Придобиване по давност в съпружеска общност и признание на установителен иск

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 35

София, 18.08. 2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калиноа

Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 2880/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 260067/16.09.2020 г. по гр. д. № 3978/2019 г. Хасковският районен съд, ІХ-ти гр. състав, е прекратил производството по предявените от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу И. Ж. И., Д. Ж. С. и Ж. И. Ж. искове, предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване правото на собственост на ищците върху ПИ с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], с площ 300 кв. м., по предходен план парцел І-669 от кв. 165, в частта относно 4/6 ид. ч. от имота, а по отношение на разликата над 4/6 ид. ч. до претендираните права в обем от 5/6 ид. ч., отхвърлил исковете.

С решение № 260122/09.04.2021 г. по в. гр. д. № 963/2020 г. Хасковският окръжен съд отменил горното решение и вместо него:

- прекратил производството по предявения от И. Т. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 1/6 ид. ч. от гореописания поземлен имот, придобита по наследство от Т. И. Д., починал на 14.07.1985 г., поради недопустимост на иска;

- прекратил производството по предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 1/3 ид. ч. от същия имот, придобита в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договор за издръжка и гледане, сключен с н. а № ...../1993 г., поради недопустимост на иска;

- отхвърлил предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 2/6 ид. ч. от имота, придобити в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договор за издръжка и гледане, сключен с н. а. № 38/1993 г.;

- отхвърлил предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. евентуален иск за установяване право на собственост по отношение на 2/6 ид. ч. от имота, придобити в режим на съпружеска имуществена общност по давност;

- осъдил И. Т. К. и Х. Г. К. да заплатят на Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. разноски за водене на делото във въззивната инстанция в размер на 600 лева - адвокатско възнаграждение.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ищците, които са изложили оплаквания, че решението е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ответниците по касация - ответници по делото, считат касационната жалба за неоднователна, а обжалваното решение за допустимо и правилно.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

По делото е установено, че по силата на нотариално завещание от 15.01.1960 г. Т. И. Д. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от парцел І-1148 от кв. ..... по плана на [населено място] с площ 607 кв. м. и цялата ъглова къща на 72 кв. м., а Д. И. Д. е придобил правото на собственост върху другата 1/2 ид. ч. от парцела, без ъгловата къща.

След смъртта през 1966 г. на завещателя И. Т. Д., през 1970 г. Т. Д. се снабдил с н. а. № ..../1970 г. за собственост на придобития имот по завещание.

Т. И. Д. е починал на 14.07.1985 г. и е оставил за наследници по закон Г. И. Дорева - преживяла съпруга, с която бил в брак от 13.11.1947 г., и две дъщери - ищцата И. Т. К. и С. Т. Ж., починала на 12.09.2016 г. и оставила за наследници по закон ответниците по исковете Ж. И. Ж. - преживял съпруг, и деца И. Ж. И. и Д. Ж. С..

Ищецът Х. Г. К. е съпруг на ищцата И. Т. К., с която сключили граждански брак на 17.04.1977 г.

Със заключение на вещо лице е установено, че от имот пл. № 1148 от кв. ..... по плана от 1957 г. са образувани с плана от 1971 г. две дворни места: пл. № 669 с площ 300 кв. м. в западната част на предишния имот, за който е отреден парцел І-669 от кв. ...., и пл. № 670 с площ 316 кв. м. в източната част на предишния имот, за който е отреден парцел ІІ-670 от кв. ..... . Според кадастралната карта от 2006 г. ПИ с идентификатор ..... с площ 300 кв. м. се припокрива изцяло с имот пл. № 669 от кв. .... по плана от 1971 г., а ПИ с идентификатор ..... с площ 316 кв. м. се припокрива изцяло с имот пл. № 670 от кв. .... по предходния план.

С н. а. № 38/07.09.1993 г. Г. И. Д. прехвърлила на дъщеря си И. К., по време на брака ѝ с Х. К., 4/6 ид. ч. от парцел І-669 от кв. ..... по плана на [населено място] /заедно с 4/6 ид. ч. от първия етаж на триетажна жилищна сграда, ведно с акцесориумите му /, следващи се по прекратена имуществена общност поради смъртта на съпруга ѝ, срещу задължение за гледане и издръжка.

След смъртта си на 13.08.1995 г. Г. Д. оставила за наследници по закон двете дъщери, родени по време на брака ѝ с Т. Д. - И. К. и С. Ж..

През 2017 г. ответниците се снабдили с н. а. № ..../12.07.2017 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, за собственост на 1/6 ид. ч. от ПИ с идентификатор ..... и на 1/6 ид. ч. от жилище, ведно с акцесориумите му.

С влязло в сила решение № 347/27.05.2019 г. по гр. д. № 1976/2018 г. Хасковският районен съд разпределил ползването на ПИ с идентификатор..... на основание чл. 32, ал. 2 ЗС. В мотивите към решението е прието, че ищците по това дело /сега ответници/ притежават общо 1/3 ид. ч. от дворното място, а ответниците /сега ищци/ - общо 2/3 ид. ч., в който обем е разпределено правото на ползване.

Ищците, сега касатори, твърдят, че след като станали съсобственици по силата на завещанието от 1960 г., братята Т. и Д. Д. разделили помежду си дворното място, съставляващо парцел І-1148 от кв. .... по плана от 1957 г. Т. Д. се установил в западната част, понастоящем ПИ с идентификатор ....., защото там се намирала завещаната му в индивидуална собственост къща, а Д. Д. се установил в източната част, понастоящем ПИ с идентификатор .... . Всеки от тях след смъртта на завещателя установил върху съответната реална част владение със съзнанието за своене и придобил собствеността на тази част по давност. През периода, когато упражнявал владение върху западната част и към момента, в който придобивната давност е изтекла, Т. Д. е бил в брак с Г. Д. , поради което двамата са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху владяната реална част, сега ПИ с идентификатор .... . След смъртта на Т. Д. преживялата съпруга е станала собственица на 4/6 ид. ч., с които се е разпоредила в полза на ищцата И. К., а останалите му наследници по закон са придобили по 1/6 ид. ч. от дворното място. Предвид обстоятелството, че влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС съдържа произнасяне по правата на съсобствениците само в мотивите, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, ищците считат сега предявения положителен установителен иск за допустим. Искат да бъде признато за установено, че са собственици на 5/6 ид. ч., от които 1/6 ид. ч. е придобита от И. К. по наследство от Т. Д., и 4/6 ид. ч. са придобити от И. и Х. К. в режим на съпружеска имуществена общност на основание договора, сключен с н. а. № 38/1993 г.

В отговора на исковата молба ответниците са оспорили допустимостта на иска по съображения, че с предявяването му се цели пререшаване на спора, разрешен с решаващите мотиви към влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС, както и поради липса на правен интерес от иска за 4/6 ид. ч., правото на собственост на ищците върху който размер не се оспорва, предвид влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС. Ответниците са оспорили и основателността на иска за разликата над 4/6 до 5/6 ид. ч. Посочили са, че по силата на извършеното в негова полза завещателно разпореждане и въведената с разпоредбите на Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./ и Закона за лицата и семейството от 1949 г. разделност на имуществата на съпрузите, придобити по време на брака, Т. Д. е станал едноличен собственик на завещаното имущество, и са оспорили твърдението впоследствие той и съпругата му да са придобили собствеността върху обособеното в самостоятелен парцел дворно място на основание придобивна давност. Съображенията за това са, че правото на собственост не може да възникне едновременно на две основания, поради което в конкретния случай валидното придобивно основание за Т. Д. е завещанието, а за неговите наследници - наследяването по закон в хипотезата на чл. 9, ал. 1 ЗНсл. Оспорили са и твърдението за изтекла в полза на Г. Дорева придобивна давност след смъртта на Т. Д. през 1985 г., и за изтекла придобивна давност в полза на ищцата И. К. след смъртта на Г. Дорева през 1995 г. След като Г. Дорева и двете ѝ дъщери са станали собственици на по 1/3 ид. ч. от наследството на Т. Д., то Г. Д. се е разпоредила с права, които не притежава - за разликата над 1/3 ид. ч., поради което в тази част договорът, сключен с н. а. № 38/1993 г., е нищожен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД. Ответниците са спорили и н. а. № 44/2017 г., с който притежаваните от тях права невярно били констатирани в размер на 1/6 ид. ч.

Предвид въведеното от ответниците правоизключващо възражение за нищожност на договора за гледане и издръжка за разликата над притежаваната според тях от Г. Д. 1/3 ид. ч., в първото по делото съдебно заседание ищците са въвели твърдение за придобиване на правото на собственост за разликата над 1/3 ид. ч. до 4/6 ид. ч. на основание добросъвестно владение, считано от 1993 г.

Въззивният съд е приел, че Т. Д. е придобил право на изключителна собственост на основание завещателно разпореждане, породило своето действие с откриване на наследството през 1966 г., при приложение разпоредбата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. /отм./, съгласно която недвижимите имоти, придобити по време на брака по наследство, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Съдът посочил, че приложението на посочената разпоредба се обуславя от разпоредбата на чл. 103 СК от 1968 г. /отм./, съгласно която правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузи по заварени бракове, какъвто е бракът, сключен между Т. Д. и Г. Д. през 1947 г. Обстоятелството, че предмет на завещателното разпореждане е 1/2 ид. ч. от имот, а упражняваната от съпрузите фактическа власт е била върху реална част от същия, не обуславя поддържаното от ищците придобивно основание - давност, изтекла в полза на съпрузите, предвид обстоятелството, че право на собственост може да възникне само на едно основание и в случая това е завещателното разпореждане от 1960 г. в полза на съпруга, което изключва възможността имотът да се придобие и на друго правно основание - придобивна давност.

Съдът посочил, че макар завещанието да има за предмет идеална част от недвижим имот, индивидуализирането на същата в завещателния акт чрез посочване и на границите е направило възможно ползването да бъде извършено върху реална част от дворното място. Като показателен в тази насока съдът посочил и факта, че към момента на извършване на завещателното разпореждане в имота е имало построена само една жилищна сграда, намираща се в западната половина от имота, с която завещателят се е разпоредил в полза на сина си Т. Д., учредявайки право на строеж в полза на другия си син - Д. Д., който е ползвал източната половина от дворното място. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че между двамата братя не е имало спор относно това кой коя част от мястото да ползва, както и това, че същото е било разделено с ограда, поставена в периода 1970 - 1977 г. В тази насока е и заключението на вещото лице по техническата експертиза, от което е установено, че с плана от 1971 г. имотът по предходния план е нанесен като две дворни места. В подкрепа на извода, че спорният имот е придобит в изключителна собственост от Т. Д., въззивният съд е посочил и това, че през 1970 г. единствено той се е снабдил с нотариален акт за собственост на имота на основание завещание.

Предвид изложеното и на съгласно чл. 9, ал. 1 ЗНсл въззивният съд е приел, че частта от наследството, оставено след смъртта на Т. Д., за всеки от тримата му наследници е в размер на по 1/3 ид. ч. С оглед на това е приел, че извършеното през 1993 г. от Г. Д. в полза на И. К. разпореждане с договора за гледане и издръжка с 4/6 ид. ч. от имота е породило правно действие до размера на притежаваната от прехвърлителката 1/3 ид. ч. Ето защо ищците са собственици общо на 2/3 ид. ч., 1/3 ид. ч. от които е придобита от И. К. по силата на наследствено правоприемство, и 1/3 ид. ч. е придобита от И. и Х. К. в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договора за гледане и издръжка.

Изхождайки от обстоятелството, че правата на ищците в размер общо на 2/3 ид. ч., равняващи се на 4/6 ид. ч., не се оспорват от ответниците, въззивният съд е намерил иска за недопустим в посочената част поради липса на правен интерес. В случая е налице както съдебно, така и извънсъдебно признание на иска, а признанието, свързано с твърдение, че ответниците никога не са оспорвали претендираното от ищците право, налага доказване на интереса от установителния иск, което в случая не е сторено от ищците. Въззивният съд приел за неоснователен довода във въззивната жалба, че недоказването на правен интерес от предявяване на иска е резултат на допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада. Посочил е, че съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на страните, че не сочат доказателства, но само за твърдени факти, а не и за обстоятелства, обуславящи допустимостта на иска.

Въззивният съд е приел, че доколкото с исковата молба е предявен иск за установяване право на собственост на ищцата И. К. върху 1/6 ид. ч. на основание наследствено правоприемство, а не в действителния обем - 1/3 ид. ч., то произнасяне се дължи по въведения предмет от 1/6 ид. ч., по отношение на който производството по делото следва да бъде прекратено поради липса на правен интерес, обоснована с признание на иска от страна на ответниците.

Въззивният съд е приел, че поради липса на правен интерес производството следва да бъде прекратено и по предявения в условията на обективно кумулативно съединяване иск за установяване право на собственост върху 1/3 ид. ч., придобита в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договора за гледане и издръжка от 1993 г. Съдът приел, че за разликата до предявения размер от 4/6 ид. ч. искът следва да се отхвърли като недоказан, а оттук - и неоснователен.

Предвид въведеното от ищците в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд евентуално твърдение, че са придобили на основание добросъвестно владение правото на собственост за разликата над 1/3 ид. ч. до прехвърлените 4/6 ид. ч., въззивният съд приел, че по реда на изменение на иска е предявен евентуален иск за собственост на 2/6 ид. ч. По този иск съдът посочил, че договорът от 1993 г. легитимира ищците за собственици на 1/3 ид. ч., равняваща се на 2/6 ид. ч., съответстващи на частта на прехвърлителката Г. Дорева, придобита по наследство от съпруга ѝ, с които същата е могла да се разпореди. За разликата от 2/6 ид. ч. договорът не е произвел правно действие, но моментът на извършване на сделката е посочен като начален момент на установяване на владение от ищците. Независимо от обстоятелството, че към момента на подаване на исковата молба на 30.12.2019 г. 10-годишният срок по чл. 79 ЗС е бил изтекъл, въззивният съд приел, че елементите от фактическия състав на този придобивен способ не са доказани, предвид установеното съвместно ползване на дворното място от ищците и от ответниците и тяхната наследодателка С. Ж., починала през 2016 г., както и съобразно данните по делото за учредено през 1977 г. от Т. Д. в полза на дъщерите му право на строеж на по един жилищен етаж върху съществуващия първи етаж на прехвърлителя и сключения през 1981 г. договор за доброволна делба, по силата на който Т. Д. получил първия жилищен етаж, ищцата И. К. - втория етаж, а наследодателката на ответниците - третия етаж. При това положение и изхождайки от предназначението на дворното място да обслужва жилищата - индивидуална собственост, както и реалното му ползване от страните, съдът приел за недоказан иска за придобиване по давност на спорната част от дворното място. Съдът посочил, че в тази насока по делото е установено, че между страните е съществувал спор относно ползването на земята, който е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение и това само по себе си обуславя недоказаност на елементите от фактическия състав на владението, в т. ч. същото да е било и необезпокоявано от страна на другите съсобственици. Посочил, че снабдяването на ответниците през 2016 г. с констативен нотариален акт само за 1/6 ид. ч. от дворното място, която са и декларирали пред данъчните служби, не обосновава извод в противна насока, доколкото издаденият акт не създава, а само констатира права.

По тези съображения въззивният съд е приел, че следва да прекрати производството по делото в частта по предявения от И. К. иск за признаване право на собственост върху 1/6 ид. ч. /съобразно посоченото в исковата молба/, придобита по наследствено правоприемство, както и в частта по предявения от И. и Х. К. иск за признаване право на собственост върху 1/3 ид. ч., придобита в режим на съпружеска имуществена общност в резултат на сделка, поради липса на правен интерес, обоснована с признание на иска в посочените части. Искът за признаване право на собственост върху 2/6 ид. ч., придобити в резултат на сделка, а при условията на евентуалност - по давност, съдът отхвърлил като неоснователен.

С определение № 60442/15.12.2021 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато служебно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че признанието на положителен установителен иск за собственост на поземлен имот /съответно на идеална част от него/ води до недопустимост на иска поради липса на правен интерес и съответно - до прекратяване на производството, както и на извода, че правилото, според което правото на собственост може да се придобие на основание придобивна давност, само ако вече не е придобито по друг начин, намира приложение и в случай като настоящия, при който единият от съпрузите е придобил по завещание идеална част от урегулиран поземлен имот, от който впоследствие са образувани два урегулирани поземлени имота, върху единия от които съпрузите са упражнявали фактическа власт и давността е изтекла по време на брака им.

Преди произнасянето по правилността на обжалваното решение следва да се обсъди оплакването на касаторите, че същото е недопустимо. Това оплакване е неоснователно, тъй като произнасянето е в рамките на заявените с исковата молба искания, а и защото не се установява решението да е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

Съдебната практика приема, че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването за интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертано както в чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, така и в чл. 124, ал. 1 от сега действащия ГПК, защото само чрез него може да се обособят онези гражданскоправни отношения, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес следва да бъде налице не само при предявяване на иска, но и в течение на целия исков процес /решение № 55/10.08.2010 г. по т. д. № 464/2009 г. на ВКС, II-ро т. о./. Съдебната практика приема и това, че макар исковете за собственост да не са сред посочените в закона изключения, при които не се постановява решение при признание на иска - чл. 237, ал. 3 ГПК, чл. 324 ГПК, чл. 334 ГПК и чл. 339 ГПК, по тях не се постановява решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, изхождайки от съображения за правна сигурност и от предмета на делото- съдебно установяване /признаване/ на собствеността на ищеца, което изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за него доказателствени средства /решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на ВКС, I-во г. о./.

В разглеждания случай въззивният съд е приел за недопустими предявения от И. К. положителен установителен иск за собственост на 1/6 ид. ч. от ПИ с идентификатор 77195.736.52 на основание наследствено правоприемство от Т. Д. и предявения от И. и Х. К. положителен установителен иск за собственост на 2/6 или 1/3 ид. ч. от същия имот на основание договор за гледане и издръжка, поради липса на правен интерес, обоснована с признание на исковете от страна на ответниците. Този извод е неправилен, тъй като не е съобразен със съдебната практика, а и защото основание за признаване правата на ищците в общ обем от 2/3 или 4/6 ид. ч. е влязлото в сила решение по спора по чл. 32, ал. 2 ЗС, което не се ползва със сила на пресъдено нещо относно квотите в съсобствеността. Наличието на спор относно квотите /обема на притежаваните права в общата вещ/ налага извода за наличие на правен интерес от търсената защита, а оттам - и за допустимост на предявените положителни установителни искове и съобразно приетото в мотивите към ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Съобразно изложеното следва да се приеме, че неправилно въззивният съд е приел за недопустим предявения от И. К. положителен установителен иск за право на собственост върху 1/6 ид. ч. от ПИ с идентификатор .... поради липса на правен интерес, обоснован с признание на иска от страна на ответниците и е прекратил производството по делото в тази част. Като неправилно, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на спора. Същият извод се налага и по отношение на тази част от въззивното решение, с която за недопустим на вече изложеното основание е приет предявеният от И. и Х. К. положителен установителен иск за право на собственост върху 2/6 /или 1/3/ ид. ч. от ПИ с идентификатор .... .

Трайната съдебна практика приема, че правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание. Собственикът упражнява фактическата власт върху имота като елемент от това свое право, но не и с цел да придобие същото право повторно на друго правно основание. За придобиване по давност на правото на собственост върху дадена вещ може да се говори, когато това право не е придобито вече по друг начин /решение № 80/25.06.1965 г. по гр. д. № 58/1965 г. на ОСГК на ВС, решение № 1220/02.12.2008 г. по гр. д. № 4730/2007 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 3/20.05.2011 г. по гр. д. № 1911/2009 г. на ВКС, I-во г. о./.

Изхождайки от данните по делото в мотивите към обжалваното решение правилно е прието, че Т. Д. е придобил право на изключителна собственост на основание завещанието от своя баща, което не е било отменено, нито е било обявено за недействително, и е породило своето действие с откриване на наследството през 1966 г. Изводът е съобразен с приложимата в случая разпоредба на чл. 13, ал. 2 вр. чл. 103 от ЗПР на СК от 1968 г. /отм./, че недвижимите имоти, придобити през време на брака по наследство, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Неправилен е обаче следващият извод на въззивния съд, че изведеното в съдебната практика правило, според което е недопустимо собственикът да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като вече го е придобил, е приложимо и в хипотеза като разглежданата, при която съпругът, придобил по завещание идеална част от урегулиран поземлен имот, от който впоследствие са образувани два урегулирани поземлени имота, е упражнявал заедно със съпругата си фактическа власт върху един от новообразуваните парцели и давността е изтекла по време на брака им. Този извод не е съобразен с данните по делото, че владението на съпрузите има за предмет обект на правото на собственост, различен от този, върху който Т. Д. е придобил право на собственост на основание завещателно разпореждане. В тази насока по делото е установено, че за имот пл. № 1148 от кв. ... , за който с плана от 1957 г. е бил отреден един парцел, с плана от 1971 г. са образувани две дворни места, за които са отредени самостоятелни парцели, като Т. Д. е упражнявал фактическа власт върху парцела в западната част, а Д. Д. - върху парцела в източната част, двете места са били разделени с ограда и между братята не е имало спорове относно това кой коя част от мястото да ползва. В хипотези като тази съдебната практика приема, че фактическото разделяне на съсобствените имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползване и стопанисване и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които, преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление те установяват признаците на владението, защото са явни - възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79, ал. 1 ЗС, са реализирани /решение № 97/19.10.2020 по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г. о./. И тъй като в случая давността е започнала да тече /през 1971 г. с образуването на двата самостоятелни дворищнорегулационни парцела/ и е изтекла през време на брака между съпрузите Т. и Г. Д. , то съгласно приетото в т. 2 на Постановление № 8/1980 от 17.06.1981 г. на Пленума на ВС имотът е станал имуществена общност. Обстоятелството, че единствено Т. Д. се е снабдил с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по завещание, не обосновава друг извод, доколкото към 1970 г. обект на правото на собственост е бил само един дворищнорегулационен парцел, права върху 1/2 ид. ч. от който на основание завещателно разпореждане е притежавал само той, но не и съпругата му, така че удостовереното с този нотариален акт е съответствало на действителното фактическо и правно положение към онзи момент. Изтъкнатите в представената от ответниците по касация писмена защита пред настоящата инстанция обстоятелства, че някои от действията по ползване и разпореждане със спорния имот са били извършени от Т. Д., без участието на съпругата му /напр. одобряване на проект за гараж, учредяване на право на строеж и др./, също не обосновават извод, различен от направения, доколкото е възможно да става въпрос за правните последици на тези действия, но не и за липса на осъществявано от Г. Д. владение върху имота, предвид приетото в мотивите по т. 2 на Постановление № 8/1980 от 17.06.1981 г. на Пленума на ВС, че в разглежданата хипотеза се счита, че и двамата съпрузи са упражнявали фактическа власт върху имота. Нормативна пречка за приложението на този придобивен способ не е съществувала, доколкото владението е осъществявано не върху реално определена част от дворищнорегулационен парцел /чл. 59 З. - първоначална редакция, отм./, а върху цял дворищнорегулационен парцел, представляващ самостоятелен обект на правото на собственост. Неприложима е и забраната за придобиване по давност на общи части на етажна собственост, доколкото в случая не се касае за етажна собственост и дворното място не представлява обща част предвид наличието на суперфициарна собственост по отношение на втория и третия жилищни етажи.

Съобразно изложеното и при приложението на чл. 5, ал. 1, чл. 9, ал. 1 ЗНсл и чл. 27 вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 СК от 1985 г. /в сила от 01.07.1985 г., отм., при действието на който със смъртта на съпруга на 14.07.1985 г. бракът е прекратен/ следва да се приеме, че парцел І-669 от кв. .... по плана от 1971 г., сега ПИ с идентификатор ...., е бил съпружеска имуществена общност на Т. и Г. Д., а след смъртта на съпруга негови собственици са станали преживялата съпруга Г. Д. с права 4/6 ид. ч., и дъщерите И. К. с права 1/6 ид. ч. и С. Ж. с права 1/6 ид. ч. При това положение разпореждането от Г. Д. в полза на И. К. с н. а. № ..../1993 г. е породило вещнотранслативен ефект за прехвърлените 4/6 ид. ч., и тъй като сделката е възмездна, същите са станали имуществена общност на И. и Х. К.. Ето защо неправилно въззивният съд е приел, че правата на всеки един от тримата наследници на Т. Д. възлизат на по 1/3 ид. ч., както и че извършеното от Г. Д. в полза на И. К. разпореждане с договора за гледане и издръжка е породило правно действие само за 1/3 ид. ч., което е довело до частично отхвърляне на предявения от И. и Х. К. иск за собственост и до произнасяне с решение по предявения евентуален иск за собственост на основание придобивна давност.

В обобщение: като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, при което следва да се съобрази, че спорният имот е бил придобит от съпрузите Т. и Г. Д. в режим на съпружеска имуществена общност, а след смъртта на съпруга е станал притежание на преживялата съпруга с права 4/6 ид. ч. и на двете деца с права по 1/6 ид. ч., както и че в случай на уважаване на предявения от И. и Х. К. иск за собственост на 4/6 ид. ч. на основание договор за гледане и издръжка, не би се наложило произнасяне по евентуалния иск за собственост на основание придобивна давност.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение № 260122/09.04.2021 г. по в. гр. д. № 963/2020 г. на Хасковския окръжен съд.

ВРЪЩА делото на Хасковския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: