Придобиване по давност на сънаследствен имот и преобръщане на владението

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 548

гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 905 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 1060 от 05.03.2026 г. касационната жалба, подадена от О. Б. П. чрез адвокат Т. М. от АК – Шумен е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 276 от 07.11.2024 г. по в.гр.д.№ 356/2024 г. на Окръжен съд – гр. Монтана.

С касационната жалба и в проведеното открито съдебно заседание касаторът, представляван от адвокат М., поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде уважен предявеният установителен иск за собствеността на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М. и от намиращата се в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът по касация Я. Б. П. е депозирал отговор на касационната жалба чрез адвокат Д. Ц. от АК – Монтана; не се явява и не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание. С отговора поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 21 от 19.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 507/2022 г. по описа на Районен съд - гр. Берковица в частта, в която е отхвърлен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК за признаване за установено по отношение на Я. Б. П., че О. Б. П. е собственик по наследство, оставено от Б. П. П., на ⅓ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М., с адрес на ПИ: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м., за ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план *, квартал 91, парцел *, при описани съседи, както и ⅓ ид.ч. от намиращата се в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ 94 кв.м., на три етажа. Решението на РС - Берковица е обезсилено като недопустимо в частта, в която е отхвърлено искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен Нотариален акт № 113, том II, рег.№ 2567, д.№ 275/2021 г. на нотариус Е. П., с рег.№ 589 и с район на действие Районен съд - гр. Берковица.

От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са еднокръвни братя – синове на Б. П. П., починал на 21.06.2000 г.

Със съдебно-спогодителен протокол от 12.10.1976 г. по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд в дял на баща им е поставeн парцел *, кв. 42 по плана на [населено място], М. окръг, целият от около 360 кв.м. („майка место и придаваемо по регулация“). На Б. П. П. е издадено строително разрешение № 77 от 30.09.1977 г. за построяване на жилищна сграда върху 97 кв.м. на собственото място.

По делото не е установен с точност началният момент, в който е започнало строителството на тази жилищна сграда. Въз основа на част от показанията на свидетеля Р. П., данъчна декларация на Б. П. на 31.03.1998 г., декларация на Б. Б. П. от 04.07.2000 г., част от показанията на свидетеля Н. П. и показанията на свидетелите С. Д. и З. С. съдът е приел, че строежът на къщата е започнал през осемдесетте години; основно участие в строежа има бащата Б. П. и спорадично такова Я. П. и Б. П.; два етажа от къщата са изградени от бащата, а третият етаж и покривът са направени след смъртта на баща им от Я. П. и Б. П. (преди смъртта на последния на 11.01.2006 г.); категорично в строежа на къщата не е участвал О. П., тъй като той от малък не е присъствал там. Към настоящия момент сградата все още представлява груб строеж.

С н.а.№ 113 от 08.06.2021 г., том II, рег.№ 2567, нот.д.№ 275/2021 г. Я. Б. П. е признат за собственик на основание давностно владение на процесните ПИ с идентификатор *** и намиращата се в него сграда.

Не е спорно по делото, а и съгласно издадено от община Вършец удостоверение, имот № *** по КККР на [населено място] е идентичен с УПИ * в кв. 91, по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-02-14-93/1986 г. и с имота, описан в н.а.№ 134, том I, д.№ 418/1969 г., н.а.№ 196, том I, д.№ 289/1974 г. за придаваемо по регулация място и Протокол по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд.

Бащата Б. П. П. е починал на 21.06.2000 г. и е оставил като наследници по закон тримата си синове: О. Б. П., Я. Б. П., както и починалият на 11.01.2006 г. Б. Б. П.. Последният (неженен и без деца) е наследен от майка си Л. К. П. (починала на 01.10.2011 г.), която от своя страна е наследена от децата й Я. Б. П. и А. В. С.. От това следва, че от процесните имот и сграда по наследство за О. Б. П. се полага ⅓, за Я. Б. П. - ⅓ и още ⅙ след смъртта на Л. К. П., както и ⅙ за дъщерята на Л. К. П. - А. В. С..

Въззивният съд е посочил, че снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по давност само по себе си не представлява действие, изразяващо промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като такава промяна следва да е демонстрирана по отношение на съсобственика, а не на трети лица. Прието е за необходимо в случая да се изследва въпросът налице ли е отблъскване на владението и демонстриране на промяната на намерението на Я. Б. П. да владее за себе си и ⅓ ид.ч. на О. Б. П..

Въззивният съд е приел за установено по делото, че приживе наследодателят Б. П. П. е изразил воля в устна форма след неговата смърт процесните поземлен имот и сграда да останат на синовете му Я. П. и Б. П.. Този извод е формиран в резултат на показанията на свидетелите Н. П., пред който Б. П. П. е заявил, че за Я. и Б. ще остане къщата, а за О. казал, че е взел апартамент и дял от къщата не трябва да търси. Къщата обаче не е довършена към датата на смъртта на Б. П. П., тъй като е била само на два етажа, поради което той не е успял да прехвърли нея и земята, върху която е построена на другите си двама сина - Я. П. и Б. П.. ОС се е позовал на практика на ВКС (Решение № 166 от 13.03.2024 г. по гр.д.№ 3950/2022 г. на ВКС, I г.о.), според която изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, не винаги е без правно значение. За да е значима изразена в този смисъл воля, тя трябва да бъде последвана от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася. Тези действия следва да включват уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед тълкуването, дадено в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица. Прието е, че такъв е и настоящият случай предвид това, че тази воля на Б. П. П. не е извършена в предвидената от закона форма за действителност. Въпрос на конкретна преценка на доказателствата по делото е кога има изразена воля на съсобственик да присвои владението на останалите съсобственици и кога тази воля е достигнала до знанието на другите съсобственици. След обсъждане на изявления, направени от свидетелите С. Д., Р. П., З. С. и Н. П., съдът е приел, че след смъртта на Б. Б. П. през 2006 г. ключ от процесния имот има единствено Я. П.. Той не живее в къщата, но я посещава. С оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция и при липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана за другиго, прието е за установено, че фактическата власт е била упражнявана от Я. П. с намерение за придобиване на собствеността на идеалната част на ищеца с произтичащата от това неоснователност на иска за собствеността на 1/3 ид.част от терена и сградата.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Достатъчна ли е единствено липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана и за другия съсобственик, за да се приеме за установено, че същата е била упражнявана с намерение за придобиване на спорната идеална част по давност ?“ , по отношение на който е прието, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС и Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага по отношение на упражнявана фактическа власт от един от сънаследниците върху целия сънаследствен имот, защото владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. В този случай, за да завладее чуждите идеални части, наследникът следва да извърши действия за преобръщане на владението. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите трябва да се манифестира пред сънаследниците и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Тези действия според практиката на ВКС следва да са насочени срещу съсобственика, като във всеки конкретен случай се преценява кои са тези действия, обективиращи своене и преобръщане на държането във владение. Това тълкуване е в основата и на казуалната практика на ВКС (включително Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.), в която се приема, че когато едно лице установи фактическа власт върху вещ на основание наследяване, то има качеството на държател на идеалните части на останалите сънаследници, независимо дали последните знаят за настъпилото правоприемство и за придобитите от тях права. Това е така, тъй като при наследяване владението върху вещта, което е имал наследодателят, се придобива по право от всички негови наследници, а не само от този, който е останал и ползва наследствения имот. Само въз основа на факта, че съсобственият имот продължително време се е ползвал от един сънаследник, не може да се съди за това дали той е преобърнал държането на чуждите идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона право по чл. 31, ал. 1 ЗС да си служи с цялата вещ (така: Решение № 192 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 763/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109/2013 г. на ВКС, II г.о. и др.).

Настоящият състав на съда споделя това тълкуване, което е приложимо към разглеждания случай.

По касационната жалба:

Основното оплакване на касатора е за извършен анализ на събраните по делото доказателства в отклонение от процесуалните правила.

Оплакването е основателно.

Въззивният съд е формирал извод, че строителството на процесната сграда е започнато от бащата на страните, приживе на когото са построени първите два етажа, а третият и покривната конструкция са изградени след смъртта на Б. П. П. - от ответника и брат му Б. Б. П. в периода от 21.06.2000 г. до 11.01.2006 г. Върху този фактически извод се гради заключението за осъществено от Я. Б. П. установяване на самостоятелна фактическа власт върху сградата. Обсъжданият извод обаче е в пряко противоречие с фактическото твърдение, обективирано в отговора на исковата молба, депозиран от Я. Б. П. по делото, съгласно който бащата и синовете му Я. и Б. успели да построят „трите етажа и свършиха парите, а баща ми почина“. В подкрепа на така заявеното твърдение на самия ответник (което изцяло е игнорирано от въззивния съд) е съдържанието на Декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№ 78922 от 31.03.1998 г. (л. 170 – 172 от делото на РС), подадена от бащата на страните. Противно на съдържанието, вложено при обсъждането й от въззивния съд, съгласно Декларацията от 31.03.1998 г., в притежания от декларатора поземлен имот в [населено място] (парцел *-*, кв. 91 по РП от 1986 г.) през 1982 г. са построени: жилище на два етажа с РЗП 194 кв.м. и таван с площ 97 кв.м., общо РЗП на жилището с обслужващите части – 291 кв.м., както и построен също през 1982 г. гараж с площ 81 кв.м. и мазе с площ 16 кв.м., общо РЗП на гаража и мазето – 97 кв.м. Обсъдени във връзка с данните за наличието на една единствена постройка в поземления имот (видно включително от скицата на ПИ № *-* от 17.02.2021 г., послужила при съставянето на КНА в полза на ответника на 08.06.2021 г.), така декларираните данни удостоверяват изявление на бащата на страните, че към 31.03.1998 г. в притежавания от него парцел е бил завършен грубият строеж на сградата със застроена площ 97 кв.м., разположена на три нива (първо ниво – гараж и мазе; второ и трето нива – жилище) и таван, всяко от които нива е с идентична застроена площ. На това изявление кореспондира изнесеното в показанията на свид. З. С., че във вида и степента на довършеност на сградата не са настъпили изменения нито в периода между смъртта на Б. П. П. и смъртта на Б. Б. П., нито впоследствие, както и показанията на свид. Н. П. (посочен от ответника), който заявява, че триетажната къща е построена „от на Я. баща му и майка му“ в момент, значително преди смъртта на Б. П. П. („седемдесет и някоя …, 1979 г. някъде“).

Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства отрича обосноваността на формирания от въззивния съд извод, че ответникът и брат му Б. са построили третия етаж и покривната конструкция след смъртта на баща им Б. П. П. в периода от 21.06.2000 г. до 11.01.2006 г. Следващият се от анализа на доказателствата извод е, че грубият строеж на сградата е извършен изцяло приживе на Б. П. П., в негово собствено дворно място с произтичащия от разпоредбата на чл. 92 ЗС извод, че Б. П. П. е придобил собствеността и върху сградата. Същата е без осъществени довършителни работи и събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че приживе собственикът е предал владението върху сградата на когото и да е от наследилите го негови синове. От откриване на наследството и с неговото приемане, правото на собственост върху притежаваните от наследодателя недвижим имот и сграда с инкорпорираното в съдържанието му правомощие на владение е преминало в патримониума на всички лица, имащи качеството негови наследници по закон, призовани към наследяване, доколкото по делото не е установено наследодателят да е извършил разпореждане с имуществото си за след своята смърт по предвидения в закона ред.

Изложеното мотивира състава на ВКС, да приеме, че отсъстват данни, които да отнесат настоящия случай в приложното поле на третата от хипотезите по цитираното от въззивния съд Решение № 166 от 13.03.2024 г. по гр.д.№ 3950/2022 г. на ВКС, I г.о., даващо отговор на въпросите за правното значение на изразена приживе воля на наследодателя имотът да остане след смъртта му на един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението. С посоченото решение е разяснено, че видът на упражняваната фактическа власт върху вещ (имот) се определя към момента на установяването й. В зависимост от основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, хипотезите могат да бъдат различни: (1) допускане от наследодателя на един от наследниците по закон да ползва имота за задоволяване на жилищните си нужди; (2) изразена приживе от наследодателя воля след неговата смърт имотът да остане само на определен негов наследник по закон; (3) предаване на владението от наследодателя приживе на негов наследник по закон. В първата хипотеза се приема, че въз основа на даденото от наследодателя съгласие са осъществявани т.н. търпими действия, което изключва владението. Във втората хипотеза съдебната практика приема, че изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, само по себе си няма за последица нито прехвърляне право на собственост (доколкото не представлява акт на разпореждане, извършен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма за действителност), нито може да послужи за начало на самостоятелно давностно владение, тъй като не установява извършено приживе на наследодателя предаване на фактическата власт. Подобно изявление трябва да бъде последвано или от извършено приживе от наследодателя действие по прехвърляне на правото на собственост в предвидената от закона нотариална форма за действителност или от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася, включващи уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед даденото в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК тълкуване, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица (Решение № 172 от 04.01.2019 г. по гр.д.№ 4748/2017 г. на ВКС, I г.о.).Разяснено е още, че волята на наследодателя имотът след смъртта му да остане на негов низходящ не винаги е без правно значение. Тя е значима в две хипотези: когато наследодателят извърши правни действия на разпореждане, което, освен във формата на нотариален акт, може да бъде и в предвидената в Закона за наследството форма, а именно чрез завещание, доколкото същото представлява разпореждане за след смъртта, или когато изразената воля бъде придружена от установяване от низходящия, до когото тази воля се отнася, на самостоятелна фактическа власт върху имота, с възможност за присъединяване на владението на наследодателя, ако последният не разполага с документ за собствеността. В третата хипотеза се приема, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността – т.нар. „квазиправодаване“ (Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, I г.о.). Имат се предвид случаите, когато владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота (например: пристрояване и надстрояване); тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защитава фактическото си състояние с посесорни искове и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, в каквито случаи се приема, че е налице промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията, надхвърлящи обикновеното ползване на имота.

В настоящия случай сградата е била довършена в груб строеж приживе на Б. П. П. – съгласно изявлението в отговора на исковата молба, данните от данъчната декларация с вх.№ 78922 от 31.03.1998 г. и показанията на свид. З. С. и свид. Н. П.. При отсъствието на данни за пристрояване или надстрояване, респ. извършени от страна на Я. Б. П. други действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, не е налице основание да се приеме, както че приживе Б. П. П. е предал на този от синовете си владението, така и че Я. Б. П. е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността.

В такава ситуация, за да имат правно значение, изявленията на Б. П. П., че намерението му е новопостроената сграда и терена към нея след неговата смърт да останат само за синовете му от втория брак, е трябвало да бъдат последвани от извършено приживе от наследодателя действие по прехвърляне на правото на собственост в предвидената от закона нотариална форма за действителност на сделка между живи или чрез завещание. Безспорно такива правни актове липсват, което оставя като единствена алтернатива за синовете от втория брак на Б. П. П., респ. – за ответника, предприемането на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт, включващи уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота.

По силата на чл. 154 ГПК тежестта да установи извършването на действия, осъществяващи преобръщане на владението (interversio possessionis) в съответствие с разясненията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и практиката, посочена във връзка с отговора на значимия за спора въпрос, е за ответника. В тази връзка са ангажирани показанията на свидетелите Н. П. и С. М.. Сведенията на първия са насочени основно към обстоятелства относно построяването на сградата и от тях не може да се извлече информация за извършени от Я. Б. П. действия, които да бъдат определени като обективиращи отблъскване на владението на брат му О.. От показанията на С. М. се установява, че по едно време Б. е живеел в къщата, а след смъртта му тя не е обитавана; сочи, че Я. „се грижи да къщата“, а на конкретизиращ въпрос относно тези грижи, отговаря, че двора бил в окаяно състояние, а къщата не е довършена като строителство, на груб строеж е. В показанията си останалите двама свидетели разказват за разногласия между страните по повод на къщата, които обаче не могат да се тълкуват еднозначно като манифестирано отблъскване на владението на ищеца. Събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност не дават основание да се направи извод, че ответникът е автор на недвусмислени действия, които да са извън кръга на тези, предвидени в специалните норми за съсобствеността (чл. 31 и чл. 32 ЗС), да представляват по съдържание действия на изключителен собственик и да са възприети като такива от ищеца. Извод в такава насока не може да се извлече и от изявлението на процесуалния представител на ищеца, документирано в протокола от о.с.з.24.10.2023 г. (л. 144 от делото на РС) „Я. П. не е допускал О. до имота“. Това изявление е извадено от общия контекст на изказването на процесуалния представител на ищеца (в чиято предходна част е заявено, че имотът не е владян изключително от Я., а е съсобствен с ищеца), наред с което то не предоставя никаква конкретна информация относно момента, за който се говори – преди или след снабдяването на ответника с КНА от 08.06.2021 г., повече или по-малко от 10 години преди предявяването на исковата молба. Тъй като е лишено от необходимата конкретика, противно на приетото от въззивния съд това изявление няма характер на съдебно признание за факт, който да е релевантен за спора и да е неизгоден за признаващата страна. Ето защо това изявление не съставлява доказателствено средство по смисъла на чл. 175 ГПК и въз основа на него не могат да се правят никакви изводи относно обсъжданите факти.

В обобщение – предвид наследствения характер на процесните терен и сграда, в отношенията между страните презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Ответникът не е доказал, че е завладял идеалните части на ищеца, поради което по отношение на тях фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС не е осъществен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решение, което е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такова следва да бъде отменено. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен, включително с последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК досежно спорните по 1/3 ид.части от терена и сградата.

Съобразно изхода на спора в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските, направени от касатора съгласно представените списъци и доказателства за извършени плащания, а именно: сумата 1 500 лв. (766,94 евро) за първата инстанция, сумата 500 лв. (255,65 евро) за въззивната инстанция и сумата 500 евро за касационната инстанция – общо 1 522,59 евро.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивно Решение № 276 от 07.11.2024 г. по в.гр.д.№ 356/2024 г. на Окръжен съд – гр. Монтана.

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Я. Б. П., ЕГН [ЕГН], че О. Б. П., ЕГН [ЕГН] е собственик по наследство, оставено от Б. П. П., на ⅓ ид.ч. (една трета идеална част) от следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М., одобрени със Заповед № РД-18-74 от 24.06.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот е от 23.02.2012г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предишен идентификатор - няма, номер по предходен план: *, квартал 91, парцел *, при съседи ПИ с идентификатори №№ ***, ***, ***, *** и построената в имота сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], област М., със застроена площ от 94 кв.м., брой етажи 3, брой самостоятелни обекти в сградата — няма данни, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма.

На основание чл. 537, ал. 2 ГПК ОТМЕНЯВА констативен нотариален акт № 113, том II, рег.№ 2567, дело № 275/2021 г. по описа на нотариус Е. П. (рег.№ 589, с район на действие РС – Б.) в частта, с която Я. Б. П., ЕГН [ЕГН] е признат за собственик на ⅓ ид.ч. (една трета идеална част) от следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М., одобрени със Заповед № РД-18-74 от 24.06.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот е от 23.02.2012г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предишен идентификатор - няма, номер по предходен план: *, квартал 91, парцел *, при съседи ПИ с идентификатори №№ ***, ***, ***, *** и построената в имота сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], област М., със застроена площ от 94 кв.м., брой етажи 3, брой самостоятелни обекти в сградата - няма данни, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма.

ОСЪЖДА Я. Б. П., ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на О. Б. П., ЕГН [ЕГН] сумата 1 522,59 (хиляда петстотин двадесет и две евро и петдесет и девет евроцента) евро – разноски за защитата пред трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: