Правен интерес при отрицателен установителен иск за имот при прекъсната давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 129

гр. София, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1102 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на Община Варна срещу решение № 1567 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 20223100501912/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 2100 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 20213110111232/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е прието за установено в отношенията между ищците М. Й. Х. и Ж. М. Н. и ответника Община Варна, че ответникът не е собственик на следния недвижим имот: 237 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 29.05.2019 г., с административен адрес: [населено място], Район „А.“, [улица], с площ от 497 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване (от 10 до 15 м), номер по предходен план: квартал 101, парцел *-*=*, съседи по скица: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***.

Окръжен съд – Варна е посочил в решението си, че предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК. От ищците са наведени твърдения за самостоятелни права върху процесната идеална част от имота, които се конкурират с издадения от ответника АЧОС № 10109/09.05.2019 г. Приел е, че според указанията, дадени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за М. Х. и Ж. Н. е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост.

Съдът е изложил, че придобивната давност е един от способите по чл. 77 ЗС за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти. Съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на собственост се придобива с непрекъснато владение, продължило повече от 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение, продължило повече от 5 години. Легална дефиниция за владението е дадена в разпоредбата на чл. 68 ЗС, а именно: упражняване на фактическа власт с намерение за своене.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 132, т. III, дело № 1520 от 28.11.1959 г. Й. Н. Н. е признат за собственик на 1/2 ид. ч. от 220 кв. м от парцел *-* в кв. 83 по плана на предградие „А.“ от 1950 г., като е установил владение и върху другата 1/2 ид. ч. от 220 кв. м. от 1978 г., упражнявано до неговата смърт през 1996 г. С нотариален акт № 9, т. 4, дело № 1723 от 1959 г. за собственик „по покупка и давностно владение“ е признат Н. Д. Н. за 260 кв. м. ид. ч. от дворно място, представляващо парцел *-* в кв. 83 по плана на[жк]от 1950 г. След смъртта на бащата на Й. Д., в производството по съдебна делба, инициирано от М. Й. К. (Д.) срещу Й. Н. Д., е одобрена съдебна спогодба, по силата на която Й. Н. Д. е придобил 260 кв. м от дворно място, цялото от 460 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. 83 по ЗРП на 28-и подрайон от 1978 г. От събраните по делото доказателства се установява, че ищците упражняват фактическа власт върху недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор *** в периода от смъртта на наследодателя им Й. Д., настъпила на 26.12.1996 г., до 2018 г., чрез М. С., във връзка с обработването на недвижимия имот, към което присъединяват и владението на наследодателя им, осъществявано от него върху целия имот в периода от 1978 г. (съобразно свидетелските показания на С.) до смъртта му през 1996 г. Според въззивния съд този извод следва от показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението на вещото лице, както и писмените документи, че имотът е ограден с масивна ограда с метални пана, не е променял границите си, стопанисван е и са заплащани сметки за ток и вода в периода от 2013 г. до 2018 г., както и записването на имота като постоянен адрес на ищците, и получаваната там кореспонденция. Съдът е посочил, че макар наследодателят им да не се е позовал приживе на изтеклия в негова полза срок на придобивната давност, то ищците като негови наследници се явяват легитимирани да присъединят към своето владение и това, упражнявано от наследодателя им. Правоизключващото възражение, релевирано едва във въззивната жалба, за приложението на чл. 81 ЗС и за прекъсване на владението на М. Х. и Ж. Н. след 2018 г. (въвода по отношение на останалите 260 кв. м ид. ч. от имота и постройките), съдът е приел, че не следва да бъде разглеждано, като преклудирано. За пълнота е изложил и че не следва да бъде кредитирано възражението на Община Варна за нестопанисване на имота, доколкото от показанията на свидетеля С. се установява, че имотът е стопанисван, дори и от самия свидетел след смъртта на Й. Д., по молба на Ж. Н. и М. Х.. Намерил е показанията в тази част за достоверни, доколкото са подкрепени от останалия събран доказателствен материал, в частност от изложеното от вещото лице след оглед на имота, както и от показанията на свидетеля Х. за наличие на асми, плодни дръвчета, зеленчуци през годините, и тези на свидетеля И., че през 2018 г. в имота е имало овощни дръвчета на повече от 10-15 г. Окръжен съд – Варна е отказал да кредитира показанията на свидетеля И. в частта, в която се сочи, че имотът е обрасъл, доколкото не са последователни, касаят впечатления, придобити за период, който не е обхванат от исковата молба, и не съответстват на частта, в която свидетелят и свидетелката К. излагат, че М. С. след 2018 г. е обработвал част от имота, като е засадил в същия домати. Намерил е за неоснователни оплакванията на Община Варна, че представените писмени доказателства за заплащани сметки за електроенергия и ВиК са относно период, в който ищците са прехвърлили собствеността върху постройките, доколкото партидите не са били сменени от приобретателите. Според съда не може да доведе до различен извод изложеното от свидетелите И. и К., че при въвода М. Х. не знаела къде се намират електромерът и водомерът в имота; че не притежавала ключ за гаража, както и че заявила, че не живее в къщата.

Относно спорния въпрос за идентичността на недвижимия имот, съдът се е позовал на съдебно-техническата експертиза и е намерил, че идентичността е установена по делото, като наведеното възражение от страна на ответника по исковата молба се явява неоснователно.

На следващо място, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че издаденият акт за частна общинска собственост от 2019 г. има декларативен, а не конститутивен характер. Приел е, че при съставянето му не е била налице сочената в същия хипотеза - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с твърдяното приложение на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. По отношение на поддържаното от ответника основание за придобиване на собствеността върху имота по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС е посочил, че е приложимо спрямо застроени и незастроени парцели и имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, които обаче са били частна държавна собственост съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Вещото лице категорично е установило, че процесният имот попада в урбанизирана територия и съгласно ОУП на община Варна, одобрен със заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на МРРБ, в територия с отреждане – жилищна устройствена зона с преобладаващо средно застрояване. За същия обаче няма данни да е бил държавна собственост. Този извод, според съда, следва от липсата на наведени твърдения, а и на каквито и да е представени доказателства в тази насока. Нещо повече, от записванията в обследваните от вещото лице разписни листи, които по съществото си не представляват индиция за правото на собственост, но следва да бъдат съобразявани, се установява, че в разписния лист по КП от 1930 г. имот № * е записан на К. Д. К., имот № * по КП от 1950 г. - на К. Д. К., имот № * по КП от 1968 г. - на сина му Й. Н.. Затова и следва да се приеме, че за имота отсъстват записвания, че е държавен, респ. и не са наведени твърдения в насока за актуването му. Освен това, само по себе си посочването на общото нормативно основание в последващо издадения АЧОС за трансформиране на държавната собственост в общинска не е в състояние да удостовери наличието на конкретно основание. В разглеждания случай липсват каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Ето защо съдът е заключил, че представеният акт не легитимира община Варна като собственик на имота, доколкото възпроизвеждане на горепосочената обща разпоредба в АЧОС, че определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не обуславя извод за установеност на правото на собственост на общината, при липса на проведено пълно и главно доказване на факти, по силата на които имотът да е станал държавен в периода преди влизане в сила на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС.

Като е приел за установено по делото, че процесните идеални части от имота не са били държавна собственост към момента на приемане на горепосочената разпоредба, въззивният съдебен състав е намерил за неоснователни възраженията за приложението на въведения с § 1 ЗС мораториум.

Жалбоподателят намира решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Сочи, че Окръжен съд – Варна е приел предявения иск за допустим само на база твърденията на ищците за самостоятелни права върху имота, без да съобрази дали те са доказани по делото. Позовава се на допуснати процесуални нарушения, предвид необсъждане на направените от него оспорвания правата на наследодателя на ищците Й. Д., както и на оплакванията му за превратно тълкуване на събраните гласни доказателства. Счита, че незаконосъобразно съдът не се е произнесъл относно прекъсването на давността по смисъла на чл. 81 ЗС.

Насрещните страни оспорват касационната жалба.

С определение № 3376 от 06.11.2023 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка дали същото не е вероятно недопустимо поради липса на правен интерес от предявяване на иска, предвид приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

Видно от исковата молба, М. Й. Х. и Ж. М. Н. твърдят, че са собственици на спорните идеални части от имот на основание наследство от Й. Н. Д. (баща на първата и съпруг на втората съгласно удостоверение за наследници изх. № АУ036602АС/12.04.2021 г.) и изтекла придобивна давност. В подкрепа на твърденията за наследствено правоприемство е представен нотариален акт за собственост на недвижим имот, признат със съдебно решение № 132/28.11.1959 г., т. ІІІ, дело № 1520/1959 г. С него е признато правото на собственост на наследодателя им на 1/2 ид. ч. от двор, състоящ се от 220 кв. м, съставляващ парцел *-* в кв. 83 по плана на предградие „А.“. Цитираният констативен нотариален акт е съставен въз основа на представени пред нотариуса: нот. акт № 30/1936 г., препис от решение по гр. д. № 311/1959 г., скица, удостоверение № 294/1959 г. и квитанция за платена държавна такса.

Наследодателят Й. Д. е получил в собственост по силата на съдебна спогодба по гр. д. № 2751/1983 г. на Районен съд – Варна 260/480 ид. ч. кв. м от същия имот (представляващ парцел *-* по регулационния план, одобрен със заповед № 115/07.08.1978 г.), оставени в наследство от баща му Н. Д. Н.. С тях М. Х. и Ж. Н. са се разпоредили през 2005 г. (нот. акт № 117/07.04.2005 г., том ІІІ, рег. № 4569, дело № 439/2005 г.), и те не са предмет на настоящия спор.

От страна на Община Варна, с отговора на исковата молба, е оспорено признатото с нотариален акт № 132/28.11.1959 г. право на собственост на наследодателя на ищците, с твърденията, че той е съставен въз основа на нотариален акт № 30/1936 г., който обаче се отнася за друг имот.

Съгласно постановките на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК (както и нотариалният акт за сделка) притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Изхождайки от постановките на цитираното по-горе тълкувателно решение и отчитайки наличието на акт за частна общинска собственост за процесния имот, настоящият съд намира, че след направеното оспорване от Община Варна, в тежест на М. Й. Х. и Ж. М. Н. е да докажат фактическия състав на удостовереното с нотариален акт № 132/28.11.1959 г. право на собственост на наследодателя им Й. Д.. По делото не са представени документите, послужили за съставянето на нотариален акт № 132/28.11.1959 г., с изключение на нотариален акт № 30/1936 г. Същевременно, от заключението от съдебно-техническата експертиза, прието на 26.05.2022 г., се установява по категоричен начин, че имотът по нотариален акт № 30/31.10.1936 г., том VІІІ, регистър 6795, дело № 1466/1936 г. не е идентичен с парцел *-* от кв. 83, респ. с имот с идентификатор ***. Ето защо, настоящият съд намира, че легитимиращото действие на нотариален акт № 132/28.11.1959 г., т. ІІІ, дело № 1520/1959 г. следва да се счита опровергано и въз основа на него не може да се приеме, че Й. Д., респ. наследниците му са собственици на 1/2 ид. ч. от двор от 220 кв. м, парцел *-* в кв. 83, сега част от имот с идентификатор ***.

Относно твърденията за изтекла в полза на ищците придобивна давност, при приложението на чл. 82 ЗС, по отношение на процесния имот, съдът намира за установено, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства може да се заключи, че действително процесният имот е бил владян първоначално от наследодателя на ищците Й. Д., а след това от самите тях. Същевременно, обаче, показанията на свидетелите М. С., Д. Х., П. И. и М. К., преценени в съвкупност с представените доказателства за извършен на 20.03.2018 г. въвод от ЧСИ Д. П. и с АЧОС № 10109/09.05.2019 г., недвусмислено водят до извода, че през пролетта-лятото на 2019 г., непосредствено след съставяне на акта за частна общинска собственост, П. И. и М. К. са сменили патрона на бравата на портата, водеща от улицата към двора, след което само И. и К. са имали достъп до имота, като ищците са били наясно с това. Следователно, от средата на 2019 г. на М. Х. и Ж. Н. е било попречено да упражняват занапред фактическата власт върху имота, което е продължило включително и към момента на подаване на исковата молба на 02.08.2021 г. След като владението е било изгубено за повече от шест месеца, съгласно чл. 81 ЗС давността се счита прекъсната, и по силата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС започва да тече нова давност. В тази хипотеза практиката на ВКС приема (така: решение № 355/14.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г., ІІ г. о., решение № 58/02.07.2019 г. по гр. д. № 3433/2018 г., ІІ г. о., решение № 73/09.07.2019 г. по гр. д. № 3771/2018 г., ІІ г. о., решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г., ІІ г. о.), че последиците от изтеклата преди прекъсването давност не се зачитат, тъй като изгубване на владението за повече от шест месеца води до юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок; позоваването на придобивна давност след изгубване на владението за повече от шест месеца не може да ползва владелеца и неговите правоприемници.

В тази връзка следва да се отбележи, че след като по делото по несъмнен начин е установено прекъсването на давността по смисъла на чл. 81 ЗС, съдът следва да вземе предвид това обстоятелство и да приложи посочената материалноправна норма, независимо дали има позоваване на прекъсването от страна по делото.

Настоящият съд намира, че след като М. Й. Х. и Ж. М. Н. не могат да се ползват от правните последици на придобивната давност, тъй като са се позовали на нея едва след прекъсването й, и имотът вече не е в тяхната фактическа власт, за тях липсва правен интерес да оспорват с отрицателен установителен иск правото на собственост на Община Варна. Това следва от постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т.е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В случая М. Х. и Ж. Н. не са доказали твърденията си, с които са обосновали правния си интерес от иска им срещу Община Варна, т.е. наличието на свое защитимо право, засегнато от спора.

Горното обуславя обезсилване на въззивното решение и на потвърденото с него първоинстанционно такова, и прекратяване на производството по предявения отрицателен установителен иск за собственост.

Ответникът има право на направените за всички съдебни инстанции разноски, възлизащи на 1375.08 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 1567 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 20223100501912/2022 г. на Окръжен съд – Варна и потвърденото с решение № 2100 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 20213110111232/2021 г. на Районен съд – Варна, И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. Й. Х. и Ж. М. Н. срещу Община Варна, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на следния недвижим имот: 237 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 29.05.2019 г., с административен адрес: [населено място], Район „А.“, [улица], с площ от 497 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване (от 10 до 15 м), номер по предходен план: квартал 101, парцел *-*=*, съседи по скица: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***.

ОСЪЖДА М. Й. Х. и Ж. М. Н. да заплатят на Община Варна разноски по делото в размер на 1375.08 лв. (хиляда триста седемдесет и пет лева и 8 ст.).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.