Начален момент на лихвата при граждански иск за данъчни престъпления

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * укриване на данъчни задължения в особено големи размери * граждански иск в наказателното производство * лихва * деликтна отговорност в наказателното производство * непозволено увреждане * разглеждане на граждански иск в наказателното производство

Р Е Ш Е Н И Е
№ 223
гр. София, 15 май 2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП РОСИЦА СЛАВОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 248/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по постъпили жалби от подсъдимия И. М. Д., защитника му - адв. К. и от гражданския ищец - държавата, представлявана от министъра на финансите, подадени срещу въззивно решение № 204/12.12.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 380/2024 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив.

В жалбите на подсъдимия и неговия защитник се излагат доводи в подкрепа на твърденията за наличието на касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 НПК. Правят се алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане.

В жалбата на гражданския ищец се твърди, че незаконосъобразно въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда, като е постановил законната лихва върху присъденото в полза на държавата обезщетение за имуществени вреди да се плати от довършване на престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7, вр. с чл. 26, ал.1 НК, а не от края на съответния данъчен период, когато реално са възникнали вредите от деликта. В тази връзка се прави искане за изменение на въззивното решение, като подсъдимият да бъде осъден да заплати присъденото обезщетение ведно със законната лихва, считано от края на срока за всеки отделен данъчен период, в който е трябвало да бъде заплатен дължимия данък. Претендира се и заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.

В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба на гражданския ищец, поради което прави искане същата да бъде уважена. По отношение на жалбите на подсъдимия и неговия защитник прокурорът счита, че същите са неоснователни, тъй като при постановяване на въззивното решение не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон.

Гражданският ищец, редовно призован, не изпраща представител.

Защитникът на подсъдимия, редовно призован, не се явява в съдебното заседание.

Подсъдимият И. Д. в своя защита твърди, че не е осъществил престъплението, в което е обвинен, като в предоставената му последна дума моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в касационните жалби и в пледоариите на страните, както и всички материали, събрани по делото, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

С присъда № 45/03.06.2024 г., постановена по н.о.х.д. 520/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, подсъдимият И. М. Д. е признат за виновен в това, че в периода от 01.03.2011 г. до 05.10.2012 г. в гр. Пловдив, при условията на продължавано престъпление, като управител на „С. П.“ ЕООД – К., чрез посредственото извършителство на Е. Р. Б. за периода от 01.03.2011 г. до 28.05.2011 г. и на Д. И. В. за периода 29.05.2011 г. до 05.10.2012 г., на които не може да бъде търсена наказателна отговорност, поради незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението – грешка по смисъла на чл. 14, ал.1 НК, за пет данъчни периода е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на „С. П.“ ЕООД, в особено големи размери в общ размер на 18 916,80 лева, представляващи дължим данък върху добавената стойност в размер на 16 916,80 лева и корпоративен данък в размер на 2000 лева, като е потвърдил неистина в подадени декларации, които се изискват по силата на закон и правилник за приложението му / чл. 125, ал.1 ЗДДС и чл. 116, ал. 1 ППЗДДС, чл. 92, ал.1 ЗКПО/ и при водене на счетоводството е съставил документи с невярно съдържание - отчетни регистри - дневници за покупки, по смисъла на чл. 124, ал.1, т.1 ЗДДС и чл. 113, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ППЗДДС, отразявайки данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, издадени от „Б. П.****“ ЕООД, „Б. К.“ ЕООД и „Т. И.“ ЕООД, като е приспаднал неследващ се данъчен кредит /подробно посочен във въззивното решение/, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7, вр. с чл. 26, ал.1, чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 3 НК е осъден на наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимият е оправдан по същото обвинение относно формата на изпълнителното деяние – затаил истина в подадени декларации, които се изискват по силата на закон или правилник за приложението му, както и на 01.04.2013 г. да е избегнал плащането на корпоративен данък за календарната 2012 г. в размер на 6 458, 40 лева.

С първоинстанционната присъда подсъдимият на основание чл. 45 ЗЗД е осъден да заплати в полза на държавата, чрез министъра на финансите, обезщетение за причинените имуществени вреди - дължим данък върху добавената стойност в размер на 16 916, 80 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, както следва: за месец март 2011 г. за сумата в размер от 2500 лв., считано от 11.04.2011 г.; за месец април 2011 г. за сумата в размер от 1500 лева, считано от 16.05.2011 г.; за месец май 2011 т. за сумата в размер от 4916 лв., считано от 14.06.2012 г.; за месец септември 2012 г. за сумата в размер на 8000, 80 лв., считано от 15.10.2012 г.; за претенцията за дължим корпоративен данък в размер на 2000 лева, считано от 02.04.2012 г.

С присъдата окръжният съд осъдил подсъдимия на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати в полза на държавата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство, както и разноските по делото в полза на ОП - Пловдив.

Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от присъдата и подали жалба срещу нея до Апелативен съд - Пловдив, където е образувано в.н.о.х.д. № 380/2024 г. С въззивно решение № 204/12.12.2024 г., постановено по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка, АС – Пловдив изменил първоинстанционната присъда като: намалил наказанието, наложено на подсъдимия, от една година на шест месеца лишаване от свобода; присъдил лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди, считано от довършване на продължаваното престъпление - 15.10.2012 г.; намалил присъденото в полза на Министерство на финансите юристконсултско възнаграждение от 2192, 51 лева на 500 лева; присъдил юристконсултско възнаграждение в размер на 500 лева за процесуалното представителство пред въззивната инстанция; осъдил подсъдимия да заплати в полза на ОС - Пловдив разноски по делото в размер на 1050 лева.

Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от процесуално легитимирани лица, в законовоопределения срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 НПК.

По касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник

Поради това, че в двете жалби се сочат доводи в подкрепа на едни и същи касационни основания, според настоящия съдебен състав няма пречка те да бъдат разгледани съвместно.

В жалбите се твърди, че при постановяването на присъдата и въззивното решение са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като се основавали на показанията на шест свидетели, дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, противно на забраната, визирана в чл. 281, ал. 8 НПК. Въззивният съд не отговорил на възраженията на защитата за невалидност на изготвения по делото ревизионен акт, който не бил подписан от съставилата го св. Н. Н.. Оспорва се и заключението на повторната счетоводно - икономическа експертиза, изготвена от вещото лице Н. А., в частта, с която е добавен корпоративен данък в размер на 6458,40 лева за отчетен период 2013 г. В тази част експертното заключение не било съобразено със Закона за счетоводството и ЗКПО. Въззивният съд не отговорил на възраженията на защитата, за това, че неправилно декларираните сделки са приети за фиктивни, поради отсъствие на производствен, кадрови и технологичен капацитет, като не съобразил, че ad hoc са били наемани работници и транспорт и е използван собствен малогабаритен транспорт. В тази връзка не били обсъдени показанията на св. Г. и заключението на вещите лица Г. и Х.. Не били взети предвид и показанията на св. Д. В. за това, че в счетоводството на дружеството са подавани документи от различни лица, както и факта, че върху инкриминираните фактури няма положен подпис на подсъдимия. Не бил извършен разпит на лицето Л. Б. Р., когото св. Н. К. упълномощил, за да управлява от негово име собствената му фирма. При така допуснатите процесуални нарушения не можело да се приеме, че подсъдимият е осъден справедливо, което било нарушение на материалния закон. На това основание се прави искане за оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.

По същество посочените оплаквания са за това, че въззивният съд е кредитирал един или друг доказателствен източник, че не е възприел определени гласни доказателства, че се е позовал на резултатите от изготвените по делото експертни заключения. Макар и заявени в подкрепа на тезата за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, чрез тях реално се оспорва обосноваността на обжалваното въззивно решение, която не е касационно основание по чл. 348, ал.1 НПК. Доколкото въззивният съд е свободен да формира вътрешното си убеждение чрез собствена преценка на кои от доказателствата да даде вяра и кои от тях да игнорира, единствената проверка, която касационният съд е оправомощен да извърши е дали при анализа на доказателствената съвкупност контролираната инстанция се е ръководила от процесуалните правила, регламентиращи процеса на събиране и оценка на доказателствата.

Прегледът на въззивното решение не установява контролираният съд да се е отклонил от нормите на процесуалния закон по посочения от касаторите начин. По – голямата част от оплакванията, визирани в касационните жалби, са били изложени и пред въззивния съд, който изпълнявайки стриктно задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК, им е дал аргументиран отговор в постановения от него въззивен съдебен акт. Правилно е счел за неоснователно искането на защитата за изключване от доказателствата на ревизионния доклад, изготвен от св. Н., като е приел, че макар и свидетелката да е констатирала, че липсва неин подпис под предявения й в съдебно заседание документ, тя не само не се е отрекла от изложените в него констатации, но изрично е заявила, че ги поддържа, като е посочила, че по делото реално е приложен електронния вариант на доклада, което обяснява липсата на подписа й. Неоснователно е и твърдението, че като не е издирил и допуснал до разпит в качеството на свидетел лицето Л. Р., което според показанията на св. Н. К. осъществявало дейността на „Б. П. ****“ ЕООД, въззивният съд не изпълнил задълженията си за разкриване на обективната истина. Законосъобразно и правилно е заключението на проверяваната инстанция за това, че разпитът на посоченото лице не би спомогнал за установяване на относимите за предмета на доказване обстоятелства, като показанията му не биха могли да опровергаят факта, че включените в дневниците за покупки на „С. П.“ ЕООД фактури, не са били посочени в дневниците за продажби на „Б. П. ****“ ЕООД; че последното никога не е имало регистрирани фискални устройства, според справката на НАП, поради което, придружаващите фактурите касови бонове не са били издадени от такива устройства; че не са представени каквито и да било документи - договори, поръчки, заявки, приемо - предавателни протоколи, транспортни документи и други такива, удостоверяващи направената доставка по инкриминираните фактури. Неоснователно е твърдението на касаторите, че контролираният съд неправилно не е дал вяра на обясненията на подсъдимия за това, че е използвал работници и транспорт за всеки конкретен случай, тъй като липсват каквито и да било гласни, писмени или други доказателства, удостоверяващи такива обстоятелства. Противно на твърдението в касационната жалба на защитника, въззивният съд не е игнорирал заключението на съдебно – техническата експертиза, изготвена от вещите лица Г. и Х., доколкото в същото са посочени параметрите на превозните средства, които по принцип са необходими за превоза на строителни материали от вида и количеството на посочени в инкриминираните фактури за покупка, но от самото него не може да бъде направен извод, че реално са използвани такива. Правилно въззивният съд е преценил, че не са налице доказателства в подкрепа на заявеното от подсъдимия, че строителните материали, за които са издадени част от инкриминираните фактури са били вложени в обекти на „С. П.“ ЕООД. Такива доказателства не се съдържат в показанията на св. Г. (л. 108 от н.о.х.д. № 520/ 2923), както се твърди в касационната жалба на защитника, доколкото същият дава сведения за период, в който е работил за подсъдимия (2008 – 2009 година), различен от посочения в инкриминираните фактури, както и по отношение на строителни материали, докарвани в обекта, в който е работел без трудов договор, различни от посочените във фактурите. Освен това като цяло в показанията на този свидетел липсва конкретика за вида, размерите и количествата на строителните материали (предимно цимент), които е виждал да се докарват на обекта, както и времето на доставките, поради което не може да се приеме, че същите потвърждават отразеното във фактурите.

Не се споделя и оплакването на подсъдимия, свързано със заключението на повторната счетоводно - икономическа експертиза, изготвена от вещото лице Н. А., в частта, с която е добавен корпоративен данък в размер на 6458,40 лева за отчетен период 2013 г. Първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия по обвинението, относно посочената сума за дължим корпоративен данък за този отчетен период, а въззивният съд е потвърдил присъдата в тази част, поради което правата на подсъдимия по никакъв начин не са били нарушени. Изложените в тази връзка на л. 32 от въззивното решение доводи изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни.

Неоснователно е и твърдението на касаторите, че въззивният съд е нарушил забраната, визирана в чл. 281, ал. 8 НПК, като при постановяване на въззивното решение е потвърдил осъдителната присъда, основаваща се само на показания, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. В касационната жалба не се посочват кои са конкретните шест свидетеля, чиито показания от досъдебното производство са били приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, и на които се основава осъдителната присъда. Независимо от това, осъдителната присъда, както и въззивното решение не се основават само на свидетелски показания, а и на множеството писмени доказателства, подробно посочени в съдебните актове, проверени по експертен път, поради което не се установява допуснато нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК.

Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с довода, че след като са допуснати процесуални нарушения, осъждането на подсъдимия е несправедливо. По изложените по - горе съображения, настоящият съдебен състав не намери за основателни възраженията за нарушения на процесуалния закон. При осъществяване на доказателствената и аналитичната си дейност въззивната инстанция стриктно се е придържала към процесуалните норми, регламентиращи процеса на събиране, проверка, анализ и оценка на доказателствата. Установените по този начин факти, включени в предмета на доказване, законосъобразно са субсумирани под нормата на чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Правилно е заключението на въззивната инстанция, че подсъдимият, като управител на „С. П.“ ЕООД /чрез посредственото извършителство на счетоводителките Е. Б. и Д. В./ е съставил документи с невярно съдържание - отчетни регистри - дневници за покупки, в които е отразил неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит за инкриминираните данъчни периоди, като по този начин е избегнал установяването и плащането на дължимо данъчно задължение по ЗДДС, съответно и корпоративен данък по ЗКПО. Неоснователно е възражението, че в инкриминираните фактури липсвал подписа на подсъдимия и че и други лица носели документите в счетоводните фирми. В разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗДДС са посочени реквизитите, които следва да съдържа фактурата за доставка на стоки и услуги, като подписът на получателя не е част от тях. Независимо от това дали подсъдимият е предоставил лично инкриминираните фактури или други лица са носели в счетоводните фирми документите, това е ставало с неговото знание и нареждане (вж. показанията на св. Г., св. В. и св. Б.), поради което правилно въззивният съд е приел, че престъплението е осъществено от него както от обективна, така и от субективна страна (л. 31 -32 от възз. реш.). В този смисъл въззивният съдебен акт е правилен и законосъобразен и не се налага намесата на касационната инстанция, чрез реализиране на правомощията й по чл. 354, ал.1, т. 5 НПК.

По касационната жалба на гражданския ищец

С жалбата се прави искане за изменение на въззивното решение в частта, с която е постановено законната лихва за дължимото обезщетение за причинените на държавата имуществени вреди да се заплати, считано от довършване на продължаваното престъпление. Касаторът твърди, че вредите за държавата са настъпили в момента, в който данъкът е станал дължим ( т. е. след изтичане на срока за заплащане на данъка за всеки отделен данъчен период), поради което подсъдимият следва да бъде осъден да заплати лихвата за забава, считано от този момент.

Настоящият съдебен състав намира жалбата на гражданския ищец за основателна.

При постановяване на въззивното решение контролираният съд не е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 88, ал.1 НПК гражданският иск се разглежда в наказателното съдебно производство по правилата на НПК, а когато в последния няма съответни правила, следва да се приложат правилата на Гражданско процесуалния кодекс. В НПК не е уреден начинът, по който следва да се определи дължимата лихва за забава при уважаване на гражданския иск, поради което по аргумент от чл. 88, ал. 1 НПК, това трябва да стане съобразно разпоредбите на ГПК, съответно на ЗЗД, в който са регламентирани правилата за определяне на мораторната лихва при непозволеното увреждане. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, като в теорията и практиката се приема, че това означава, че дължи лихва от момента на извършване на деликта.

Данъчното задължение към държавата е задължение за плащане, което възниква с осъществяване на данъчния фактически състав, предвиден в съответната норма на данъчното законодателство, като то е паричната сума, която физическото или юридическото лице е задължено да внесе в приход на бюджета в установения за това срок (ТР № 4/2016 на ОСНК на ВКС). С престъплението по чл. 255 НК се причиняват пряко и непосредствено вреди на фиска, т. е. на държавата, с което се осъществява състава на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД. Вредата от данъчното престъпление представлява фактически непостъпилата парична сума като дължим данък в бюджета на държавата. Тя възниква в момента, в който дължимият данък е станал изискуем - с настъпването на определения от конкретния данъчен закон падеж, но не е внесен в държавния бюджет (ТР № 1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС). В този момент е осъществен деликтът - непозволеното увреждане, като от същия момент длъжникът (подсъдимият) изпада в забава, съобразно нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД (ППВС № 2 от 1981 г. и ТР № 5/ 2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС). Следователно, лихвата за забава (мораторната лихва) се дължи от момента, в който данъчното задължение е станало изискуемо. В конкретния случай, съгласно разпоредбата на чл. 89 ЗДДС, подсъдимият е бил длъжен да внесе дължимия данък в срока на подаване на справката – декларация за съответния данъчен период, който предвид чл. 125, ал. 5 ЗДДС, е до 14 - то число включително, на месеца, следващ данъчния период.

Съобразно тези правила е предявен гражданският иск от държавата чрез министъра на финансите, така е приет за разглеждане от първоинстанционния съд и по същия начин е постановена първоинстанционната присъда - с присъждане на законната лихва, считано за всеки отделен данъчен период и времето, когато той е станал изискуем, поради което въззивната инстанция не е имала законово основание да изменя същата. Контролираният съд не е отчел разликата между предпоставките за квалифициране на цялостната престъпна дейност на подсъдимия като едно продължавано престъпление - институт на наказателното право и тези, определящи отделните прояви като форма на непозволено увреждане. Докато продължаваното престъпление се счита за довършено, когато се осъществи и последното деяние включено в него, то при непозволеното увреждане, с всяко отделно деяние - незаплащане на дължимия данък на падежа, настъпват вреди за държавата, поради което от този момент длъжникът дължи заплащане на мораторната лихва.

С оглед на изложеното въззивното решение следва да бъде изменено като подсъдимият бъде осъден да заплати обезщетението за имуществени вреди, присъдено в полза на държавата - дължим данък върху добавената стойност в размер на 16 916, 80 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, както следва: за месец март 2011 г. за сумата в размер от 2500 лв., считано от 11.04.2011 г.; за месец април 2011 г. за сумата в размер от 1500 лева, считано от 16.05.2011 г.; за месец май 2011 т. за сумата в размер от 4916 лв., считано от 14.06.2012 г.; за месец септември 2012 г. за сумата в размер на 8000, 80 лв., считано от 15.10.2012 г.; за претенцията за дължим корпоративен данък в размер на 2000 лева, считано от 02.04.2012 г.

Следва да бъде уважено и искането на гражданския ищец за осъждане на подсъдимия да заплати в негова полза юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 189, ал. НПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ. Съгласно разпоредбата на чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/06.01.2006 година, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати по сметка на Министерство на финансите, ТДД на НАП - Пловдив сумата от 120 (сто и двадесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на касационната жалба, без явяване на процесуален представител в съдебно заседание.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5, вр. с ал.1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 204/12.12.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 380/2024 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив, в частта относно присъдената лихва по гражданския иск, като ОСЪЖДА подсъдимия И. М. Д. да я заплати както следва: за месец март 2011 г. за сумата в размер от 2500 лв., считано от 11.04.2011 г.; за месец април 2011 г. за сумата в размер от 1500 лева, считано от 16.05.2011 г.; за месец май 2011 т. за сумата в размер от 4916 лв., считано от 14.06.2012 г.; за месец септември 2012 г. за сумата в размер на 8000, 80 лв., считано от 15.10.2012 г.; както и лихвата върху дължимия корпоративен данък в размер на 2000 лева, считано от 02.04.2012 г.

ОСЪЖДА подсъдимия И. М. Д. да заплати в полза на държавата, по сметка на Министерство на финансите, ТДД на НАП – Пловдив, юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 (сто и двадесет) лева за изготвяне на касационна жалба по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.