Отхвърляне на искане за предаване на имот при действащ договор за наем

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50126/2022 г.

гр. София, 19.04.2023 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 883/2022 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 - чл.293 ГПК.

Касационното производство е образувано по касационна жалба от ответника в производството „Еко клима 11“ ЕООД, чрез пълномощник адв.И. Т., срещу въззивното решение № 111 от 12.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 346/2021 г. на Апелативен съд-Бургас. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и вместо това искът да бъде отхвърлен, евентуално да бъде отменено решението и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Претендира разноски за производство.

Ответната страна по касационната жалба - ищци в производството- К. Х. В., Х. Х. В., и Н. И. В. чрез пълномощник адв.Б. Х., оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна. Претендират разноски за касационното производство.

С определение № 372 от 14.09.2022 г. по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса : За възможността за уважаване на иск по чл. 108 ЗС относно предаване на владението/държането на имота, когато е установено, че ответникът държи имота на валидно правно основание, произтичащо от сключен с ищеца облигационен договор, но без да има въведено от ответника защитно възражение в този смисъл, и следва ли съдът служебно да следи за отсъствието на тази отрицателна процесуална предпоставка по чл. 108 ЗС, изразяваща се в държане на имота от ответника на правно основание, противопоставимо на собственика ?

В проведеното открито съдебно заседание пред касационния съд, касаторът, чрез процесуалния си пълномощник адв.Т., поддържа жалбата си, за претендираните разноски се представя и списък по чл.80 ГПК с доказателства за разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищците твърдят, че те са собственици на процесния търговски обект по наследяване от общия им наследодател Х. В. като негови деца и преживяла съпруга, като търговският обект е бил собственост на Х. В. по приращение, като построен през 1993 г. върху недвижим имот, индивидуална собственост на последния, по време на брака му с ищцата Н. И. В., а ответното дружество не е негов собственик, а само наемател по наемен договор от 1994 г. между наследодателя на ищците и праводателя на ответника ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“, наемната цена е заплащана редовно до м.11.2019 г., поради което ответникът не е могъл да го придобие по давност, както е твърдял в образувано през 2020 г. административно дело, по което ищците са били конституирани като заинтересована страна. Ответното дружество противопоставя с отговора на исковата молба възражение за придобиване имота по давност, започнала да тече за ответника от 2007 г., като присъединява към него и владението на праводателя си ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“ от 1994 г., с твърдението, че още от построяването на спорната постройка и издаване на разрешението за ползването й през 1994 г., същата е стопанисвана от ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“ – осъществил и построяването й, със съзнанието на собственик, като такова отношение като собственик е имал и правоприемника му „Еко Клима 11“ ЕООД от 2007 г. нататък.

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение № 160/13.05.21г. по гр.д.№ 2730/2020 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е осъдено ответното дружество „Еко Клима 11“ ЕООД да предаде на ищците К. Х. В., Х. Х. В., и Н. И. В. държането на търговски обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор ****, изграден в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], както и са определени и дължимите разноски в полза на ищците, и е указано на първоинстанционния съд, след връщане на делото, да осъществи процедура по поправка на очевидна фактическа грешка на решението си съгласно т.2А от ТР № 4/2016 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС за постановяване и на установителен диспозитив за правото на собственост на ищците.

Въззивното производство е образувано по подадена въззивна жалба от ответника „Еко Клима 11“ ЕООД, с която въззивникът излага несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че ответникът е само държател на процесната сграда, защото той и неговият праводател са я ползвали като наематели по наемен договор със собственика, и че ответникът не е доказал да е демонстрирал към действителния собственик собственическото си отношение към сградата, като е изложил и оплаквания за допуснати процесуални нарушение при доклада на съда по чл.146 ГПК и по допускането и събирането на доказателства. С въззивната жалба е направено и оплакване за необоснованост извода на съда, че ответникът държи имота без основание, доколкото изводът е в противоречие с признание на самите ищци с исковата молба, че процесната постройка се ползва от ответника по наемен договор, който няма данни да е прекратен, и след като не е прието, че ответникът е придобил имота по давност, то е следвало съдът да отхвърли осъдителната част на иска по чл.108 ЗС за предаване владението на вещта на ищците. Навел е и довод за придобиване собствеността върху процесната постройка от ответника по приращение.

С отговора на въззивната жалба ищците са оспорили жалбата, като са направили и изявление, че наемният договор за процесната постройка не е прекратен, защото те не са правили такова изявление за прекратяването му.

