Обезщетение за некомпенсиран извънреден труд на военнослужещ след прекратяване на службата

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 130

гр.София, 03.06.2022 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Ани Давидова, като изслуша докладвано Албена Бонева гр.дело № 4818/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. П. И., чрез адв. М. П., против въззивно решение № III-87/21.08.2017 г., постановено по гр.д. № 1012/2017 г. от Бургаския окръжен съд в частта, с която искът на И. И. против Военно формирование 32890-Бургас е отхвърлен за разликата над 270,94 лв. – главница и над 83,12 лв. мораторна лихва, натрупана до подаване на исковата молба, както и след тази дата до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 93/18.02.2022 г. по следните въпроси: как се обезщетява положеният труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства от военнослужещия (т.е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му), който не е компенсиран с почивка; от кой момент възниква вземането и откога започва да тече за него погасителната давност. По тях е дадено задължително тълкуване с Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. по ТД № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС: Удължаването на работното време (служебно време) е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време – чл.136 от КТ, чл.194 от ЗОВСРБ и Наредба № Н-18/19.12.12 г. на Министъра на отбраната. То се състои в установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители. Удължаването е допустимо не като постоянна, а като временна мярка – през отделни работни дни, и се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт – чл.136а от КТ и чл.194 ал.5 от ЗОВСРБ. Ползването на почивките и на отпуските не може да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението - чл. 136а, ал. 5 КТ, като изчисляването му е като извънреден труд. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл.84 ал. 2 от ЗЗД, защото вземането е безсрочно. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради неточно приложение на материалния закон – счита, че приложимите в случая разпоредби са чл. 203, ал. 1 и 2 ЗОВСРБ (отм.), чл. 158, ал. 2, вр. чл. 159 ПКВС (отм.), чл. 194, ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ от 2009 г., чл. 11, б. „а“ ЗЗД. В открито съдебно заседание поддържа касационната жалба и развива съображения за относимост на разясненията, дадени с ТР 6/2022 г. по ТД № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. В същото време поддържа, че ответникът по иска дължи лихва за забава, считано от всяко закъснение по месеци от датата на падежа на всяко задължение, или натрупаната до датата на предявявяне на иска сума от 14064,74 лв. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.

Насрещната страна Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ, чрез старши юрисконсулт С. Б. възразява, че жалбата е неоснователна. В писмено становище, изпратено по пощата на 19.05.2022 г. (преди заседанието, в което е даден ход на устните състезания), чрез старши юрисконсулт П. Н., поддържа съображенията в отговора на касационната жалба. Счита, че ищецът прави опит да тълкува разпоредбите в посока, която да промени и подмени действителния предмет на делото – „от дължимо възнаграждение като извънреден труд в обезщетение, който като вид обезщетение не съществува в специалния ни закон“. Военнослужещият не е предявил полагащото му се право да определи кога да ползва своите отложени компенсации и след като сам се отказва от правото си с бездействие, то тогава напълно логично е правото на компенсация с почивка да се погасява по давност в тригодишен срок от възникването му, ако този срок е изтекъл преди прекратяване на служебното правоотношение. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

И. П. И. е предявил против Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ иск за сумата в размер на 13 271,81 лв. (след допуснати изменения в цената) – възнаграждение за положен в условията на удължено служебно време труд, състоящ се във фактически отработено служебно време над установената месечна продължителност на служебното време за периода 01.09.2002 – 28.02.2012 г., вследствие на неизползвани почивки, полагащи се след изпълнявано дежурство по график, сумата от 14064,74 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 01.09.2002 г. – 19.01.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва, на осн. чл. 86 ЗЗД.

Въззивният съд, като отменил частично решението на първостепенния съд, осъдил работодателя да заплати на И. И. сумата в размер на лв. 270,94 лв. – възнаграждение за положен в условията на удължено служебно време труд, сумата от 83,12 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 01.09.2002 г. – 19.01.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва, на осн. чл. 86 ЗЗД. Отхвърлил исковете в останалите части. Присъдил разноски на страните, съответно по чл. 78, ал. 1 и по чл. 78, ал. 3 ГПК. Осъдил работодателят да заплати дължимите държавни такси съразмерно уважената част от иска.

За да се произнесе, съдът установил, че И. И. изпълнявал военна служба като кадрови военен на различни длъжности, считано от месец септември 2002 г. във военни поделения, влизащи в състава на Военно формирование 32890-Бургас. Със заповед на министъра на отбраната на РБ от 18.07.2012 г. е прекратен договора за военна служба с И. и последният е освободен от длъжност и военна служба, като е зачислен в запаса. Със заповед от 27.08.2012 г. на командира на военното формирование той е отчислен от списъчния му състав, считано от 28.08.2012 г.

Въззивният състав е счел, че правната квалификация на иска за обезщетение/възнаграждение за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време в периода от 1.10.2002 г. до 30.11.2014 г., вследствие некомпенсирани с почивки дежурства, е по чл. 136а, ал. 5 КТ във връзка с чл. 203, ал. 2 ЗОВС (отм.) – за периода до 12.05.2009 г. и във вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВС – за периода от 12.09.2009 г. до 30.11.2014 г. Съдът е анализирал разпоредбите на отменения и действащия закон, както и вътрешно-ведомствените нормативни и административни актове, на които се позовават страните, и е стигнал до заключението, че превишението на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, е следвало да се компенсира с почивка.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване относно момента, в който работодателят изпада в забава по трансформираното в парично обезщетение, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото официално тълкуване, което обуславя извод за неточно приложение на материалния закон. В изводите му също се забелязва и вътрешно противоречие.

Правилни са изводите на съда, че ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл. 136а КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужещия, възниква правото сам да определи времето на компенсацията, но не и, че това право се погасява с тригодишна давност. В същото време приел, че погасителната давност започва да тече от месеца, следващ месеца, през който е трябвало да се извърши компенсацията, защото задължението за заплащане на труд (т.е, явно има предвид парично вземане) е срочно и приложимата норма e чл. 111, б.“а“ ЗЗД. После приел, че правото на компенсация с почивки, ако не е компенсирано (явно с почивки), се трансформира от прекратяване на договора във вземане за заплащане на труда, положен в удълженото работно време като извънреден, като вземането възниква от прекратяването на договора. При този по принцип правилен извод, макар и противоречащ на логиката на горните, съдът посочил, че вземането (паричното) е погасено по давност до месец август 2008 г., въпреки, че сам изяснява, че в парично то се трансформира едва през 2012 г. при прекратяване на договора.

Посочил е, че в случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи „като извънреден труд“ в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка – чл. 136а, ал. 5 КТ.

Неправилен е и изводът относно момента, в който работодателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимото парично обезщетение – в противоречие с дадените в тълкувателния акт разяснения, че длъжникът изпада в забава по спорното вземане след покана.

В заключение въззивното решение следва да бъде касирано.

По главния иск:

По време на кадровата си служба И. е давал дежурства над нормативно определения за военнослужещи, общо в размер на 2672 часа за исковия период, които не са компенсирани с почивки. Сумата за заплащането на така отработените часове, изчислени като за извънреден труд, е в размер на 13 271,81 лв. Служебното правоотношение е прекратено на 18.07.2012 г.

При така установеното, след посочената дата И. не може да бъде компенсиран с почивки, поради което следва така отработеното време да му бъде заплатено като извънреден труд. Изискуемостта на вземането настъпва от същата дата, а исковата молба е подадена на 19.01.2015 г., поради което и възражението на ответника за погасяване по давност на вземането, е неоснователно. Сумата от 270,94 лв. е призната в полза на ищеца и с влязло в сила въззивно решение в тази част, ответникът е осъден да му я заплати. Следователно, дължимият остатък, за който настоящият състав следва да се произнесе, като съответно уважи, е за разликата над 270,94 лв. до предявеният размер от 13 271,81 лв.

Неоснователни са възраженията на противната страна за „подмяна на предмета на делото“ – ищецът сочи фактите и искането, а съдът е този, който квалифицира претенциите, вкл. дали става реч за заплащане на парично обезщетение или за заплащане на трудово възнаграждение. Възражението в писмените бележки на юрисконсулт Н. за момента, от който се погасява вземането за трансформираното в пари обезщетение не е съответно на възприетото задължително за страните и съда тълкуване с Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Работодателят е изпаднал в забава от поканата да плати главницата, което е станало с подаване на исковата молба - 19.05.2015 г. От този момент дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За времето преди подаване на исковата молба искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 064,74 лв. се явява изцяло неоснователен и следва да се отхвърли. Въззивният съд е уважил обаче частично тази претенция – за сумата от 83,12 лв. и в тази част няма касационна жалба от работодателя, а съдът не може да влошава положението на жалбоподателя И..

Като краен резултат, въззивното решение по главния иск следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за сумата над 270,94 лв. – главница и мораторна лихва върху разликата, считано датата на подаване на исковата молба – 19.01.2015 г. до окончателното издължаване. Решението, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за натрупана за периода до подаване на исковата молба лихва върху главницата, за разликата над 83,12 лв., следва да бъде потвърдено.

По съдебноделоводните разноски: Сторените от ищеца разноски следва да бъдат възстановени сързмерно уважената част от исковете, а именно – 891,75 лв. общо за първа и втора инстанция (1800 лв. общо платен адвокатски хонорар, при цена на исковете общо 27336,15 лв. и уважена част – 13542,75 лв.). В касационна инстанция предметът на спора е с обща цена 26 982,09 лв., а уважената част – 13 000,81 лв., платен е адвокатски хонорар в размер на 3500 лв., следва да бъдат възстановени от насрещната страна 1686,40 лв. Работодателят трябва да заплати на ищеца общо разноски по делото в размер на 2578,15 лв.

И. И. следва да заплати на насрещната страна съдебноделоводните разноски, сторени по делото, съразмерно отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, определено по чл. 78, ал. 8 ГПК.

Първостепенният съд е определил юрисконсултско възнаграждение в полза на работодателя в размер на 1350,10 лв., като се е съобразил с Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Това е в противоречие с действащата редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК след изм. ДВ бр. 7/24.01.2017 г., важима още при произнасянето на районния съд, който е слушал устните прения на 28 април 2017 г.

Второстепенният окръжен съд е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв., като постановил, че насрещната страна дължи общо за двете инстанции на военното поделение 2150 лв., което е повече от сбора на 250 и 1350,10 лв., като не е ясно как общо дължимата сума се явява вповече и като сбор, и след като исковете са частично уважение от въззивната инстанция. При това положение, съставът на Върховния касационен съд намира, че предвид тези неясни и противоречиви мотиви, произнасяне по чл. 78, ал. 8 ГПК на практика няма и сам следва да определи размера на адвокатското възнаграждение за втора инстанция.

Съдът, като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, извършените процесуални действия от страните, проведените открити съдебни заседания с участието на юрисконсулта и конкретно свършената от него работа, а още и при съобразяване с чл. 23, т. 1, предл. последно от Наредбата за заплащане на правната помощ и принципите за заплащане, въведени в същата наредба, определя адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за първа инстанция, 100 лв. за втора инстанция и 250 лв. за касационна инстанция.

Като резултат, И. И. трябва да заплати на насрещната страна съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение сумата от 381,84 лв. (252,30 лв. общо за първите две инстанции и 129,54 лв. за касационна инстанция), съразмерно отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Работодателят следва да заплати и дължимите държавни такси по делото, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК – 541,71 лв. по сметка на районния съд, 270,86 лв. по сметка на окръжния съд и 290,02 лв. по сметка на ВКС.

По делото, от районния съд, е изслушана съдебна експертиза, като на вещото лице е изплатена общо сумата от 967,76 лв. Ответникът – работодател е внесъл 400 лв., а остатъкът е поет от бюджета на съда. Предвид резултата по спора, той следва да заплати по сметката на Бургаския районен съд още 88,32 лв. Остатъкът до 967,76 лв. остава за сметка на бюджета на съдебната власт.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № III-87/21.08.2017 г., постановено по гр.д. № 1012/2017 г. от Бургаския окръжен съд в частта, с която исковете на И. П. И. против Военно формирование 32890-Бургас са отхвърлени, както следва: за разликата над 270,94 лв. до 13 271,81 лв. – главница; обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от подаване на исковата молба – 19.01.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване, както и изцяло относно съдебноделоводните разноски и вместо това ПОСТАНОВИ:

.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати на И. П. И. сумата в размер над 270,94 лв. до 13 271,81 лв. - възнаграждение за некомпенсирано с почивки, отработено над нормативно определената месечна продължителност служебно време, за периода 01.09.2002 – 28.02.2012 г, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2015 г. до окончателното издължаване.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № III-87/21.08.2017 г., постановено по гр.д. № 1012/2017 г. от Бургаския окръжен съд, в частта по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с която е отхвърлен искът на И. П. И. против Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ, за разликата над 83,12 лв. до 14064,74 лв. – натрупано мораторно обезщетение за периода 01.09.2002 г. – 19.01.2015 г.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати на И. П. И. сумата в размер на 2578,15 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА И. П. И. да заплати на Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната сумата в размер на 381,84 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ да заплати в полза на съдебната власт, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, както следва – 630 лв. такси и разноски по сметка на Бургаския районен съд, 270,86 лв. такси по сметка на Бургаския окръжен съд и 290,02 лв. такси по сметка на ВКС.

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, с която Военно формирование 32890-Бургас към Министерството на отбраната на РБ е осъдено да заплати на И. П. И. сумата в размер на 270,94 лв. – възнаграждение за положен в условията на удължено служебно време труд, сумата от 83,12 лв. – обезщетение за забавено плащане на тази главница за периода 01.09.2002 г. – 19.01.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва, на осн. чл. 86 ЗЗД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: