъпилия удар, като се позовава на отразеното в заключението на САТЕ. Намира за правилен извода на въззивния съд, че посочените в чл.80, т.1 ЗДвП предпоставки не са кумулативни, а уреждат отделни хипотези, в които е задължително носенето на светлоотразителна жилетка. Поддържа, че е правилна и преценката на въззивния съд относно съотношението на приноса на пострадалия и делинквента за настъпване на процесното ПТП. Моли решението в обжалваната от ищците част да бъде оставено в сила.

Касаторът – ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представляван от адв. Р. Ц., поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че в компонентите на застрахователното обезщетение, дължимо по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, се включва лихвата за забава по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, че спрямо Бюрото е приложима разпоредбата на чл.429, ал.3 КЗ и че лихвата по чл.496 КЗ се дължи върху сбора от сумите, определени за репариране на неимуществените вреди на ищците, и сумите за лихва по чл.429, ал.3 КЗ за периода от уведомяване на Бюрото от увредените лица до датата на изтичане на тримесечния срок по чл.496 КЗ. Моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено и претенцията на ищците да бъде отхвърлена.

Постъпил е отговор от Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К., с който оспорват касационната жалба на ответника. Поддържат, че съгласно чл.493, ал.1, т.5 и чл.429, ал.2, т.2 КЗ лихвите за забава, за които застрахованият по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря, се покриват от застраховката и са част от дължимото застрахователно обезщетение, а отговорността на НББАЗ е аналогична на тази на застрахователя. Позовават се на чл.429, ал.3 КЗ, според който лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/, като в този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Поради това намират, че застрахователното обезщетение е динамично и прогресивно увеличаващо се задължение с оглед олихвяването на главницата на ежедневна база. Молят решението в обжалваната от ответника част да бъде оставено в сила.

С определение № 1605от 14.06.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК и доказване на приноса за увреждането от страна на пострадалия и по материалноправния въпрос относно дължимата от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” законна лихва по чл.497 КЗ.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 16.10.2020г. около 05.00 ч. на първокласен път І-3 на територията на [населено място], на [улица]до бензиностанция „Ексус Транс“ в посока на движение [населено място], е настъпило ПТП между товарна автокомпозиция с прикачено полуремарке, управлявана от румънския гражданин К. Ватуй, и велосипедиста К. Г. К. на 65г., който вследствие на инцидента е получил несъвместима с живота механична травма и е починал на място. Взел е предвид, че с влязла в сила присъда по НОХД № 6/ 2022 г. по описа на ОС Плевен Ватуй е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, като нарушил правилата за движение по пътищата – чл.5, ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К.. Въз основа на приетата по делото автотехническа експертиза въззивният съд е възприел следния механизъм на ПТП: Водачът на товарната автокомпозиция е управлявал същата на къси светлини в населено място, в тъмната част на денонощието, на неосветен пътен участък, в северната пътна лента на пътно платно за двупосочно движение, със скорост от 77 км/ч при максимално разрешена за пътния участък скорост от 50 км/ч. Ширината на северната лента за движение е 9.4 м, северният тротоар е бил затревен и обрасъл с храсти. Велосипедистът се е движил на разстояние 3.2 – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка, а е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента. Автокомпозицията достигнала попътно движещия се пред нея велосипедист и между предната дясна част на влекача и задната гума на велосипеда е реализиран сблъсък. От този сблъсък на велосипеда и велосипедиста е придадена допълнителна скорост и е последвало падане на велосипедиста върху асфалтовата настилка и продължаващо плъзгане върху нея. Според експерта поради липсата на други, движещи се в противоположна посока МПС, и допълнителна осветеност на пътния участък, както и поради тъмните дрехи на велосипедиста и липсата на светлоотразителна жилетка и включен фар, водачът на автокомпозицията е можел да възприеме последния само в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона, която е 60 м. Велосипедът е имал светлоотразяващи елементи на спиците на предното колело и червен заден светлоотразител. Разстоянието до мястото на сблъсъка представлява сбора от дължината на осветеност на къси фарове и разстоянието, което велосипедистът ще измине от момента на осветяването му от фаровете до удара, или между 68.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 74.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/. При скоростта, с която се е движила автокомпозицията, необходимото разстояние за спиране при ефективно задействане на спирачната система в момента на възприемане на опасността – т.нар. „опасна зона“, е 98.9 м, а при управлението й с максимално разрешената за пътния участък скорост тя би била 51.2 м. При съпоставяне на опасните зони с разстоянието до сблъсъка – 68.96 м - 74.53 м се налага извод, че при възприемане на опасността от разстояние 60 м. водачът на автокомпозицията е имал техническа възможност да реализира спиране и да предотврати ПТП при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост, но не и с избраната от него такава. Въззивният съд е посочил, че според вещото лице до ПТП е нямало да се стигне дори и при управление с превишена скорост, но не по-висока от 64.2 км/ч. , като същевременно, при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка възприемането му от водача като местонахождение и посока на движение би било от разстояние 80 – 100 м. Взел е предвид, че съгласно заключението, ако велосипедистът се е движил на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента, е щял да осигури възможност за разминаване с автокомпозицията.

Въззивният съд е приел за безспорно наличието на валидно застрахователно правоотношение за товарната автокомпозиция с румънското застрахователно дружество “CITY INSURANCE“, което няма назначен кореспондент на територията на Република България. Приел е за безспорно и че ищците Е. К., Д. Г. и Г. Г. – преживяла съпруга и синове на пострадалия, са отправили претенции до СНББАЗ за изплащане на застрахователни обезщетения на 16.11.2020г., а ищецът Д. К. – брат на пострадалия, на 09.03.2021г., и претенциите им не са удовлетворени.

При така установените факти въззивният съд е споделил изцяло правните изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове по чл.511, ал.3 КЗ вр. чл.432, ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му - настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на водач, който управлява МПС, обичайно намиращо се в Румъния – държава, която членува в Съвета на бюрата; виновно противоправно поведение на водача, който е нарушил чл.5, ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и вследствие на това е настъпила смъртта на Кирщо К., с което на ищците са причинени вреди; отговорността на водача е предмет на валидно застрахователно правоотношение по международната система за автомобилна застраховка на "Гражданска отговорност" – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната, в който случай претенциите за обезвреда се обработват от СНББАЗ – чл.511, ал.1, т.2 КЗ.

По отношение на размера на дължимото се на ищците обезщетение въззивния съд е съобразил лимита на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата за страната към м.10.2020 г.– 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за четвъртото тримесечие на 2020 г. – 1437 лв., съдебната практика по сходни случаи за обезщетение на близки при смърт от ПТП през 2020 г., както и е обсъдил показанията на разпитаните свидетели относно отношенията на ищците с пострадалия и претърпените от тях болки и страдания и заключението на съдебно психиатричната и психологична експертиза. С оглед на това въззивният съд е намерил, че адекватни на търпените болки и страдания са следните обезщетения – на ищците Е. К. и Г. Г. по 150 000 лв., на ищеца Д. Г. – 110 000 лева, а на ищеца Д. К. – 50 000 лева.

Въззивният съд е приел за доказано направеното от ответника възражение за съпричиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия велосипедист. Приел е за доказано по категоричен начин от заключението на вещото лице, че велосипедистът е нарушил частично чл.79 ЗДвП, изискващ велосипедът му да има изправно устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина отпред, тъй като наличните светлоотразяващи елементи отстрани на спиците на колелата, доколкото отразяват светлината странично, а не челно и тилно, нямат никакво отношение към възможността на попътно или насрещно движещи се ППС да възприеме обекта. Приел е, че велосипедът е имал червен светлоотразител отзад, но наличието на този светлоотразител не е коментирано в заключението на вещото лице, при което липсва извод как същият се отразява на възможността на водача на автокомпозицията да забележи велосипедиста от конкретно разстояние. Приел е, че пострадалият е нарушил и чл.80, т.1 ЗДвП, задължаващ го в конкретната ситуация да носи светлоотразителна жилетка, като е посочил, че цитираната норма не предвижда кумулативно изискуеми предпоставки, а урежда отделните хипотези, в които велосипедистът е длъжен да носи светлоотразителна жилетка, защото при тях участието му в движението крие повишен риск както за него, така и за останалите участници в движението. Изтъкнал е, че според вещото лице при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка възприемането му от водача като местонахождение и посока на движение би било не от 60 м – зоната на осветеност от късите светлини на автокомпозицията, а от разстояние 80 – 100 м. Намерил е, че в този случай, при използване на формулите на вещото лице в заключението му, се установява, че разстоянието до мястото на сблъсъка би било между 88.96 м – 108.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 94.53 м и 114.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/ и при съпоставяне на опасните зони за спиране е видно, че при възприемане на опасността от разстояние по-голямо от 90 м и адекватна реакция на водача по задействане на спирачната система дори и при превишената от него скорост на движение, ПТП би било предотвратено, а при възприемане от разстояние между 80 м и 90 м – ударът логично би бил с много по-нисък интензитет. Заключил е, че нарушавайки чл.80, т.1 ЗДвП, К. сам се е поставил в сериозен риск да бъде забелязан от другите участници в движението в един по-късен момент, което несъмнено рефлектира върху възможността им да реагират адекватно на опасността, като предприемат действия по спиране или поне заобикаляне и да предотвратят настъпването на ПТП. Въззивният съд е намерил още, че пострадалият велосипедист е нарушил и чл.80, т.2 ЗДвП, съгласно който велосипедистът има задължение да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, като се е движил на разстояние 3.2 м – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка на платното. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателите, че той обективно не е имал такава възможност поради силното затревяване и обрасване на бордюра с растителност, като е посочил, че според заключението той е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента. Преценил е това нарушение като много по-съществено от първите две, защото дори и да е бил без светлоотразителна жилетка и въпреки превишената от виновния водач скорост на движение, правилното му позициониране върху пътната лента би осигурило разминаване с автокомпозицията, т.е. сблъсъкът би бил избегнат. При тези факти въззивният съд е достигнал до извод, че приносът на пострадалия правилно е определен от първоинстанционния съд на 40 %. Изтъкнал е, че приносът на пострадалото лице е значителен, защото ако не е бил допуснал нарушение на изискванията на ЗДвП към велосипедистите, то предотвратяването на процесното ПТП би било технически възможно както за самия него, така и за водача на товарната композиция, независимо от допуснатото от последния нарушение на чл.21 ЗДвП, но е приел, че доколкото той е по-уязвим участник в движението и основната причина за ПТП е противоправното поведение на водача на автокомпозицията, приносът на водача е по-голям. Посочил е, че приносът на водача не е по-висок поради това, че е управлявал автомобила на къси светлини, вместо на дълги. Взел е предвид, че съгласно чл.133, ал.1 ЗДвП при движение през нощта МПС трябва да се движат с включени дълги или къси светлини, като не са уредени хипотези на забрана за използване на къси светлини, но в ал.2 е въведена изрична забрана за използването на дългите светлини в три хипотези, една от които е при движение по осветени участъци. Приел е, че в случая водачът на автокомпозицията е избрал да управлява на къси светлини, защото се е намирал в населено място, където винаги има допълнителна осветеност и както е посочило вещото лице, независимо че инцидентът е станал на неосветен участък от пътя, в населеното място частично е имало улично осветление.

Поради това въззвният съд е приел, че на ищците следва да се присъдят обезщетения в размер на по 90 000 лв. за ищците Е. К. и Г. К., 66 000 лв. за ищеца Д. Г. и 30 000 лв. за ищеца Д. К.

По въпроса за началния момент, от който ответникът дължи лихва върху присъдените обезщетения, въззивният съд се позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 50102/20.10.2022г. по т.д. № 1428/2021г., II т.о. на ВКС. Приел е, че в настоящия случай СНББАЗ изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата "Зелена карта" и отговаря в хипотезата на чл.511, ал.1 КЗ, а не действа в качеството си на компенсационен орган, извършващ плащания в случаите по чл.515 КЗ, като се касае до съвсем различни функции и правомощия на Бюрото: в първата хипотеза то плаща все едно е застраховател на виновния водач, произнасяйки се по претенцията на пострадалите лица в тримесечния срок по чл.496, ал.1 КЗ, като може да релевира всички възражения, с които разполага застрахователят и деликвентът, а във втория – дейността му се ограничава само до проверка дали е отправена претенция за обезщетение до компетентния правен субект по установения ред и в предвидените срокове, без да прави преценка по същество – чл.516, ал.7 КЗ, произнася се в двумесечен срок съгласно ал.2 и встъпва в правата на удовлетворения кредитор – чл.517, ал.1 КЗ. Приел е, че в първата хипотеза чл.511, ал.3 препраща към чл.496 КЗ, но тази норма урежда само срока за произнасяне на СНББАЗ по адресираната до него претенция и съответно поставя начало на забавата му за изплащане на застрахователното обезщетение, но други препратки законодателят не е направил и липсва специална за СНББАЗ уредба, при което са приложими общите разпоредби относно компонентите, включени в застрахователното обезщетение. Посочил е, че те са уредени в чл.429, ал.1 и ал.2 КЗ, като съгласно чл.429, ал.2, т.2 КЗ лихвите за забава на деликвента за времето от уведомяване на застрахователя/ СНББАЗ или Гаранционен фонд до изтичане на срока по чл.496 КЗ за произнасянето на последните са част от застрахователното обезщетение. С оглед регламентираните в чл.511 КЗ права и задължения на Бюрото при отправена застрахователна претенция и неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл.511, ал.3 КЗ относно дължимостта на лихва за забава от застрахователите е приел, че ответникът дължи лихва, считано от по-ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото не надхвърля застрахователния лимит. Приел е, че на основание чл.497, ал.1 КЗ, застрахователят носи отговорност и за собствената си забава да определи и изплати обезщетение, като такава се дължи от по- ранната от двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на всички доказателства, ако такива са изискани съгласно чл.106, ал.3 КЗ, или изтичането на определения в чл.496, ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по претенцията на увреденото лице. С оглед на това е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд за основателност на претенциите на ищците за присъждане на законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ за времето от предявяване на извънсъдебните претенции до изтичане на срока за произнасяне на СНББАЗ – за периода от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. за ищците Е. К., Д. Г. и Г. Г., и за периода от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г. за ищеца Д. К.. Приел е, че тъй като лихвата за забава на делинквента е част от застрахователното обезщетение, тя е част от дължимата от застрахователя главница, върху която се начислява лихва при забава на застрахователя, дължима в случая, считано от 16.02.2021 г. за първите трима ищци, респ. от 09.06.2021 г. за последния ищец, до окончателното изплащане на дължимите обезщетения.

По поставенитематериалноправни въпроси:

По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е налице постоянна съдебна практика– цитираното от касатора ППВС № 17/1963г., както и решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

По материалноправния въпрос относно дължимата от застрахователя по застраховка „ГО“ законна лихва по чл.497 КЗ е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 72 от 29.06.2022г. по т.д. № 1191/2021г. на ВКС, I т.о. Прието е, че Кодексът на застраховането, в сила от 01.01.2016г., изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл.497 КЗ - от отговорността му за забава като функционално обусловена от отговорността на делинквента – „когато застрахованият отговаря за тяхното /на лихвите/ плащане„ – чл.494, т.10 КЗ, чл.493, ал.1, т.5 КЗ вр. с чл.429,ал.2, т.2 вр. с ал.3 вр. с чл.430, ал.1, т.2 КЗ. Прието е, че от кумулативното приложение на посочените разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие /в срока по чл.430, ал.1, т.2 КЗ/ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. Отграничаването по период и размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия иск е излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес спрямо делинквента.

По основателността на касационната жалба:

Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с формираната практика по поставените правни въпроси, което обуславя и частична неправилност на решението в обжалваната част. Тъй като не се налага събиране на други доказателства, делото следва да бъде решено по същество от настоящата инстанция.

Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която са уважени частично предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди, поради което следва да се приемат за доказани всички елементи от състава на непозволено увреждане – фактът на настъпилото ПТП, наличието на виновно и противоправно поведение на дееца – водачът на товарната композиция, довело до процесното ПТП, и причинената при него смърт на наследодателя на ищците, както и предпоставките на чл.511, ал.1, т.2 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника поради наличието на валидно застрахователно правоотношение за увреждащото МПС по международната система за автомобилна застраховка на "Гражданска отговорност" – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната. Спорни в настоящото производство са единствено въпросите за наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на процесното ПТП, както и относно дължимата законна лихва по чл.497 КЗ.

С представената по делото присъда № 5 от 27.01.2022г. по НОХД № 6/2022г. на Плевенски окръжен съд К. Ватуй е признат за виновен в това, че на 16.10.2020г. в [населено място], област Плевен, около 5 часа на [улица]при управление на МПС – товарен автомобил марка „Волво”, модел „FH 420”, с румънски регистрационен № AG 40 EGL и прикачено към него полуремарке марка „К.” с румънски регистрационен номер AG 55 EGL нарушил правилата за движение, а именно чл.5, ал.1 и ал.2, чл.21, ал.1 и ал.3 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. Г. К..

От събраните по делото доказателства се установява, че произшествието е настъпило около 05:20 часа в [населено място], на [улица], пътен участък от ПП I-3 „Бяла – Ботевград”. Товарната композиция се е движила със скорост 77 км/ч непосредствено преди и към момента на първоначалния контакт с велосипеда, настигнала е велосипедиста и е ударила велосипеда в областта на задна гума с джанта с предна дясна част от облицовка на предна броня, като първоначалният контакт е на 3,2 – 3,9 метра от десния край на асфалтовата настилка в северната пътна лента по посока на движение на товарната композиция. Според приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ пътят в района на ПТП е изграден от едрозърнест асфалт, прав, хоризонтален пътен участък без неравности и особености, очертан с пътна маркировка остров. Посочено е, че северният тротоар е затревен и обрасъл с храсти, измерен с ширина 4,85 м., а южно от платното за движение е намерен затревен крайпътен участък, обрасъл с храсти и дървета. Мястото на първоначален контакт при удара между предната дясна част на влекача и задна гума на велосипеда е в лентата за движение на товарната композиция. Произшествието е протекло в тъмната част на денонощието в населено място, на неосветен участък от пътя, като липсват данни за допълнителна осветеност, поради което водачът е могъл да възприеме движещия се по платното за движение велосипед в рамките на осветената от фаровете на автомобила зона. Вещото лице е посочило, че за водача на процесната товарна композиция велосипедистът е бил обект с нормална контрастност, поради което видимостта е към горната граница за технически изправен автомобил и водачът е могъл да забележи велосипедиста на разстояние около 60 метра. Съгласно САТЕ необходимото разстояние за спиране на товарната композиция при реалната скорост на движение от 77 км/ч е 98,9 м., а при максимално разрешената скорост за движение за пътния участък от 50 км/ч е 51,2 м. С оглед на това водачът на товарната композиция категорично е имал техническа възможност да предотврати ПТП при движение с максимално разрешената скорост от 50 км/ч. Посочено е още, че към момента на реализиране на ПТП водачът на велосипеда е бил без светлоотразителна жилетка и с дрехи по-близки до по-тъмен фон, а велосипедът е бил със светлоотразители, и при тези обстоятелства водачът е имал техническата възможност да го възприеме на разстояние от около 60 метра на къси светлини, докато при наличие на светлоотразителна жилетка е имал възможност да го възприема на разстояние между 80 и 100 метра. Според вещото лице велосипедистът е имал техническата възможност да предотврати настъпване на ПТП, като се движи на разстояние до 1,5-2 метра от десния край на полагащата му се пътна лента, а от друга страна, да ползва светлоотразителна жилетка. В с.з. на 28.03.2022г. вещото лице автоексперт е пояснил, че от техническа гледна точка водачът на товарната композиция е допуснал закъснение с използване на спирачната система на управлявания автомобил спрямо възможността за възприемане на велосипедиста, както и че при своевременна реакция е имал възможност да предотврати ПТП дори и при скорост в границите на 61-64 км/ч.

При така установените обстоятелства се явява неоснователно възражението на застрахователя за наличие на съпричиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия поради допуснато нарушение на чл.80, т.1 ЗДвП. В настоящия случай липсата на светлоотразителна жилетка не представлява нарушение на посочената разпоредба, тъй като това задължение на велосипедисттите се отнася за движение извън населени места и с намалена видимост, докато процесното ПТП е настъпило в рамките на населено място. Не е налице съпричиняване на увреждането поради нарушение на чл.79 ЗДвП, тъй като, от една страна, велосипедът е имал червен светлоотразител отзад, а от друга страна, при съобразяване на заключението на САТЕ липсват доказателства наличните светлоотразители на велосипеда да имат отношение към причините за настъпване на произшествието.

Възражението за съпричиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия велосипедист поради нарушение на чл.80, т.2 ЗДвП е основателно. В посочената разпоредба е предвидено задължение за водача на велосипед да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение.Съгласно заключението на САТЕ велосипедистът се е движел на 3,2 – 3,9 метра от десния край на асфалтовата настилка в северната пътна лента по посока на движение на товарната композиция и при движението му на разстояние до 1,5-2 метра от десния край на пътната лента ударът е можел да бъде предотвратен. Действително, според заключението северният тротоар, измерен с ширина 4,85 м., е затревен и обрасъл с храсти, а южно от платното за движение е намерен затревен крайпътен участък, обрасъл с храсти и дървета, което се установява и от приетите като доказателства снимки от мястото на произшествието. Въпреки това настоящият състав намира за неоснователен довода на касатора за невъзможност велосипедистът да се движи по-близо до десния край на пътната лента. В заключението на САТЕ е даден отговор, че при движение на пострадалия велосипедист на разстояние до 1,5-2 метра от десния край на пътната лента ударът е можел да бъде предотвратен, и следователно вещото лице е преценило като възможно с оглед конкретното състояние на пътя движението на велосипедиста в посочените параметри. Поради това следва да се приеме, че пострадалият велосипедист не е изпълнил задължението си по чл.80, т.2 ЗДвП, което поведение е допринесло за настъпване на процесното ПТП, тъй като при движението му на разстояние до 1,5-2 метра от десния край на пътната лента ударът е можел да бъде предотвратен.

Предвид формираната постоянна практика по първия материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, при преценка на степента на приноса съдът следва да се съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, и реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. В конкретния случай извършените от делинквента нарушения на правилата за движение по чл.5, ал.1 и ал.2, чл.21, ал.1 и ал.3 ЗДвП, установени на основание чл.300 ГПК с влязла в сила присъда, са по-тежки, тъй като не е изпълнил задължението си да не създава опасности и пречки за движенията си, да не поставя в опасност живота и здравето на хората, да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни превозни средства, да се движи в населено място със скорост до 50 км/ч /в случая скорост от 77 км/ч/, да спазва правилата за движение и да пази живота и здравето на хората. Според заключението на САТЕ от техническа гледна точка водачът на товарната композиция е допуснал закъснение с използване на спирачната система на управлявания автомобил спрямо възможността за възприемане на велосипедиста и при своевременна реакция е имал възможност да предотврати ПТП дори и при скорост в границите на 61-64 км/ч. Пострадалият, от друга страна, не е изпълнил задължението си по чл.80, т.2 ЗДвП да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че поведението на пострадалия е допринесло за настъпилите вреди в размер на 20%, а поведението на делинквента – в размер на 80%.

Поради това и съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД определеното като справедливо обезщетение на ищците Е. К. и Г. Г. в размер на по 150 000 лв., на ищеца Д. Г. – 110 000 лева, а на ищеца Д. К. – 50 000 лева, следва да бъде намалено с 20%, като им се присъдят съответно по 120 000 лева – на първите двама ищци, 88 000 лева – на третия ищец и 40 000 лева – на четвъртия ищец.

С оглед отговора на втория материалноправен въпрос е неправилен изводът на въззивния съд, че тъй като лихвата за забава на делинквента е част от застрахователното обезщетение, тя е част от дължимата от застрахователя главница, върху която се начислява лихва при забава на застрахователя, дължима в случая, считано от 16.02.2021г. за първите трима ищци, респ. от 09.06.2021г. за последния ищец, до окончателното изплащане на дължимите обезщетения. При съобразяване на разпоредбите на чл.497 КЗ, чл.494, т.10 КЗ, чл.493, ал.1, т.5 КЗ вр. с чл.429,ал.2, т.2 вр. с ал.3 вр. с чл.430, ал.1, т.2 КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие /в срока по чл.430, ал.1, т.2 КЗ/ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва за собствената си забава, но върху обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това е неоснователна претенцията против застрахователя за законна лихва за периода след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ - на основание собствената му забава, върху законната лихва, дължима от застрахования върху обезщетението за периода от датата на уведомяване на застрахователя до изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ.

Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Е. К. и Г. Г. искове за разликата над 90 000 лева до 120 000 лева, на предявения от ищеца Д. Г. иск за разликата над 66 000 лева до 88 000 лева и на предявения от Д. К. иск за разликата над 30 000 лева до 40 000 лева, както и в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на Е. Д. К. и Г. К. Г. законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане, вместо което следва да бъде постановено решение, с което ответникът следва да бъде осъден да заплати на Е. К. и Г. Г. още по 30 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното плащане, на Д. Г. още 22 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното плащане, и на Д. К. още 10 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.03.2021г. до окончателното плащане, а претенциите на ищците Е. Д. К. и Г. К. Г. за законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – за законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане, следва да бъдат отхвърлени.

При този изход на спора на пълномощника на ищците следва да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство съобразно уважената от настоящата инстанция част от исковете в размер на 2000 лева – за исковете на Е. К. и Г. Г., в размер на 1500 лева – за иска на Д. Г. и в размер на 1000 лева – за иска на Д. Г., или общо 6500 лева. Допълнително определеното адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на спора - справедливият размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, спорните въпроси по делото, броя на проведените съдебни заседания и вида на събраните доказателства, както извършените от адвоката действия. По изложените съображения на пълномощника на ищците следва да се присъди и допълнително възнаграждение за въззивното производство съобразно уважената с настоящото решение част от исковете в размер на 1600 лева – за исковете на Е. К. и Г. Г., в размер на 1200 лева – за иска на Д. Г. и в размер на 600 лева – за иска на Д. Г., или общо в размер на 5000 лева. За настоящата инстанция на пълномощника на ищците следва да бъде присъдено допълнително възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 1600 лева – за исковете на Е. К. и Г. Г., в размер на 1200 лева – за иска на Д. Г. и в размер на 600 лева – за иска на Д. Г., или общо в размер на 5000 лева, за защита по подадената от ищците касационна жалба и срещу подадената от насрещната страна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която не е допуснат касационен контрол. Следователно на пълномощника на ищците следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за трите инстанции в размер общо на 16500 лева.

С оглед изхода на делото на ответника се дължат разноски съобразно отхвърлената част от исковете, които за първата инстанция възлизат на 5293,18 лева /при пълен размер на разноските в размер на 19 709 лева, възприет от въззивния съд с необжалвано определение по реда на чл.248 ГПК, при обща цена на предявените искове 500 000 лева и отхвърлена част от тях в размер общо на 132 000 лева/. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която на ответника са присъдени разноски за първата инстанция за разликата над 5293,18 лева. За въззивната инстанция на ответника се дължат разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 11 811,43 лева /при пълен размер на разноските за защита срещу въззивната жалба на ищците в размер на 24 875,58 лева, възприет от въззивния съд с необжалвано определение по реда на чл.248 ГПК, при обжалваем интерес 278 000 лева и отхвърлена част от исковете в размер общо на 132 000 лева/. На ответника следва да се присъди и част от заплатеното за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за защита по подадената от него въззивна жалба, която се явява частично основателна, в размер на 2022 лева при общ размер на заплатеното възнаграждение в размер на 4044 лева. Следователно на ответника се дължат разноски за въззивната инстанция в размер общо на 13 833,43 лева, с оглед на което въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която на ответника са присъдени разноски за разликата над посочената сума до 19 994,50 лева. За касационната инстанция на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ищците съобразно отхвърлената част от нея. Заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция е в размер на 19 644 лева с ДДС и ищците са направили възражение за неговата прекомерност. Отчитайки предмета на спора - справедливият размер на присъденото обезщетение за неимуществени и за имуществени вреди, формулираните от касаторите въпроси и извършените от адвоката действия, изразяващи се в изготвянето на отговор на касационната жалба, съдържащ становище по формулираните от касаторите правни въпроси, разглеждането на делото в открито съдебно заседание с явяване на процесуалния представител на ответника, настоящият състав намира, че съобразно действителната фактическа и правна сложност на спора заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно, като същото следва да бъде намалено до размер на 10 000 лева с ДДС. При съобразяване на изхода на делото в настоящата инстанция - обжалваем интерес 174 000 лева и отхвърлена част от исковете в размер на 82 000 лева, на ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ищците в размер на 4712,64 лева. На ответника следва да се присъди и част от заплатеното за настоящата инстанция адвокатско възнаграждение за защита по подадената от него касационна жалба, която се явява частично основателна, в размер на 800 лева при общ размер на заплатеното възнаграждение в размер на 1650 лева, както и заплатената държавна такса в размер на 70 лева. С оглед на това на ответника следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер общо на 5582,64 лева.

На основание чл.78, ал.6 ГПК и съобразно уважената част от иска в настоящото производство ответникът НББАЗ следва да заплати държавна такса за първоинстанционното и за касационното производства, както следва: по сметка на Окръжен съд Плевен – 3680 лева, по сметка на ВтАС - 1840 лева и по сметка на ВКС – 1840 лева. Ответникът следва да заплати по сметка на Окръжен съд Плевен и разноски за експертизи в размер на 456,32 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1 от 05.01.2023г., изменено с определение № 58 от 20.03.2024г., по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново в следните части: 1/ с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 34 от 04.04.2022г., изменено с определение № 196 от 07.06.2022г., по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен, са отхвърлени предявените от Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 вр. чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 КЗ за разликата над 90 000 до 120 000 лева – за първите двама касатори, над 66 000 лева до 88 000 лева – за третия касатор, и над 30 000 лева до 40 000 лева – за последния касатор, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., 2/ с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” е осъден да заплати на Е. Д. К. и Г. К. Г. законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане; 3/ с която след частично потвърждаване на първоинстанционното решение относно разноските и допълнително присъждане на разноски Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К. са осъдени да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” разноски за първата инстанция над 5293,18 лева и разноски за въззивната инстанция над 13 833,43 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на Е. Д. К., ЕГН [ЕГН], още 30 000 /тридесет хиляди лева/ - представляващи допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влезлите в сила части от решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново и решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен/ за неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., на основание чл.511, ал.1, т.2 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на Г. К. Г., ЕГН [ЕГН], още 30 000 /тридесет хиляди лева/ - представляващи допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влезлите в сила части от решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново и решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен/ за неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., на основание чл.511, ал.1, т.2 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на Д. К. Г., ЕГН [ЕГН], още 22 000 /двадесет и две хиляди лева/ - представляващи допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влезлите в сила части от решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново и решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен/ за неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., на основание чл.511, ал.1, т.2 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на Д. Г. К., ЕГН [ЕГН], още 10 000 /десет хиляди лева/ - представляващи допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влезлите в сила части от решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново и решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен/ за неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., на основание чл.511, ал.1, т.2 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.03.2021г. до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Д. К. и Г. К. Г. претенции за законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените им обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, и предявената от Д. Г. К. претенция за законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1 от 05.01.2023г., изменено с определение № 58 от 20.03.2024г., по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 34 от 04.04.2022г., изменено с определение № 196 от 07.06.2022г., по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която са отхвърлени предявените от Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 вр. чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 КЗ за разликата над 120 000 до 140 000 лева – за Е. Д. К. и Г. К. Г., и над 88 000 лева до 130 000 лева – за Д. К. Г., представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., както и в частта, с която на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” са присъдени разноски за първата инстанция в размер на 5293,18 лева и разноски за въззивната инстанция в размер на 13 833,43 лева.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” да заплати на адв. Н. Н. Д. сумата 16 500 лева /шестнадесет хиляди и петстотин лева/ – адвокатско възнаграждение за трите инстанции, на основание чл.38, ал.3 ЗА.

ОСЪЖДА Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К. да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” сумата 5582,64 лева /пет хиляди петстотин осемдесет и два лева и шестдесет и четири стотинки/ – разноски за касационната инстанция.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Окръжен съд Плевен държавна такса в размер на 3680 лева /три хиляди шестстотин и осемдесет лева/ и съдебни разноски в размер на 456,32 лева /четиристотин петдесет и шест лева и тридесет и две стотинки/, по сметка на Апелативен съд Велико Търново държавна такса в размер на 1840 лева /хиляда осемстотин и четиридесет лева/ и по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 1840 лева /хиляда осемстотин и четиридесет лева/.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: