Отговорност на държавата за вреди от противоконституционен закон

Текстът на акта

Ключови фрази

- 13 -

РЕШЕНИЕ
№ 72
гр. София 21.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 11.03.2020 (единадесети март две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател : Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2377 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8501/25.04.2019 година, подадена от „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София, против решение № 685/22.03.2019 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 4385/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 3399/29.05.2018 година на Софийски градски съд първо гражданско отделение, 19-ти състав, постановено по гр. д. № 16 403/2016 година, с което са отхвърлени предявените от „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София против Народно събрание на Република България и Република България, представлявана от Министъра на финансите, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 222 003.50 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от удържаната 20 % такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година, заедно със сумата от 57 542.47 лева, представляваща лихва за забава в периода от 31.01.2014 година до 30.12.2016 година; иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите, за заплащане на сумата от 222 003.50 лева получена при липса на основание от удържаната 20 % такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 година до 09..08.2014 година, заедно със сумата от 57 542.47 лева лихва за забава за периода от 31.01.2014 година до 30.12.2016 година и иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите за заплащане на сумата от 222 003.50 лева платена без основание от удържаната 20 % такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година, заедно със сумата от 57 542.47 лева лихва забава за периода от 31.01.2014 година до 30.12.2016 година.

В касационната си жалба „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София излага съображения за това, че решението на Софийския апелативен съд, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените от него против Народно събрание на Република България и Република България, представлявана от Министъра на финансите искове да бъдат уважени.

Ответниците по касационната жалба Народно събрание на Република България и Република България, представлявана от Министъра на финансите са подали отговори на същата с вх. № 11 514/10.06.2019 година и с вх. № 11 385/07.06.2019 година, с които са изразили становище, че жалбата е оспорена като неоснователна като са поискали оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея решение.

„Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 27.03.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8501/25.04.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 909/09.12.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: за правомощията на съда по чл. 5 и § 3 ПЗРКРБ да установява противоречието на закона с Конституцията и правото на Европейския съюз; за това длъжен ли е съдът да следи служебно за силата на пресъдено нещо на решенията на Конституционния съд, с които е обявена противоконституционността на закон и за това длъжен ли е служебно да я зачете; както по материалноправните въпроси: за това носи ли Държавата самостоятелна отговорност за вреди от непозволено увреждане наред с органа, от действията, на чиито служители е последвало увреждането и ако да тази отговорност солидарна ли е; за това чрез кои държавни органи държавата участва в производствата за реализиране на отговорността за вреди; за това държавен орган ли е Народното събрание и длъжностни лица ли са народните представители, за вредите, от чиито противоправни актове отговаря държавата; за това противоправно деяние ли е приемането на противоконституционен закон; за това правна възможност или задължение на Народното събрание е да уреди възникналите правни последици от прилагането на противоконституционния закон (влезли в сила съдебни решения и присъди, индивидуални административни актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие); за това противоправно деяние ли е бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон; за това какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди Народното събрание да уреди „заварените” приключили отношения и след като ги уреди, ако създадената уредбата е неизчерпателна или не предвижда справедливо обезщетение.

По така поставените процесуалноправни въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. взема предвид, че съгласно § 3, ал. 1 от ПЗРКРБ разпоредбите на заварените от нея закони се прилагат само ако не й противоречат. Тъй като съдът е длъжен да разреши спора въз основа на закона, то той не може да приложи разпоредбите на заварения закон, в случай че те противоречат на конституцията. Затова той разполага с правомощието да установява противоречието на заварените закони с КРБ от 1991 година, като в случаите на такова приложи пряко конституционната разпоредба. В този случай защитата на конституционните права и законните интереси на гражданите и юридическите лица се осъществява по действащия процесуален ред, като решението на съда няма общозадължително действие, а поражда действие само за конкретния случай, като подлежи на предвидения в съответните процесуални закони, инстанционен контрол. Съдът не разполага с такова правомощие по отношение на законите приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 година, което следва и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от КРБ и чл. 15 от ЗСВ. В такъв случай ако констатира противоречие между разпоредбите на приложим за спора закон и на КРБ съдът трябва да отнесе въпроса за разглеждана до КС, като спре производството по делото до неговото произнасяне. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от КРБ непосредствено нейно действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или да установява ред за упражняване на признатите от КРБ права. Това е възможно в случаите, когато конституционната разпоредба е достатъчно конкретна, за да уреди самостоятелно съответното правоотношение, без да има нужда от доразвиването и с акт от по-ниска степен, като от съдържанието й може да бъде извлечено общо за всички нейни адресати правило за поведение, което може да бъде прилагано еднакво по отношение на всички в сходни случаи.

Съответствието на приетите при действието на КРБ от 1991 година закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на КРБ от 1991 година закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това противоречие, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд се е произнесъл по искане за установяване на противоконституционността на закон, като е приел, че той не противоречи на Конституцията, приетото от него тълкуване на закона е задължително за всички, включително за съда.

Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ е и съответствието на приетите от него закони с правото на ЕС и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Те обаче имат предимство при тези норми от вътрешното право, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 от КРБ съответствието на законите с правото на ЕС и другите международни договори, по които Република България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в КРБ, а в чл. 14, ал. 5 и ал. 6 от ЗКС и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на ЕС и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на КС имат решенията на СЕС, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор.

Българският съд е съд на ЕС и затова прилага правото на ЕС като свое право, но тълкува неговите разпоредби автономно, т. е. според практиката на СЕС. Когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС не буди съмнение, съдът прилага правото на ЕС, но в случай на съмнение той може да отправи запитване до СЕС. Такова запитване съдът е длъжен да отправи не само, когато се поставя въпрос за валидността на акт на органите на ЕС, но също и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на ЕС, въпреки, че КС в свое решение е приел, че несъответствие няма. Ако СЕС установи противоречие, силата на неговото решение ще преодолее задължителната сила на решението на КС.

По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. В това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестни и да влизат в сила три дни след обнародването им съгласно чл. 151, ал. 2 от КРБ. Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както той е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й-в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 от ГПК. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действие на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, актът, обявен за противоконституционен или съответната негова част, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а по силата на чл. 151, ал. 3 от КРБ частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си. Поради това влязлото в сила решение на КРБ се отразява на действащото право и води до неприложимост на част от него. Тъй като съдът е длъжен да познава действащото право, той е длъжен да познава и решенията на Конституционния съд и да се съобразява с тях. Доколкото действащото право е еднакво за всички негови адресати, то решението на КС е задължително за всички правни субекти, включително и за съда, което изрично е прогласено в разпоредбата на чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Задължението на съда за познаване на решенията на КС и за съобразяването с тях може да бъде извлечено и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от КРБ и чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК, в които случаи той действа служебно, а не само по искане на страна в производството. От тях е видно, че съдът следва да се въздържи от прилагането закон, за който съществува спор за съответствието му с Конституцията, до произнасянето на КС по този спор, като се съобрази с постановеното по него решение.

По поставените материално правно въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че Народното събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията у възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими-БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други.

Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това.

Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.

Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.

Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект-Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име.

Държавният орган е структура, която се формира по установен в закона ред и на която са предоставени властнически правомощия във връзка със задачите, които решава. Същият има определен персонален състав, който може да бъде определен чрез избор или чрез назначение. От основно значение да държавния орган са предоставените му от закона властнически правомощия, които той упражнява по отношение на третите лица, а не неговия персонален състав. Последният може да бъде променян по установения за това ред, бе това да се отрази на съществуването на държавния орган като структура от системата на държавните органи и на предоставените му от закона правомощия. Затова държавният орган не може да се идентифицира с персоналния си състав към определен момент. В случаите когато отношенията възникват по повод действията на даден държавен орган за третите лица е без значение персоналния състав на този орган. Промяната на персоналния състав не води до прекратяване на държавния орган и до възникването на нов такъв със същите правомощия. Длъжностните лица са част от държавния орган, но не се идентифицират с него.

В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент-органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание (чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр. 94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна-в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 от ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма.

Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната.

Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.

Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие; не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.

Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.

Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно по следните съображения:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е споделил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като е препратил към тях по реда на чл. 272 от ГПК. В първоинстанционното решение, към което въззивното такова препраща, е прието, че на ищеца по делото „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София е било издадено разрешение за ползване № ДК-07-ЮИР-230/2912.2011 година за ползването на фотоволтаична централа с мощност 2.933 МWр, в местността „К. Т.” от землището на [населено място], [община]. С договор № [ЕГН] от 02.05.2011 година, за присъединяване на електрическа централа към електропреносната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение” АД гр. Пловдив, сключен между посоченото дружество и „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София, дружеството се задължило да присъедини към собствената си електроразпределителна мрежа посочената по-горе електрическа централа, срещу задължението на собственика й да плати цената за присъединяването. Наред с това с договор № 271/27.12.2011 година, сключен между „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София, в качеството му на производител и „ЕВН България Електроснабдяване” АД гр. Пловдив, в качеството му на купувач, първото дружество се задължило да произвежда електроенергия от възобновяеми източници, чрез горепосочената фотоволтаична централа, срещу насрещното задължение на второто дружество да изкупува същата на преференциални цени. Освен това от представените фактури и извлечения от банкови сметки, както и от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. В. В. се установявало, че за периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година „ЕВН България Електроснабдяване” АД гр. Пловдив удържало от „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София такса от 20 % по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер на 222 003.50 лева, като законната лихва върху тази сума от момента на изискуемостта на плащането до 30.12.2016 година възлизала на сумата от 57 542.47 лева. С решение № 13/31.07.2014 година, постановено по конст. д. № 1/2014 година били обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗРЗДБ за 2014 година, с които са създадени чл. 35а, ал. 1,2 и 3; чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4; чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, като решението било обнародвано в ДВ бр. 65/06.08.2014 година и влязло в сила на 10.08.2014 година.

Въз основа на тази фактическа обстановка първоинстанционният съд направил извод, че не е налице противоправно поведение на ответника по делото и предвид липсата на елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, поради което приел за безпредметно да обсъжда съществуването на останалите предпоставки, като предявените с това правно основание искове трябвало да се отхвърлят, а като акцесорни на тях следвало да се отхвърлят и исковете за лихва за забава. Искът по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД предполагал установяване в условията на кумулативност на две предпоставки, а именно разместване на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и липса на основание за получаването, като в хипотезата на първия фактически състав на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД тази липса следвало да е начална. Поради действието занапред на решението на Конституционния съд, съответно задължителното действие на разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ в процесния период не била налице изначална липса на основание на разместване на имуществени блага, поради което и този иск бил неоснователен. Кондикционният иск по чл. 59 от ЗЗД бил предвиден като субсидиарен такъв и предполагал установяване на елементите на фактически състав включващ обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, липса на основание за обогатяването, връзка между обогатяването и обедняването. При ангажираните по делото доказателства не се установявала липса на основание за обогатяване, доколкото в процесния период сумата била дължима като такса, определена по закон, поради което и този иск бил неоснователен.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че по отношение правилността на първоинстанционното решение е обвързан от наведените с въззивната жалба възражения, а те били неоснователни. По правилото на чл. 151, ал. 2 от КРБ, решенията на Конституционния съд влизали в сила три дни след обнародването им и се прилагали от деня на влизането им в сила. Следователно, обявените за противоконституционни разпоредби на ЗЕВИ, с които е въведена двадесет процентна такса, не били част от действащото законодателство, три дни след обнародването на решение № 13/31.07.2014 година, постановено по конст. д. № 1/2014 година в ДВ. До тази дата обаче, процесните правни норми били в действие и обвързвали своите адресати с изпълнението на задълженията, които установявали. Претендираните с иска по чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 49 от ЗЗД вреди, били за периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година или за период преди отмяната на разпоредбите, за който период не била налице противоправност на деянието, тъй като заплащането на таксите било нормативно установена отговорност. Хипотетично, ако били налице вреди от обявената за противоконституционна разпоредба, то те били част от правните последици, които по силата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС следвало да бъдат уредени от Народното събрание по законодателен път, а не в исково производство. Затова искът с правно основание чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 49 от ЗЗД бил неоснователен и като достигнал до този извод, първоинстанционния съд бил постановил правилен съдебен акт. Обстоятелството, че за исковия период, за заплащането на таксата бил налице действаща нормативна разпоредба, обуславяло неоснователността на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, чийто фактически състав предпоставял липса на основание за имущественото разместване. В основата на предявения като евентуален иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД било увеличаване на актива, намаляване на пасива или спестяване на разходи на ответника, за сметка на имуществото на ищеца. Фактът, че задължението за такса било обект на законова регламентация бил несъвместим с твърдението за обогатяване на Държавата и предопределя отхвърлянето на иска, като неоснователен. Неоснователни били възраженията, чрез които основателността на исковете се мотивирала с нарушения на правни норми на Европейския съюз. Посочените разпоредби били неотносими към фактите по делото и поддържаните основания, поради което и не следвало да бъдат разисквани.

Правилно въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетение на имуществените вреди от непозволено увреждане със законната лихва от деня на увреждането и също така правилно е приел, че исковете за връщане на даденото без основание и за неоснователно обогатяване са предявени при условията на евентуалност. По същество правилно съдът е приел, че по иск за вреди, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител; както и чрез процесуален субституент, в който случай тя (държавата) не става страна поделото, тъй като процесуалната суброгация изключва това; но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Съдебната практика приема, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект-държавата.

Неправилно обаче съдът е приел, че по иск за обезщетение на вреди срещу държавата тя може да участва в производството и като главна страна, представлявана от законен представител, и чрез процесуален субституент. Законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно-уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението-държавата и по отношение на процесуалния субституент-съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.

Правилно съставът на Софийския апелативен съд е приел от фактическа страна, че в периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година от „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София е удържана 20 % такса по чл. 35а ЗЕВИ върху неговите приходи в размер на 222 003.50 лева, преведена в бюджета на Република България, както и че с решение № 13/31.07.2014 година, постановено по конст. д. № 1/2014 година са били обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗРЗДБ за 2014 година, с които са създадени чл. 35а, ал. 1,2 и 3; чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4; чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, като решението било обнародвано в ДВ бр. 65/06.08.2014 година и влязло в сила на 10.08.2014 година. Правилно въззивният съд е приел още, че възникналите правоотношения между страните от запазеното действие на чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ са приключили преди 10.08.2014 година, а до приключването на съдебното дирене Народното събрание не е направило необходимото в изпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС.

В нарушение на закона обаче съставът на въззивния съд е приел, че приемането на противоконституционен закон от Народното събрание не е противоправно. Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на Конституционния съд, с което се установява противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е във висша степен противоправно.

Правилно съставът на Софийския апелативен съд е приел, че „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София е дължало процесната такса по силата на закон, задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 от КРБ, но неправилно е приел, че с това той не е увреден непозволено.

Видно от изложеното обжалваното решение е недопустимо по отношение на Народното събрание на Република България и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон по отношение на държавата, представлявана от министъра на финансите, поради което следва да бъде обезсилено, съответно отменено в посочените две части, като производството по недопустимите искове-тези срещу Народното събрание на Република България бъде прекратено, а предявените допустими искове-тези срещу държавата, представлявана от министъра на финансите-разгледани от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК.

По делото е установено, че в периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година от приходите на „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София при реализиране на произведената от него електроенергия е удържана сумата от 222 003.50 лева, съставляваща такса върху приходите по приложимия чл. 35а от ЗЕВИ, чиято противоконституционност е установена в последствие.

Отговорността за вреди е на държавата-тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без правно значение, доколкото не е довело до резултат. Без значение е кои са народните представители и от кое по ред Народно събрание са те. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект. Когато искът за обезщетение е предявен срещу Народното събрание като процесуален субституент на държавата, това не е поредното Народно събрание към деня на предявяването на иска, а Народното събрание като държавен орган. Ако в хода на производството по делото бъде конституирано следващо по ред Народно събрание, то не е нов правен субект и няма да настъпи правоприемство в процеса. Действащото Народно събрание извършва процесуалните действия от свое име, като за отговорността на държавата е без правно значение, от кое по ред Народно събрание е приет противоконституционния закон и кои и колко по ред Народни събрания са бездействали противоправно.

Видно от изложеното с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението, на които държавата отговаря, като вината им се предполага. По делото нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от тези лица.

Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел-поведението на определена категория лица (например добрия стопанин, добрия работник и други) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (например грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма рядко има значение (например за определяне тежестта на дисциплинарното наказание). Формата на вината има значение в гражданското право и в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността, която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите-само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възниква при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност-когато законът изисква умисъл.

Предявеният иск за обезщетение следва да бъде уважен за сумата 222 003.50 лева със законната лихва от деня на увреждането (тъй като деецът е изначално известен) до предявяването на иска 30.12.2016 година в размер на 57 542.47 лева и законната лихва от момента на предявяването на иска 30.12.2016 година до окончателното плащане.

Поради уважаването на главните искове, съдът не следва да се произнася по евентуално съединените.

С оглед изхода на делото Държавата ще трябва да заплати на „Мечкарево Инвест” ЕООД гр. София сумата от 61 914.84 лева разноски по делото пред всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 685/22.03.2019 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 4385/2018 година в частта му, с която исковете са разгледани против Народно събрание на Република България, като ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.

ОТМЕНЯ решение № 685/22.03.2019 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 4385/2018 година в останалата му част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите, на основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на „МЕЧКАРЕВО ИНВЕСТ” ЕООД гр. София, сумата от сумата от 222 003.50 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от удържаната 20 % такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 година до 09.08.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 30.12.2016 година до окончателното плащане, както и сумата от 57 542.47 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 31.01.2014 година до 30.12.2016 година и сумата от 61 914.84 лева разноски по делото пред всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.

- 4 -