С определението си по чл.267 ГПК въззивният съд е приел, че съществуващата нередовност на исковата молба относно неяснота по твърдението на ищците дали наемният договор за процесната постройка е бил вече прекратен или с подаването на исковата молба правят изявление за неговото прекратяване, е била отстранена с отговора им на въззивната жалба, с която са заявявали, че наемният договор продължава да действа. Препис от това определение е връчено на страните с призовките за откритото съдебно заседание пред въззивния съд, и до приключване на устните прения пред въззивния съд не е настъпила промяна в твърдението на ищците, че наемният договор с ответника продължава действието си.

Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесния обект-постройка, като наследници на едноличния собственик на дворно място Х. В., върху което място през 1993г. е построен този обект от трето лице ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“, на което трето лице не е била учредена съответна суперфиция, при което построения обект е станал еднолична собственост на Х. В., респ. правото на собственост е преминало към законните му наследници - ищци в производството. Заявеното чрез възражение конкуриращо право на собственост на ответника, основано на придобивна давност, е счетено за неоснователно въз основа на преценка на доказателствата, от които е направен извод, че ответната страна е била само наемател на спорната постройка и съгласно мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС като държател на постройката не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС. Прието е, че съгласно чл.154 ал.1 ГПК ответникът носи доказателствената тежест да установи при условие на пълно и главно доказване, че наемният договор е само за част от имота /без спорната постройка/ или че е изменил наемателят намерението си от такова на държател за друг, в такова на владелец, считащ имота за свой, каквото доказване на промяна в намерението да се държи вещта като своя, демонстрирана към нейния действителен и известен собственик Х. В., не е установено по делото. Счетено е, че решението от 2020 г. по воденото друго дело по спор за собственост между ответника и трето за спора лице /по гр.д. №1492/20 г. на ОС – Бургас, с което уважен иска на настоящия ответник срещу „Ди М Груп“ЕООД 2020 г. за собственост на основание придобивна давност на процесната сграда/ няма сила на присъдено нещо спрямо Х. В. или наследниците му като неучаствали в това друго съдебно дело, както и че снабдяването на ответното дружество с нотариален акт за собственост № 185, нот.д. № 478/20 г. от 26.10.2020 г. на Бургаски нотариус, въз основа на решението по горното дело, и демонстриране на този нотар. акт на наследниците на Х. В., е поставяло начало на завладяване на чуждата сграда от ответното дружество, но изтеклото време от издаване на този нотариален акт до завеждането на иска (24.11.2020 г.), е недостатъчно, за да превърне недобросъвестния владелец в собственик.

По отношение на спора за предмета на наемното правоотношение между ответника и Х. В., при липсата на спор за съществуването на неформално наемно отношение между Х. В. и праводателя на ответника, а в последствие и с ответника, въззивният съд е приел, че с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се доказва съдържанието на облигационното правоотношение по неформален договор с месечна цена 1200 лв., и при липсата на писмени доказателства-счетоводни документи за плащане на наема на Х. В., е приел за недоказано възражението на ответника, че наемният договор с Х. В. е имал за предмет дворното място. За формиране на извода, че наемният договор се е отнасял за процесната постройка, въззивният съд се е позовал и на установено по делото извънсъдебно поведение на ответника по плащане на наем на покойния Х. В. и след като последният е прехвърли на децата си през 2009 г. всичките си права върху терена, и защото, въпреки наличието на наемно отношение и към м. октомври 2020 г., дружеството е спряло плащането на наем поради снабдяването си с титул за собственост върху сградата-констативен нотариален акт, макар страните никога да не са спорили, че теренът под нея е съсобствен с ответното дружество (съсобствеността е приета за възникнала с решението поради прехвърляне от Х. В. на ответното дружество на 218,304/303,20 ид.ч. от правото на собственост на дворното място с нот.акт 142, т.VІ, рег. № 7175, н.д. 1054 от 23.12.05г. на Бургаски нотариус). Въззивният съд е приел, че едва във въззивното производство въззивникът-ответник е въвел възражение, че има правно основание да се намира в спорната постройка, защото сключеният с другата страна наемен договор продължавал действието си, както и възражение за деривативно придобивно основание на спорната постройка-чрез сделката, прехвърляща му през 2005г. ид.части от терена, с което поради статута си на временна постройка и правната си несамостоятелност, в патримониума му е преминала и следващата собствеността на земята постройка, макар да не била описана в договора, за които нови възражения е счетено да е настъпила процесуална преклузия и въззивният съд няма задължението да ги обсъжда. Установил е още въззивния съд липса на установителен диспозитив, произнасящ се по принадлежността на спорното по делото право на собственост на ищците, което съгласно мотивите на т.2А от ТР№ 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/14 г. на ОСГК на ВКС представлява явна фактическа грешка, поправима по предвидения в чл.247 от ГПК процесуален ред, за което е дал и указание с въззивното решение след връщане на делото в първата инстанция.

По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият състав приема следното:

Предметът на делото се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения, на които основава своето защитимо право и оспорва насрещното смущаване на това право от ответника, и от отправеното до съда искане, съответно и от въведените от ответника възражения и фактически твърдения. Когато даден факт или правоотношение е въведено в предмета на делото при спазване на предвидените процесуални срокове, и този факт/правоотношение има отношение към правилното решаване на спора, то независимо от коя страна по спора са посочени фактите/правоотношенията по делото и с чии процесуални усилия те са доказани, съдът следва да ги съобрази и да ги субсумира към приложимата правна норма в решението си, като израз на основните принципи на гражданския процес, задължаващи съда служебно да движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимостта и за надлежното извършване на процесуалните действия на страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна (чл.7 ГПК), да установи истината, за да може да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, (чл.10 ГПК), като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), също и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК).

Съдебната практика на ВКС по приложението на чл.133 ГПК приема, че когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, но дори и в такава хипотеза се запазва възможността на ответника да се брани чрез посочване на чисто правни съображения с въззивната си жалба срещу наведените от ищеца в исковата молба обстоятелства, без да сочи нови факти и доказателства, които не фигурират в исковата молба, респ. в доклада по чл. 146 ГПК и които са извън хипотезите в чл. 147 ГПК / решение № 12 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 1873/2019 г., на ВКС, ГК, І г. о./. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция и за да се произнесе по спора, въззивният съд следва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражения в мотивите на решението.

С т.2. А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК се прие, че при иск по чл. 108 ЗС, ако се установи, че ищецът е собственик на процесния имот, но ответникът не го владее или упражнява фактическата власт на противопоставимо на собственика правно основание, съдът следва да признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за защита - за предаване на владението на имота.

Правно релевантните факти в предмета на делото по иск по чл. 108 ЗС са придобил ли е ищеца правото на собственост на дадена вещ, осъществява ли някоя от страните по делото фактическата власт върху тази вещ, и налице ли е основание да се държи вещта от несобственика-ответник, което да е противопоставимо на собственика-ищец. Когато ищецът по иск за собственост по чл.108 ЗС (макар и по повод оспорване възможността ответникът да придобие вещта по давност), е въвел с исковата молба в предмета на делото твърдение, че ответникът е само наемател на собствената на ищеца вещ, което наемно правоотношение не е прекратено, то съдът, ако приеме за установено ищеца да е собственик на вещта и установи наличието и на твърдяното наемно правоотношение между ищеца и ответника, което не е прекратено към приключване на устните прения (чл.235, ал.3 ГПК), е длъжен да отхвърли второто искане за защита - за предаване на владението на имота, дори и ответникът с отговора на исковата молба да не е направил такова възражение за основание да държи вещта по облигационен/наемен/ договор. Съответно в такава хипотеза и въззивният съд има задължението да съобрази съществуването на наемно правотношение между страните, ако приеме същото за установено по делото, и да отхвърли искането за предаване владението на вещта, когато с въззивната жалба на ответника е направено оплакване за порочност на първоинстанционното решение по искането за предаване на владението и са въведени с въззивната жалба правни доводи по неоснователността на това искане за предаване на вещта, въз основа на вече въведено от ищеца с исковата молба твърдение за съществуване на наемно правоотношение между страните.

По оплакванията с касационната жалба:

Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като съсобственици изцяло на процесната постройка по наследяване от нейния собственик Х. В., а ответникът не доказал да е придобил същата постройка по давност, защото от построяването на същата през 1994 г. в имот на Х. В., тя е била държана от праводателя на ответника, респ. след това и от самия ответник, като наемател, поради което спрямо ответника не се прилага презумпцията по чл.69 ЗС, и до м.10.2020 г. нито от страна на праводателя на ответника, нито от самия ответник, е било демонстрирано собственическо отношение към постройката, което да е доведено до знанието на нейния действителен собственик, който е и бил известен на ответника, поради което установеното от ответника и неговия праводател държане като наемател, не се е превърнало във владение, годно да го направи собственик с изтичане на период от 10 г.

Неоснователни са оплакванията на касатора за неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че ответникът не е доказал да е придобил по давност процесната постройка. Същият е в съответствие със закона и трайната практика на ВКС, с доводите и възраженията на страните и с преценката на събраните по делото относими и допустими доказателства. Презумпцията на чл. 69 от ЗС, че владелецът държи вещта за себе си, е оборима. Въвеждането й от законодателя е с оглед затрудненията при доказване на намерението за своене като психическо състояние. Съдът е длъжен, при установяване на обективния елемент – владение, да презумира субективния такъв-намерение за своене. Както е изяснено в практиката на ВКС - т.І. на ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС, и множество каузални решения, презумпцията по чл.69 ЗС ползва лицето, което упражнява фактическа власт върху вещ, спрямо собственика на вещта, когато фактическата власт е установена по начин, който изключва държане на вещта за собственика, а сочи държане за себе си. В хипотеза, в която първоначалното установяване на фактическа власт върху имота показва държане за другиго, а не владение за себе си, презумпцията по чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е започнало на основание, което изключва правата на собственика, то намерението за своене се предполага. В общия случай упражняването на фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се упражнява. В хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи държане (напр. по облигационен договор), то в тежест на лицето, упражняващо фактическата власт и позоваващо се на давностно владение, е да докаже, че е променил намерението, с което е държал първоначално чуждата вещ, като е започнал да свои същата. В последния случай, за да се придобие по давност чуждата вещ, то следва да се превърне с едностранни действия държането във владение, тези действия трябва явно и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на собственика, и да са доведени до знанието на собственика, освен ако не установи, че това е било обективно невъзможно. В практиката на ВКС се приема, че преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по отношение на собственика, следва да се извърши с оглед на конкретните действия, в които то се е изразило.

По настоящето дело от събраните доказателства не установява да е имало уговорка между наследодателя на ищците и праводателя на ответника за предаване /или установяване/ на фактическата власт върху процесната постройка след построяването й, именно с цел ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“ да я държи като собственик, вместо да я държи за собственика Х. В., вписването на ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“ като собственик в разрешението за ползване на сградата, автор на който документ е трето лице, не е годно доказателство да установи подобно съглашение с Х. В.. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число и свидетелските показания, налагат извод, че ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“, респ. правоприемникът му-ответника в процеса, е бил допуснат от Х. В. да ползва процесната постройка по договор за наем. Ползването на недвижимия имот на облигационно основание придава на ответника качеството на държател, поради което независимо от продължителността на времето, през което същият е упражнявал фактическа власт върху процесната постройка, той не може да придобие по давност право на собственост върху нея. Не се установява от преценка на събраните по делото доказателства така предоставената от собственика на праводателя на ответника фактическата власт по договор за наем, да е започнала в някакъв момент да се упражнява от наемателя извън рамките на държане на постройката за собственика, а за себе си. Както правилно е приел въззивния съд, фактът, че свид. Н. установява общо, че всички в града, т.е. трети лица, са знаели, че процесната постройка е собственост на ЕТ „Венус-11-Георги Иванов“, респ. на ответното дружество, е без правно значение за прилагане презумпцията на чл.69 ЗС, защото не се установява такова собственическо отношение да е било демонстрирано към собственика Х. В., респ. към наследниците му, по време преди снабдяването на ответника с констативния нотариален акт през м.10.2020 г. Не се установява да е налице процесуално нарушение от въззивния съд с отказа да се съберат нови доказателства за установяване промяна в намерението, с което се държи вещта от ответника/неговия праводател. В практиката на ВКС се приема, че задължението на съда да разпредели доказателствената тежест между страните и да укаже кои от твърдените от страните факти, за които те не сочат доказателства, се нуждаят от доказване, съществува само когато в спорния предмет е бил въведен факт, за чието осъществяване доказателства не са били ангажирани, като следва да бъдат отчитани и особеностите на всеки конкретен правен спор. В случая от страна на ответника с отговора на исковата молба е поискано, и съдът е допуснал на ответната страна, разпит на свидетели – общо двама, за установяване на твърдените от ответника с отговора обстоятелства, за които му е указано, че носи доказателствената тежест, респ. за опровергаване твърдението на ищците за съществуване на наемен договор за постройката, при което за въззивния съд не е имало задължението да дава нови указания или да допуска нови доказателства за установяване на същите твърдения на ответника, че е придобил спорната постройка по давност, и че не е бил неин наемател.

Насрещните твърдения на страните сочат на твърдения за съществуване на наемен договор, но с различен предмет - ищците твърдят той да е за процесната сграда, а ответника- за земята само, върху която е била построена процесната сграда, т.е. всяка страна твърди съществуването на различен наемен договор, при което в тежест на всяка страна е да установи съществуването на твърдения от нея наемен договор с конкретен предмет. Ответникът не оспорва, че е плащал на ищците наем. Приетия по делото писмен отговор от ответника от 30.12.2019 г. до ищците на изпратена от тях нотариална покана, води до извод, че наемното правотоношение е възникнало именно за обекта – единствената постройка в имота на [улица], и за него ответникът е плащал наем на ищците / и приживе на техния наследодател/. Именно за този обект ответникът, с горепосоченото писмо-отговор, не е отрекъл правото на ищците-като наследници на Х. В., да предоговарят нови условия на наемния договор, но едва след изтичането на текуш наемен договор за обекта с трето лице, сключен още приживе и със знанието на наследодателя им Х. В., като последното обстоятелство също е твърдяно от ищците. Противно на оплакването с касационната жалба, изводът на въззивния съд за съществуването на наемно отношение с предмет процесната постройка, не се основава на преценка на свидетелски показания (ср. стр.8 и 9 на въззивното решение) . Твърдението на ответника за сключен наемен договор, но с друг предмет- за дворното място (земята), не е доказано по делото. В случая не става въпрос за установяване на отделни липсващи уговорки по наемния договор, и или за установяване на обстоятелствата, при които договорът е сключен, а за установяване съществуването на самия наемен договор с предмет земята, чрез установяване на съществен елемент от съществуването на такъв договор, а именно вещта, предмет на наемния договор (чл.228 ЗЗД), при което не се установява да е допуснато процесуално нарушение от въззивния съд при прилагане на забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК в смисъла, влаган в посочената от касатора съдебна практика на ВКС. Установяването на вещта, предмет на наемния договор, като негов съществен елемент, със свидетели в случая се явява недопустимо с оглед забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Показанията на свидетеля на ответника-св.Л.-П. сочат наемната цена за наемен договор за земята да е била 1200 лв. на месец, и при липса на насрещно доказване от ищците за различна наемна цена, следва извод, че цената на такъв наемен договор би била над 5000 лв. с оглед размера наема за 1 година. В чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК се пояснява, че при договор за наем, цената се определя от наема за една година. В практиката по приложението на тази разпоредба, се приема, че стойността на договора е определяща за цената на иска, когато негов предмет е установяване несъществуването на целия договор, следователно от сбора на наемите за 1 година се определя и цената на договора, а в случая тя надвишава 5 000 лв., при което са недопустими свидетелски показания аз установяване съществуването на самия договор за наем за земята.

С оглед дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, и констатациите относно извършените в хода на делото процесуални действия от страните и съда, настоящият касационен състав приема въззивното решение за валидно и допустимо, но частично неправилно поради нарушение на процесуалния закон по произнасянето по иска по чл.108 ЗС в частта по искането за предаване на владението/държането на вещта. В нарушение на чл.7, чл.10, чл. 12 и чл. 235, ал.3 ГПК, въззивният съд е игнорирал постигнатото във въззивното производство уточнение на твърденията на ищците относно липсата на изявление от тях за прекратяване на наемния договор за процесната постройка, пренебрегнал е и приетото за установено от самия въззивен съд за наличие на такъв наемен договор, неправилно е квалифицирал правните възражения на ответника-въззивник относно извода за първоинстанционния съд за липса на основание да държи имота (същестуването на което наемно отношение е било въведено от ищеца факт в предмета на делото), като преклудирано възражение по смисъла на чл.133 ГПК. Така допуснатите процесуални нарушения са се отразили на постановения краен резултат по осъдителната част на иска по чл.108 ЗС, поради което, съобразно и разясненията по т.2. А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, въззивният акт следва да бъде частично отменен в осъдителната част за предаване от ответника държането на процесния търговски обект.

Настоящият състав на ВКС намира, че не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, поради което следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, като се отмени въззивното решение в частта, в която е потвърден първоинстанционния акт в осъдителната му част, и се отхвърли искането за осъждане ответника да предаде държането на процесната постройка, защото се установи, че за ответника продължава да е налице правно основание да държи същата, а именно валиден наемен договор със съсобствениците, който не е прекратен.

В останалата част, в която правото на собственост на ищците върху процесния търговски обект, е прието за установено, решението следва да се потвърди, независимо от липсата на изричен установителен диспозитив, доколкото има мотиви за това. Както е посочил и въззивния съд, в съответствие с т.2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/14 г. на ОСГК на ВКС, липсата на изричен установителен диспозитив на съдебното решение, представлява явна фактическа грешка, поправима по предвидения в чл.247 от ГПК, и след отстраняването й, основното решение ще важи с поправеното съдържание, при това от деня на постановяването му, а не от деня на поправката.

С оглед този изход на делото, всяка от насрещните страни има право на половината от сторените разноски по делото, тъй като искът по чл.108 ЗС съдържа две искания за защита - установително и осъдително искания. Или на ищците се дължат от ответника само половината от сумите, определени с първоинстанционното и въззивното решения, съответно само 4233,36 лв. за първата инстанция, и само 1500 лв. за въззивната инстанция, при липсата на производство по чл.248 ГПК спрямо определените за дължими на ищците разноски с решенията за тези две съдебни инстанции.

На ответника ищците съответно дължат половината от претендираните със списък по чл.80 ГПК и доказани разноски за първата и за въззивната инстанции, или 32054 лв. за първата инстанция и 569,11 лв. за въззивната инстанция.

За касационната инстанция на касатора-ответник се дължат от ищците половината от претендираните със списък по чл.80 ГПК и доказани разноски, а именно 490,07 лв. за държавна такса и 9000 лв. за адвокатско възнаграждение, при липсата на възражение по чл.78, ал.5 ГПК до приключване на устните прения пред касационната инстанция. На ответниците по касация-ищци в производството, не се дължат разноски по искането за такива с отговора на касационната жалба, доколкото не е доказано съгласно т.2 на ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, заплащането от тях по сметка /т.е. по банков път/ на адвокатско възнаграждение от 4000 лв., както е бил уговорен начина на плащане с договора с адв.Б.Х..

По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, съставът на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение № 111 от 12.11.2021 г. по в.гр.д. № 346/2021 г. на Апелативен съд - Бургас и потвърденото с него първоинстанционно решение № 160/13.05.2021г. по гр.д.№ 2730/2020 г. на Окръжен съд-Бургас, В ЧАСТИТЕ, в които е осъдено ответното дружество „Еко Клима 11“ ЕООД да предаде на ищците К. Х. В., Х. Х. В., и Н. И. В. държането на търговски обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор ****, изграден в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], и е осъдено „Еко Клима 11“ ЕООД да заплати на ищците разноски за първата инстанция над 4233,36 лв. и за въззивната инстанция над 1500 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ искането на ищците К. Х. В. ЕГН [ЕГН], Х. Х. В. ЕГН [ЕГН], и Н. И. В. ЕГН [ЕГН], по иска по чл.108 ЗС, за осъждане на ответника „Еко Клима 11“ ЕООД ЕИК 102205791 да им предаде държането на търговски обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор ****, изграден в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица].

ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение № 111 от 12.11.2021 г. по в.гр.д. № 346/2021 г. на Апелативен съд - Бургас и потвърденото с него първоинстанционно решение № 160/13.05.2021г. по гр.д.№ 2730/2020 г. на Окръжен съд-Бургас, в останалата –установителната, част по иска по чл.108 ЗС, и в частта относно разноските в полза на ищците до 4233,36 лв. за първата инстанция и до 1500 лв. за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА К. Х. В. ЕГН [ЕГН], Х. Х. В. ЕГН [ЕГН], и Н. И. В. ЕГН [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплатят на „Еко Клима 11“ ЕООД ЕИК 102205791, разноски по делото така: сумата 32054 лв. за първата инстанция, сумата 569,11 лв. за въззивната инстанция, и сумата 9490,07 лв. за касационната инстанция.

ОСТАВЯ без уважение искането на касаторите-ищцие К. Х. В., Х. Х. В. и Н. И. В. за разноски за касационната инстанция

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: