Недействителност на едностранно увеличение на лихва по банков кредит без ясна методика

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 207
гр. София, 31.07.2026г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1141 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. М., срещу Решение №181 от 22.02.2024г. по в.гр.д. № 2305/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него изцяло е отменено решение №263009 от 13.05.2021г. по гр.д. № 8166/2016г. по описа на Софийски градски съд и е признато за установено на основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК съществуването на вземания на „Юробанк България“ АД срещу В. Д. М. в размер на сумата от 59 129, 38 лв. – главница по договор за банков кредит от 13.05.2005г. и анекси към него, сумата от 4735, 91 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.12.2014г. до 02.11.2015г., сумата от 539,99 лв. – наказателна лихва за периода 24.09.2014г. до 11.11.2015г., сумата от 277,29 лв. – годишни такси, ведно със законната лихва върху главницата, смятано от 12.11.2015г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като към момента на подаване на заявлението за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, банката не е била титуляр на прехвърленото в нейна полза вземане спрямо касатора, както и че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск. Навежда довод, че съдът неправилно е отказал да направи проверка за валидността на извършената продажба на търговско предприятие по чл.15 от ТЗ, излагайки аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разгледа действителността на договора, тъй като е търговска сделка и не е пряко относим към правата и задълженията на страните по делото. Поддържа, че праводателят на ищеца не е получил разрешение от БНБ за осъществяване на прехвърлянето на обособена част от банково предприятие, а вписването не е достатъчно, за да направи прехвърлянето валидно при липса на останалите предпоставки от фактическия състав. С оглед на това счита, че договорът за прехвърляне на предприятие за банкиране на дребно между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „Банка П. България“ АД от 30.03.2007г. е нищожен. Поддържа, че в качеството на служител на „ИНГ Банк“ се е намирал в неравнопоставено положение спрямо своя кредитор и работодател и това се установява и от свидетелските показания на неговата майка Е. Г. М., които въззивният съд неправилно приел за ирелевантни за отношенията между страните и за съществуването на процесното вземане. Изтъква, че липсва индивидуализация на прехвърленото от „ИНГ Банк“ в полза на ищеца вземане по процесния договор за кредит. Твърди, че не е уведомен надлежно за обявяването на предсрочна изискуемост, а уговорки, дерогиращи задължението на кредитора за уведомяване на длъжника, са недействителни. Излага аргументи, че въззивният съд е приел наличието на нотариална покана за равнозначно на уведомление за предсрочна изискуемост, без да е изследвал съдържанието на последната. Смята, че са налице неравноправни клаузи по отношение на възнаградителните, наказателните лихви и такси, както и уговорки за анатозицъм. Излага доводи за нарушение на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, като счита, че при отмяната на решението на Софийски градски съд, апелативният съд е следвало служебно да изпълни задълженията си досежно изясняване и разпределение на доказателствената тежест. Излага аргументи, че в хода на първоинстанционното производство ищецът не е представил изисканите с отговора на исковата молба документи и договори, свързани с Договора за прехвърляне на предприятие, поради което въззивният съд е следвало да приложи последиците по чл.161 от ГПК. Жалбоподателят навежда доводи за неправилно кредитиране на първоначалната ССчЕ, както и за липса на мотиви относно възраженията, че всички трудови права попадат под забраната на чл. 8, ал. 4 от КТ. Твърди, че аргументите на апелативния съд за липса на извънсъдебно прихващане с неправомерно удържани суми от трудови възнаграждения са несъстоятелни, като изтъква, че още с отговора на исковата молба е формулирал възражение за прихващане с надвзети суми за лихви. Навежда доводи и за необоснованост на съдебния акт.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „ИНГ БАНК Н.В.- клон СОФИЯ“, в качеството му на кредитор, и В. М., в качеството му на кредитополучател, е сключен договор за кредит на служител за строеж на недвижим имот от 13.05.2005г., като в полза на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 110 000 лв., обезпечен с договорна ипотека. Приел е за безспорно, че кредитът е усвоен в пълния му размер и в уговорените срокове. Счел е за неправилно становището на първоинстанционния съд, че претендираният от ищеца размер на вземанията не е доказан. Изцяло е кредитирал заключенията на единичната и тройната съдебно – счетоводни експертизи, като е изтъкнал, че същите не си противоречат, изготвени са въз основа на писмените доказателства, приети по делото, неоспорени от страните и въз основа на проверка в счетоводните масиви на ищцовата банка. С оглед на това е приел за основателни възраженията на въззивника за неправилно прилагане на чл.182 и чл.202 от ГПК от първоинстанционния съд. С оглед кредитирането на двете експертизи е приел, че претендираният от ищеца размер на неизплатената, но обявена за предсрочно изискуема главница, както и размерът на договорните лихви и размерът на начислената наказателна лихва, са доказани при условията на пълно и главно доказване. За неоснователно е приел възражението на ответника, че по договора липсва погасителен план, което води до неговата нищожност. Позовал се е на т.10.1 от договора за кредит, съгласно който погасителният план съставлява приложение №3 към договора и се смята за неразделна част от същия, както и на липсата на твърдения от страните, че такова приложение не е било предоставено на ответника към момента на подписване на договора. Въз основа на данните от ССчЕ е констатирал, че ответникът неправомерно е преустановил заплащането на дължимите вноски за главница и лихва, което е довело до обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем, като за това обстоятелство е налице надлежно съобщение, чрез редовно връчена нотариална покана. Счел е за неоснователно възражението на ответника за липса на процесуална и материална легитимация на първоначалния ищец, тъй като между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „Банка П. България“ АД е сключен договор за прехвърляне на предприятие, включващо част от дейността на „ИНГ БАНК Н.В.“ на основание чл.15 от ТЗ, по силата на което вземането по процесния договор за кредит е преминало в патримониума на „Банка П. България“ АД. Определил е като несъстоятелни възраженията на касатора – ответник, досежно нередовност, респ. недействителност на извършено прехвърляне на дълг, новация, цесия и други правни сделки с вземането по процесния договор за кредит, доколкото е намерил, че такива сделки изобщо не са били извършвани. Изложил е аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разглежда действителността на договора за прехвърляне на предприятие, тъй като косвен контрол за действителност на посочената търговска сделка не може да бъде извършен в производството по чл.422 от ГПК. Въззивният съд е кредитирал изцяло свидетелските показания на св. М., майка на кредитополучателя, но е приел, че не доказват, че при подписване на договора за кредит, или на който и да анекс към него, ответникът е бил въведен в заблуждение относно целия договор/анекс или отделни клаузи. Приел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на отделни клаузи на договора за кредит и анексите към него поради неравноправност на същите. Изложил е съображения, че ответникът е подписал всички анекси, с които се изменя размерът на възнаградителната лихва. Изтъкнал е, че размерът на възнаградителната лихва е увеличен, след като ответникът е изгубил качеството си на служител на „ИНГ БАНК Н.В. – клон София“, но тази промяна на лихвения процент е уговорена още с договора за кредит. За неоснователни са счетени и възраженията на ответника за погасяване на вземането му поради прихващане или поради неправомерно удържане на суми от трудовото му възнаграждение. Съставът на САС е изтъкнал, че нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство е направено възражение за прихващане, в доклада по делото не е прието за разглеждане такова възражение, нито се твърди да е осъществено извънсъдебно прихващане. Констатирал е, че в отговора на исковата молба са наведени твърдения за дължимост на определени суми от банката на ответника, но не са предявени насрещни искове. Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като е изтъкнал, че анюитетните вноски са погасявани до месец януари 2014г. за главницата и м. декември 2014г. за лихвата, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.11.2015г.

С определение №1386/07.05.2025г. по т.д. №1141/2024г. на ВКС, I т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следния материалноправен въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

По поставения въпрос е формирана постоянна практика с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г., решение №95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о. В същите е прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката, и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар. Дадено е разрешение, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ изискване /при отпускането на кредит, банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита/, конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Изведено е, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.

Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от закона/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката - добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези разрешения.

По същество на касационната жалба:

Неоснователни са твърденията на касатора за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца като титуляр на процесните вземания, поради нищожност на договора за прехвърляне на обособена част от банково предприятие за банкиране на дребно от 30.03.2007г., сключен между „Банка П. България“ АД, „ИНГ Банк Н.В.“ и „ИНГ Банк Н.В. – клон София“, по силата на който ищецът се легитимира като правоприемник на вземанията на „ИНГ Банк Н.В.“. Оспорването валидността на договора за продажба на търговско предприятие, с което банката – ищец се легитимира като кредитор по вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, не може да се осъществи с възражение във висящ спор по изпълнение на договора за кредит, доколкото се касае за подлежащо на вписване в ТРРЮЛНЦ обстоятелство, оспорването на чието съществуване се осъществява само по исков ред. Съгласно ТР №1 от 06.12.2002г. по тълк.дело №1/2002 на ОСГК на ВКС вписване на несъществуващо обстоятелство по смисъла на законовата разпоредба на чл.498 от ГПК/отм./ съотв. чл.604 от ГПК от 2007г. е налице в две хипотези: 1. вписано е обстоятелство, което по закон възниква с решение на орган на търговско дружество, без изобщо да е налице подобно волеизявление от страна на органа, т.е. налице е неистинско удостоверяване и 2. вписано е обстоятелство, което е възникнало с решение на волеобразуващия орган, но по-късно по исков ред е установена нищожността му. Във втората хипотеза вписването на обстоятелството има действие от вписването до заличаването, както за третите добросъвестни лица, така и за членовете на дружеството. Възможно е подлежащото на вписване обстоятелство да представлява смесен фактически състав. Вписването на несъществуващо обстоятелство подлежи на установяване чрез самостоятелен иск при наличието на правен интерес / в този смисъл и решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на ВКС, ТК, решение №50032/07.03.2024г. по т.д.№2346/2021г. на ВКС, ТК и други/.

Неоснователни са и доводите на касатора за недействителност на договора за кредит поради липса на погасителен план, макар и същият да е упоменат като Приложение 3 към договора. Установеното в чл.24 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /обн. ДВ бр.59/2016г./ изискване за съставяне на погасителен план към договорите за кредит на недвижим имот, не намира приложение към процесния договор. Съгласно пар. 4 от ПЗР на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители установените в него правила за закрила на потребителите не се прилагат за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, какъвто е настоящият договор.

Основателни са оплакванията на касационния жалбоподател за неправилна преценка на въззивния съд относно валидността на клаузата на чл.8.3 от процесния договор за кредит, в редакцията, изменена с анекс №2 от 16.07.2007г.

Доколкото процесният договор е сключен през 2005г. и кредитът е отпуснат за строеж на недвижим имот / сграда/, към него не намират приложение Законът за потребителския кредит / обн. ДВ бр.53/2006г., отм./, както и действащият Закон за потребителския кредит /обн. ДВ бр.18/2010г./. Както бе посочено, съгласно изричната разпоредба на пар. 4 от ПЗР на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /обн. ДВ бр.59/2016г./ установените в него правила за закрила на потребителите не се прилагат за настоящия договор. По отношение на процесния договор обаче се прилагат общите правила на ЗЗП, както и изискването на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ, банката да предостави в писмена форма на клиента своите условия, между които задължително следва да фигурират лихвен процент, изразен като годишен лихвен процент, методът за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита.

С анекс №2 от 16.07.2007г. са изменени клаузите на чл.8.2 и чл.8.3 от договора за кредит. В новата редакция на чл.8.2 от договора е предвидено, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката е в размер на Софибор плюс надбавка от 1,5% на годишна база, като лихвата се издължава на 25 -то число всеки календарен месец. Клаузата на чл.8.3 от договора, след изменението с анекс №2 гласи, че ако трудовоправните отношения между кредитополучателя и което и да е дружество или клон на ING Group N.V. бъдат прекратени, тогава лихвата, която кредитополучателят дължи на банката е в размер на стандартния лихвен процент на банката, приложим към ипотечен кредит за физически лица, така както е определен с решение на изпълнителния съвет / респ. кредитния съвет/ на банката към момента на прекратяване на трудовото правоотношение.

Предвидената в сочената разпоредба предпоставка за промяна на лихвения процент е ясно формулирана и не противоречи на изискването за добросъвестност, доколкото именно трудовото правоотношение на кредитополучателя с ING Group N.V. е било основание същият да ползва по – благоприятни условия от останалите клиенти на банката. В договора за кредит обаче липсва каквото и да е яснота относно лихвения процент, който ще се прилага при прекратяване на трудовото правоотношение на кредитополучателя с банката. Общата формулировка, че лихвата ще е в размер на стандартния лихвен процент, приложим към ипотечен кредит за физически лица, както е определен с решение на изпълнителния съвет на банката към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, не дава възможност на потребителя да направи самостоятелни изчисления за стойността на лихвата, която би дължал при настъпване на предпоставката по чл.8.3. За разлика от уговорката в първоначалния текст на чл.8.3 от договора, в новата му редакция не е посочен променлив индекс, формиращ възнаградителната лихва, и изрично предвидена надбавка, която би се прилагала при прекратяване на трудовото правоотношение вместо първоначално уговорената надбавка от 1,5%. Банката не твърди, нито сочи доказателства, че на кредитополучателя са били оповестени и предоставени „правила”, по които ще се определя конкретният размер на увеличението. Изложеното налага извод, че не е спазено императивното изискване на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ за оповестяване на клиентите на информация за метода на изчисляване на лихвата. По този начин с клаузата на чл.8.3 се създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и до увреждането на последния. При липсата на предварително оповестена методика кредитополучателят не може да направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления за стойността на тази лихва, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, според задължителното тълкуване, дадено с Решение от 26.04.2013г. по дело С-472/10 на Съда на ЕС.

Предвид извода, че клаузата на чл.8.3 от анекс №2 от 16.07.2007г. е нищожна като неравноправна, не следва да се обсъждат останалите въведените от касатора доводи за нейната нищожност поради противоречие с чл.8 ал.4 от КТ и чл.9 от ЗЗД, както и поради противоречие с добрите нрави.

В чл.8.2 от процесния договор за кредит от 21.07.2008г., в редакцията след изменението на клаузата с анекс №2 от 16.07.2007г. страните са постигнали съгласие дължимата лихва да се формира от базов лихвен процент, Софибор / с дефиниция в чл.1.1 от договора: тримесечен лихвен процент, предлаган от основните банки за необезпечени депозити в лева на българския междубанков пазар в 11.00 часа българско време на първия работен ден на всеки календарен месец/ плюс надбавка от 1,5 процента. Видно от заключението на съдебно - счетоводната експертиза в периода от 01.04.2011г. до обявяването на предсрочната изискуемост на 03.11.2015г., банката е прилагала лихвен процент от 9,50, който се различава от уговорения в чл.8.2 - Софибор плюс надбавка от 1,5 процента. Тази промяна на размера на възнаградителната лихва - цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, е осъществена на основание на неравноправната клауза на чл.8.3 от договора, в редакцията изменена с анекс №2 от 16.07.2007г. Въззивният съд, без да вземе предвид неправноправния характер на посочената клауза, е определил размера на задълженията на кредитополучателя съобразно прилагания от банката лихвен процент в периода от 01.04.2011г. до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. По този начин съставът на САС неправилно е определил размера на дължимите от В. Д. М. главница и възнаградителна лихва към датата на сочения от банката момент на обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора – 03.11.2015г.

С оглед извода за неравноправност на клаузата на чл.8.3 от договора за кредит, в редакцията, изменена с анекс №2 от 16.07.2007г., промяната във възнаградителната лихва в периода от 01.04.2011г. до 03.11.2015г. е неприложима по отношение на касатора В. М.. Видно от заключението на тройната ССЕ общият размер на начислената в повече лихва от банката за периода от м. април 2011г. до м. ноември 2015г. възлиза на 19 503,02 лв. Вещите лица неправилно са посочили, че се касае за удържана в повече лихва, но видно от данните в заключението на тройната експертиза тази начислена разлика от 19 503,02 лева не е изплатена изцяло. Видно от таблица №9 към заключението начислената от банката съгласно клаузата на чл.8.3 от договора възнаградителна лихва за периода от 01.04.2011г. до 03.11.2015г. възлиза на 29 755,75 лева, дължимата възнаградителна лихва за същия период съгласно клаузата на чл.8.2 от договора възлиза на 10 252,73 лева, а видно от таблица №6 към заключението на тройната експертиза, за същия период от кредитополучателя е погасена възнаградителна лихва в размер на 24 240 лева. Съответно сумите, надвнесени от кредитополучателя за погасяване на възнаградителна лихва до 03.11.2015г. възлизат на 13 987,27 лв. / 24 240 лева - 10 252,73 лева/

Видно от таблица №6 към заключението на тройната експертиза дължимата за периода от 25.07.2007г. до 03.11.2015г. главница възлиза на 45 833 лева, като банката е отразила като погасена част от тази сума в размер на 39 412,37 лева.

При определяне на задълженията за главница и възнаградителна лихва съобразно уговорените падежи на месечните вноски, при прилагане на посочения в чл.8.2 от договора лихвен процент „Софибор плюс надбавка от 1,5 процента“ и отнасяне на постъпилите суми към действителния размер на задълженията, сумата от 13 987,27 лв., неправилно отчетена като погасена възнаградителна лихва, би следвало да бъде отнесена за погасяване на вноските за главница и таксите. Според изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост непогасената главница и такси към 08.09.2025г. са в размер на 5781,48 лева. Наред с това към 22.10.2015г. е настъпила изискуемостта и на вноската за главница за м. октомври 2015г. в размер на 458,33 лв., както и задължението за възнаградителна лихва с падеж м. октомври 2015г., което съгласно данните от заключението на ССЕ възлиза на 92,42 лв. След приспадане на тези суми, към 22.10.2015г. остава надвнесена от кредитополучателя в полза на банката сума в размер на 7655,04 лева.

Следователно към 22.10.2015г., когато на касатора В. М. е било връчено уведомлението, с което банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, касаторът не е бил в забава и не е имал неиздължени в срок задължения за главница, възнаградителни лихви, наказателни лихви и разноски. Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, но само ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. Поради това не може да се приеме, че с връчването на уведомлението на кредитополучателя на 22.10.2015г. и изтичането на посочения в него срок, е настъпила предсрочната изискуемост по договора за банков кредит.

Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, които са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват, които са настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК. В случая твърдението в исковата молба е за настъпила предсрочна изискуемост, като е предявена претенция, основана на изискуемост на целия непогасен остатък по кредита. Поради това при извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, съдът следва да съобрази настъпването на падежите на вноските по кредита, съответно на крайния срок за погасяването на кредита към датата на формиране на силата на пресъдено нещо.

Размерът на вноските от главницата с ненастъпил падеж към 22.10.2015г. възлиза на 52 708,52 лева. Към същата дата е налице остатък от платените суми, неправилно отнесени като плащане на възнаградителни лихви - 7655,04 лева.

При тези констатации за разрешаване на спора по чл.422 ал.1 от ГПК е необходимо да бъде назначена нова съдебно – икономическа експертиза, която да даде заключение за размера на дължимата главница по договора за кредит за периода от 22.10.2015г. до крайния срок за издължаване – 25.05.2025г. Експертизата следва да определи и дължимия размер на месечните вноски от възнаградителната лихва, при прилагане на клаузата на чл.8.2 от договора, съобразно изменението й с анекс №2 от 16.07.2007г., без отчитане на измененията на лихвения процент вследствие приложението на неравноправната клауза на чл.8.3 от договора. Макар, че възнаградителна лихва не се претендира от ищеца за периода след твърдяното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, размерът на месечните вноски за възнаградителна лихва е от значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд следва да установи колко от месечните вноски за главница и възнаградителна лихва за периода след 22.10.2015г. са погасени с надплатената от кредитополучателя сума от 7655,04 лева. След като отнесе тази сума за погасяване на съответните вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, въззивният съд следва да извърши преценка за оставащия непогасен размер от главницата по договора за кредит, като съобрази настъпването на изискуемостта на вноските в хода на производството при определяне на началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху всяка месечна вноска.

Необходимостта от изслушване на експертиза налага след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, съгласно чл.293 ал.3 от ГПК.

Отговорността на страните за разноски, включително за касационното производство следва да се разпредели от въззивния съд при повторното разглеждане на делото в зависимост от изхода на спора – чл.294 ал.2 от ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №181 от 22.02.2024г. по в.гр.д. № 2305/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.