Отмяна на условно осъждане за причинена смърт при ПТП в пияно състояние

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * определяне на наказание при съкратено съдебно следствие * условно осъждане * бягство от местопроизшествие * липса на мотиви * приложение на условното осъждане * ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода

Р Е Ш Е Н И Е

№ 510
гр. София , 22 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова
и прокурора от Върховната прокуратура Атанас Гебрев
изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 524/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура – София и касационна жалба на адвокат В. О. – повереник на частните обвинители Ц. С. Ц., Т. С. Ц. и В. С. Д., срещу въззивно решение № 121 от 15.04.2024 г., постановено по ВНОХД №20241000600056/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В протеста и жалбата се поддържа касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наказанието, аргументирано с аналогични доводи за неправилно определен срок на наложеното наказание лишаване от свобода под средния размер, вместо над средния такъв. Счита се, че в случая отегчаващите обстоятелства значително надвишават смекчаващите, поради което и наложеното наказание три години лишаване от свобода е занижено, несъответно на извършеното престъпление и несъобразено с обществената опасност на дееца, който е с две осъждания за престъпления по чл.345 и чл. 343в ал.2 от НК, също засягащи обществените отношения охраняващи безопасността на транспорта, извършеното деяние е осъществено по време на изтърпяване на наказание „пробация“ и подсъдимият има множество нарушения на ЗДП, сочещи трайно утвърдени навици на нарушител и престъпни такива. Оспорва се приетото от съда, че младата възраст на подсъдимия е смекчаващо обстоятелство, тъй като не е близка до непълнолетната. Като незаконосъобразно се определя отлагането на изпълнението на наказанието лишаване от свобода по чл.66, ал. 1 от НК, защото не е била съобразена степента на обществена опасност на деянието, а именно наличието на повече от два квалифициращи признака - пияно състояние и бягство от местопроизшествието, както и концентрацията на алкохол в кръвта 1.87 промила, която значително надвишава минималната граница от 0.5 промила. В касационната жалба на повереника на частните обвинители се оспорва и изводът на въззивния съд за субективната страна на деянието, като се счита, че деянието е извършено при самонадеяност, а не поради небрежност. Изразява се несъгласие и с приетото съпричиняване от страна на пострадалия П. С. Ц., тъй като движението му по средата на пътната лента спрямо посоката на движение на управлявания от подсъдимия автомобил било поради установената при огледа на местопроизшествието липса на изградена тротоарна площ, по която пострадалият да е имал възможност да се движи. Предлага се въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане за увеличаване на наложените наказания над средния предвиден в закона размер и отмяна на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, представителят на Върховната прокуратура поддържа протеста, изложените в него съображения и направените искания.
Частните обвинители не се явяват пред настоящата инстанция, редовно призовани. Повереникът им адвокат О. се явява лично и заявява, че поддържа изцяло касационната жалба.

Подсъдимият и защитникът му адвокат М. се явяват лично пред ВКС и оспорват касационния протест и касационната жалба. Поддържат представеното подробно писмено възражение срещу тях, като акцентират върху съпричиняването от страна на пострадалия и че подсъдимият не е искал и не е допускал настъпването на деянието и неговите противоправни последици. Твърдят, че подсъдимият не е предполагал наличието на пешеходци, а дори да ги има, въпреки наличието на окосени и добре поддържани тревни площи за безопасно ходене по тях, те са без предимство пред движещия се автомобил. Преди и след него са се движели други коли и никой не очаквал и не е видял, освен една двойка, падналия на земята пешеходец, който в момента на удара бил в тъмни дрехи и се е намирал в тежко алкохолно опиянение с 2.85 промила алкохол, залитащ, падащ и оставащ с гръб към идващите автомобил. Позовават се на Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г., ОСНК на ВКС, че при пресичане на пътното платно извън определените за целта места правото на пешеходеца не е абсолютно и поради това правилно поведението му е отчетено като съпричиняване и смекчаващо отговорността обстоятелство. Твърдят, че пострадалият не е бил в изправено положение, защото ударът щеше да е по целия преден капак и с главата си би бил счупил шофьорското стъкло. Оспорват и квалифициращия признак – избягал от местопроизшествието с аргументи от Постановление №1 от 17.01.1983г. на Пленума на ВС, като твърдят, че подсъдимият не се е укрил след ПТП, а си е тръгнал, защото не е разбрал, че е ударил човек. Помислил, че е минал през неравност. Съдействал на разследващите, които са посетили дома му и ги завел при джипа, като по никакъв начин не е опитвал да скрие следите от ПТП, които все още били по джипа. Позовават се на фотоснимки от извършеното изземване, на които ясно се вижда, че единият сив джип Г. Ч. е измит, а джипът зад него, който управлявал подсъдимият, е мръсен. Установената в кръвта му концентрация на алкохол над допустимата не може самостоятелно да обуслови невъзможност за приложение на условното осъждане. Считат, че младата възраст на дееца по време на реализираното ПТП, добрите характеристични данни, разкаянието му, грижите за малолетно дете, трудовата заетост, започналия процес на преоценка на поведението му, констатирано след ПТП заболяване епилепсия и направените, макар безуспешни опити да предаде на частните обвинители сума в размер на 100 000 лв. за допълнителното им обезщетение наред с дължимото от застрахователя, оправдават наложените наказания и условното осъждане, поради което молят решението на апелативния съд да бъде оставено в сила.
В последната си дума пред ВКС подсъдимият Й. Б. изказва съжаление за случилото се и моли съдът да остави в сила обжалваното решение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационния протест и касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 14 от 1.06.2022 г., постановена по НОХД № 20211800200468/2021 г. в производство по реда на чл.371, т.2 и сл. от НПК, Софийският окръжен съд е признал подсъдимия Й. П. Б., [дата на раждане] , за виновен в това, че на 04.04.2020 год., в. с. Литаково, общ. Ботевград, обл. Софийска, на ул. „6-ти септември“, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „****“, модел „Г. В.“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, като не намалил скоростта и не спрял при възприемане на пострадалия П. С. Ц., ЕГН: [ЕГН], поради което последвал удар между управлявания от него автомобил и пострадалия и в резултат по непредпазливост причинил смъртта му, като деянието е извършено в пияно състояние и след деянието подсъдимият е избягал от местопроизшествието, поради което на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 4, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК, вр. чл. 373, ал. 2 НПК му наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от пет години. С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП.
На основание чл.343г от НПК подсъдимият Б. е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години, като е зачетено времето, през което е бил лишен от това право по административен ред.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.
По протест на прокурора и въззивна жалба на повереника на частните обвинители пред Софийски апелативен съд е било образувано ВНОХД № 20241000600056/2024 г., приключило с решение № 121 от 15.04.2024 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с което първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно приетото основание за лишаване на подсъдимия от правото да управлява МПС в ДП, като същото да се счита по чл.69а от НК вместо по административен ред. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационният протест и касационната жалба на повереника на частните обвинители са допустими, а разгледани по същество са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ, само относно искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС във връзка с приложението на чл.66, ал.1 от НК. Те следва да се обсъдят съвместно поради наведеното идентично касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и аналогичните доводи в подкрепа на направените искания.
ВКС намира за несъстоятелно оплакването на прокурора и повереника на частните обвинители, че наложените на подсъдимия наказания са занижени и поради това явно несправедливи. Принципно се налага уточнението, че преценката за явна несправедливост и несъответност на наказанието не следва да се прави на база наложеното наказание (в случая три години лишаване от свобода), а според определеното такова преди редукцията по чл.58а от НК (вж. Решение № 389/03.07. 2024 г. по н.д. № 133/2024 г., ВКС, първо н.о.). Последното е за срок от четири години и шест месеца т.е. значително над установения в закона към момента на извършване на престъплението минимум от три години. Така определеното наказание е редуцирано в резултат на проведената диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК след изричното признаване на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт от страна на подсъдимия, което е закономерна последица при това процесуално развитие на съдебното производство.
Въззивният съд не е пренебрегнал и коректно е откроил отегчаващите отговорността обстоятелства. Като такива правилно са отчетени двете предходни осъждания на подсъдимия и че деянието по настоящото дело е извършено в срока на изтърпяване на наказанието „пробация“ по едно от тях, административното наказване на дееца за нарушения по ЗДвП, както и наличието на два квалифициращи признака – пияно състояние и бягство от местопрестъплението. Оспореният отказ на съда да оцени тези обстоятелства като основание за завишаване отговорността на дееца, не държи сметка, че двете осъждания са за престъпления по чл. 345, ал.1 от и по чл. 343в, ал. 2 от НК, които не са тежки по смисъла на чл.93, т.7 от НК, нито са резултатни, ерго от тях не са настъпили съставомерни вредни последици, които допълнително да завишат степента на обществена опасност на личността на дееца и да оправдаят исканата отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС с цел увеличаване на наказанията. Отделно от това те са извършени от подсъдимия като непълнолетен, когато лицата обективно не са достигнали зрялост в мисленето и постъпките си като обичайните за пълнолетните граждани. Тези аргументи важат и за особеностите на административните наказания, наложени на подсъдимия преимуществено за управление на МПС като непълнолетен, без съответната правоспособност, както и за управление на МПС с превишена скорост до 20 км/ч над разрешената, за което са му наложени минимални глоби в размер от 20 до 50 лв. Не следва да се игнорира фактът, че нито едно от извършените от дееца административни нарушения не е довело до увреждане здравето на друго лице или на чуждо имущество, защото те също не са резултатни (увреждащи) видно от приложената справка (вж. л.144-145, т.2 от ДП).
Макар неправилно и с ирелевантни аргументи за индивидуализация на наказанието въззивният съд да е отказал да оцени като отегчаващо отговорността признатото от дееца обстоятелство, че концентрацията на алкохол в кръвта му (1,87) значително надвишава приетата такава за наличие на пияно състояние (0,5), това не обуславя неоправдано снизхождение, както се сочи в касационната жалба и касационния протест предвид тежестта на смекчаващите обстоятелства и посоченото вече, че наказанието е определено значително над установения от закона минимум към инкриминираната дата, който съгласно чл.2, ал.2 от НК и ЗИД на НК, обн. ДВ, бр.67/2023 г. е релевантният при определяне на наказанието.
САС убедително е аргументирал, че след като към момента на ПТП възрастта на дееца е била с много близка разлика до непълнолетната (по-малко от две години), това обстоятелство също е смекчаващо и се явява основание за определяне на по - леко наказание. Исканията за отмяна на оспорения съдебен акт и връщане на делото за увеличаване на наложените наказания неоснователно и в противоречие с чл.54, ал.2 от НК игнорират останалите коректно отчетени и безспорни между страните смекчаващи отговорността обстоятелства каквито са положителните характеристични данни за личността на дееца, който е продължително трудово ангажиран на ръководна позиция, съпруг и баща на тригодишно дете, както и добросъвестното му процесуално поведение още в досъдебната фаза на наказателния процес, изразеното от него пред всички съдебни инстанции съжаление и критичност към извършеното. В тази връзка съдилищата не могат да бъдат основателно упрекнати, че са неоправдано снизходителни, тъй като признанието на подсъдимия и съдействието му в хода на досъдебното разследване не са отчетени като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство съобразно т.7 от ТР №1/2009 г., ОСНК на ВКС. При фиксиране съдържанието на наказателната отговорност на дееца САС правилно е отчел продължителността на наказателното производство (към момента повече от четири години), която покрива критериите за неразумен срок предвид особеностите на конкретното обвинение и проведеното съкратено съдебно следствие в производството пред първоинстанционния съд след направеното признание от подсъдимия по реда на чл.372, ал.3 о НПК.
Несъстоятелно наказанията се оспорват с доводи за липсата на съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като на стр.12 от мотивите на първоинстанционната присъда и стр. 8-9 и 12-13 от въззивното решение са изложени подробни и споделими съображения, че причина за ПТП е и установеното от КСМЕАТЕ въз основа на обективните находки от протокола за оглед поведение на пострадалия Ц. (л.99-100 и л.104, т.2 от ДП). Правилно съдилищата не са обвързали изводите си за съпричиняване с установената, също по експертен път, тежка степен на алкохолно опиване на пострадалия (2,85 промила), а с обективната възможност да се движи по платното за движение, противоположно на посоката на движението на управляваното от дееца МПС, най-близо до лявата му граница, както го задължава правилото за движение в чл.108, ал.2 от ЗДвП поради липсата на тротоар в участъка. Впрочем пострадалият е могъл да се движи и най - вдясно, което макар да е в нарушение на нормативноустановените правила за безопасност на транспорта, също би предотвратило настъпването на ПТП, според вещите лица. Вместо това той е предприел движение в посоката на движение на подсъдимия, на около 55 метра пред автомобила, на 1,7 метра вляво от десния край на асфалтовата настилка на пътното платно, при това с тъмни дрехи, което закономерно е предпоставило настъпването на инцидента. Степента на конкретното съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия е значителна, поради което представлява смекчаващо отговорността обстоятелство с решаващо значение и самостоятелно опровергава оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания.
Възражението, че деянието е извършено от подсъдимия при самонадеяност като допълнителен довод за неуместно занижено наказание, е неоснователно, но не поради липса на данни за тази по - тежка форма на вината, а защото обвинението изрично е обвързано с по – леката форма – небрежност. При тези параметри на обвинението и в контекста на правото на защита априори е изключена възможността съдът да приеме обратното и на това основание да уважи протеста и жалбата срещу наложените наказания, съответно да върне делото за ново разглеждане с цел увеличаването им, както настоява повереникът на частните обвинители.
Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание по чл.343г от НК – четири години лишаване от право да управлява МПС. Видно е, че с наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК по същество прокурорът и повереникът на частните обвинители оспорват и това наказание, но са подкрепили искането за увеличаването му с неоснователни доводи, аналогични с обсъдените вече и отклонени като несъстоятелни относно наказанието лишаване от свобода, а не с доводи за нарушение на чл.57, ал.2 и чл.49, ал.2 от НК или за нарушение на реда за индивидуализация на кумулативни наказания при съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК съгласно цитираните съображения в ТР №2/2015 г. по т.д. №2/2015 г., ОСНК на ВКС.
Въпреки значителния превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, обуславящ съответност на наложените наказания с извършеното от подсъдимия престъпление и като се съгласява с въззивната инстанция, че са налице формалните юридически предпоставки за приложение на чл.66, ал.1 от НК, ВКС намира, че обжалваното решение следва да се отмени и делото да се върне за нова преценка може ли без ефективно изтърпяване на наложеното наказание да се постигнат целите на наказанието по чл.36 от НК и осъденият да се поправи. В тази част протестът и жалбата на повереника на частните обвинители са основателни. По тези законоустановени критерии за приложение института на условното осъждане въззивният съд не е изложил убедителни съображения, а мотиви относно обезпечаване на генералната цел на наказанието изобщо липсват.
Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Съдебната практика също е постоянна във виждането си, че за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната. Ето защо, когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид, както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението.
Прилагането на института на условното осъждане всякога е свързано с изграждането на положителен и мотивиран извод, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение, за което не са изложени конкретни съображения в обжалваното решение, както и в мотивите на първоинстанционната присъда.
Съдебната практика познава случаи, в които независимо от положителната характеристика на личността, тя не е в състояние да превалира над тежестта на извършеното, така че да изисква по-благоприятно наказателно-правно третиране на извършителя. В тази връзка съдилищата са подценили особеностите на извършеното деяние и наличието на две квалифициращи обстоятелства – пияно състояние на дееца и бягството му от местопроизшествието, които разкриват висока степен на тежест и налагат по-задълбочена преценка и аргументация .
Въпреки липсата на касационна жалба от подсъдимия или защитника му, налага се ВКС да обсъди възражението им, че подсъдимият не е избягал от местопроизшествието, защото (не)основателността му е от значение за преценката за приложението на чл.66 от НК. Възражението е неоснователно предвид процесуалното развитие на производството пред първоинстанционния съд по реда на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, при която се съобразяват особени процесуални правила при установяването на релевантните факти. Безспорно е между страните, че подсъдимият Б. е признал изцяло фактите по обвинението, в това число, че преди ПТП е „възприел пострадалия П. Ц., който се движел залитайки в неговата посока“ (вж. стр.1, гръб от обвинителния акт). Това признание е документирано в протокола от съдебно заседание на 21.10.2021 г., както и нарочното му волеизявление, с което е потвърдил, че е наясно с последиците на направените от него самопризнания за доказването, а именно, че те заедно със събраните доказателства от досъдебното производство, ще се ползват при постановяване на присъдата и изрично е изразил съгласие да не се събират доказателства за признатите факти, с които е обосновано обвинението срещу него (вж. л.51 от НОХД № 468/2021 г. на СОС). На това основание и след като съгласно чл. 372, ал. 4 от НПК е направил извод, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, първоинстанционният съд законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по реда на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК и при постановяване на присъдата законосъобразно е ползвал тези самопризнания без да събира доказателства за фактите, изложени в обвинителния акт. Следователно подсъдимият и защитникът му не могат успешно да оспорват фактите, с които съдилищата са обосновали двете квалифициращи обстоятелства, включително бягството от местопроизшествието, което конкретно защитата сочи, че не е осъществено и доказано.
При новото разглеждане на делото, съдът следва да съобрази и съответността на протеста и жалбата на повереника на частните обвинители по отношение на наказанието лишаване от правоуправление.
По изложените съображения и на основание чл.354, ал.3, т.1 във вр.с ал.1, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 121 от 15.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 20241000600056/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1/

2/